Злокобна дата

Фатална точка на пречупване в българската история, която ни захвърля 45 години назад в европейското развитие и ни запраща настрани, в пространството на Евразийската политическа
култура…

9 септември 1944 г.

Злокобна дата. Започва Вартоломеевата нощ в България, която обаче не продължава една нощ, а месеци.

Нареждането дава лично Георги Димитров от Москва, съобразно директивата на Сталин, че за да се проведе правилно революцията в България, трябва да се пусне повече кръв…

На 9 септември 1944 г., чрез военен преврат е създадено правителство на Отечествения фронт (ОФ), където влизат 16 министри: ПК Звено – 4; БЗНС – 4; БРСДП – 2; безпартийни (Димо Казасов, Петко Стоянов); БРП(к) – 4. Министър-председател става отявленият превратаджия, многостранен шпионин и настоящ комунистически агент Кимон Георгиев.

Планът

На 12 септември е издадено Окръжно №5 на ЦК на БРП(к), където се казва: „… при съдействието на ОФ комитетите, да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на ОФ, и да се ликвидират енергично и твърдо оцелелите все още гнезда на фашистка съпротива…“

Трайчо Костов, политически секретар на ЦК, коментира: „Чистката беше проведена от нашите изпълнителни тройки“.

Забележете, че останалите, т.нар. „демократични партии“ в ОФ (БЗНС на Никола Петков и БРСДП) не реагират на изстъпленията, освен ако случайно не засягат техни членове. С това стават пълноправни съучастници в тези престъпления, пред съда на Историята.

На 13 септември 1944 г., ЦК на БРП(к) изпраща знаменития си доклад до Георги Димитров в Москва, където между другото се казва: „В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в нашите ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи.“

С Окръжно №6 на ЦК на БРП(к), публикувана на 22 септември 1944 г., на местните комитети на ОФ се възлага задачата за съставяне списъци на обречените. Забележете, става въпрос за комитетите на ОФ, където са представени и „демократичните партии“. Няма сведения за тяхно несъгласие…

Вестник „Работническо дело“ изригва като вулкан от кръвожадна и нечовешка злоба в уводната си статия от 25 септември 1944 г. Тя е озаглавена „Отмъщение“ и в пряк текст нарежда на комунистите и членовете на ОФ (!): „Стреляйте точно, забивайте ножа по-дълбоко Дръжте здраво пушките в ръце! Крачете смело срещу врага Унищожавайте го безпощадно! Той не заслужава никаква милост – дори и оная към едно пребито куче.“

В съобщение на ЦК на БРП(к) до Георги Димитров се докладва, че е готов Законопроектът за Народния съд (в пълно нарушение на Търновската конституция), буквално: „… Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително…“

Изтреблението

И наистина, омразата изригва. Такава, каквато не е запомнена от 500 години, напълно нелогична, безсмислена, с нищо неоправдана и наистина нечовешка. Това е тоталитарен геноцид, характерен за такива държавни образувания. Започва безогледно избиване на всякакви политически противници от всички обществени прослойки, лични отмъщения и криминални грабежи.

Жертвите са застрелвани, удушвани, давени, клани, живи изгаряни в пещи, хвърляни от скалите (като например Черната скала при Чамкория), заравяли са ги в масови гробове (като например Голо бърдо край Радомир).

Често пъти жертвите са принуждавани сами да изкопаят гробовете си, а понякога, поради немощ на нещастниците, били хвърляни полузаровени и месеци наред над земята стърчали я ръка, я крак (какъвто е случаят с 80-годишния дядо на известния журналист Владимир Костов, чиято единствена вина е, че бил свещеник в софийския затвор).

Лобните места на комунистическите жертви в периода 1944-1946 г., в огромната си част не са документирани, не са отбелязани и не са осветени по християнски. Смята се, че са стотици.

Хаотичните на пръв поглед действия на убийците, разбира се, не значат че не е имало систематичен и добре обмислен план за ликвидиране на българския „буржоазен“ елит, изтъкнати общественици, политици, предприемачи, писатели, учени, духовници, инженери, адвокати, като широко е използван съветският опит и похватите на НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи).

Задачата била изпълнена. Българският национален елит е унищожен по отбелязаните по-горе начини и започва изграждане на нов, „социалистически“ елит, предан на Партията. Твърди се, че Георги Димитров през 1947 г. се е похвалил на Молотов, в смисъл, че те, българските комунисти, са решили въпроса с опозицията за по-малко от 2 години, докато съветските комунисти са го сторили за 10!

В невиждания кървав терор са избити хиляди хора. На първо място, според указанията, това са представители на интелигенцията и управляващите до 1944 г. – учители, кметове, полицаи, висши офицери, търговци, адвокати, съдии, по-богати българи, членове на патриотични организации (легионери, бранници и т.н.), свещеници и други.

