Жертвите помнят: 40 години от Възродителния процес

Бивши лагеристи в „Белене“, учени и общественици се събраха на 12 декември 2024 г. в Нов български университет (НБУ), за да отбележат 40 години от насилствената смяна имената на турското малцинство у нас от Българската комунистическа партия (БКП) – кампания цинично наричана „Възродителен процес“.

Събитието се проведе по инициатива на гражданска организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“ и фондация „Истина и памет“, с медийното партньорство на Faktor.bg и Desebg.com, и с водещ журналистът и председател на фондация „Истина и памет“ Христо Христов.

За уводни думи на трибуната излезе проф. Момчил Методиев, ръководител на департамент „История“ в НБУ. Именитият учен, известен с изследванията си на преследването на християните от БКП, сподели, че се вълнува да открие събитие за едно от последните големи престъпления на комунистическия режим.

„Днес обръщаме поглед към една трагична страница от историята на българския комунизъм – като се връщаме към спомените на жертвите: хората, чийто живот е бил преобърнат напълно.“

Историкът изброи многобройните инициативи на НБУ за разкриване тоталитарното комунистическо минало на България, след което даде думата на Христо Христов, който е и най-изтъкнатият изследовател на досиетата на Държавна сигурност (ДС).

Журналистът посочи, че според Конституцията от 1991 г. България е правова държава, и попита: правова ли е една държава, чиито правоохранителни институции 33 години водят дело, по което трябваше да бъдат изправени пред съда вдъхновителите на т. нар. Възродителен процес, и по което не потърсиха отговорност на неговите изпълнители.

„Когато не е въздадено правосъдие, се ражда чувство за безнаказаност; когато държавните институции бездействат, те се превръщат в мълчалив съучастник в прикриването на престъплението“, заяви Христов.

И обясни, че конференцията има за цел да каже ясно на обществото: не сме безразлични към болката и мъката на жертвите; подкрепяме ги; и не сме се примирили да търсим и да се борим за истината и справедливостта.

След това прочете откъс от поздравителен адрес от адвокат Александър Кашъмов, изпълнителен директор на фондация „Програма достъп до информация“. Там се казва, че 35 години след краха на тоталитарния режим и преминаването към демократични институции и правова държава, компетентните органи на власт – в лицето на Прокуратурата на Република България – не се справят със задачата да изяснят всички факти и обстоятелства свързани с тези събития и да ги оповестят на жертвите, техните близки и на обществото.

Последваха емоционалните разкази на деветима български турци: бивши лагеристи от „Белене“ и техни роднини.

Унищожителен процес

Роденията в село Башево, Кърджалийско, Руфат Юмер развълнувано показа студентската си книжка пред многобройната публика в Аудитория 1 на НБУ. Разказа как постъпил през 1980 г. като студент във ВСИ „Васил Коларов“, но като дошла 1984 г., насилствено му сменили името. Бил изгонен от родината и завършил за агроном зад граница едва през 1992 г.

„Това не беше възродителен, а унищожителен процес!“, възкликна Юмер.

Обясни, че преди 1984 г. комунистите забранили религията, говоренете и изучаването на турски език. Как милиционерите нахлували през нощта по селата в домовете на семействата и биели и избивали. Защо нощем? За да няма свидетели на злодеянието. Турците протестирали мирно. И само заради това, че не искали да си сменят имената и защото били интелигенцията сред турското малцинство, им слагали белезници и ги отвеждали в неизвестна посока. Която се оказала концлагерът на остров Персин. Там го държали близо две години. И въпреки наличието на вина и виновни за Възродителния процес, до ден днешен няма съд за тях.

