Защо губим войната (част 1)

И най-жалката и грозна Истина е неизмеримо по-ценна и от най-възвишената и красива Лъжа.
Неизвестен автор от Мрежата

Малко преди 05:00 часа местно време на 24 февруари 2022 г. президентът на Руската федерация (РФ) Владимир Путин обявява, че е взел решение да започне военна операция в Източна Украйна. Той заявява, че Русия се стреми към „демилитаризация и денацификация“ на Украйна и призовава украинските войници да свалят оръжие.

За пръв път след ВСВ в Европа избухва голяма конвенционална война. Това само потвърждава емпиричното правило, че от 2000 години насам в Европа не може де има повече от 70-80 години мир.

Войната, която Русия подпали еднолично, нападайки без никакво основание Украйна преди близо пет години, е грозен предвестник на зловещи събития. Възможно е тази война да катализира съдбоносни процеси, които да разтърсят света и да преформатират установения световен ред, чиито основи са заложени още преди 210 години на Виенския конгрес. Характерна черта на тази война, която я отличава от много други европейски конфликти, е безпримерната наглост и цинизъм с който беше обявена. Дори Хитлер, преди нападението над Полша, се постара да си осигури „алиби“, чрез симулирано нападение над радиостанцията в Глайвиц. Путин не си направи дори и този труд.

Това показва пълното презрение от страна на руския президент към установения от векове световен ред и определено говори както за психологията на управляващата класа, така и за руската народопсихология изобщо.

Формиране на руската народопсихология

Формирането на руската народопсихология се дължи преди всичко на три фактора:

1. Ролята на монголо-татарското владичество

Монголското нашествие и близо тривековното владичество хвърлят неизгладим отпечатък върху руската душевност. Монголите завладяват руските княжества в течение на кампанията (1237-1240 г.)., част от т. нар. „Велик западен поход“ (1236-1241 г.).

Русия е опустошена. Значителна част от населението е избито или отвлечено в робство. Запустяват редица селища; глад и болести спохождат оцелелите. Всякаква съпротива е невъзможна. Ужас, отчаяние и безнадежност обхващат населението. Над руските земи са наложени тежки данъци, като за целта татарите провели пълно преброяване на оцелялото население, посредством специални чиновници („численики“). Събирането на данъците било задължение на новоназначените князе, дейност за чието съвестно изпълнение отговаряли с живота си . Те получавали за интронизацията си специална грамота („ярлък“), която се преиздавала обикновено всяка година, ако князът съвестно изпълнявал задълженията си пред завоевателите. В противен случай губел главата си, а на поста се назначавал друг.

Всеки опит за съпротива се наказвал с изключителна жестокост, чиято цел била населението да се парализира от страх и ужас и да не помисля за бунт… Самите князе били длъжни да подавят всякакъв опит за неподчинение и да осигуряват пълното събиране на наложените им данъци. Така например княз Александър (Невски) участвал в убийството на брат си Андрей, обвинен от него в неподчинение и злоупотреба пред Великия хан.

Почти всяка зима Великия хан разпъвал шатрите си на завоя на Волга и руските князе с дни чакали в снега да бъдат приети и да получат новия ярлък. Често се случвало в шатрата на хана да влезе един от чакащите князе, а да излезе съвсем друг, удостоен с ярлъка.

За да бъдат сигурни в лоялността на князете, татарите най-често вземали синовете им за заложници. Синовете, прекарвайки години наред сред управляващия елит на Златната орда, наследяват по-късно бащите си, като князе на руските княжества. По този начин варварските и нечовешки методи за управление на монголо-татарите, съвсем закономерно се възприемат и в управленските практики на руските князе. Руската аристокрация прегръща с въодушевление примера на монголите, не само в управлението, но и в системата за потискане на населението, характерна с изключителна жестокост.

Много князе и боляри вземат за жени знатни монголки. А пък след разпада на Златната орда редица татарски аристократи постъпват на служба при руските князе, християнизират се и стават родоначалници на исторически известни руски благороднически родове. Така руската аристокрация изпитала едно силно културно влияние от страна на татарите, силно се монголизира не само културно, но и генетично.

Така например московските князе се издигат като най-силни сред другите князе, защото в най-голяма степен се сродяват с татарите и възприемат порядките на Златната орда, като верен васал и важен военен съюзник. Затова и стават център за създаване на новата империя, формално християнска, но в същността си монголо-татарска.

В течение на времето руската аристокрация усвоява всецяло монголо-татарското държавно устройство и жестоките методи за гарантиране на властта си, което еднозначно предопределя психологията на руските управници в следващите векове, когато се създава и разраства Руската империя. От своя страна руският народ постепенно свиква с татарските порядки и те стават вродена част от неговата народопсихология: фатализъм, преклонение и подчинение пред силата, съчетани на моменти с изблици на зверска жестокост, безпричинна ярост, жажда за грабеж и разрушение.