Непосредствените извършители на престъпленията са лумпени от комунистическите партизански банди и комунисти от бойните групи на БРП(к) и РМС, пълномощници на руското НКВД, криминални елементи, освободени от затворите и хора от утайката на обществото, жадни за мъст и примитивен реваншизъм.

В следващите 3-4 месеца след 9 септември 1944 г. са извършени най-големите престъпления.

Навсякъде училища, затвори и казарми били препълнени с арестувани хора, към които били отправени абсурдни, а често пъти и безсмислени обвинения. След като били извършени тези масови арести, в продължение на много дни арестуваните били подложени на нечовешки мъчения, бой, душене, пускане на ток и други. След това обикновено идвала кодирана заповед от Центъра: „Докарайте арестуваните в София!“ Това била паролата всички арестувани да бъдат избити.

Деветосептемврийските превратаджии освобождават от затворите и въоръжават над 7000 опасни престъпници за изпълнение на „мокрите поръчки“ на компартията и на окупаторите. Тази информация идва от сина на Руси Христозов – директор на Народната милиция и един от
организаторите на убийствата и отвличанията през есента на 1944 г.

В книгата „Погубената България“ са публикувани и свидетелствата на бившия висш комунистически апаратчик Петър Семерджиев, който по-късно бяга в Израел. В нея са изброени имената на поръчителите, палачите и жертвите на мародерства и убийства на офицери, духовници, предприемачи, заможни земеделци и други „бивши хора“ в Сливенско. В Хасково са разстреляни командирите и целия офицерски щаб на местния гарнизон, коварно поканен от комунистите за „побратимяване“ при обявяването война на Германия.

Патологичният убиец Лев Главинчев

Един от главните екзекутори на Народната милиция непосредствено след 9 септември 1944 г. е патологичният убиец Лев Главинчев. Бивш член на ВМРО от лявото крило на ген. Протогеров, след 1941 г. се ориентира към комунистите. Именно той унищожава по заповед на Титовата УДБА много видни българи от Вардарска Македония и Пиринско.

Заради качествата си на хладнокръвен убиец прави шеметна кариера и се издига до член на Централната военна комисия на ЦК на БРП(к) в периода 1942-1943 г. През май 1943 г. е командир на т.нар. Първа въстаническа оперативна зона (ВОЗ) и сътрудник на главния щаб на НОВА (тази бомбастична абревиатура означава Народоосвободителна въстаническа армия).

Назначен е за комендант на Народната милиция в София (1945-1946 г.). В съдебния процес против изтъкнати дейци на ВМРО през август 1946 г. в София, той е главният прокурорски свидетел. Той е и човекът, който ръководи изравянето на ковчега на цар Борис III от Рилския манастир, а по-късно взривява гроба в резиденция Врана и унищожава останките му. 

Главинчев се познава лично с Георги Димитров, а Антон Югов е кум на първата му сватба. Арестува Райко Алексиев и го измъчва преди смъртта му. Твърди се, че лично е убил членовете на регентския съвет – принц Кирил Преславски, професор Богдан Филов и генерал Никола Михов, както и професор Александър Станишев и десетки осъдени от Народния съд. Главинчев издава нареждане и за убийство на Димитър Талев. 

Той е заместник-командир на Гранични войски от 1947 г. до 1949 г. Пострадва покрай гоненията срещу „трайчокостовистите“ през 50-те години. Реабилитиран след Априлския пленум през 1956 г. Дълги години е депутат. На Деветия конгрес на БКП е избран за член на
Контролно-ревизионна комисия на ЦК на БКП(!). 

Тодор и Людмила Живкови дори кумуват на сватбата на една от дъщерите му. От 1960 г. до смъртта си през 1970 г., е член на Централния комитет на Съюза на борците против фашизма и капитализма. През 1969 г. е повишен в звание генерал-майор от запаса.

Лев Главинчев умира през 1970 г. На погребението, неговият брат, Павел Главинчев заявява, че брат му Лев е убил собственоръчно, само македонски фашисти, 226 души (явно си е водил статистика).

Няколко дни след смъртта му, целият му архив е иззет, най-вероятно от Държавна сигурност. Същата година е отпусната и помощ на семейството на му, в размер на 3000 лева.

Улица в софийския квартал „Люлин“ е наименована на него. През 90-те години улицата е преименувана на „Ванче Михайлов“. Синът му, Николай Лев Главинчев е бизнесмен. Той смята, че баща му е добър човек и просто е набеден.

За това, с какво са се занимавали горепосочените комунистически лумпени, палачи и садисти, споменава един от сътрудниците на Лев Главинчев, член на неговата „ударна група“.

„История на БКП 1919-1989“, Никола Алтънков, издателство „Факел“:

В началото арестувахме само офицери, министри, бивши управници, търговци, изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, политзатворниците – също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци“.

Главният щаб на „гвардията“ бе хотел „Славянска беседа“, бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчинен на Лев Главинчев, един от най-жестоките убийци по онова време. Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арестуване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство. Освен със „Славянска беседа“, „гвардията“ разполагаше и с „Дома на слепите“, затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на „Московска“ 5, както и някои други сгради, една от които на улица „Княз Александър I“, по-късно тя стана банка.
        
Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите, принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в „Славянска беседа“ доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери (ШЗО). Наши „гвардейци“ го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж, уж се е самоубил.

Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. „Гвардейците“ ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала имаше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше други и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиването ставаше с чук или заколване с права лопата.

Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнехме в „Славянска беседа“, където спяхме, пиехме ракия, вино, коняк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извършени от нас, не изчезваха. Не зная дотогава колко души съм убил, аз или общо нашата „ударна група“, ръководена от Лев Главинчев. Освен нашата, имаше още десетина „ударни групи“.

Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск и намерехме ли ценни неща – злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме първо джобовете си; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове. Арестуваният обикновено не протестираше. Но ако протестира, го убивахме.

Имаше такъв случай – човекът беше много богат, живееше на площад „Славейков“ и улица „Солунска“. От касата извадихме над 20 килограма злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: „Грабители, разбойници!“. Главинчев я застреля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава на гърдите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 милиона лева, а те бяха повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете, кой колкото може да вземе. Главинчев сложи останалото в едно куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милицията. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете.

Арестувахме хора навсякъде – в София, в Банкя, в Бояна, в провинцията. Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестуваме офицери…

После дойде 1946 г. Ние, милиционерите, започнахме да бием и избиваме представители на опозицията и през 1947 г., когато беше забранена със закон, опозицията беше всъщност унищожена изцяло. Всеки, набеден че е от опозицията, го арестувахме и го пращаха на лагер или в затвора. Беше ми станало отвратително. Но как да пожалиш някого? Моите началници узнаеха ли, щяха ли да ме пощадят?

Най-сетне всичко мина. Аз се уволних от милицията и станах началник на пласмента в един голям завод. Но нощем сънувах хората, които бях убил. Това са страшни кошмари…

Умъртвяването на софийския адвокат Манчо Димитров

Софийският адвокат Манчо Димитров, някога член на Националния комитет на македонските братства, е в списъка на Лев Главинчев още от 30-те години.

Очевидец на умъртвяването му е неговият колега Наум Момчеджиков, който разказва:

Когато камионетката излезе на площад „Света Неделя“, току-що бяха взели Манчо Димитров. Там колата спря и в нея се качи Лев Главинчев. Като видя Манчо, хвърли се върху него и пред очите на всички ни започна да го души. Докато камионетката да стигне до Лъвов мост, Манчо вече беше труп…

Екзекутивната група

Подобни са и спомените на Жеко Кашеров, секретар на РК на БРП(к) от Свиленград, който разказва как след 9 септември 1944 г. са се вземали партийни решения за избиване на политически противници и „врагове на народа“ (Държавен архив – Хасково, ЧП – №318, л.6,7).

В мемоарната книга на комуниста Теню Стоянов „Шпионаж, преврати, процеси, убийства“ (ИК „Пеликан – Алфа“, София, 1993 г.) се споменава и за т.нар. „екзекутивна група“, действала под ръководството на Трайчо Костов. В нея влизали Мирчо Спасов, Тодор Живков, д-р Владимир Бонев, Раденко Видински и други.

По думите на Стоянов, „непосредствено след 9 септември ‘екзекутивната група’ се разправяше безмилостно с всички контрареволюционни и антиотечественофронтовски сили… Ние узнавахме (в редакцията на вестник ‘Работническо дело’), че без каквото и да е разследване са били залавяни и незабавно екзекутирани познати или посочени видни царски реакционери, фашистки и немски, уличени като агенти…“.

Ликвидирането на македонския българин Васил Василев

Бащата на писателя и журналиста Борислав Василев, Васил Василев, също е сред ликвидираните македонски българи.

Споменът на Борислав, който пише стихове и публикации в пресата, все още е жив и всичко, случило се в тъмните години на комунизма, е като филмова лента в главата му:

Баща ми Васил Иванов Василев е роден в с. Емборе, на юг от Солун, завършил е стопански науки. Преселва се в България, където става директор на районния кооперативен съюз за Варна и Варненска област. Викат го да оглави кооперативния съюз за цяла България, но след военния преврат през 1934 г. го шкартират, както още хиляди българи, и не му разрешават да работи в София.

Той е един от основателите на младежкото движение на ВМРО преди 1944 г. и е бил депутат в 23-ото Народно събрание. Негови приятели са ми разказвали, че е бил един от най-добрите оратори. Взимал е винаги отношение по македонския въпрос, където е имал твърди
позиции.

Именно това му изяжда главата. След 9 септември животът му, както и на цялото ми семейство, се превръща в пълен ад заради другарите комунисти. На 29 септември 1944 г. от Варна е закаран в Дом на Слепците в София по заповед на вътрешния министър Антон Югов. Подложен на разпит от коменданта Лев Главинчев. Когато го вижда, Главинчев го пита: „Ти още ли си с тази глава?!“ На което е получил точния отговор от страна на баща ми: „Аз нямам основание да я сменям, защото никога не съм я продавал“.