Студ, мизерия и кървави дрехи

Ахмед Ахмед , родом от село Чайка, Кърджалийско, разказа как по времето на смяната на имената бил студент трети курс в Техническия университет в София. Затова, че не бил съгласен с политиката на Възродителния процес – който по думите му бил по-скоро опит за разграждане на обществото – го арестували по много жесток начин. По онова време живеел в квартира със съпругата си, с която били женени от три месеца. Един ден в дома му нахлули четирима цивилни, почти строшили вратата. На въпроса на шокираната му съпруга къде го водят, те отвърнали: за една малка справка – която обаче продължила девет месеца. Два месеца го държали в килия в Главно следствено управление в София, разпитвали денонощно и измъчвали по всякакъв начин. После го прехвърлили в централния затвор и оттам – в последния в Европа концлагер „Белене“ на остров Персин.

Когато пристигнали на острова, било много студено, температурите стигали до -29 градуса онази зима. Дунав бил замръзнал. Накарали задържаните да се съблекат, да чакат дълго на студа и след това ги вкарали в килиите. Обстановката била много мизерна. Килиите били за по 5-6 души, но ги обитавали по 25-30 затворници. Леглата били на три етажа. От тавана капела вода, трудно се дишало. За тоалетна били принудени да ползват пластмасова кофа. Не им позволявали да се обадят на близките, за да им кажат, че са живи и къде са. Това продължило около пет месеца. И сподели какво го измъчва вече 40 години: черната пропаганда на БКП, че затворниците са се опитали да избягат през вледенения Дунав, но че били застреляни, и окървавените им дрехи комунистите изпращали по селата на родителите и семействата – с цел да ги сломят психически.

„Представяте ли си само какво са преживели нашите близки, да чакат по всяко време да получат кървавите ни дрехи?“

Психически тормоз

За условията в лагера свидетелства още един бивш концлагерист, Сейдали Алиш. След като пристигнали в лагера, ги съблекли голи, макар да било много студено. Дали им по едно одеяло; спели по двама на легло, за да се стоплят. Алиш прекарал около два месеца в изолационните килии. През това време на свиждане дошла съпругата му с децата, но ги отпратили, казвайки им, че него го няма. Не знаели дали е жив. Докато бил в изолатора, майка му починала, съпругата му получила мозъчен кръвоизлив, а по-големият му син изгонили от училище. Властите подложили на тормоз и страхова психоза цялото му семейство. Казвали им, че Алиш никога няма да се върне, съпругата му да се разведе с него и да си търси друг мъж. Така говорели на близките и на други затворници. Много семейства били разделени.

Лук като халва

Роденият в село Йонково, Разградско, Али Хюсеин сподели, че е един от последните „наследници“ на „острова на смъртта“. За него „Белене“ означава побоища, плъхове насилствена тежка работа по нивите и щракане на калашници. Копаели царевица и тикви. Докато копаели, виждали кости подобни на човешки. Храната в лагера представлявала омазнена вода в казан, в който плували рибешки глави и някое свинско ухо с косми. Давали им по половин ляб мек като тухла. Омекотявали го със студена вода, тъй като топла нямало. От време на време получавали колет от близките си. До тях достигали само консервите. Ближели ламарината. Когато им давали лук, го делели лист по лист. Нямало сол. За тях лукът бил халва.

Съпротивата

Сабри Искендер от село Жълти бряг, Сливенско, разказа за гладните стачки на Втори обект и на секретен обект „Заставата“. Чрез гладните стачки затворниците искали да се противопоставят на тоталитарния режим, за да им върнат имената и освободят от „Белене“. Започнали 26-дневна гладна стачка на 25 март 1986 г. Излъгали ги, че ще ги освободят, ако спрат протестния глад. Софийски генерал дошъл да ги агитира и им казал, че ако спрат стачката, след седмица ще ги пуснат. Те го предупредили, че ще започнат отново, ако властите не си сдържат обещанието. Така и станало. Започнали нова 9-дневна гладна стачка. Решили да се борят до смърт.

„Защото най-ценното за човек е животът му, а следващото е името му“, заяви Искендер.

Пуснали ги, но не наистина. Изселили го във врачанското село Камено поле и го обявили за враг на държавата. Докато той бил единствено враг на тоталитарния режим.

