Защо губим войната (част 2)

Si vis pacem, para bellum
Платон и римският историк Корнелий Непот

Продължение от част 1.

Руският военно-промишлен комплекс (ВПК) също не може да даде много повече на фронта. Според високопоставен представител на НАТО през 2024 г. „Русия сега няма достатъчно сили за масиран удар, дори и да осигурят пробив, няма да могат да се възползват от него“.

Вашингтон, Брюксел и Киев обаче се опасяват, че ако сегашната тенденция се запази, Украйна ще се „счупи“ по-рано. „Москва изглежда залага, че може да постигне целите си в Донбас през следващата 2025 г. и да наложи на украинската армия достатъчно високо ниво на жертви и материални щети, за да не може да предотврати по-нататъшно напредване“, пише Джак Уотлинг, специалист от Кралския институт на обединените служби (RUSI). Това според него ще позволи на Русия да диктува условията си при евентуални мирни преговори.

Много дипломати и анализатори смятат, че най-вероятният изход от войната в близко бъдеще ще бъде споразумение, което временно замразява конфликта по все още неопределена линия, пише New York Times: „Все по-често чуваме във Вашингтон и Европа, че Киев не трябва да очаква да си върне 100% от територията си и украинците започват да разбират това“, казва пред изданието Камил Гранд, бивш помощник генерален секретар на НАТО и експерт по отбраната в Европейския съвет по външни отношения, който наскоро посети Украйна.

Неизбежна ли е Трета световна война?

От 20-те години на 21-и век започна една нова епоха, не само в европейската, но и в световната история. Стартира най-голямата локална война в Европа след ВСВ.

Обстановката поразително и зловещо наподобява състоянието на световните дела в навечерието на ПСВ, така блестящо анализирани преди 110 години от британския дипломат и анализатор сър Ейър Кроу.

От друга страна, войната от 2022 г. и Кубинската ракетна криза от 1962 г. имат почти пълна аналогия по отношение на генезиса: и двете са причинени от огъване и проява на страх пред съветското ядрено Плашило тогава, и пред руското сега, съответно проявени от президентите Кенеди, Байдън и Обама. Западът обаче не си извади никакви поуки.

През последните пет години съвсем ясно се вижда, че утвърденият международен ред е изложен на заплаха. Русия и преди всичко Китай, и двете големи авторитарни сили, са главната угроза.

Пекин се стреми да разруши утвърдения международен ред, преди да го замени с нов, изгоден за него. Китай ускори своята индустриална модернизация: той произвежда (2020 г.) над 50% от световната стомана, над 50% от световните превозни средства и осигурява почти 30% от световния износ на компютри.

Русия, от друга страна, няма ресурс да замени преобладаващия ред с нов, дори в евроатлантическата зона. Вместо това тя се фокусира върху „антисистемен подход“, предназначен да повреди или деградира съществуващия международен ред, със специфичен фокус върху Източна Европа, където е най-силна поради географската и историческата близост. Русия е ядрена суперсила, но парадоксът е в това, че едновременно е икономическо джудже: 12-о място по размер на БВП (колкото един път и половина Холандия), а по БВП на глава от населението е на две места след България (2020 г.).

През последните години в света се оформя своеобразна Ос на враговете на демокрацията („Ос на Злото“), представена от диктаторски и репресивни режими като Русия, Китай, Северна Корея, Иран.

В противовес съществува група от страни, не само европейски и североамерикански, но и азиатски и тихоокеански, които са обединени от системата за демократично обществено управление и са в различни форми на военен съюз: страните от НАТО, Япония, Австралия и Нова Зеландия (наричани още „Колективен Запад“).

Съществува още и влиятелната група на развиващите се страни, известни още като „Глобален Юг“, част от които са членове на икономическата група БРИКС и ролята им в световните дела изглежда ще се повишава. Очаква се, че при евентуален световен конфликт те да се присъединят към един от двата посочени по-горе военно-политически блокове.

Аналогиите с меморандума „Кроу“

Основната прилика между възхода на Германия тогава и възхода на Китай сега се крие в предизвикателствата, които те поставят пред доминиращата морска сила и лидер на системата – тогава Великобритания, а сега – Съединените щати. Германия застрашаваше британското морско превъзходство чрез създаване на голям военен флот, за да допълни мощта на сухопътната си армия, подобно на Китай понастоящем, който също започва да строи впечатляващ флот, а същевременно сухопътната му армия е най-силната в Азия.

Подробен анализ на процеса се прави и в издадената през 2010 г. книга от Лю Минфу, професор в китайския Национален университет по отбрана и полковник от китайската армия, озаглавена „Мечтата на Китай“ (виж също Майкъл Пилсбъри, „Стогодишният маратон“). В книгата авторът дефинира основната национална цел – Китай да стане „номер едно в света“, възстановявайки предишната си историческа слава и мощ, като „Средищно царство“. Авторът смята, че конфликтът между Китай и САЩ е вътрешно заложен, т.е. неизбежен. Той щял да е „маратонско състезание“ и „дуел на века“.

