Събитието, което промени съдбата на България (част 4 последна)
110 години от забравената Втора балканска война. Призрачната катастрофа и реалното крушение
Загубите на бойното поле са огромни: 20 600 убити и 50 300 ранени и са сравними с тези от Балканката освободителна война (33 200 убити и 53 500 ранени).
Или общо: 53 800 убити и 103 800 ранени.
Смущаващото в случая е, че при сравним брой на загубите много голяма е разликата във времетраенето на двете войни:
Балканска освободителна война – почти 8 месеца (7 месеца и 21 дена).
Междусъюзническа война – 1 месец (32 дена).
В първата война официалното времетраене – това е времето за активните бойни действия (има продължително прекъсване на военните действия).
Във втората война официалното времетраене съвпада с времето за активни бойни действия.
Специфичните загуби на армията обаче са най-високи във военната история на Третата българска държава: близо 1000 убити и повече от 1500 ранени на ден, т.е. за всеки ден бойни действия армията губи повече от 2 500 войници и офицери! Огромни загуби, при това невъзвратими за това кратко време.
Още по-страшни са загубите сред мирното население. Вследствие на геноцида от страна на сърби, гърци и османци, както и от глад, студ, болести и пряко при военните действия загубите наближават астрономическото число 100 000 души (цялото население на България тогава е 4 500 000). Съответно бежанците са около 400 000.
Единственият положителен ефект от войната в следващите 21 години, е че е сложен край на руското (впоследствие – съветското) влияние в България.
А фактите са ясни и безспорни:
Българските управляващи (и дипломати) допускат страната да се изправи сама срещу пет враждебни армии, превъзхождащи я близо трикратно, без да има някакъв съюзник, включително без доброжелатели между Великите сили. Ситуация, непозната в цялата европейска военно-политическа история в последните няколко века.
Разгромът на България е колосален предвид не само материалните, но и моралните загуби. България губи всичко, дори и надеждата.
През 1525 г. френският крал Франсоа I е победен и пленен от армията на императора на Свещената римска империя Карл V, в битката при Павия. Казват, че кралят, който лично се бие храбро и е ранен, писал на майка си: „Мадам, всичко е загубено, освен честта“.
Точно такъв е българският случай през лятото на 1913 г. – загубено е всичко, а е спасена само честта, чрез победите при Калиманското плато и Кресненското дефиле (блестяща, макар и недовършена)!
А пък българското крушение предизвиква крайно учудване и недоумение в Европа и по света. В книгата си Ричард Хол отбелязва за войната, как България, от хегемон на Балканите се превръща в парий. [1]
През август 1913 г. в Берлин, германският държавен секретар фон Ягоф казва на Иван Евстатиев Гешов (тогава посланик в Германия), по повод злощастията които постигнали България:
Вие все пак приличате на онзи господин, който, като спечелил един милион франка в Монте Карло, проиграл ги отпосле, но все е излязъл с най-малко сто хиляди франка печалба.
Колкото и да е странно, Балканските войни обаче не разстройват сериозно икономиката на страната. Още в първите следвоенни месеци животът се нормализира, дори настъпва стопански подем. Така например цените на стоките за 1913 г. нарастват само с 3% спрямо тези за 1912 г., факт оценен от изследователите като „феномен“ в европейската история.
Постепенно настъпва примирение със загубите и успокоение. В тази следвоенна година съвременниците не смятат разгрома на България за катастрофа. Всички са уверени, че ще има ревизия на грабителските договори.
Никой не предполага, че големите български нещастия тепърва предстоят и че ще отекват още един век.
Последствията
Това обаче е привидно усещане. Катастрофата не е призрачна, тя реално ще предизвика още по-страшно крушение, което няма да е последно.
Изходът от Междусъюзническата война предизвиква верига от катастрофални събития, чиито последствия отекват до ден днешен.
Всички последващи събития, изброени по-долу представляват звена от една и съща верига водеща към фаталното лято на 1913 г.