2. Ролята на православието

Трябва специално да се отбележи, че татарите никога не са упражнявали религиозен гнет над руското християнско население, дори и когато на по-късен етап, изоставят езичеството и приемат исляма. Привилегиите на руската църква не са ограничавани, а напротив, са разширявани. Със специални грамоти Великите ханове освобождават църквата от всякакви данъци и я даряват с привилегии. Единственото задължение на главата на руската църква (тогава митрополит) според такива документи било „да се моли за здравето на Великия хан“. Фактически руската църква била главният крепител на татарското господство (разбира се, докато тази власт била силна).

От друга страна и самата руска християнска църква приема някои черти от татарската психология: известно езическо влияние, характеризиращо се с огромно разрастване на култа към иконите, стигащо до идолопоклонство, своего рода строго единоначалие в църковната йерархия, на практика изключващо съборното начало, влияние дори и в църковната архитектура, в някои отношения наподобяваща ислямската (от късния период на татарското владичество) и т.н.

Цариградският патриарх ръкополагал в сан киевските митрополити. След разгрома на Киевската Рус постоянното седалище на руската църква се премества след 1325 г. в Москва. А през 14-и век руските православни теолози създават концепцията за „Третия Рим“, на чиято база се създава идеята за руското месианство и изключителност.

Според нея Московската Рус е историческият наследник на Римската империя, чиито столици Рим и Константинопол загиват „поради отстъпление от вярата и греховете си“, затова „Третият Рим ще бъде Москва, а Четвърти няма да има“.

Концепцията за „Третия Рим“ оформя официалната идеология на Русия през 15-и и 16-и век, и остава водеща чак до началото на 20-и век, както и сега, в Путинова Русия. Това е и основата за изграждане на характерния руски месиански мистицизъм и на посланието за изключителността на руския народ – същността на специфичното руско православие, включващо и особени езически елементи.

Така с течение на времето православната църква става стълб и крепител на руското самодържавие и поколение след поколение възпитава руското население в дух на фатализъм, подчинение и непоколебима вяра в месианската изключителност на руския народ. Душевността на руското население се формира под силното влияние на православното християнство. Това влияние се запазва в по-голяма или по-малка степен и след идването на комунизма.

Същевременно езическият елемент устойчиво се запазва в типичното руско православие и му придава една специфична, нехристиянска окраска. В руската народопсихология винаги се сблъскват два противоречиви елемента – първичното стихийно езичество и православния аскетизъм и фатализъм, наследени от „византинизма“ на руската църква.

3. Ролята на крепостното робство

Феодалният крепостен ред в Русия е прецедент в световната история със своята уникалност и безчовечна жестокост.

От средата на 16-и век новата руска държава се разраства неудържимо чрез непрекъснати завоевания към беззащитните си съседи. Постепенно в страната се установява жесток – по татарски – феодален ред.

Крепостното право се формира окончателно в края на 16-и век. После става все по-лошо – от средата на 17-и век е въведен неограничен срок за издирване и залавяне на избягали крепостни селяни. Помешчикът имал право не само да върне в имението си самия селянин, но и да се разпорежда с цялото му семейство, включително потомците му. Личното стопанство на крепостните селяни вече се третира като собственост на помешчика. През 18-и век може свободно да се продават крепостни.

Помешчикът се чувствал самовластен господар в имението си, нещо като самодържец, чиято воля била закон за неговите крепостни. В 1741 г. бил публикуван манифест на императрица Елисавета за отстраняване на крепостните селяни от клетва пред царя, т.е. за юридическо изключване от общността на поданиците на империята. Било постановено също, че без разрешение от помешчика те не могли да встъпват в брак и да женят своите деца, да напускат стопанството и дори да се замонашват. Не могли да притежават и значителна недвижима собственост. Често самодържецът подарявал на заслужили дворяни крепостни селяни (измежду т. нар. „държавни крепостни“). Всичко, по време на управлението на Екатерина били подарени около 800 000 души.

Продажба на робите

Вестниците от края на 18-и и началото на 19-и век в Русия били изпъстрени с обяви относно „хора за продан“. През 1782 г. е направен опис на имуществото на капитан Зиновиев, в който са включени и селяни: „… Леонтий Никитин, 40 години, оценен на 30 рубли. Има жена – Мария Степанова, на 25 години, оценена на 10 рубли. Ефим Осипов, на 23 години, оценен на 40 рубли. Той има жена – Мария Дементева, на 30 години, оценена на 8 рубли“.

Разбира се, имало изключения. Добре обучена актриса, млада и с приятна външност, можело да бъде оценена за 2000 рубли и повече. Така например княз Потемкин купил от граф Разумовски цял оркестър от крепостни за 40 000 рубли, а само за една „комедиантка“ платил 5000 рубли.