Предателят Главинчев почервенял от яд, тъй като след 9 септември продава душата си на БКП и на руските господари, за да живее с чужди пари и да работи за чужди интереси. Нахвърлил се на баща ми и го заудрял с всичка сила. В стаята е имало възрастен мъж. След години той ми разказа през сълзи: „Бориславе, на един от комунистическите банкети се направих на пиян и питах Лев какво се е случило с баща ти. Садистът се разсмя зловещо и се обърна към един друг: „Кажи му, кажи му, как скачаше в огъня!“

Успяха да го унищожат. Завели са го в централното управление на милицията, днешната полиция, където е имало локално парно. Точно там са го изгорили жив. Преди това се размина само с един куршум, докато си вървял, но благодарение на д-р Станишев успя да запази ръката си. Вторият опит за убийство нямаше как да не е успешен.

Майка ми веднага замина за София и обикаляше т.нар. Бермудски триъгълник – „Славянска беседа“, Дом на слепците и Централния софийски затвор, за да разбере какво се е случило с баща ми. От него нямаше ни вест, ни кост. След това тя се разболя много бързо, гаснеше ден след ден и почина в дълбока психическа депресия.

Тогава в стотиците убийства участваха и Тодор Живков, и Мирчо Спасов, както и вътрешният министър по онова време Антон Югов. Най-жесток от всички е бил Главинчев, досущ като един македонски граф Дракула. Докато останалите само са давали нареждания, Лев собственоръчно е убивал хора. Ако след мъченията, които могат да се сравнят с тези на средновековната инквизиция, някой случайно е оцелял, Главинчев е ходил с пистолета и подобно на Катинската гора е гърмял в главите на агонизиращите.

Народният съд

Следващият етап от изтреблението са така нареченият „Народен съд“, концлагерите и съдебните процеси по сталински срещу минни инженери, електроинженери, строителни инженери, пожарни командири, оръжейни специалисти и други представители на елита, обявени за чужди шпиони, само защото са завършили европейски университети.

На 30 септември 1944 г. Министерският съвет приема единодушно законопроекта на Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, изготвен от Министерството на правосъдието с министър Минчо Нейчев (комунист), включително и от некомунисти, съюзници на БРП(к) – земеделците на Никола Петков и социалдемократите, участващи в ОФ.

С Народния съд, комунистите целят също узаконяването на част от извършените вече убийства.

В тази връзка Георги Димитров изпраща съобщения до ЦК на БРП(к) на 21 декември 1944 г. и през през януари 1945 г.: „Никой не трябва да бъде оправдан“ и „Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“.

По-голямата част от съдиите се избират от ОФ, а останалите (включително председателите на съставите) от министъра на правосъдието. Обвинителите и главният обвинител са назначени от Министерския съвет. Изискване за образователен ценз, включително и
юридически, няма.

От 20 декември 1944 г. до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 души са повдигнати обвинения, съдбата на много от
другите арестувани е неизвестна. Процесите се извършват в София и в цялата страна. За около 4 месеца са издадени 9600 присъди. В това число: смъртни – 2730, доживотни тъмнични – 1921, 20-годишни – 19, 15-годишни – 962, 10-годишни – 727, по-кратки присъди – 3241. Условни и оправдателни – около 2300. Присъдите не подлежат на обжалване. Много от обвиняемите не са вече между живите. Присъствените смъртни присъди са изпълнявани веднага.

В това отношение България е европейски, а изглежда и световен рекордьор по брой изпълнени съдебни смъртни присъди, произнесени заради избухването на Втората световна война (1939-1945 г.). Само във Франция, при 10 пъти по-голямо население, са произнесени повече смъртни присъди, но са изпълнени само около 300.

Според главния обвинител Георги Петров, действията на Народния съд са пример, който „остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ. …Безспорно този резултат се дължи
на нашата героична Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.“

В отчета си пред ЦК на БРП(к) Петров се възмущава, че в Югославия, Румъния, Унгария, Полша и Чехословакия „народните акции“ са били компрометирани от меките присъди и се гордее с българските постижения: „Народните съдилища в никоя страна няма да достигнат тези постижения, които безспорно зарегистрира българският народен съд. …Ето къде трябва да бъде нашата гордост национална!“
 
Смята се, че общият брой на жертвите от комунистическия геноцид в периода 1944-1946 г. се движи в граници между 10 000-15 000 и 30 000-40 000. Диапазонът е голям, защото сериозни изследвания не са правени вече 77 години, по разбираеми причини: икономическата и част от политическата власт е в ръцете на генеричните приемници на АБпФК (Внуци и Близки роднини). Те упражняват влияние и върху по-голямата част от историческата гилдия в България, също поради естествени генерични зависимости откъм АБпФК…

През 70-те години на миналия век ЦК на БКП възлага на БАН и на Музея на революционното движение да пресметнат поименно броя на жертвите сред комунистите и левите земеделци, в периода между 1923 г. и 1944 г., т.е. за 21 години (т.нар. „бял терор“).