Принудително изселване

Подобна съдба има и Исмет Мустафов, строителен работник, родом от село Тича, Сливенско. След „Белене“ го отвели в лагер в Бобов дол и принудително изселили далеч от родното му място. През януари 1985 г. става свидетел на акцията в котленското село Ябланово, където военните влизат с танкове и обявяват временно военно положение, за да потушат протестите на турците, които излизат на пътя заедно с децата си. Един човек е убит, в негова чест в село Филаретово издигат паметник. Следва привикване на всеки поотделно в Съвета, да им сменят имената. Заради съпротива, него отвеждат в София и държат три месеца в килия. Оттам го преместват в „Белене“ и след година, през май 1986 г. – в Бобов дол, заедно с 85 лагеристи.

Лагерът в Бобов дол бил подобен на „Белене“. Мустафов бил принуден да работи в мините, да копае въглища. Искали му дори да заплати за престоя си там – година и половина. С други затворници накрая организирали гладна стачка. По време на протеста, от София идвали „лектори“, които им преподавали, че са българи, а не турци. След като ги освободили, ги интернирали. Него изпратили в село Червен брег, Дупнишко. Всяка сутрин трябвало да се подписват в Съвета, че са там. Не можели да излизат от селото, били под наблюдение. Свиждане с близки им позволявали веднъж на шест месеца, за събота и неделя. Това продължило година и два месеца.

Най-емоционалният разказ

Най-емоционалният разказ представи Хатидже Ислямова, вдовица на бивш концлагерист в „Белене“, родом от село Ябланово, Сливенско. Тя описа тегобите на семейството си: как са били изгонени от България в Турция, и как заради тежкото положение в лагера съпругът ѝ заболява от сърце и по-късно умира. След като отвели мъжа ѝ, с месеци не знаела къде е и дали е жив. Ходила в МВР в Сливен, Котел, никакъв отговор. След ареста цялото им семейство – тя и двамата им синове – осиротели. Нямали дори пари за хляб. Принуждавали се дори да берат трева, за да има какво да сготвят. За месо и дума не можело да става. Децата често плачели за баща си.

Молела се много пъти на милицията в Сливен да ѝ покажат мъжа ѝ. Милиционерите обаче винаги я обиждали, унижавали. След месец успяла да влезе в участъка. Качила се направо по етажите и зачакала някой служител да излезе. Като това станало, тя го помолила да ѝ помогне да види мъжа си, който е задържан там. Милиционерът я обидил, при което тя му казала: „Вие го убихте и изхвърлихте в някой трап или канавка, и затова сега не ми го показвате“. Той тогава я блъснал по стъпалата надолу и дори не се обърнал да я погледне. След два месеца пак се молила в МВР Сливен и тогава ѝ позволили да види съпруга си. Не можала да го познае. По-рано той бил треньор по борба в Котел. Сега бил брадат, приличал на плашило. Не ѝ позволили дори да го пипне и прегърне. После го закарали в „Белене“ – за това разбрала от „по-добър“ милиционер. Пет пъти ходила със семейството на свиждане – пет пъти ги връщали. На шестия път чакали часове, преди да им разрешат да го видят. След като се срещнали с баща си, децата не искали да си тръгват. В село синовете били наричани от връстниците си „деца на терорист“. Но той нямал никакви провинения. Бил висшист и спортист.

Като пуснали съпруга ѝ от „Белене“, започнали да гледат животни. Той нямал право да излиза от селото. Имали над 100 животни. На 5 юни 1989 г. дошъл джип на МВР Котел и ѝ дали четири паспорта. Казали ѝ да напуснат страната до 24 часа, иначе обратно в „Белене“. Продали стоте животни за 100 лв.! Като подарък ги дали, колкото да има някой да ги гледа, да не умират от глад. Взели четири куфара с одеяла, възглавници и дрехи. На 6 юни влезли в Турция, без изобщо да знаят какво ги чака. Мизерията не свършила. Наели статия. Децата спели на куфарите, тя и мъжът ѝ – на пода.