Домашни крепостни

Положението на крепостните селяни било тежко, те се занимавали с тежък земеделски труд, били длъжни да осигуряват ежегоден данък, както за помешчика (т. нар. „баршчина“), така и поголовен данък за държавата, а също да полагат безвъзмезден труд за помешчика и държавата, като страдат постоянно от издевателствата на господаря.

Въпреки това положението на домашните крепостни („дворовые люди“) било още по-тежко. Те нямали отношение към земеделската работа, а изпълнявали ролята на прислуга и денонощно били подложени на безчинства от страна на помешчиците.

Наказания

Телесните наказания над подчинените крепостни роби се превръщат в неотменима част от бита и ежедневието на руския дворянин. Така съществувала цяла утвърдена система от телесни наказания („взыскания“) за подчинените на помешчика селяни и домашни слуги. Телесните наказания били чудовищни и се броели в стотици и дори хиляди удари с тояга.

В свое лице помешчикът обединявал и стопанин на своите крепостни хора, и своего рода правителствен представител, отговарящ за своевременното изпълнение от страна на крепостните, на държавните повинности (работи и данъци). Затова императорското правителство се погрижило да овласти помешчика с необходимите пълномощия, за да прилага физически наказания за неподчинение и/или бягство. Държавен указ от 1736 г. дава право на земевладелеца да наказва по свое усмотрение крепостните си селяни за извършване на посочените простъпки. А в 1760 г. императрица Елисавета овластява помешчиците (дворяните) да заточават извършителите на „много дръзки простъпки“ на „заселване в Сибир“. За всеки „заселник“ помешчикът получавал значителна финансова компенсация („рекрутски квитанции“).

Крепостна робска армия

Най-тежко е било положението на крепостните, които били отдавани от помешчиците на държавата, като войници. Това било много изгодно, защото срещу всеки войник помешчикът получавал солидна сума. За крепостния това бил ад. Службата била 25 години, а наборите се събирали от 18-годишна възраст. Процедурата била свързана с масови бягства и бунтове. Излиза, че руската армия е била комплектована от роби, но пък била дисциплинирана и се биела храбро.

Този парадокс е лесно обясним. Повечето от наказанията в руската армия, дори и за маловажни нарушения, водели обикновено до смърт: стотици удари с тояги, при което жертвата се налагала до припадък, след това се откарвала в лазарета и след що-годе оздравяване се подлагала на следващата порция от наказанието, и така до пълното понасяне на отсъдените удари… така малцина оцелявали. Това е само един от видовете нечовешки (монголо-татарски) наказания, прилагани в армията. Там животът на войника не значел нищо.

Това напълно обяснява причината за често споменаваната „безпримерна храброст на суворовските богатири“. Чисто и просто войниците-роби в руската армия се страхували повече от началството, отколкото от врага. Често пъти смъртта от вражеския куршум била бърза и милостива, за разлика от жестоката смърт вследствие на телесните наказания в руската армия.

Зверствата в армията имат и друг, страничен ефект. Дворяните, които масово служат като офицери, усвояват жестокото отношение към войниците (по същество крепостни роби) и след приключване на службата пренасят жестоките армейски порядки към собствените си селяни.

Съпротива на робите

Вследствие жестокото отношение на господарите, бунтовете сред крепостните били чести и масови. Покушенията на робите над техните господари и семействата им, грабежите и палежите на дворянски стопанства били толкова чести, че създавали впечатление за нестихваща гражданска война, продължаваща в Русия през цялата епоха на крепостното робство.

Нечовешката ярост на робите се изливала върху помешчиците и семействата им. Бесели дворяните, разстрелвали ги , давили ги. Понякога отмъщението се отличавало с жестока изобретателност: жертвите пекли на бавен огън, застрелвали ги отгоре надолу, така че куршума да преминава през всички вътрешности и да причинява бавна и мъчителна смърт, полагали ги под дъски и слагали отгоре тежести докато смачкат нещастниците. Изнасилвали и превръщали в наложници дворянските жени и дъщери.

Вследствие на жестокия гнет от страна на помешчиците и самодържавната власт, подкрепян и узаконяван от официалната църква, сред народните маси се утвърждава дух на покорство пред светската власт, съпроводен от примиренчество и фаталистична вяра, че непротивенето на злото ще се изкупи в царството Божие. Това оказва незаличим отпечатък върху народопсихологията на руския народ дори и до днес, повече от 150 години след селската реформа в Русия.

Същевременно, за руската душевност са характерни и необясними за страничния наблюдател, изблици на непредизвикана ярост и жестокост, често водеща до жестоки престъпления, вероятно атавистични последствия от исторически натрупаните страдания и злоба.