Резултатите от извършеното мащабно изследване са публикувани в албум-справочник, озаглавен „Звезди във вековете“. Там излиза, че броят на жертвите е 4816 души. Има обаче една подробност. В това число са включени и всички починали от болести, за които се твърди, че са настъпили вследствие на репресии от страна на врага…

Така рухва митът на партийната пропаганда за стотици хиляди (!?) жертви, избити от „монархо-фашистите“, а излязлото по книжарниците издание се оказва неудобно и по-късно изчезва, затова сега е библиографска рядкост…

Заговорът

Кои са движещите обществени фактори и личности, които доведоха България до положението на парий сред повечето европейски държави, с 45 години изостанала от общото европейско развитие?

Това са преди всичко организациите на Българската работническа партия-комунисти (БРП(к)), офицерският Военен съюз (ВС) и Политическият кръг „Звено“ (ПК „Звено“).

Знаменателен факт е, че през фаталната есен на 1944 г. съдбата на България за следващите 45 години се определя до голяма степен и от две личности: генерал Иван Маринов и политика Стойчо Мошанов.

Дейността на ПК „Звено“ тясно се преплита с дейността на създадената по-рано офицерска организация ВС (основана 1919 г.), която се бори срещу опитите на комунистите да завземат политическата власт през 1923 г. и 1925 г. Заедно с Народния сговор, ВС изиграва решаваща роля в отстраняването от управление на БЗНС с Деветоюнския преврат през 1923 г.

Активна роля в основаването на организацията на „Звено“ играе политическия номад Димо Казасов. С активното участие на Ръководството на ВС, привържениците на „Звено“ извършват на 19 май 1934 г. държавен преврат и завземат властта. Смята се, че перватът е с проюгославска и антимонархическа насоченост. Начело на организацията застава бившият военен и бивш министър, Кимон Георгиев.

След април 1935 г., вследсвие успеха на цар Борис III да изтласка от властта звенарите и републикански настроените лидери на ВС, „Звено“ минава изцяло в опозиция на монархическия режим и започва да олевява. Смята се, че в него прониква съветската агентура и
редица от лидерите са съветски агенти.

Междувременно, последният конгрес на ВС се провежда на 18 юли 1935 г. в Банкя, като за секретар е избран Владимир Заимов. В съюза генерал Дамян Велчев, под една или друга форма, е бил винаги един от главните лидери.

Подобно на ПК „Звено“, ВС е инфилтриран също от чужди агенти, предимно съветски, но и югославски и други… Влиятелни членове на ръководстото са генералите Иван Маринов, Владимир Заимов (и двамата съветски агенти), Крум Лекарски, Владимир Стойчев (агенти на БРП(к), а за Стойчев е възможно да е и съветски агент). Всички те активно участват в деветосептемврийския преврат.

През март 1936 г. военният министър генерал Христо Луков издава заповед за разпускането на съюза, която е сведена до знанието на всеки офицер в армията срещу личен подпис. Съюзът обаче не се разпада, а запазва вътрешните си връзки и преминава един вид в нелегалност.

Когато през 1942 г. се създава ОФ, в него влиза ПК „Звено“, който по-късно осъществява деветосептемврийския преврат. Инициатор е БРП(к) и нейното Задгранично бюро. Включват се : Кимoн Георгиев – ПК „Звено“, Никола Петков – БЗНС „Пладне“, Григор Чешмеджиев – БСДП, Димо Казасов – независим, и Петър Мънзелов – Съюз на кооперациите и Съюз на народните читалища.

Радикалната група във ВС продължава дейността си, като все повече се сближава с ПК „Звено“ и БРП(к). Те играят активна роля в организирането на деветосептемврийския преврат през 1944 г., след който Дамян Велчев става военен министър.

ПК „Звено“ взема основно участие в подготовката и извършването на деветосептемврийския преврат през 1944 г. Идвайки на власт на 9 септември 1944 г., съставът на правителство на ОФ отразява заслугите на звенарите за осъществяването на преврата и затова се оглавява от Кимон Георгиев – лидера на ПК „Звено“.

Правителството следва тактиката на комунистите, направлявани от съветските тайни служби, въпреки, че половината от Министерския съвет се представлява от т.нар. демократични партии в ОФ – БЗНС и БРСДП. Те обаче, заслепени от своя антимонархизъм, възприемат линия на следване политическата линия на БРП(к) по важните проблеми, надявайки се да се задържат на власт. По този начин те фактически са използвани за легитимация на политическата власт на
комунистите пред съюзниците, от които Сталин все още зависи.