Загубата във Втората балканска война и грабителският Букурещки мирен договор почти автоматично предопределят включването на България в Първата световна война на страната на Централните сили – България неудържимо тръгва по пътя към Голямата война и оттам към ново, още по-страшно поражение, социални катаклизми, нахлуване на комунистическата идеология, запалване на Гражданската война, съветската окупация и 42 години извън и встрани от Европа.
Още тогава Лев Троцки пророчески отбелязва:
Ако България се опита да поправи фаталните последици от 1912-1913 г. с нова война, това би означавало тя да се втурне в пропастта надолу с главата: нейните съседи, тясно свързани с престъпленията против нея, при първа опасност от страна на България, ще я изкълват до смърт.
(ноември 1913 г.) [2]
Първа Световна война
Разгромът през 1913 г., резултат от недалновидната русофилска политика на кабинетите Гешов/Данев, неминуемо подрежда България в лагера на Централните сили.
Първоначално една година България е ухажвана и от двата блока, но поддържа „строг неутралитет“. Правителството на Радославов дълго пресмята позитивите и негативите от трите възможни решения: строг неутралитет или присъединяване към един от двата воюващи блокове.
Става ясно обаче, че неутралитетът няма да донесе особени дивиденти на България след войната. Победителите, които и да се те, едва ли ще изпълнят обещанията си само срещу един неутралитет. Неизбежно е да се направи избор между двата блока.
А Съдбата на България вече е предопределена – Антантата просто не може да предложи нещо съществено, а и не е последователна, най-вече защото Сърбия и Гърция не са склонни да отстъпят и педя земя от заграбеното, Румъния също.
От другата страна Централните сили пък обещават граници в територията на цялото българско етническо пространство. Същевременно Турция обещава да върне една, макар и малка територия, по десния бряг на Марица. А освен това българското обществено мнение, в огромното си мнозинство, е силно настроено и обединено за реванш срещу „съюзниците-разбойници“.
Така съвсем закономерно на 24 август 1915 г. в София се подписва подробен договор между Царството и Централните сили за взаимна военна помощ. Секретно споразумение към договора осигурява на България цяла Македония, част от Сърбия на изток от Морава и част от Централна Сърбия с Враня, а в случай, че Гърция и Румъния се включат във войната на страната на Съглашението, България ще получи обратно териториите отнети ѝ с Букурещкия мирен договор. Германия и Австро-Унгария също гарантират отпускането на военен заем на България в размер на 200 000 000 лева. Преди това, на 21 август пак в София е подписано споразумение с Османската империя. България получава част от Тракия, западно и частично източно от река Марица, заедно с ж.п. гарата при Караагач. [1]
На 14 октомври, с царски манифест е обявена война на Сърбия. България влиза в ПСВ.
След големите първоначални успехи, войната се затяга и преминава в позиционна. През 1917 г. обаче Руската империя изпада във военно-политическа катастрофа и на 3 март 1918 г. между Четворния съюз (Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя) от една страна, и Русия, от друга, се сключва Брест-Литовският мирен договор, който слага край на руското участие в Първата световна война. В резултат Полша, прибалтийските страни и Финландия са трайно откъснати от Русия, а Украйна, Беларус и Кавказ преминават в германската сфера на влияние.
А още на 9 февруари 1918 г. Германия и съюзниците ѝ сключват мирен договор с украинското националистическо правителство в Киев (Централната рада). В замяна на това украинците осигуряват на Централните сили зърно и суровини, които обаче не са могли да решат напълно продоволствения им проблем.
През пролетта и лятото на 1918 г. германските войски завземат голяма част от територията на Русия (1 милион кв. км и около една трета от населението). Затова до края на войната Германия е принудена да държи на изток десетки дивизии, вместо да ги изпрати на Западния фронт.
Междувременно на фронта положението на Централните сили се влошава. Не достигат храна и боеприпаси. България държи под оръжие близо един милион войници и офицери (при население под 4.7 милиона души това прави нечуван в историята мобилизационен коефициент по-голям от 20%), които се сражават общо три години (2 години, 11 месеца, 13 дни).