Така руската народопсихология се формирала най-вече под влияние на тези три фактори: татарското нашествие, руското православие и крепостното робство. Трябва да се отбележи, че това също е и психологията на руските (и съветски) управляващи от Иван Грозни, през Петър I до Сталин и Путин, което може да бъде и ключ към тяхното поведение.

Влиянието на 74 години съветска власт

Дивашките нрави на монголо-татарското управление в Русия окончателно и може би безвъзвратно, са бетонирани като неразделна част от руската народопсихология, през 74-те години комунистическа диктатура. Процесът е улеснен и от принципното сходство в репресивните методи между марксизма и монголо-татарщината.

В хода на революцията болшевиките унищожават старата аристократична и помешчическа класа, управляваща четири века Руската империя. Изключение е част от висшето военно генералщабно офицерство, които преминават на съветска служба (по-късно Сталин ликвидира значителна част от тях). По този начин новата управляваща болшевишка класа се формира преимуществено от народните низини, като само една тънка прослойка, която образува висшия ешелон на властта произхожда от интелигенцията на средната класа – голяма част от които пък са от еврейски произход (най-революционно настроената и най-безкомпромисна част от руското общество и главна жертва на руското черносотничество). Така установената във вековете руска народопсихология от татаро-монголски тип става база за формиране идеологията на новата комунистическа върхушка, като същевременно се обогатява с варварските методи на марксизма-ленинизма-троцкизма.

В резултат теорията и практиката на руския марксизъм (марксизъм-ленинизъм) фактически бетонира наследството от монголо-татарската душевност сред широките маси от населението, от чиито недра се рекрутират управляващите кадри на новата комунистическа власт.

Процесът е започнат от Ленин и Троцки, а е финализиран от Сталин. При него монголо-татарската система за потискане успешно се сраства с марксистко-ленинската методика за държавно управление в едно неразрушимо цяло. Затова системата за управление на комунистическата държава достигна най-високо съвършенство именно при Сталин. Единствено при него съветската комунистическа държава е била управлявана сравнително ефективно. Това става чрез монголо-татарските методи на жестоки периодични чистки, през безжалостни репресии и разстрели, които ужасяват бюрокрацията и партийната номенклатура и за десетина години напред ги дисциплинират, като значително ограничават присъщата руска корупция и „разгилдяйство“ (нехайство). Важна последица е фактът, че при вождовете, приемници на Сталин, жестоките монголо-татарски методи значително са смекчени (под натиска на партийната върхушка). Това довежда до постепенно възвръщане на корупцията и „разгилдяйството“, които бавно, но сигурно разяждат постсъветските структури (времето на застоя), включително и при настоящия вожд Владимир Путин.

Така система на управление на съвременната руска държава изцяло е повлияна от монголо-татарската народопсихология на народните маси, същевременно бетонирана и преформатирана от бившата господстваща в СССР марксистко-ленинска идеология.

Тази психология напълно обяснява военните престъпления извършвани на бойното поле и от военослужещите, и от държавното и военно ръководство на РФ, както и пристъпите на нечовешка жестокост, водеща до престъпления срещу Човечеството. Това по същество представлява опит за решаване проблеми в 21-и век, с методите на 12-и век.

Ненапразно, споменатия по-долу един от главните руски стратези, проф. Сергей Караганов. отделя особено внимание на азиатските (монголски) корени на руската държава, като основа за бъдещото й величие:

„Осъзнатото интегриране в новия свят изисква откриване на азиатските ни корени. Княз Александър Невски не само получава властовите си инсигнии в Сарай от Бату хан, но ги потвърждава в Каракорум, столицата на Монголия. Оттук след няколко години започва и въздигането до положение на велик владетел на Китай на великия хан, а после и император Кубилай, основателят на династията Юан, обединил под своята власт Китай, Монголия, Корея и редица прилежащи страни.“

Руската външнополитическа доктрина

Всъщност модерната външнополитическата доктрина на Нова Русия за 21-и век най-точно и ясно е формулирана в публикуваната на 27 март 2024 г. резолюция, приета от т. нар. „Събор на Световния руски съвет“, състоял се в Москва.

В документа, между другото, буквално се казва:

„От духовна и морална гледна точка специалната военна операция е Свещена война, в която Русия и нейният народ защитават единното духовно пространство на Света Русия… Русия е създател, опора и защитник на руския свят. Границите на Руския свят като духовен, културен и цивилизационен феномен са значително по-широки от държавните граници както на сегашната РФ, така и на голяма историческа Русия. Наред с представителите на руската икумена, разпръснати по целия свят, Руският свят включва всички, за които руската традиция, светините на руската цивилизация и великата руска култура са най-висшата ценност и смисъл на живота.“

Един от главните създатели и тълкуватели на руската военнополитическа доктрина и същевременно виден знаменосец на Ядреното плашило е проф. Сергей Караганов. Той е един от учените моделиращи отбранителната стратегия на путинска Русия. За него се твърди, че спада към високопоставените идеолози на руския елит и висшата номенклатура на Кремъл. Доктор на историческите науки, почетен професор, научен ръководител на факултет „Световно стопанство и световна политика“ на Националния изследователски университет „Висше училище по икономика“, почетен председател на Президиума на Съвета по външна и отбранителна политика на РФ и т.н.