Съставът на правителството на ОФ от 9 септември 1944 г. до 16 август 1945 г. включва Министерски съвет от 16 министри: ПК „Звено“ – 4, БЗВС – 4, БРСДП – 2, безпартийни (Димо Казасов, Петко Стоянов), БРП(к) – 4. Министър председател – Кимон Георгиев.

От 9 септември 1944 г. до 16 август 1945 г., когато министрите от БЗНС и БРСДП напускат правителството (Никола Петков напуска 2 седмици по-рано), правителството на ОФ, начело с Кимон Георгиев и поддържано от „демократичните партии“, приема редица закони в интерес на комунистите и окупационната Червена армия:

– На 10 септември 1944 г. МС приема Постановление №1 за образуване на Народна гвардия и Народна милиция, на които се поверява вътрешната сигурност на страната. Партизанските формирования се сливат с армията, като командирите им (без никакво образование и военен опит) заемат висши военни постове.

– На 30 септември 1944 г. МС приема единодушно законопроекта за Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, изготвен от Министерството на правосъдието с министър Минчо Нейчев (комунист), включително и от некомунисти, съюзници на БРП(к) – земеделци на Никола Петков и социалдемократи, участващи в ОФ.

– На 20 декември 1944 г. МС приема Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица и Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития, с което
започва създаването на концентрационни лагери. Приета е и Наредба-закон за изменение и допълнение на Закона за устройството на съдилищата, с която е премахната несменяемостта на съдиите и прокурорите и е даден ход на чистката в съдебното ведомство.

– На 26 януари 1945 г. МС одобрява Наредба-закон за защита на народната власт, която съдържа 18 члена – 5 от тях предвиждат смъртно наказание, а 4 – доживотен затвор. Според
същия закон се забранява издаването на книги, които могат да „насадят“ „буржоазен“ морал или „фашистка“ идеология сред българския народ.

– На 3 февруари 1945 г. МС приема  Наредба–закон за Заем на свободата.

– На 8 септември 1946 г. правителство и опозиция (включително БЗНС) подкрепя референдума за републиката. С това е сложен окончателен край на колаборацията между бившите съюзници. Земеделците на Никола Петков и БРСДП обаче носят пълната политическа отговорност за приетите противоконституционни и антидемокронични актове в периода 9 септември 1944 г. – 16 август 1945 г. и се явяват фактически съучастници в извършените престъпления срещу българския народ.

В проведена на 19 февруари 1949 г. конференция, ПК „Звено“ приема, че е изпълнил ролята си и решава да се саморазпусне, за да се влее изцяло в ОФ, където остава да съществува като присъдружна организация до самия край на ОФ. Повечето лидери (начело с професионалните превратаджии и чужди шпиони Кимон Георгиев и Димо
Казасов) и членовете получават статуса на АБпФК. Същият статут получават и дейци на ВС, предани на комунистите и/или съветски агенти, които също се вливат в ОФ.

Предателите: Стойчо Мошанов

Как неговите действия лишиха България от всякаква надежда да избегне пряка съветска окупация? Защо се провалиха преговорите в Кайро със САЩ и Великобритания, където Стойчо Мошанов представляваше България?

Кой е Стойчо Мошанов? Роден е през 1892 г. в Дряново. Получава блестящо образование. През 1912 г. завършва право в Екс ан Прованс. Участва в Балканската война. Високо интелигентен, остроумен и комбинативен, той e същевременно безкрпулен и дълбоко неморален. Произлиза от известния местен род Мушанови и е племенник на видния политик от Демократическата партия и премиер Никола Мушанов.

Първоначално е член на Демократическата партия, която напуска, за да се прилепи към силите на Александър Цанков през 1922 г. Участва в преврата на 9 юни срещу Александър Стамболийски, а след това и в преврата на 19 май от ВС. След това е министър на финансите с протекции от Борис III. Многократно е депутат през годините, обявява се за опозиция на управлението по време на войната, но и страни от партизаните на ОФ. Председател на 34-ото обикновено Народно събрание, открито през пролетта на 1938 г.

На 8 август 1944 г. Стойчо Мошанов е изпратен от министър-председателя Иван Багрянов със съдбоносна дипломатическа мисия в Турция, където се среща с британския посланик Хюгесън, проучвайки възможностите за излизане на България от Втората световна война. В края на месеца се връща в България, но на 30 август отива в Кайро, където е разположено средиземноморското командване на съюзниците. Така на този политически номад и безкрупулен егоист са поверени преговорите със САЩ и Англия, докато Червената армия вече е почти на Дунав. По-лош избор едва ли може да бъде направен.

Самият Мошанов споменава, че след срещата си в Анкара с Хъгесън, британският посланик в Турция се уверил, че „условията за примирие с България били като за победена страна, но не представлявали безусловна капитулация“. Същото е заявено на Мошанов и от Стийл, британския представител на преговорите в Кайро: „Услонията са строги, но не много…“.