Затова съвсем основателно може да се направи анализ на стратегическите паралели между англо-германското съперничество преди ПСВ и настоящето между Китай и САЩ през призмата на споменатия Меморандум „Кроу“ (1907 г.). Става въпрос за един блестящ анализ, който още тогава предсказва как изгряващата мощ на Германия неизбежно ще се сблъска с европейското статукво в лицето на Британската империя, вследствие обективни исторически и психологически причини, независимо от желанието на страните да избегнат конфронтацията.

Същността на феномена, който Кроу анализира, е неговото автоматично развитие от един момент нататък. Щом основният модел на междудържавните отношения е създаден и блоковете са оформени, процесът вече е почти независим от желанията на страните. Създава се своеобразна положителна обратна връзка и напрежението между страните/блоковете се самоусилва до фатално ниво, което можем да наречем „линия Кроу“.

Както в началото на 20-и век, когато военната и промишлена мощ на Германия става несъвместима със съществуването на Британската империя, така и сега – успешният китайски възход в последните 30 години става несъвместим с американската позиция в Тихия океан, а оттам и по целия свят.

Паралелите се налагат от само себе си, също ако сравним големите военно-политически кризи тогава и сега, по отношение на засилващата се степен на противопоставяне между двата блока. В началото на 20-и век:

Втора Англо-бурска война – 1899/1902 г.; Първа мароканска криза или Танжерска криза – март 1905 г. – май 1906 г.; Втора мароканска криза или Агадирска криза – април 1911 г.; Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина – 6 октомври 1908 г.; Итало-Турска война – 29 септември 1911 – 18 октомври 1912 г.; Първа и Втора балканска война 1912/1913 г.; (окончателно оформяне ядрата на двата противостоящи блока) Юлска криза от 1914 г. (след Сараевския атентант на 28 юни 1914 г.).

Съответно понастоящем наблюдаваме подобни кризи:

Руско-Грузинска война – 2008 г.; Русия провокира бунтове в Донецка и Луганска области – 2014 г.; Русия окупира Крим – 2014 г.; Китай ожесточава провокациите срещу Тайван и в Южно-китайско море – 2018 г.; Русия започва война срещу Украйна – 2022 г.; (постепенно оформяне ядрата на двата противостоящи блока); Войната в Газа от 7 октомври 2023 г.; Нападенията в Аденския залив – 2024 г.; нападението на Иран срещу Израел – април 2024 г.

И сега, както преди 100 години, в сила е суровата констатация на Кроу, че независимо от красивите думи и заклинания всичко се определя от реалното военно превъзходство. И сега, както преди 100 години, той отново е прав:

„Световното разоръжаване е дело недостижимо!“

Пророческата визия на сър Кроу отново ни убеждава, че историята циклично се повтаря, макар и на ново, по-различно ниво.

Елементи от кризата. Съдбата на Европа

Вече трета година продължава войната. Объркани в своята наивност, европейските лидери се опитаха да преглътнат новия развой на събитията. Както винаги, те се надяваха да спечелят и в двата възможни аспекта – да предотвратят широкомащабното нахлуване в Украйна и същевременно да запазят икономическите си интереси, като продължат да търгуват изгодно с Русия. И в двете отношения се провалиха гръмовно. Наблюдаваме поразителни аналогии между психолотията на съвременните европейци и на древните сибарити (жителите на Сибарис). Дано краят не е същият.

Елементи от кризата. Реакцията не Хегемона

В действителност през последните две години президентът Путин разшири своите интереси в света учудващо по-лесно, отколкото се очакваше. Маневрите му бяха улеснени в голяма степен от президента Байдън, който се отдалечи от традиционната политика на Силата, характерна за Световния лидер.

Въпреки предоставената финансова и военна помощ от Запада, внушенията, че икономическите санкции могат да ограничат мащабната военна експанзия на Русия, в комбинация с огъването пред московското ядрено Плашило, бяха много слаб ход на западните съюзници, а Украйна плати висока цена за стратегическите им грешки. Слабостта на администрацията на Байдън само насърчи руските действия, които все още не са приключили.

След епизода с мълниеносното завземане на Крим, когато се възползва от нерешителността на президента Обама, Путин изчака търпеливо още осем години, преди да нападне открито Украйна и то след като се увери, че на президентския пост застава човек, когото той явно възприема като слабак.

Елементи от кризата. Крахът на Зелената сделка

Провалът на Зелената политика, известна в Европа като „Зелена сделка“, вече става явен. За пореден път икономиката (Базата, според Маркс) победи Надстройката (Културата). Втората ревизия на марксизма се проваля пред очите ни. Така, както се провалиха:

Първата ревизия на марксизма – марксизмът-ленинизмът и Третата ревизия на марксизма – маоизмът, дело на Мао Дзъдун.