По отношение крайната цел във войната Караганов е категоричен – става въпрос за пълна победа на Русия и приемане на нейните условия за мир. Той подробно обяснява как ще се пречупи волята на западните държави чрез унищожаване на желанието и готовността им да воюват. Видно е, че професорът смята западните лидери за безволеви слабаци.

Затова предполага, че използването на Ядреното плашило ще е решаващо. Според него единственият начин да се пречупи волята на Запада е да се покаже готовност за използване на ядрено оръжие. И накрая откровено и конкретно заявява, че ядрен удар може да се окаже абсолютно необходим.

Той смята, че така Русия ще принуди Запада към фактическа капитулация. Според Сергей Караганов ключът към пречупване на Запада са европейските елити, които той дълбоко презира (подобно е отношението на Путин). И затова главното усилие трябва да бъде насочено за устрашаване на европейците, а ако се наложи, да бъде приложен и ядрен удар:

„Може би десетки хиляди европейски цивилни ще бъдат убити при ядрен удар, но може да възникне ситуация, когато ще трябва да се направи това. Но целта е Русия да спаси човечеството както от западното иго, така и от нова, вероятно последна световна война. Тези цели са неотделими една от друга. Това е същността на великата мисия на руския народ. Човечеството е в опасност от западната цивилизация. Затова просто трябва добре да бъде разклатено. Спасявайки себе си, ние спасяваме света… Единственият начин да им се напомни [на европейците] за това, е да се покаже готовност за използване на ядрено оръжие.“

Твърденията на Караганов доказват, че Ядреното плашило представлява единственото реално оръжие на Русия, което може да ѝ донесе решаваща победа, според преобладаващото мнение сред руския елит. Това е една игра „ва банк“, където е заложено бъдещето на света, такъв какъвто го познаваме.

Проклятието на ПСВ

Обективно погледнато, войната в Украйна е една странна за 21-и век война и по-скоро наподобява войните от началото на 20-и век и преди всичко стандартите, определящи Първата световна война (ПСВ), 1915-1918 г.

Това е позиционна война, характерна с бавна динамика на развитие на военните действия, при която при пробив на атакуващата страна, отбраняващата бързо придвижва подкрепления и затваря пробива, като атакуващата пехота е покосявана от артилерия и картечен огън. В такава война винаги печели този, който разполага с повече жива сила и с по-голям военно-промишлен комплекс (ВПК), подкрепян от по-мощна индустрия.

В случая с войната в Украйна наблюдаваме пълно съответствие с тактическата обстановка при ПСВ въпреки, че точно тогава в германската армия се формират т. нар. „щурмови групи“, които са предвестник на идеята за комплексни високоманеврени съединения съставени от бронетанкови, артилерийски, мотопехотни, сапьорни, ремонтни, снабдителни и други подразделения, които, след като пробият фронта на противника, могат автономно да се придвижват в тила му, да прерязват жизнени комуникации и логистични мрежи, да унищожават командни центрове и да затварят обръчи на обкръжение – висшата цел на военното изкуство. Нещо, което се оказа недостижимо за руската армия в Украйна, независимо от огромното превъзходство в бронетанкова техника, поне в началото на войната.

Стратегически военни грешки

В началото на 2023 г. приятелите на Украйна бяха оптимистично настроени относно бъдещите успехи на украинската армия. Дълго чаканото контранастъпление на Украйна обаче не оправда надеждите. Причини за неуспехите на украинската контранастъпление през 2023 г. са:

– Недостиг на модерно въоръжение и друга екипировка доставена от НАТО, както и неговото ограничаване поради заплахи от страна на Русия (т. нар. „Ядрено плашило“, изобретено още от Хрушчов през 1961 г.).

– Разногласия при планирането между украинските и западните стратези. Американските военни вярваха, че украинска механизирана фронтална атака срещу руските линии е осъществима с войските и оръжията, с които Украйна разполага. Обаче досега в нито един момент, нито във Виетнам, нито в Ирак и в Афганистан, Съединените щати не са воювали с дълбоко окопан враг, защитен от обширни минни полета; който да има решително предимство в самолети, вертолети и артилерия. Напротив, огромното превъзходство във ВВС и всякакви други оръжия винаги са били на американска страна. Но пък в Украйна те диктуваха стратегията и тактиката на настъплението в съвсем други условия, непознати за тях.

– Недостатъчно обучение на войските.

