Възраждане ли ни чака?

В рамките само на два дни се случиха две появявания на Костадин Костадинов, лидер на партия „Възраждане“, които са сериозно предупреждение за все по-сигурните предсрочни парламентарни избори. И не защото някои партии, в т.ч. и тази, нямат основания за присъствие в Народното събрание като изразители на волята на избирателите. А защото тук има тежка подмяна на истината с бледа нейна имитация. Но нека си признаем, че се отваря все по-непреодолима пропаст между огромна част от българите и провежданите от Брюксел политики, и това разминаване акумулира нарастващо напрежение.

От пресконференцията на „Възраждане“ на 5 юли 2022 г. ясно и категорично вече са поставени на масата няколко фундаментални подхода в политиката. Дори Бойко Борисов в едно от последните си изказвания ги спомена специално. Конкретно става въпрос за темата с членството в НАТО и ЕС. В приоритетите на партията си, Костадинов предвижда референдум за оставане в Алианса и преразглеждане на членството ни в ЕС. Е, в същото време ясно четем в публикуваната им програма, че България трябва максимално да се възползва от принципа за свободно придвижване на стоки и услуги. Но както е известно, агнето няма начин да е цяло, ако вълкът е сит, защото той просто не е вегетарианец. Зад преразглеждането на евроатлантическата ориентация на държавата прозира ясно формулираната отново в програмата им цел:

„Основен приоритет на нашата външна политика е поддържането на добри и стабилни външнополитически отношения, които да се основават на взаимната полза, с всички страни и народи, които са добронамерени към нас. В противовес на пропагандираното, че светът се свежда до ЕС и САЩ, ние считаме, че той е много по-голям. Важни за икономическото развитие на страната ни са дълбоките връзки със стари икономически партньори като Русия, Арабския свят, Далечния изток и всички страни извън ЕС.“

По-възрастните, които не са изгубили разсъдъка си от носталгия по соца, помнят съвсем точно какво значи това. Само че тогава вместо Русия беше СССР. За хората под 40-годишна възраст разказът за комунистическата диктатура е сериозно филтриран в годините на прехода и липсва ясен спомен от радостта да пушиш цигари „Кент“ и да ядеш бонбонки „Тик-Так“, както гласи прочутата реплика от култовия филм „Оркестър без име“.

И все пак има един необорим настоящ факт, който прави говоренето (но не и действията) на Костадинов актуални и лесно припознати като симпатични и приемливи, за хората без амбиции и интерес да изследват дълбочините на политиката.

Българите и неолибералните политики на Запада

Най-общо, всичко се свежда до няколко въпроса: как неолибералната политика на ЕС отеква в част от обществото? Дали налагането чрез управленски решения на т.нар. „европейски ценности“ произвежда антиевропейски настроения у българите? Съществува ли вариант България да попадне в изолация от партньорските държави в ЕС и САЩ (под ръководството на демократите и Байдън)? Колко фатален е такъв сценарий? Путин ли ще бъде номиниран този път за спасител?

За избора (макар и днес само теоретичен), пред който е възможно да застанем като гласоподаватели, е време да се заговори в прав текст и без клишета и политкоректни фрази.

Кой ще отрече, че народът ни е тежко разделен в мнението си дали демонстрираните от ЕС политики отговарят на нашия манталитет? И припознават ли се тези политики като привлекателни от обществото?

В България катастрофираха след яростен отпор един след друг опитите да бъде приета Стратегията за детето и Истанбулската конвенция – и двете със съмнителни текстове по отношение зачитането на дълбоко вкоренената в хората традиция за семейство, род и културна принадлежност. Казаните за варене на домашна ракия действително събраха сериозна защита за правото да останат в употреба, но когато се стигна до норвежки сценарии в текстовете, касаещи децата, се вдигна вълна с размера на цунами.

Огромна част от българите научиха за отрицателно време каква е политиката на организацията Барнeвернет – държавната социална служба на Норвегия за защита на децата. Научиха за тъмната страна на практиката да бъдат разрушавани човешки съдби само по донос, като се извеждат децата от естествената им среда – семейството. Научиха за раздели между родители и деца, плод понякога на престараване, но често и на умишлена злоупотреба с власт. Дори и да не са преживели лично диктатурата на комунистическите сатрапи – постъпвали по идентичен начин с обявените от режима за „бивши хора“ – огромна част от българите се потресоха не без основание от методите на т.нар. нови марксисти.