Втората ревизия на марксизма, известна като неомарксизъм (или културен марксизъм) беше най-радикална.

Извършена от франкфуртските мислители-марксисти, тя напълно игнорира икономическата теория на Маркс (Базата) и се съсредоточи върху постигането на целите на марксизма (Революцията), единствено чрез инструментариума на Културата (Надстройката), т.е. чрез принудителна трансформация по определен модел, на духовната култура и нагласи на човечеството и преди всичко на моралните ценности.

Уви, икономиката обаче надделя над идеологията. Половин вековните усилия на неомарксизма да овладее западните общества започват да пропадат.

Войната и кризите около нея извадиха на бял свят баланса по Сметката. Той се оказа отрицателен. Гигантските загуби от Зелената сделка провалят неомарксизма от САЩ до Европа. Въпрос на време е изглежда, сътресението от очертаващия се провал да се разпространи по целия свят и да предизвика вторични икономически трусове.

Така например новото предупреждение идва от най-мащабния инвестиционен фонд BlackRock, откъдето смятат 4 трилиона щ.д.! като необходима сума, която да се инвестира в прехода годишно, още от декември 2023 г., за да се осъществи първоначалният проект за Сценарий на Инвестиционния институт за Прехода (IITS). Дали годишната дупка от над 2 трилиона щ.д., изчислена от BlackRock, някога ще бъде запълнена остава открит въпрос към момента.

Междувременно електроавтомобилната индустрия вече изпадна в криза. Водородната енергетика се сблъсква с огромни технологични трудности и става все по-скъпа по отношение на ключовата суровина – т. нар. „зелен водород“. Доклад на консултантската компания Prognos, сочи, че може да се очаква цената на зеления водород през 2050 г. да варира от 4.6 до 7.8 евро за килограм, при необходима от около 0.8 до 1 евро за килограм, за да бъде използването му икономически оправдано.

Ясно е, че Европа ще бъде най-тежко засегната от краха на Зелената сделка, защото тук зелените проекти бяха най-амбициозни и индустрията може да постигне печални резултати – тотално обедняване и разпадане на Съюза.

Елементи от кризата. Загубата на Глобалния Юг

Срещата на БРИКС в Казан през октомври 2024 г. не беше мимолетно събитие или среща за общи снимки на лидерите. Това бе значителен успех за Путин. Той успя с много по-малко ресурси да заобиколи Запада дипломатически, през третата година от войната. Посещението от редица световни лидери на събитието не само опроверга мита за пълната изолация на Русия, но също така показа, че западната идеология вече в значителна степен става непривлекателна за елитите на развиващите се страни (т. нар. „Глобален юг“).

Путин успя да мобилизира повече ресурси, отколкото цялата западна коалиция. Вярно е, че на Украйна бяха дадени пари, оръжие и боеприпаси, а пък БРИКС формално не даде нищо на Русия. Но съгласието на Индия, Китай и арабските страни да продължат търговията с Русия под някаква форма може да се окаже дори по-съществена помощ от всички тези оръжия.

Тези събития подават мощен сигнал към елитите на Глобалния юг, за да променят начина си на мислене. Сега елитите на Индия, Бразилия, Китай, Южна Африка, както и арабските страни виждат, че е възможно да се оцелее в конфронтацията със Запада.

Ще има ли нов „Мюнхен“ или не?

Конфликтът в Украйна, така или иначе, върви към някакъв епилог, какъвто и да е.

А всъщност какви са вижданията на Русия по въпроса, според споменатия вече проф. Сергей Караганов:

За мен е достатъчно очевидна единствената разумна цел за нашата политика в Украйна. Освобождаване и присъединяване на целия юг, изток и, вероятно, Приднепровието. Западните земи ще бъдат предмет на бъдещ търг.

За постигане на тази цел, според него са оправдани всички средства, включително и първи ядрен удар:

Те [НАТО] блъфират, заявявайки, че в отговор на ядрен удар по цели в европейски страни, подкрепящи агресията на НАТО в Украйна, ще нанесат масиран неядрен удар с конвенционални оръжия срещу нашите въоръжени сили и по територията на Русия. Това е абсолютен блъф. Така че трябва да играем ва банк.

Защото врагът трябва да знае, че сме готови да използваме ядрено оръжие в отговор на всяка атака срещу нашата територия.

Засилване на опората върху ядрено сдържане, ускоряване на движението по стълбата на ескалацията, са призвани да убедят Запада, че за него има три изхода от военния конфликт в Украйна. Първият е да отстъпи с достойнство, например, на предложените наши условия. Вторият е да бъде разгромен, да избяга, както от Афганистан, и да получи вълна от въоръжени, включително и бандитски, бежанци. И третият да получи всичко това, но с ядрени удари по своята територия и съпътстващия разпад на обществата.