От друга страна американците надцениха способността на украинците да воюват по западен образец след твърде кратко обучение – особено при отсъствието на въздушно превъзходство – задължително условие за комбинираните настъпателни операции на САЩ и НАТО.

Обучението на войските се явява ключов фактор в борбата за военно надмощие. То в най-висока степен определя способността за прецизно управление в боя – а това е Главният инструмент на военната стратегия, връх на военното изкуство и архитект на победата. Военната история учи, че овладяването му осигурява победа дори над по-многоброен и по-добре въоръжен противник, а подценяването му е винаги фатално (пример: армията на монголите 12-14-и век).

– Провал на санкциите срещу руския ВПК, както и редица други, по-второстепенни причини.

Губим ли войната

Дори и за децата вече стана ясно, че към края на 2024 г. Западът започва да губи войната в Украйна. Трудната ситуация на украинския фронт и значителното превъзходство на Русия в жива сила и най-вече в техника, променят целите и задачите на Киев и Запада. Вече не се говори за освобождаване на окупираните територии; най-важното сега е да се попречи на Русия да заграби още повече. А надеждите за победа на Украйна са отстъпили на по-краткосрочна цел: предотвратяване поражението на Украйна.

„В момента мислим все повече за това как Украйна може да оцелее. Не знаем дали можем да произведем достатъчно оръжия за тях. Не можем да им дадем повече, без да се изложим на сериозен риск на други места като Близкия изток и Азия, където САЩ трябва да помогнат на Израел и съответно да противодействат на нарастващата агресивност на Китай“, според военен от Пентагона пред The Economist.

Периодът от август до ноември 2024 г. стана най-успешният за руската армия от първата година на войната: тя успя да превзема по 400-450 кв. км на месец.

За сравнение: като цяло Украйна си върна около 320 кв. км територия с цената на хиляди убити и ранени и милиарди западна военна помощ през 2023 г., в резултат на неуспешното като цяло контранастъпление. Въпреки че в резултат на успешната операция под Курск, Украйна завзе около 1000 кв. км територия, от които удържа към момента около 500 кв. км, това не даде решително превъзходство на Киев.

Русия продължава със стратегията от ВСВ – задушаване на противника със собствената си кръв. Докато украинските въоръжени сили страдат от недостиг на жива сила като цяло и в частност на калени в битки войници, както и от недостиг на техника и боеприпаси, които техните съюзници не могат да им осигурят в достатъчни количества.

Деиндустриализацията

Оказва се, че военната подкрепа за Украйна страда главно от хроничен недостиг на въоръжение и муниции, в това число: средства за разминиране, снаряди, ПВО системи, ракети, включително далекобойни, самолети (обещаните модерни F-16, както и старите съветски), бронирани машини, модерни танкове (както и старите съветски) и т.н.. Дефицит, който не намалява, а се засилва застрашително в началото на 2023 г. Става дума предимно за 155-мм артилерийски боеприпаси и преносими противовъздушни системи Stinger. Твърди се и за евентуално изчерпване на запасите от противорадиолокационни ракети HARM, ракети земя-земя GMLRS и преносими противотанкови системи Javelin.

Но на първо място са артилерийските системи, особено тези от голям калибър, както и снаряди за тях, защото при този тип война главна роля в оръжейните системи има артилерията. В украинската война се изразходват огромно количество боеприпаси, особено артилерийски снаряди. Залозите са големи. Експерти твърдят, че САЩ вероятно ще се затруднят изключително много със снабдяването на своите съюзници, ако избухне друг голям конфликт успоредно с войната в Украйна като например войната в Газа и потенциална китайска военна агресия срещу Тайван.

Защото в САЩ драстично е намалял броят на доставчиците за армията, например при производството на боеприпаси. А що се отнася до частните компании основни военни доставчици, броят им от 51 след края на Студената война, понастоящем е намалял до само 5!: това са компаниите Lockheed Martin, Raytheon Technologies, Boeing, Northrop Grumman и General Dynamics. Те съставляват петте „първи“ – най-големите мултинационални военни изпълнители, които изпълняват повечето отбранителни договори в САЩ.

В преследване на ефективност, тези компании постепенно възприеха „щадящ тип производство“ – търговска стратегия, предпочитана от автомобилната индустрия и същевременно базирана на липсата на много резервни части в запас. По този начин се спестяват пари, а производството е разсъсредоточено по целия свят (така например крилата за самолетите F-16 се произвеждат в Израел!), с цел икономическа изгода, а не военна необходимост! Стратегически суровини, като например редкоземни елементи, се купуват от враждебна във военно отношение страна като Китай, пак по същите съображения (през декември 2024 г. Китай забрани износа на галий, антимон и германий към Запада).