Тъкмо уредили живота си и мъжът ѝ получил инфаркт. Освободили го от работа. Докато били в болницата в Истанбул, лекуващият лекар я попитал каква професия имал. Като чул, че е бил спортист, казал, че на спортистите обичайно сърцата са по-големи, но че на съпруга сърцето било в много лоша форма. Питал дали човекът се е катерил по планини, дали е стоял на студено, че сърцето му е таква увредено. Освен на студа в „Белене“, в МВР Сливен го държали в кучкарниците и в гаражите на пожарната. А през 1985 г. бил вероятно най-големият студ на 20-и век. Единственият изход за лечение бил трансплантация. След осем месеца съпругът на Ислямова претърпял втори инфаркт и починал.

Неизживяна душевна травма

Джейлян Фахри, дъщеря на бивш концлагерист в „Белене“, разказа за душевната травма, която преживява и до днес. На 3 януари 1985 г. прибрали баща ѝ. Била 15-годишна. Три месеца не могла да спи, тъй като не знаели къде е баща ѝ и дали е жив. Сънувала кошмари. Събуждала се в сълзи. Майка ѝ всеки ден ходела в МВР да пита, но оттам ѝ казвали да се прибира и че ако много знае, ще приберат и нея. Останали на една заплата, без мъж в семейството. Веднъж месечно ядели месо.

Понеже не можела психически да приеме липсата на бащата, майка ѝ се принудила венозно да ѝ влива успокоителни. Дори до днес Фахри продължава да взема хапчета. Не може да превъзмогне и забрави случилото се. Подчерта, че не е единствената жертва на депресията. Има още стотици като нея – бивши лагеристи и техните семейства. Включително майка ѝ и сестра ѝ. Нещо повече, травмата се прехвърля от поколение на поколение. Децата на Фахри виждат как се чувства, знаят какво е преживяла и колко е чувствителна. Искането за справедливост и наказание за извършителите го е имал баща ѝ, има го тя и ще се прехвърли и на децата ѝ. Това ще бъде така, докато не бъдат наказани виновните за престъпленията спрямо живота на всички потърпевши от Възродителния процес, посочи Фахри.

„Заветът на лагера“

Музафер Сюлейманов, инженер, родом от село Иска, Силистренско, бил затворен в „Белене“ заедно с баща си, когато бил на 25 години. Той започна с думите, че когато човек се ражда, той не избира родителите, цвета на кожата и съдбата си. И заради това всички трябва да се уважаваме и ценим. Но тоталитарният комунистически режим не зачита това и решава да преобразува българските турци като човешки същества. Създава се несправедливост. На везните на Темида – от едната страна има много мъка, сълзи, разбити съдби и семейства, а от другата има едни самодоволни хора с медали, някои са станали успешни бизнесмени и ръководители на нашата държава. Може би заради това българската Темида така бавно придвижва казуса с Възродителния процес, отбеляза Сюлейманов.

През 80-те години на 20-и век отруденото, бедно турско население се превръща в изкупителна жертва за некадърността на партията, каза бившият концлагерист. Държавата била изпаднала в пълна криза – политическа и морална. Хората крадели; правели се, че работят; държавата се правела, че им плаща. Така и тази страница от историята ни не може да бъде затворена. В прехода има нередни неща. След това Сюлейманов прочете своя епопея за Възродителния процес под название „Заветът на лагера“; тя се явява синтез на преживяното от него и неговите хора.

Образование, спомени и аналогия с Холокоста и Фалун Гонг

В последвалата оживена дискусия беше посочена важността на образованието в осъзнаването и преживяването на историческото ни минало. И че в това отношение има отбелязана голяма победа.
Христо Христов разказа как през 2018 г. след натиск на историци Министерство на образованието за първи път променя учебната програма по история за 10-и клас и периодът 1944-1989 г. започва да се изучава в самостоятелен раздел. Преди 2018 г. има един урок за България от 1944 г. до днес. След промяната на учебната програма този период се изучава с нови термини и знания в отделен раздел. За жалост, когато издателствата трябва издадат новите учебници, следва фалшификация.

