Жаждата на тропика

В гигантски гори се изгубих,
забили в небесата върхове.
Защо ме пусна във сърцето си –
самотно семенце,
космическа,
тъй малка песъчинка.

Покълвам, пускам корени,
ще го изпълня цялото.
Като лиана плазмена,
цял век очаквала поникване
ще се увия,
ще плъзна и по тялото.

От песента на твойте дъждове
ще полудея върхове да гоня.
И цвят ще ти разтворя –
цветове,
с нектар да утоляваш
жаждата на тропика.

Тъй трепкаща,
помилвана от слънцето
ще ти запея.
Неповалена от житейски бури –
ветрове,
ще ме огънеш
с най-нежната си струна…