Както е известно, най-важният компонент за производството на повечето видове барут и експлозиви е нитроцелулозата. Той представлява около 60% от общото тегло на бездимния барут, използван за зареждане на артилерийските и стрелкови боеприпаси. Нитроцелулозата се произвежда от памучни линтери, страничен продукт при обработката на памука. В момента 50% от памучните линтери в Европа и САЩ се внасят също от Китай.

Експертите са единодушни, че този рационализиран подход, базиран на глобални търговски връзки е вреден за отбранителната промишленост, защото работи само в условията на всеобщ световен мир и затова крие много големи рискове, понеже се основава на търговската изгода, а не на военната необходимост. Подходът подронва боеспособността на западните армии и представлява огромна угроза за националната им сигурност, особено при една дълговременна конвенционална война.

В началото на 2021 г. Lockheed произвеждаше по 48 броя HIMARS годишно, а в началото на 2023 г. е достигнал темп от 60 броя годишно. Но достигането до целта от 90 броя ще отнеме още 18 до 24 месеца, според главния оперативен директор на компанията Франк Сейнт Джон.

Видно е, че макар западното въоръжение да е значително по-качествено от руското, неговият наличен брой, както и темпът на производство е крайно недостатъчен дори за една скоротечна и масова конвенционална война.

Така например в западната стратегия за водене на конвенционална война, след края на Студената война (а и преди това), се неглижираше ролята на артилерията за сметка на авиацията. САЩ и западните страни имаха преимущество в авиацията близо до 3:1 спрямо Китай и Русия взети заедно, докато в артилерията съотношението беше близо до обратното.

Разчиташе се предимно на превъзходство в авиацията. Такава стратегия беше оправдана в локални войни като Ирак и Афганистан, но войната в Украйна е друга, това е война предимно позиционна и артилерийска, но същевременно война между военните индустрии. Предимство има този, който произведе повече и по-бързо.

В момента Пентагонът разполага с 6 държавни военни заводи за производство на боеприпаси. За сведение, в края на ВСВ те са били 85. До началото на войната в САЩ се произвеждат 14 400 снаряди на месец. Затова производството им беше увеличено 3 пъти до септември 2022 г., след това още 2 пъти до януари 2023 г.. В резултат понастоящем САЩ произвеждат над 90 000 снаряди месечно, според вестник New York Times.

Това количество се оказва обаче крайно недостатъчно, във връзка с помощта за Украйна (още повече, че цялото производство не отива като помощ за Украйна). Тъй като фронтовите линии във войната вече са повече или по-малко слабо подвижни, артилерията се превърна в най-важното бойно оръжие. Тя нанася най-големите загуби в жива сила и техника. Резултатът от конфликта може да зависи от това коя страна първа ще започне да привършва боеприпасите, според анализаторите.

Така в началото на 2023 г. украинската артилерия изстрелва всеки ден 6000 снаряда, т.е. 180 000 на месец, което е два пъти повече от производството на САЩ и Европа, взети заедно. Същевременно в открити източници се твърди, че в началото на войната руската армия изстрелва максимално до 60 000 снаряда дневно, т.е. 1 800 000 на месец. Такова количество едва ли може да се поддържа постоянно, но не бива да се забравя, че руските военни заводи работят на три смени непрекъснато. Например по отношение разхода на боеприпаси в началото на войната, за един месец украинската артилерия изстрелва толкова снаряди, колкото е целият запас на Великобритания. А вече близо година (2023 г.) ЕС не може да осигури производството на един милион снаряди за Украйна, като същевременно Северна Корея вече е доставила на Русия към края на февруари 2024 г. до 3 милиона артилерийски снаряди.

Смята се, че в началото на 2024 г. съотношението в броя изстреляни едрокалибрени снаряди между Украйна и Русия е 1:5, като понастоящем руската артилерия изстрелва около 5000 едрокалибрени снаряди дневно. Тъй като запасите в САЩ постепенно привършват, а американските производители все още не могат да се справят с темпото на боевете в Украйна, Пентагонът се обърна към два алтернативни източника на боеприпаси, за да се справи с дефицита: единият е в Южна Корея, а другият – в Израел. Решението да се изпратят стотици хиляди артилерийски снаряди от складове в тези страни като подкрепа на въоръжените сили на Украйна е показателно за ограничения капацитет на индустриалната база на САЩ.

Икономическо превъзходство и военен неуспех

Ясно е, че изходът от тази война до голяма степен ще се реши от борбата между ВПК на Запада и Русия, подобно на изхода от ВСВ, където победата беше на страната на по-мощния ВПК на Съюзниците в сравнение с този на Оста (тогава промишленото производство на САЩ беше около 70% от този на Съюзниците), колкото и абсурдно да изглежда това.

Поначало ВПК на дадена страна е надстройка над стопанската ѝ мощ. А пък САЩ и главните им съюзници (НАТО, Япония, Канада, Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия) държат 63% от световния военен бюджет за 2023 г. (1 413 900 млн. щ.д.), а РФ – съответно 3.8% (86 400 млн. щ.д.). Ако се добави и КНР, като потенциален съюзник, съотношението става само 17% от световния военен бюджет.