Вече неведнъж съм писал, че ако Русия нанесе изпреварващ удар на възмездие по която и да е страна от НАТО, няма да последва отговор от страна на САЩ, освен ако в Белия дом и Пентагона не седят безумци, ненавиждащи страната си и готови да унищожат Вашингтон, Хюстън, Чикаго или Лос Анжелис, за да защитят Познан, Франкфурт, Букурещ или Хелзинки.

Изглежда обаче, професорът се надява да убеди Запада, че в Кремъл обитават някакви луди, които няма да се поколебаят да натиснат ядреното копче, защото смятат, като всички луди, че са непобедими и безсмъртни, защото имат мисия дадена им от Бог. Тази тактика, като две капки вода прилича на тази, приложена от Хрушчов на срещата му с Кенеди през 1961 г. във Виена. След срещата Кенеди се оплаквал, че Хрушчов, без да му мигне окото, нагло и безцеремонно го заплашвал с война и давал да се разбере, че ядрената война не го тревожи, което кара младия президент да смята, че Хрушчов не е твърде нормален. А всъщност Хрушчов си е бил напълно нормален, просто хладнокръвно блъфирал с безпримерна наглост. Непосредствено след срещата във Виена той споделя с известния журналист от New York Times (тогава още дясноконсервативно издание) Джеймс Рестън:

„Най-ужасният миг в живота ми. Буквално [Хрушчов] ме разкъса… Той ме направи на пух и прах.“
[Фредерик Кемп. Берлин 1961. Кенеди, Хрушчов и най-опасното място на Земята, ИПК Родина 2013]

Рестън остава с впечатление, че президентът е останал стъписан от суровото и неумолимо отношение на съветския лидер.

Показателно е, че в навечерието на срещата (насрочена вече във Виена за 1962 г.), Хрушчов свиква съвещание на Президиума на КПСС (Политбюро). Той обявява пред членовете на Президиума, че е готов да поеме рисковете от война около Берлинската криза и че най-добре знае точно как да я избегне. Според него европейските съюзници, както световното и американското обществено мнение, ще попречат на Кенеди да прибегне до ядрено оръжие срещу евентуална промяна на статута на Берлин. Хрушчов заявява, че Кенеди толкова се страхува от войната, особено ядрената, че въобще няма да предприеме никакви агресивни действия.

В тази връзка можем да разгледаме какви са възможните варианти според нас, за развитието на сегашната криза около войната в Украйна, които могат да доведат до някаква форма на мирно споразумение. По наше мнение те ще се развият само по три възможни сценария:

Оптимистичен сценарий

Поддържане на Украйна във войната „толкова, колкото е необходимо“.

Надеждата е, че при такъв вариант, след около две-три години, при правилна организация и преминаване индустрията частично на военни релси, ВПК на НАТО може да се възстанови, а мощта на армията ще се повиши и тогава поражението на Русия ще стане неизбежно.

Но тази надежда става все по-ефимерна. Големият проблем е в това, че времето тече неумолимо и събитията на фронта могат скоротечно да се развият във вреда на Украйна. Путин вече се убеди, че западният ВПК към момента не е в състояние да поддържа украинската армия с оръжие и най-вече с боеприпаси и този стратегически недъг не може да бъде отстранен, дори при идеални условия и най-строга организация, за по-малко от една-две, та дори и три години.

Съвсем логично руското политическо и военно ръководство си прави елементарния извод, че има време поне една или две години за да реши войната – „сега или никога“, което значи, че ще бъдат положени извънредни и неограничени усилия за спечелването ѝ. Оттук следва, че Западният блок може съвсем скоро да бъде поставен в критично положение, ако незабавно не се вземат извънредни мерки за подпомагане на Украйна. В противен случай ситуацията ще се решава съгласно следващите два сценария по-долу.

Но дори да приемем оптимистичния вариант т.е., че по някакъв начин мобилизацията в Украйна и доставките на дългобойно оръжие спрат Русия за дълго време и след една-две години руската армия бъде спряна или отблъсната, възниква друг, твърде неприятен проблем.

Русия не е в състояние да отстъпи доброволно и педя от заграбеното при евентуални мирни преговори, защото го счита вече за своя свещена територия, а също и защото това може да коства главите на кремълския диктатор и групировката около него. Затова Путин може да заплаши да използва ядреното си оръжие, когато установи, че губи войната. Дали това ще бъде шантаж (т.е. блъф)? Ще се осмелят ли западните лидери да продължат войната и да изгонят Русия от украинска територия при такъв развой на събитията? Това е въпросът!