„Гордея се, че бях част от организацията, която тогава поиска Министерство на образованието да спре тези учебници. И правителството в лицето на Министър Красимир Вълчев ги спря.“

По това време Христов е вече във връзка с дружеството на бившите лагеристи и те дошли от Турция да представят своите случаи. Така сега в учебниците има доста подробно описание и факти, включително е посочено, че в „Белене“ са въдворени без съд и присъда над 500 души от турски произход.

Пред публиката излезе човек, който обяви, че е един от 11-те българи лежали в „Белене“. И разказа как е попаднал в лагера. През 80-те години в София има група колекционери на оръжие. Той е един от тях. След нападение на Пожарната на ул. „Екзарх Йосиф“ и открадването на един автомат ги задържали. След като установили, че нито един от деветимата не са замесени, ДС се опитала да ги вербува един по един за доносници. След като човекът отказал да стане „ухо“ на ДС, функционерът Петър Петров го заплашил с изпращане в „Белене“. След два месеца вече бил въдворен.

Политикът и бивш народен представител от ДПС Корман Исмаилов сподели как е бил в два музея на Холокоста в Берлин и Детройт. Това, което чул и видял там, било „едно към едно“ с разказаното от бившите лагеристи от „Белене“. Нацизмът и комунизмът са еднакви мракобесни системи, посочи Исмаилов. Те са си служили с едни и същи лъжи, репресии и човеконенавистност, за да унищожат съдбите на хората просто ей така.

Вдъхновена от думите на Корман Исмаилов, Кремена Крумова разказа как комунизмът продължава да взема жертви в нашето съвремие – от над 20 години последователите на духовната практика Фалун Гонг са преследвани от китайската комунистическа партия (ККП). В държавни болници те са убивани, разфасовани и техните органи се продават на заможни пациенти нуждаещи се от трансплантация.

Крумова запита бившите лагеристи физическите или психическите мъчения са били по-тежки. Ахмед Ахмед отговори:

„Раните по телата ни зараснаха. Но за душевните рани лек няма. Те са до края.“

Думата на историка

Във втория панел от събитието доц. Михаил Груев, историк, председател на Държавна агенция „Архиви“ и съавтор на изследването „Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим“ (2008), говори подробно за политиката на БКП спрямо турското малцинство.

Ученият започна изложението си с уговорката, че българското общество погрешно разбира Възродителния процес като период 1984-1989 г., докато това е неговият последен етап. Тогава действително са засегнати най-голям хора – по официални статистики около 850 000 души. Всъщност нещата започват още от 60-те години на 20-и век с постъпателна политика – първо спрямо помаците, после спрямо циганите мюсюлмани и най-накрая – спрямо турците.

Между първата и третата фаза на процеса има период, в който партията обмисля своята тактика. Още отначало режимът се опитва да интегрира поне интелигенцията сред турците, включително чрез „позитивна дискриминация“ като квоти за прием в университети. Другата линия на поведение са усилията за разреждане на турците в България – чрез изселническата спогодба действаща 1968-1978 г., в резултат на която около 115 000 български турци се изселват.

Междувременно започват и първите стъпки за смяна имената на турците, основно в Смолянско и Кърджалийско. Основанието е, че тези хора в пограничните зони са всъщност българи (често плод на смесени бракове), затова няма проблем да им се сменят имената. Практиката на „рязане на салама“ – използвана от комунистическия диктатор Матиаш Ракоши за ликвидиране опозицията в Унгария в края на 60-те години – е напълно приложима и във Възродителния процес, защото се забелязва постъпателна и непрекъсната политика на преименуване на лица от смесени бракове, на турци от смесени бракове (макар те да са доста малко).