Научиха и друго – че някои приемни семейства не отговарят точно на представата им за това понятие, а именно – че не се състоят непременно от мъж и жена. Научиха, че скандалните практики с деца са обичайна картина не само в Норвегия, но и в други държави с подобни политики в социалната дейност. А когато българин заподозре някого като заплаха за детето си, противникът е обречен. От едната страна бяха омаяните от собствената си заблуда, че притежават „чутовен интелект“ прогресивно настроени сънародници. Те цинично се подиграваха на другата страна – богобоязливия българин за страха му от норвежката система. Чрез щедрото финансиране от НПО-та, скандалите се вихреха с месеци, подклаждани от малката, но за сметка на това шумна групировка. Предано европейска! И проамериканска, но стабилно анти-тръмпистка.

Тъкмо заглъхна тътенът за Стратегията и в България се разгърна ураганът „Истанбулска конвенция“. Тук вече бе дадено ново, чисто българско значение на англицизма „джендър“. Да си го кажем направо – „джендър“ е обидна дума по адрес на човек с нестандартно отношение към сексуалното общуване. Мисля, че имаше и съдебна практика, която установи, че „джендър“ е обида. Конституционният съд облекчи правителството на ГЕРБ, което след множество европейски совалки на Борисов, създаваше впечатление, че се подговя напоително обяснение за европейския път на България и мъдростта от ратифицирането на Конвенцията. И слава Богу, че се случи. Тогава!!! И ГЕРБ, и Борисов спечелиха симпатията на консервативно настроената част от обществото. А презрението на умнокрасивитета към тях логично се увеличи.

Нагласите след „френското предложение“

И ето че няколко часа преди „Продължаваме промяната“ (ПП) да получи в Парламента вот на недоверие с мнозинство, чухме приблизително как звучи разказът за европейската солидарност. Лично от Борисов. Става въпрос за партийното решение да се внесе и гласува от НС съгласие с предложението за старт на преговорния процес на РСМ за членство в ЕС, известно като „Гаранция Франция“.

Всъщност, електоратът бе уведомен как предложението на европейските партньорски държави се налага да е абсолютно приемливо. Разбира се, че има хора, които се припознаха в призива „ако ми вярвате…“. Какво правим с предпочитащите да имат собствено мнение обаче? Малко нелепо изглежда избирателите на ГЕРБ да са безмозъчен планктон и може да я карат само на „доверете ми се“. Изписа се какво ли не по темата, за да бъде оправдано приемането на макронското предложение, което отгоре на всичко било и променено с удобни за преглъщане от „античните македонци“ текстове, ама след приемането му.

Има една доста фигуративна дума за случая и тя е „мазаляк“. Ей това стана! ГЕРБ се намират на максимума от електората, който могат да мобилизират след отстъпление от национално отговорната позиция. И ако местните избори в Нова Загора показаха нещо некоментирано от анализаторите, то е, че избирателната активност беше под 30%!!! Тежко предупреждение, ако това е евентуалното участие и на сигурните предсрочни избори.

Какво правим, ако все пак активността се вдигне? Дали от неприпозналите за приемливи двете кандидатки за кметския пост с най-много гласове – тази на ГЕРБ и другата, подкрепена от марксистката задруга БСП-ДБ – няма да се роди поредната супер изненада, ако отидат да гласуват за НС??? И това се отнася за цялата страна, не просто за един град.

Разочарованието от отстъплението от реалните ценности крие опасност от тежки последици. А именно: приемливото за разочарованите, но желаещи да гласуват хора, говорене на Костадинов. То може да консолидира непредвидима подкрепа и да осъмнем с един непреодолим фактор за нова политика в държавата – факторът с фолклорно прозвище Копейкин.

Заявките на Борисов са повече от прозрачни: че ГЕРБ ще си вземе за компания по политиките спрямо ЕС „проевропейските партии“. Остава да разберем и кои са те. Аааа…, да – ДБ и ПП. По този начин ГЕРБ най-после ще се определи къде желае да я разпознават хората: към прогресистката неолиберална марксистка общност, унищожаваща чрез демонстративен сатанизъм Европа, или към християн-консервативната политика. Това са алтернативите.

Кой ще представлява хората с непоносимост към марксистката идеология, за да отидат до избирателните секции? Модел „България в Евразия“ под заплашителната сянка на Русия и Китай изобщо не е алтернативата на практикувания сега в Брюксел марксизъм с всичките му уродливи форми за обществено поведение. Това, макар и непряко, прозира през изказванията на Костадинов.

Алтернативата е християнски добродетели и консервативна привързаност към постоянните и вечни ценности от древни времена – семейство, род, родина. И свобода! Свещената свобода! Днешните практики, които демонстрират по-старите държави-членове на ЕС, са всичко друго, но не и свобода. Правила и регулации, увити в амбалажна хартия с наименование „върховенство на закона“ или „европейски ценности“. Изпразнени от съдържание понятия или направо брутално подменени. С абсолютно первертиран по оруелски смисъл!