Той е съдбоносен, но отговорът му, за сметка на това е прост. Сър Ейър Кроу го предоставя преди 110 години:

„Балансът на силите [т. е. мирът] не може да се поддържа от държава, която не е в състояние да се бие и следователно няма никаква тежест.“

В днешно време това важи и за ядрената война! С други думи, този, който иска да владее Силата, трябва да бъде готов и за такава война.

От своя страна обаче, Китай няма никакъв интерес от ядрена война. Напротив, тя изобщо не влиза в сметките му. В Пекин смятат, че могат да постигнат целите си преди всичко с мирни средства, изключвайки малки регионални войни (като овладяване на ключовия Тайван, който ще му отвори широко вратата съм Световния океан).

Така Китай ще направи всичко възможно да не допусне употребата на ядрено оръжие от Русия. За него това също ще има опустошителен ефект, който ще предизвика спиране на морската и сухопътна („Един пояс, един път“) търговия почти напълно, което ще е катастрофално за „световната фабрика“. За китайците е дори по-изгодно Русия да се изтегли от Украйна, но да се запази като буфер срещу Запада. Социални и отцепнически вълнения и бунтове в части от Русия, особено далекоизточните, дори биха били добре дошли за Китай. Той отдавна е хвърлил око на Приамурието и Владивосток, откъснати навремето с Нерчинския договор от Китай.

Решението на този сценарий винаги опира в крайна сметка до дилемата: изгонване на Русия от Украйна или поддаване пред ядрения шантаж, което автоматично води до избор измежду следващите два сценария.

Песимистичен сценарий

Замразяване под някаква форма на конфликта, подобно на тези в Корея и Виетнам, като същевременно Русия неофициално запази заграбеното или част от него.

При този вариант Китай изглежда ще бъде по-удовлетворен, защото без да влага усилия, главният му конкурент САЩ вероятно ще бъде до голяма степен дискредитиран като Световен лидер и ще влезе в режим на постепенен и бавен икономически, финансов и военен упадък, което ще отвори пътя на Китай към някаква форма на световна хегемония. От друга страна, световните търговски връзки на първо време няма да пострадат съществено и така ще се запази статутът на Китай като „световна фабрика“ (източник на икономическата му мощ). В такъв случай, веднага щом стане удобно, Тайван може бъде окупиран и мечтата на Китай да се отвори нашироко към Световния океан ще се сбъдне. САЩ и НАТО вероятно няма да реагират, под заплахата от ядрена война с Русия.

Може да започне ерата на китайския военен възход. Отслабената Русия още по-силно ще бъде привързана към китайската икономика. Тя ще бъде ценна за Китай преди всичко поради суровините си и ядреното оръжие.

Световният ред обаче ще бъде на практика разрушен. Агресорът не само, че няма да бъде наказан, но и ще бъде оставен в голяма степен да бере плодовете от своята агресия. Веднага ще се появят кандидати за същото.

Защото светът ще започне да разбира, че Хегемонът е претърпял неуспех и вече не е така силен. Може да започне отлив от долара и избухване на регионални войни.

Европейците, които няма да искат да воюват (като същински сибарити), оттогава ще живеят на тръни, в постоянна тревога, при силна зависимост от Русия и Китай. Ще се засилят противоречията вътре в ЕС, а вероятно и в НАТО, като оцеляването на военния блок може да бъде поставено под въпрос.

Русия е възможно постоянно да извършва провокации, като няма да се поколебае да започне нова война, ако се почуства по-силна, особено при разпад на НАТО. На този фон имиграцията е възможно да се засили. Беззащитната Европа може да бъде наводнена от имигранти от Африка и Азия, като милиони ислямисти ще нахлуят на континента. Ще започне сблъсък между цивилизациите, расите, левичарските и десните сили. Особено ще пострадат по-малките държави като България. Ще се появят центробежни сили в ЕС и може да стигне до разпад.

С една дума това ще бъде голям удар за западните сили, от който те може и да не се съвземат. Не би било чудно, ако този сценарий прерасне в следващия и последен.

Разбира се, има и два други, по-малко реални варианти на този сценарий:
1. Западът през този период на замразяване на конфликта да успее да се възстанови индустриално, военно и морално, да се консолидира, като се върне към Първия сценарий.
2. Както е възможно и да се установи положение на периодични осцилации между първи и втори сценарий, т.е. някаква форма на военни сблъсъци и примирия. Такъв вариант не би бил стабилен и в края на краищата ще доведе само до един измежду първи или трети сценарий.

Зловещ сценарий

Капитулация – т.е. форма на нов „Мюнхен 1938“.

Това значи сключване на официален мирен договор, с който Украйна да бъде принудена да отстъпи част от територията си и дори да стане неутрална държава – буфер между Русия и НАТО.

Това не би било друго освен нещо като нов вариант на „Мюнхен 1938“. Един нов „Мюнхен“ ще има съвсем същите последици. С една голяма разлика: това ще означава капитулация на Запада пред Русия (фактически пред съюза Китай-Русия).