Все пак изглежда, че режимът до доста късно не взема решение за радикалната стъпка на смяна на имената на 850 000 души. На 19 октомври 1984 г. секретариатът на ЦК на БКП приема програма за работа сред българските турци. Т.е. два месеца преди старта на кампанията турците все още са наричани „турци“ в партийните документи. Също в тази програма няма индикация, че само два месеца по-късно предстои мащабна кампания по смяна на имената.

Три неясни момента

Тогава излиза, че нещо се случва между 19 октомври и 10 декември 1984 г. Тогава е издадено разпореждане от члена на Политбюро и вътрешен министър Димитър Стоянов до всички структури на Министерството и до първите секретари на окръжните комитети в южна България, да се предприемат действия по смяна на имената.

Другият неясен момент е фактът, че липсва решение на Политбюро за смяна на имената. Това е един от откритите въпроси пред историците. Да, има инструктивен документ от Стоянов, но той трябва да е следствие от решение Б (секретно) на Политбюро. А такова в архивите не се намира. Едната възможност е то да е било унищожено. Но няма спомени и от останалите членове на Политбюро за вземането на такова решение. Другата възможност е решението да е било взето на подписка и прибрано от Тодор Живков (каквато практика е съществувала). Самото функциониране на тоталитарната държава е такова, че не може да се действа без санкция на най-висшия партиен орган.

И третият неясен въпрос е позицията на Москва. Отново – в онези години без съгласието на Москва и предвид външнополитическия статус на НРБ такова нещо е нямало как да се случи. А няма никаква информация за такова съгласие. Дали някога съветските/руските архиви ще ни кажат нещо повече, не се знае. Факт е обаче, че през цялото време на Възродителния процес на колегиума на вътрешното министерство присъства резидентът на КГБ в България, ген. Владилен Фьодоров. Няма данни обаче той да се е изказвал.

По онова време Леонид Брежнев е заменен с Константин Черненко и не е ясно какво е достигнало до новия съветски лидер. Вероятно Живков е омаловажил мащабите на това, което възнамерява да предприеме. Или самият е подценил ситуацията. От документите от обсъжданията на най-високо ниво може да се заключи, че комунистическата върхушка в значителна степен не си дава сметка за мащабите и размерите на престъплението, което планира да извърши. Това вероянто се дължи на лекотата, с която процесът преминава при помаците и при цигаините мюсюлмани. Това може би е заблудило включително Живков и Черненко, интерпретира случая доц. Груев.

Докладът на Георги Атанасов

Стъписването от акцията е огромно и сред турци, и сред българи. То дава време на режима да прехвърли ресурса в северна България за втората фаза. На границата между двете фази, на 18 януари 1985 г. в София е свикано голямо съвещание с участието на Живков, секретаря по идеологията Георги Атанасов, първите секретари на окръжните комитети, началниците на всички управления на ДС, милицията и всички ангажирани структури. Там им обясняват какво се случва. Основният доклад е на Георги Атанасов. В него той обяснява, че става дума за спонтанен възродителен процес, при който стотици хиляди хора изведнъж осъзнават своя български произход и решават да си сменят имената.

Терминът „Възродителен процес“ се среща за първи път през 70-те години и върви като „сленг“ на държавно-партийната номенклатура на по-ниско ниво. С доклада на Георги Атанасов и форума в София той става официално название на цялата кампания. И това е повратният момент, от който преименуването преминава в окръзите на северна България и приключва в края на февруари 1985 г. сред живите и започва сред умрелите. Сменят се презимена и фамилии. Сменят се нотариални актове, студентски книжки, надгробни плочи и всичко свързано със старите имена. Създават се нови гробища, в които нито българите, нито турците, искат да погребват своите близки. В Ардино такова гробище носи циничното име „Дружба“. Замисля се да бъдат унищожени дори документи от 19-и век съдържащи турски и арабски имена. Това обаче не се случва, с възражението или пасивното бездействие на тогавашния директор на Архива, проф. Дойно Дойнов.