Благодарение на пристигналата огромна американска армия, Съглашението готви голямо настъпление по всички фронтове. На Южния фронт, удържан от изтощената българската армия, е извършен пробив поради лошо командване, при позициите на Добро поле (не без помощта на разбунтували се войници, подбуждани от агитатори земеделци и тесни социалисти). Фронтът започва да се разпада, въпреки че позициите при Дойран са държани до последно. Започват войнишките бунтове, инспирирани и ръководени от земеделци и тесни социалисти, които се опитват дори да превземат София чрез разбунтувани войници.
Запалване на Гражданската война
Поражението е още по-страшно. Броят на убитите и изчезналите е 115 000, ранените и инвалидите са близо 200 000. Бежанците (общо от трите войни) достигат 500 000 души (10% от населението), а броят на цивилните жертви се оценява на близо 300 000! Мобилизационното натоварване на България е най-високо сред воюващите страни, близо един милион мобилизирани при население 4.7 млн – над 20%.
Излиза, че за 3 години и 8 месеци военни действия в периода 1912-1918 г. българската армия дава близо 170 000 убити и 300 000 ранени, или всеки ден средно по 126 убити и 222 ранени!
Броят на цивилните жертви в периода е около 400 000 души, или по около 300 души на ден!
На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският договор, който е с изключително тежки последици за българската държава. По силата на този договор България губи Западна Тракия, отново Южна Добруджа и редица територии от Западните покрайнини, като е отнето и правото на страната да поддържа свои редовни въоръжени сили.
Комунизмът прониква в българското село
Мобилизационното натоварване на българската армия през Първата световна война е непосилно за страната. Българската армия е предимно селска – 90% от мобилизираните войници са от селата. Затова най-големи загуби през войната претърпява селското население в човешки и икономически измерения. Там се дават най-тежките човешки жертви и цари най-голяма икономическата разруха.
Селото години наред е отворена рана. В нея веднага попада бацилът на комунизма.
Комунистическите групи никнат като гъби по селата. Сред отчаяните, обеднели и обезверени хора, комунистическата пропаганда намира добър прием. За кратко време комунистическите агитатори създават десетки партийни организации в селата. Затова и първото комунистическо въстание през 1923 г. е селско и в него участват селяни с опит от войната. Не е случайно и това, че лидери на комунистическата партия в 30-те и 40-те години на 20-и век са предимно хора от селски произход, с повърхностна „работническа закалка“, за разлика от лидерите на другите европейски комунистически партии (включително съветската). Това хвърля неизгладим отпечатък върху характера на българската комунистическа партия – нейната „селска“ нагласа и по-късно става причина за създаване на една оригинална институция, нямаща аналог в другите комунистически партии – Кастата на АБпФК).
Земеделско управление и повторно раздухване на Гражданската война
Междувременно, след войната на власт в Царство България идва Земеделският съюз на Александър Стамболийски, който не крие амбициите си за установяване на тоталитарна „селска власт“.
Отново припламва Гражданската война. Тя ще мине през четири условни периода на военни действия, които могат да се нарекат „горещи“:
– Първи период (1918 г.): войнишките бунтове, под ръководството на земеделци и тесни социалисти;
– Втори период (1923-1925 г.): земеделски изстъпления, комунистически бунтове, превратът на 9 юни 1923 г., четнически и терористични действия;
– Трети период (1941-1944 г.): възникване, развитие и победа на антиправителственото комунистическо партизанско движение („шумкари“) с решаващата помощ на Червената армия;
– Четвърти период (1945-1956 г.): възникване, развитие и разгром на антикомунистическото партизанско движение („горяни“).
И съответно, през три „студени“ невоенни периода на гражданско разделение и непрекъснати вътрешни борби и противопоставяне: 1919-1922 г., 1926-1940 г., 1957 г. – досега.
Понятието „Гражданска война в България“ беше строго забранено при комунизма, но и досега негласната забрана се поддържа от т. нар. „червена професура“.