Такова действие може да означава безспорното начало на залеза на САЩ (опората и защитата на Западната цивилизация), като световен жандарм и единствена Суперсила. Още по-лошо – това може да бъде начало и на икономическия упадък на САЩ. Поради срив на доверието в американската мощ мнозина съюзници ще се отдръпнат, а в световен мащаб по същите причини ще се наблюдава отдръпване от долара като световна резервна валута. Това ще сложи край на възможността на САЩ да печатат долари в неограничени количества, да поддържат висок държавен дълг и ще срине ценността на американските държавни облигации. Американската мощ ще започне бавно и постепенно да угасва. Началото на края за самата Западна цивилизация и за установения още от Виенския конгрес 1814 г. световен ред.

Постепенно ще се установи нов ред, на базата само на силата, доминиран от авторитарни режими. Ислямистите ще надигнат глава, виждайки слабостта на Големия сатана. Твърде възможно е огромни човешки маси да се устремят от Африка в Европа. Ще започне сблъсък между левичарските и десните сили в Европа. Може би ще настъпят нови Тъмни векове?

При този трети вариант Китай ще спечели привидно най-много, защото без да влага усилия, главният му конкурент САЩ ще започне да слиза от позицията на Световен лидер, освобождавайки я за китайската автокрация. При това положение китайците със сигурност в даден момент ще окупират Тайван, под заплахата на руския ядрен шантаж. А следващото действие може да бъде предприемане на стъпки за завземане на островната верига РюКю от западащата Япония, както и експанзия в самия Тихи океан.

Европейците вероятно също ще изпият до дъно горчивата чаша. Ще се засилят противоречията вътре в ЕС, а вероятно и в НАТО. Русия няма да престане да засилва непряко напрежението, като ще се старае да внесе разкол сред европейците, ще активизира петата си колона там, понеже ще се чуства победител, а това окриля авторитарните режими.

Не бива да се забравя, че при такъв сценарий вероятно ще настъпи световна нестабилност, която ще наруши рязко световните търговски връзки, което ще бъде огромен удар също и върху „световната фабрика“, от който Китай може и да не се възстанови. В резултат всички Сили могат да се окажат в състояние на губещи в една или друга степен.

Видно е, че и при трите сценарии Западът е вкаран в ситуация на политически „цугцванг“ – всеки ход е погрешен, а пък времето изтича.

Заключение

Оказва се, че голяма част от военната стратегия на САЩ, от президента Обама насам, е погрешна – видно е от „Стратегическото ръководство за отбрана“ на администрацията на Обама от 2011 г. (този политически документ служи за основа на дългосрочното военно планиране). Тя стъпваше върху вече деиндустриализирания ВПК, подкрепян от една силно отслабена национална гражданска индустрия, и двете силно зависещи от глобалните търговски връзки и директно от потенциалния противник Китай.

Ковид пандемията извади наяве тази истина, обаче американските военни и граждански лидери не си направиха никакви изводи. Военните бяха силно ангажирани от администрациите на Обама и Байдън да внедряват неомарксистките джендър практики и правилници в армията – задължителни правилни джендър местоимения при обръщения, гей-сватби в Уест пойнт, политически офицери за обучение на личния състав в DEI (многообразие, равнопоставеност, приобщаване), нови назначения на „транс хора“, „драг празненства“ и т.н.

Вследствие армията е деморализирана, недоокомплектована с личен състав (над 20%) , не на последно място заради скандални назначения чрез расови, полови и малцинствени квоти.

Междувременно войната в Украйна направи на пух и прах концепцията на Пентагона за водене на две пълномащабни конвенционални войни едновременно. Видя се, най-малко, че САЩ не могат да осигурят боеприпаси за водене дори на една дълговременна пълномащабна война от типа на ПСВ – т.е. отпреди 110 години.

Това за сетен път демаскира безсилието и идейната нищета, която цари във военните канцеларии на Пентагона. Те постигнаха невъзможното:

Най богатата и най-могъщата финансово държава в света, хегемон на планетата във всяко едно отношение, с военен бюджет 40% от планетарния, колкото на следващите 12 страни в света!!! (2023 г.), да не може да осигури достатъчно снаряди и всякакво друго въоръжение на Украйна, воюваща с Русия, която е с 10 пъти !!! по-малък военен бюджет и БВП 11 пъти !!! по-малък от американския (2022 г.).

Съвсем ясно е, че тежестта на две продължителни конвенционални войни като украинската ще бъдат непосилни за САЩ в момента! Това означава, че основните принципи на последните национални отбранителни стратегии са или най-малкото остарели, или фундаментално погрешни.

Оста на враговете на демокрацията (Оста на Злото) се консолидира все повече и повече на база естествените интереси между членовете, обединени не на послeдно място и от идеята да детронират Хегемона, който им пречи в осъществяването на техните интереси:

– За Китай (национал-социалистически диктаторски режим) – път към световното лидерство, който преминава през излаз към открития Световен океан.