И ето тук е проблемът. Напълно реалистично е разочарованите заради неолибералното поведение на проевропейските партии да видят алтернатива във „Възраждане“.

ИТН вече успя да отблъсне гласоподаватели с неумелата си селекция на неуравновесени морално депутати и наглата безочливост на сценаристите.

Наред е Костадинов. Но и той ли трябва да ни се случи, че да проумеят уважаемите неориентирани, че Русия е опасна компания. Защото да се мисли за Путин като за противник и бариера пред глобализма е синдром на крайна неосведоменост относно водената от него политика в пълен синхрон със занулителите. Феодален диктатор с великоруски териториални претенции – който въведе задължителното ваксиниране срещу Ковид 19 и сега е стартирал програма за дигитализирането на рублата – е само коктейл от злини, надвишаващ това, което хората инстинктивно ненавиждат в неолибералните политики на ЕС.

Но нека си го кажем в прав текст – необсъждането на тези проблеми са довели до пълна дезинформация. Затова антивакс говоренето на Костадинов събира симпатизанти, които дори не си правят труда да прочетат заканите в програмата на „Възраждане“, камо ли да вникнат в смисъла. А антивакс настроенията ще се увеличават, колкото и „проевропейските“ партии да се правят, че няма проблем със скандално изнесените данни за катастрофалните последици от масовото ваксиниране. Как пък една телевизия или соросоидна медия не публикува правителствения доклад на Великобритания за значително увеличаване на смъртните случаи след старта на масовата ваксинация? Как не се намери един достоен „проевропейски“ медик да излезе и да коментира чудовищните данни от докладите на Пфайзер и Модерна, публикувани след съдебно решение въпреки първоначалната омерта за 75 години засекретяване.

Не, вместо това – обещания да се засили натискът за ваксиниране и бустериране до безкрай. Извинете, но 70% от българите отхвърлиха европейската „цивилизационна практика“ за борба с вируса посредством ваксини. От останалите 30 не е ясно колко са „истински доверили се на науката“. Да, хората умират по болниците, но да не подхващаме темата за качеството на лечението и особено за протоколите на СЗО.

Каквото и да е, поне 70% от имащите право на глас българи не разчитат да се информират „от телевизора“, нито от набедените за правоверни проевропейски медии за това как да се предпазят от Ковид 19 с ваксина. Колко от тях са жертва на руска пропаганда? Протоколите с нежелани реакции не ги разсекрети Русия. Направи го щатски съд. Нито пък Русия пусна на правителствената страница на Великобритания статистиката за внезапните смъртни случаи.

За огромно съжаление, разочарованията на българите не са приключили. Щом няма политически субект, който ясно да заяви, че като наследници на една от най-древните цивилизации сме в ситуация на битка за възстановяване на реалните ценности, няма защо да се обвиняват хората, че в лутането си ще „настъпят поредната мотика“.

Европа е похитена. И само един Орбан не е достатъчен, за да се върне ЕС към идеалите на Тачър, Айзенхауер, Митеран дори. За капак, в Белия Дом след гигантска измама командва човек със съмнително ментално здраве. Затова не е чудно, ама никак дори, че в централните новини на телевизиите се съобщава в обширен репортаж как боршът окончателно и завинаги е признат за украинско ястие от ЮНЕСКО.

Време е за просвета – кои сме, къде принадлежим и защо сме отговорни да отстояваме Истината. Никой не е обещавал, че ще бъде лесно.

Всъщност по една сполучлива формулировка за състоянието, в което се намираме, ние вече съставляваме не народ, а население.

Разделени по всевъзможни теми, освирепели и оглушали за каквото и да било мобилизиране около обща кауза, в несъмнено сложно и трудно във всички аспекти време. Като изсъхнало дърво, което без жизнените сокове в клоните си не може да даде листа, цвят, плодове. Но все още с жив и мощен корен. Нещо дълбоко в недрата, което на няколко пъти в историята буквално възкресява нацията от пепелищата. Да, с щети и тежки рани, но все пак една жизнеустойчива и непроменена генетично нация. И точно този живототворящ остатък има крещяща необходимост от народно представителство. За да стартира оздравителният процес на духовно осъзнаване – възстановяване от състоянието „население“ за осъзнаване като един народ. Също, както е засветило след тежък, няколко вековен османски мрак всенародното обединение за извоюване на църковната независимост под будителството на духовните водачи.

Мястото сега е оставено празно и лесно може да се заеме, макар и временно, от нечестиви подменители. Може би, защото има още на какво да се научим…