Българска съпротива

В конференцията се включи и Антонина Желязкова, културен антрополог, директор на Международния център за малцинствата и културните взаимодействия; съучредител на Комитета за екологична защита на Русе и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, и експерт по етнически и религиозни проблеми на президента Желю Желев (1990-1993).

Общественичката разказа забележителната история на Фикрет от Ардино, който бил грабнат случайно, хвърлен в самосвал и отведен с още турци в „Белене“. Но тъй като бил доста образован (учител), заедно с още няколко затворници изпратили искане до прокурор с питане в какво точно са обвинени и за какво са задържани. Назначеният по случая плевенски прокурор им казал: „Знаем, че не сте никакви терористи; потърпете няколко месеца и ще ви пуснем; довели сме ви тук, за да ви изолираме; властта се страхува, че вие може да поведете бунтове сред турците заради смяната на имената“. И наистина след осем месеца тази група образовани отвлечени хора били освободени.

Желязкова наблегна, че в целия процес има няколко личности, които са извършили най-големите злодейства, защото са работили сред турската интелигенция и са измисляли различни неща, с които да неутрализират българската интелигенция – която е в защита на турците. Един от тях е заместник председателят на Държавния съвет и заместник на Живков – Георги Джагаров. Негов съветник по турските въпроси е Шукри Тахиров (Орлин Загоров). Най-елитни професори били рецензенти на докторантурата му: Вера Мутафчиева, Страшимир Димитров, т.н.

При лична среща с Тахиров в началото на 1985 г. Желязкова нарекла партийците „престъпници“ заради Възродителния процес и ги обвинила, че поставят България в изолация. Джагаров наредил да не я арестуват, казвайки: „Ние герой няма да я правим“, както и оттам нататък всеки българин, който се обявил в защита на турците, да бъде оставян на свобода. Идеята била турците и българите да бъдат разделени. Така турците не разбирали как българите ги защитават. И всички гласове на подкрепа към турците били обезсилени и заглушени.

„Турците, които надаваха глас, отиваха в ‘Белене’ със самосвали, студентите биваха арестувани, а ние каквото и да викахме, си оставахме свободни“, обобщи Желязкова.

В онези времена много неща се решавали устно и телефонно, обясни учената. Затова може и да няма писмено решение за стартиране на Възродителния процес. Както и за хилядите арести.

Изгубено доверие

През 2009 г. в Бурса, Турция, се провежда грандиозно честване на 20 години от прогонването на турците от България. Всички медии го отразяват. Стичат се турци от всички краища на страната, водещи политици, учени от различни университети. Президентът Желю Желев, тогава председател на Балканския политически клуб, се обадил на Желязкова, и двамата решили да уважат поканата за събитието. Когато пристигат в Бурса, те са потресени да разберат, че са единствените официални представители на България.

„Това направо ми разби сърцето!“, сподели Желязкова.

„Казах си – 20 години по-късно те успяха така да ни разделят, така да се загуби доверието между нас, че не могат да поканят повече от двама души от България!“

По-късно от организацията на събитието обяснили на Желязкова, че след дълги обсъждания поканили само тях двамата, защото те били единствените официални лица от България, на които турската страна имала пълно доверие.

В третия панел на конференцията речи изнесоха трима правни експерти: адвокат Есен Фикри относно Делото срещу вдъхновителите на „Възродителния процес“ (1991) и правните аспекти в областта име и идентичност; адвокат Метин Ибриямов относно „Процесуалната фигура на пострадалия и ролята му в ефективността на разследването и установяване на обективната истина в наказателното производство“ и накрая Илхами Алкан Олссон, доктор по международно право, програмен консултант и изследовател в Института за човешки права Raoul Wallenberg, Университет в Лунд – Швеция относно „Силата и целта на наказателното преследване на престъпленията срещу човечеството“.

Видеа с изказванията от събитието са качени на YouTube канала на „Новетика“.