– За Русия (шовинистичен имперски режим от монголо-татарски тип) – поделяне на Украйна, контрол върху Грузия, Армения, Молдова и голяма част от Черно море, поглъщане на Беларус и създаване на постоянна нестабилност покрай границите с ЕС, както и в самите държави от съюза.

– За Иран, (теократична шиитска диктатура) – утвърждаване като регионална сила, официално придобиване на ядрено оръжие, преследваща като главна цел унищожаване на Израел и върховно лидерство сред всички мюсюлмани-шиити.

– За Северна Корея (комунистическа диктатура от династичен тип) – получаване на финансова и технологична помощ за развитие на ядреното въоръжение и усилване мощта на армията с цел оцеляване на семейния режим на семейство Ким.

За съжаление, Америка в момента няма материалните и човешки (от специалисти) ресурси за противодействие на асиметричната заплаха от страна на „Оста на злото“ чрез мощен ВПК в полето на две и повече големи конвенционални войни. А заплахите са ясно очертани:
В Европа – войната в Украйна, съчетана с икономическата криза, най-вече вследствие провала на Зелената сделка и разделението в обществото поради налагане на неомарксистките стандарти и деривати.

В Близкия (Среден) Изток – войната в Газа, напрежението между Израел и силите на „Хизбула“ и Иран, съчетани с нестабилността в Ливан и Сирия. Напрежението между Турция и кюрдските сили (неофициално поддържани от САЩ).

Особено заплашително е положението около Тайван. Не е ясно дали Китай е решен да нападне понеже е решил, че САЩ са отслабнали, или просто демонстрира сила, за да отвлича ресурси и така да подрива мощта на Хегемона. Поведението на Китай, както винаги е неясно и двусмислено. Никой не може да каже засега дали Китай е решил, че е дошъл Денят, за да се опълчи на Световния лидер (ако усеща, че той е слаб) или просто опипва почвата. Може би е второто, още повече, че една голяма война е изключително опасна за Китай, защото прекъсването на световните търговски пътища за повече от три до шест месеца може да предизвика стопански колапс в страната и да последват огромни масови вълнения.

От друга страна, китайците прекрасно разбират, че в същата степен Западът е обвързан технологично с тях, засега необратимо в близките години. Това беше доказано от Ковид кризата, като един вид генерална репетиция за Голяма война.

С други думи, вече са очертани три големи заплахи, а няма гаранция за поява и на четвърта, например в Северна Африка.

Възможно ли е Западът (САЩ и НАТО, Австралия, Япония, Южна Корея, Нова Зеландия) да се справи при тази стратегическа обстановка. Т.е. да разработят план и структура на силите за едновременно война на три театъра на военни действия и следователно да са в състояние да защитават глобалните си интереси и в трите региона, заедно със съюзници и партньори.
Теоретически, и при определени условия – да.

Но единствено, ако:

– рязко се повишат военните разходи,
– ВПК мине поне на полувоенни релси,
– паралелно се възроди цялата структура на военната индустрия,
– извърши се количествено увеличаване на въоръжението и личния състав на армията,
– възстановяване моралните устои на армията,
– въвеждане на поне частична наборна служба, което е неизбежно,
– в най-голяма степен горното важи и за флота.

Но главната трудност ще бъде такова решение да се приеме на политическо ниво: нещо, което е на границите на възможното, особено в Европа.

Защото, въпреки, че живеем в най-опасния период не само след Студената война, но и изобщо след ВСВ, днес САЩ изразходват за отбрана два пъти по-малко средства, отколкото по време на Студената война, като дял от БВП.

Затова средният американец, европеец или азиатски съюзник изобщо няма да бъде във възторг от перспективата на едно полувоенно положение. Дали Западното общество ще може да разбере крайната необходимост от неизбежни жертви? Защото в противен случай „Колективния Запад“ е в реална опасност да загуби бъдещата голяма конвенционална война, която изглежда твърде вероятна, съгласно анализа на Кроу:

„Балансът на силите [т.е. мирът] не може да се поддържа от държава, която не е в състояние да се бие и следователно няма никаква тежест.“

Положението се влошава още повече от заплахата за западното общество и армия от страна на неомарксистката идеология, която разлага армията, обществените институции и морала.

С други думи, в САЩ новата администрация на президента Тръмп е изправена пред титаничната задача за едновременна борба на два големи фронта:

– вътрешния: срещу пълзящото разложение в обществото и армията, предизвикано от многоглавата Хидра на неомарксистката идеология и нейните деривати (ЛГБТ-изъм, затоплизъм, веганизъм, зеленизъм, абортизъм, мултикултизъм, наркоманизъм, джендъризъм, CRT*-изъм, DEI**-зъм и т.н.);

– външния: срещу едновременна потенциална заплаха от страна на Русия, Китай, Иран и Северна Корея, при това на различни театри на военните действия.