На 1 септември Стийл в прав текст казва на Мошанов, че няма време и че съюзните генерални щабове са готови и не могат да чакат. Явно е, че съюзниците са възнамерявали да преминат през Гърция и България и да се срещнат със Съветската армия в Румъния и Унгария…

В следващите години за тези условия ще се изпишат тонове лъжи от комунистите, като там ще се включат дори „клаузи“ как България трябва да бъде окупирана за 10 години от турска и гръцка войска. Истината е далеч от това. Американските архиви показват, че споразумението за примирие се състои от 13 точки. Те включват прекратяване на военните действия със съюзниците, прекъсване на отношенията с Германия и обезоръжаване на германските войски на наша територия. Българската армия трябва да се изтегли от Беломорието и Македония и да допусне свободно преминаване на съюзнически войски през наша територия. Българските самолети и плавателни съдове се дават за безсрочно използване от съюзниците. Изисква се освобождаване на военнопленниците на съюзниците, освобождаване на затворниците, осъдени по политически причини или като резултат от дискриминационно (и антисемитско) законодателство, което е трябвало да се отмени. България е трябвало да осигури снабдяването и обслужването на съюзническите войски на наша територия.

Следващите действия на Мошанов в Анкара, а после и в Кайро, където отива за преговори в седалището на средиземноморското съюзническо командване, обаче са изцяло необясними и на пръв поглед, нелогични.

Днес историята недвусмислено е отсъдила, че прикривайки нежеланието си да подпише примирието уж заради патриотизъм (!), той всъщност е шиканирал преговорите, достигайки необратимост, когато Червената армия стъпи в България и самите преговори се обезмислят. С други думи, е извършил национално предателство.

В хода на преговорите, Мошанов нееднократно връща мандата, даден му от правителството да води преговорите. Непрекъснато поставя изисквания към премиера Иван Багрянов за промени в правителството и включване в него на лица по негов избор. След назначаването на правителството на Константин Муравиев на 2 септември, Мошанов отказва да води преговорите, докато не се направят промени в кабинета и не се започнат преговори и със СССР. На 5 септември отново връща пълномощията си от правителството, но по-късно на същия ден СССР обявява война на България и мисията на Мошанов се обезсмисля.

Американският представител на преговорите в Кайро, Харолд Шанц, допуска, че поведението на Стойчо Мошанов е мотивирано от желание за политическо бъдеще при новия режим. (източник: „Студената война на Балканите“, Майкъл Бол, Фондация „Българска наука и култура“, София, 1999г. стр.105).

На 20 септември 1944 г., на връщане от Кайро, Мошанов минава през Анкара и веднага отива при съветския посланик Виноградов, за да го информира за своята мисия…

Истината обаче излиза наяве. В архива на Георги Димитров са намерени две писма на Стойчо Мошанов. Едното е до някой си Григоров, чрез когото авторът му очаква другото писмо да бъде
предадено лично на Георги Димитров – тогава вече министър-председател. Датирани са на 10 декември 1947 г. В писмата си той протестира срещу публикация в софийския вестник „Новини“ от
Владимир Огнянов, озаглавена „Противобългарска централа в Турция“. Там мисията на Стойчо Мошанов изпратен от „предателското правителство да сключи примирие с империалистите в
Кайро“, е определена като предателска. По този повод, в писмото Мошанов пише: „Вярно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати, с които тогава бяхме във война, не успя. И тя не успя по моя вина именно, за да не стана предател спрямо бъдещето на страната“, признава Мошанов.

В другото писмо, до самия Григоров, той е по-конкретен. За срещата с Виноградов обяснява: „Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на преговорите в Кайро, за да се има предвид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми, защо не сключих примирието, господин Виноградов, в присъствието на Балабанов (българският посланик в Анкара) ми заяви: ‘Вие имате наистина голяма заслуга пред страната си, понеже ако бяхте подписали примирието в Кайро, днес вместо руски войски, в България щеше да има турски.'“

По-нататък Мошанов съобщава, как осведомил за станалото първия политически представител на руското командване в България, Дмитрий Яковлев, който му казал: „Вие сте извършил едно полезно дело не само за страната си, но и за славянството“. Най-накрая Мошанов информирал и правителството на Кимон Георгиев. Министър Петко Стайнов му изказал благодарности…

Предатели: генерал Иван Маринов

В списъка с такива знакови национални предатели като Никола
Вапцаров, Владимир Заимов и Радко Димитриев, генерал Иван Маринов със сигурност е безспорен кандидат за първото място, считано по вредата, която е нанесъл на родината си.

Иван Кръстев Маринов (1896-1979 г.) е роден в София. Баща му е прославеният генерал Кръстю Маринов (Празов) Маринов (1855-1927 г.). Бил е опълченец. Постъпва в състава на Източнорумелийската милиция и съдейства за Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Капитан Маринов е първият български командир, който се противопоставя на преврата от 9 август 1886 г. и подкрепя политическия курс на Стефан Стамболов. Известен е с прозвището „Защитникът на Видин“, защото през Междусъюзническата война (1913 г.) е комендант на Видин и ръководи отбраната на Видинската крепост. Къщата му се намира в София, на ъгъла между улиците „Шишман“ и „Гурко“.