Това илюстрира шокиращия факт, че страните от Запада не могат да осигурят по-голям обем конвенционално въоръжение от Русия с военен бюджет 16 пъти по-малък, макар и с помощта на Иран, Северна Корея и (донякъде) на Китай.

Въпреки че сега съотношението във военните бюджети е по-благоприятно за Запада спрямо Русия и Китай, отколкото е било за Съюзниците по отношение на Оста през ВСВ!

Как да си обясним тогава неспособността на западния ВПК да осигури решителната победа на бойното поле, вследствие огромното си финансово и научно-техническо превъзходство? Защото фактите говорят за жестоката истина, че Западът не може да осигури ресурсите необходими на Украйна за победа поради деиндустриализацията, която слага грозен печат върху военните стратегии на западните страни.

Невероятно е, но числата говорят за фундаменталната истина, че не винаги финансовото богатство може да се материализира в желаните веществени изделия (в случая военни). Нужно е още политическа воля и визионерство!

Според нас главната причина за това положение в развитието на военните действия е липсата на капацитет за производство на въоръжение в страните от НАТО, поради рязко ограничаване броя на военните доставчици, вследствие деиндустриализацията, причинена на свой ред от Глобализма в световен мащаб.

Това поставя западното военно производство и стратегическите доставки на чисто търговска основа и в опасна зависимост от един световен производствен център, при това враждебен, като Китай. В резултат военното производство се свива спрямо нуждите за една (или повече) голяма конвенционална война. Нагледен пример как финансовото богатство не може бързо да се трансформира в материален продукт.

Тогава възниква въпросът как западните стратези са си представяли една бъдеща конвенционална война с голяма интензивност, с огромен разход на боеприпаси и значителни загуби при ВВС и бронираните сили. Как може да се води такава война при съществуващите западни ВПК, които не могат да осигуряват боеприпаси и въоръжение в една голяма и продължителна конвенционална война?

Ядреното плашило

Обаче неспособността на Запада да осигури победата на Украйна предполага и друга, фундаментална причина, която обаче е политическа!

Това е системата на руския ядрен шантаж, използван и досега като Плашило срещу Запада; който има своите дълбоки корени още от съветско време (изобретен е от Никита Хрушчов).

Редовно демонстрираният от страна на Запада публичен страх от руския ядрен шантаж само насърчава управляващата кремълска клика да ожесточава агресивната война в Украйна и помпа нейното самочуствие и увереността, че „колективният Запад“ е деградирал, слаб и безволев.

Това за сетен път показва неразбирането от страна на западните анализатори на руската народопсихология и в частност манталитета на кремълските управници.

В течение на близо трите години война САЩ отказваха да доставят на Украйна ракети с далекобойност над 90 км, както и да ги използват срещу цели на територията на Русия. Съображенията бяха „да не се ескалира войната“, т.е. да не се разсърди Кремъл!

По-лошо решение от това не може да се вземе!

Подобни действия само насърчават и въодушевяват кремълския диктатор, убеждавайки го, че върви по правилния път и че западните лидери са слабаци. Засилва вярата му, че Запада няма да се намеси решително в доставката на оръжия с голям обхват и така ще остави Русия бавно да източи кръвта на Украйна в хаотичната позиционна война, след което бързо да приключи с омаломощената страна.

Сякаш се повтарят събитията около Берлинската криза (1961-1962 г.), по аналогия с огъването от страна на младия Кенеди пред Хрушчов, при срещата във Виена 1961 г., което довежда до прерастване на Берлинската криза в Кубинска ракетна криза! Очевиден е абсурдът в такова поведение. Именно слабостта на американската администрация подтикна Путин да започне войната. Той реши, че президентът Байдън е слабак.

А ето какво пише големият визионер сър Ейър Кроу по въпроса за шантажа в държавните отношения, още преди близо 120 години! (1907 г.):

„… Усилията на изнудвача обикновено се обезсмислят още при първото твърдо противопоставяне и решимостта от страна на обекта на изнудването, да се изправи смело пред всички възможни рискове от неблагоприятни ситуации, отколкото да продължи по пътя на безкрайните отстъпки… Другата възможност за обекта на изнудването е да се поддаде на заплахите от изнудвача, което само ще засили позициите му. Отдавна е доказано, че това ще донесе временно спокойствие на жертвата и само ще доведе до подновяване на тормоза с по-високи претенции, след все по-кратки периоди на благосклонно търпение.“

По време на Юлската криза през 1914 г. в меморандум до външния министър Грей, между другото Кроу пише:

„… Балансът на силите [т.е. мирът] не може да се поддържа от държава, която не е в състояние да се бие и следователно няма никаква тежест.“