Пред същите заплахи в една или друга степен са изправени и останалите съюзници на САЩ от НАТО, Азия, Австралия и Нова Зеландия. В Австралия и Нова Зеландия неомарксизмът отбелязва големи успехи, донякъде и в Южна Корея, а може би най-малко в Япония. Но за сметка на това в Европа положението е почти катастрофално, вследствие преди всичко на инспирираната от левичарите Зелена сделка. Това е голям проблем, защото успешната защита на Запада ще зависи от обединената сила на глобална мрежа от съюзници и партньори.
Положението е толкова сериозно, че колкото и да е парадоксално, като че ли всичко зависи от един човек, и затова почти всички погледи са приковани към него – президента Тръмп.

Като скала той устоя на левичарските урагани, катаклизми и атентати. Затова мнозина смятат, че това чудо не е случайно, а има някаква Божествена намеса.

Защото Задачата пред президент Тръмп е на границата на постижимото, по-трудна от подвизите на Херкулес.

Най-тежка ще бъде моралната трансформация, борбата със сибаритизма и поемането от населението на редица тегоби.

Осемдесетте години охолен и безгрижен живот под американския военен чадър, комбинирани от изгодна търговия с руски енергоресурси превърна (западно)европейците (и техните лидери) в безволеви и изнежени самодоволници, втренчени във формата на краставиците и в мощността на прахосмукачките, силно ангажирани в Борбата срещу Планетата, но никак – в системата за отбрана.

Обръщането на тази тенденция в ЕС би било истинско чудо. Известен оптимизъм навява ситуацията в Източна Европа, където сибаритизмът е значително по-слабо изразен, по-точно е в зачатъчна форма.

И може би най-важното действие, което би трябвало да се предприеме, това е решително противодействие и пълно отхвърляне на заплахата от руското ядреното Плашило. Това означава преодоляване на парализиращия страх от ядрения шантаж на Кремъл – най-ефикасното оръжие на Русия срещу Запада.

В това отношение не бива да си правим илюзии – единствената надежда на Русия да противодейства и дори да победи Запада, не е в полето на икономиката и материалните оръжия, а в моралните измерения. Целта на Русия е да парализира от страх западните лидери (слабаци и страхливци, според руските представи) пред ядрения шантаж за бъдеща Световна ядрена война, която щяла да сложи край на живота на Земята.

По този начин да ги изправи пред невъзможния морален избор: ядрена война или капитулация.

А същевременно да демонстрира, че в Кремъл обитават някакви луди, които няма да се поколебаят да натиснат ядреното копче. Стратегия, едно към едно сходна с тази на Хрушчов през 1961-1962 г.

Какъв е изводът?

Той може да бъде само един и е показан в цитата по-горе от Ейър Кроу:

„Балансът на силите [т.е. мирът] не може да се поддържа от държава, която не е в състояние да се бие и следователно няма никаква тежест.“

Само че под готовността на държавата да се бие, трябва да се разбира и готовността за ядрената война!!

Другата възможност е някаква форма на капитулация с произтичащите последици (както преди 16 века).

* * *

• CRT (Critical Race Theory) – Критична расова теория.
  Нова неомарксистка теория, насочена срещу бялата раса. Според нея расизмът е укорим само ако се използва от „бялата раса“ срещу другите. Обратно, ако се използва срещу „бялата раса“, това вече не е расизъм, а закономерна защитна реакция, която дори трябва да се насърчава. Расизмът е присъщ на „бялата раса“ и е причина за нещастията на Човечеството, за което в края на краищата е виновна тази раса, която трябва да се срамува и да понесе отговорностите за тези си действия в миналото, като възмезди историческите страдания на другите раси.

• DEI (Diversity, Еquity, and Inclusion) – многообразие, равнопоставеност и приобщаване. Най-новият слоган на неомарксистките движения, в смисъл:
  Многообразие – доминация на „различните“ (клетите малцинства) в обществото – сексуални, полови, национални, религиозни и т.н.
  Равнопоставеност – овластяване на тези малцинства (тук спадат и жените), превръщането им в авангард на обществото, подобно на ролята на „работническата класа“ в Марксовото комунистическо общество.
  Приобщаване – активизиране и организиране на тези „малцинства“ с цел ползване на първите две възможности, подобно на ролята на „комунистическата партия“ в Марксовото общество.
  Слоганът описва един от най-важните инструменти на неомарксизма – атомизация на обществото, т.е. раздробяването му на малки групи, въз основа на различни признаци свързани с раса, пол, религия, език и т.н. и избирателното им овластяване, т.е.господството на малцинствата на „различните“ над мнозинството, което да прави много трудно организирането на съпротива срещу установения по този начин ред.