Синът му, Иван Маринов е зет на българския комунист Георги Кирков. Той отрано се свързва с комунистическото движение. Завербуван е за комунистическата кауза, а по-късно и вероятно като агент на ГРУ, от близкия му приятел от фронта Фердинанд Козовски, по-късно съветски военен възпитаник и доверено лице на ГРУ в България след 9 септември 1944 г.

Има един брат, починал млад и четири сестри. Две от сестрите му, както и неговият син, имат загадъчни биографии: едната му сестра, Величка Кръстева Маринова-Колона Сезари се омъжва за представител на стария френски благороднически род Colonna-Césari, а другата му сестра, Лиляна Кръстева Тодорова се омъжва за виден холандски дипломат от кариерата – Ван дер Паалс. Синът му, Иван Иванов Маринов (роден 1926 г.), лекар, от 1946 г. живее в Париж. И за тримата има съмнения, че са свързани със съветското разузнаване…

По всичко личи, че Иван Маринов е най-успешният съветски агент в България. Неслучайно дейността му е засекретена и за пръв път започва да се говори за неговите заслуги, чак в началото на 70-те години. Приносът му за съветската кауза е неоценим. Смята се, че е
произведен в Герой на СССР и е награден с ордена „Ленин“.

Той успява навремето, в качеството си на военен министър, да блокира усилията на новото правителство на Муравиев да обяви война на Германия още на 2 септември 1944 г. Постига това, отлагайки обявяванета на войната чак до 5 септември, понеже успява да убеди министрите, че трябва да се изчака оттеглянето на част от българските войски от Сърбия и Македония, за да не попаднат под флангови удар от страна на отстъпващите германски части. По този начин Иван Маринов развързва ръцете на Червената армия да започне окупацията на България (която все още номинално е съюзник на Германия), като същевременно участва активно в подготовката на преврата…

Иначе, при обявяване война на Германия от страна на България, СССР не е можел също да обяви война на България и да я окупира. А замисленият преврат губел основание, защото България в такъв случай се нареждала сред страните, воюващи с Германия. Положението е напрегнато. Предстояло споразумение между гръцкото и британското правителства, всички въоръжени формирования в страната да преминат на подчинение на върховното главно командване на Гърция, което фактически е възглавявано от британския генерал Скоби.

С помощта съветската агентура в лицето на генерал Иван Маринов, както и в резултат на индивидуалната предателска акция на универсалния изменник Стойчо Мошанов, е избегната „опасността“ британски войски да навлязат в България. Защото официален мирен договор на България със САЩ и Британската империя, заедно с обявяване война на Германия биха били непреодолима пречка, СССР да намери предлог за окупация на страна, която при това никога не е била в състояние на война с тях.

Както виждаме, само в два хода тази пречка е преодоляна и съдбата на България е решена…

Уви, след смъртта на Борис III, няма кой да поеме държавното кормило. Сред политиците цари пълна обърканост, апатия и чувство за безнадеждност, те изобщо не си дават сметка какво ги очаква (затова да не се учудваме днес на американците, че се държат по същия начин пред лицето на настъпващия Неомарксизъм, защото те също не знаят какво ги очаква). Властта се прехвърля като горещ картоф и накрая изпада на улицата.

Интересна е съдбата на Стойчо Мошанов. Наистина той първоначално не е преследван, въпреки, че е бил председател на XXIV НС от 22 май 1938 г. до 27 април 1938 г., и като такъв присъства, в качеството на ръководител на българската делегация за 50-ия рожден ден на Хитлер.

На 26 октомври 1947 г. е интерниран в Търговище. На 27 април 1954 г., във връзка с голямата кампания срещу трайчокостовистите и другите врагове на народа, е осъден на 40 месеца затвор по скалъпено обвинение, че е подпомагал преследването на „антифашисти“ преди деветосептемврийския преврат. По искане на ръководството на БКП, присъдата е преразгледана и на 3 декември 1955 г. е увеличена на 12 години затвор.

Никой не се застъпва за него. Това е обяснимо, от гледна точка на комунистическия начин на мислене. Те не са го натоварвали със задачата да шиканира преговорите в Кайро. Това си е негово решение, за което не ги е уведомил… Значи ако днес предаде България, утре може да му хрумне да предаде и новата власт. На предателите никой не вярва.

Чак в днешни дни, Внуците на онези комунисти го оцениха: проруският сайт The Bulgarian Times с огромни букви заяви на 1 септември 2020 г.: „На 1 септември 1944 г. Мошанов и Сталин спасиха България!“

Самият Иван Маринов, от началото на 50-те години на миналия век е преподавател във Военната академия, като същевременно се води и към Института по история на БАН. Негов колега там си спомня, че
когато го подпитвали дали е вярно, че е Герой на СССР и носител на ордена „Ленин“, той само се подсмихвал…