Деветосептемврийски преврат
На 9 септември 1944 г. с помощта на Червената армия и преврат, организиран от ПК „Звено“ (близки до ОФ, но под контрола на съветските тайни служби) българските комунисти и техните съюзници от ОФ завземат властта в Царство България. В първите няколко месеци са избити между 20 и 30 000 души, предимно политически опоненти, представители на старата власт и на интелигенцията – учители, свещеници. (за подробности:
През 1947 г. комунистите се отървават напълно от бившите си съюзници от ОФ и установяват тоталитарна власт на Комунистическата партия в състава на т. нар. „Социалистически лагер“, под ръководството на СССР. Започва 42-годишният период на тоталитарно комунистическо управление.
Създаване институцията на АБпФК
Работата по създаване на организирана структура на „борците против фашизма“ започва скоро след 9 септември 1944 г. Победителите искат да си осигурят блага от държавата, за която са се борили. Плячката от еднократните грабежи вече е усвоена и се търсят начини за постоянни доходи. Така в София, през 1945 г. е създаден „Съюз на партизаните“. Идеята е на няколко бивши „шумкари“, между които и Тодор Живков.
През октомври 1947 г. е свикан конгрес, който учредява „Съюз на борците против фашизма и капитализма“ (СБПФК). Конгресът дава определение на понятието „активен борец против фашизма и капитализма“. А на 1 юни 1959 г. Живков внася в Политбюро знаменитата си докладна записка „За уреждане на общественото, материалното и социално-битовото положение на активните борци против фашизма и капитализма“.
На 30 септември 1959 г. секретариатът на ЦК на БКП официално учредява това привилегировано съсловие, като установява четиристепенно вътрешно деление според заслугите и препоръките, като всяка група получава пакет привилегии. Още от идването на власт, АБпФК се обзавеждат с нечувани в историята на България привилегии: „народна пенсия“, независимо от евентуална заплата, намалена пенсионна възраст и стаж, надбавки към заплатата, предимства при назначаване на работа и при закупуване на земя от специални фондове, заемане на почти всички длъжности от висшата, средна и част от нисшата номенклатура (списък с длъжности) на ЦК на БКП, както и всички ръководни длъжности в специалните служби и армията, предимства при кандидатстване във ВУЗ, привилегировано придобиване на жилище, безплатни карти за градския транспорт и БДЖ, дори безплатна карта за ползване на обществена баня. Освен това АБпФК ползват специални безплатни почивни станции, медицинско обслужване и други специални грижи. С една дума, българската социалистическа държава – това са АБпФК.
Политическо блато
Друго последствие, което има пряко отношение към съвременното обществено състояние, е наличието в българското общество на една огромна, безлична маса, близо 40% от гласоподавателите – т.нар. „политическо блато“. Трябва да се подчертае, че то се явява продукт на т. нар. „развито социалистическо общество“, създадено в България през периода 1947-1989 г., вследствие лишаването на населението от частна собственост върху средствата за производство и превръщането му в маргинали, зависещи единствено от държавата.
Сега това е инертна общност от обезверени хора, която периодично се люшка между различни политически утопии. Те не вярват в собствените си възможности. Всичките си житейски неуспехи приписват на външни враждебни сили, политици, институции, лоши хора, дори фатална липса на късмет, но никога – на собствените си грешки. За сметка на това силно вярват в Месията, който ще ги „оправи“ (т.е. ще ги води в Обетованата земя) и винаги са готови да тръгнат след него, който и да е Той. Разбира се, когато се провали в очите им, те чевръсто го разпват и търсят нов.
Разцвет и пропадане на комунизма – лошо стопанско управление от АБпФК
След 1947 г. в НРБ се установява тоталитарна командно-административна система на управление на стопанството, политическия и обществен живот, упражнявано от Комунистическата партия, чрез върховния ѝ орган – Централният Комитет (ЦК) с неговите Секретариати и териториални подразделения. На върха на ЦК стои Политбюро в състав от няколко души лидери, сред които обикновено изпъква един Главен лидер („Вожд“).
Такъв в НРБ беше първоначално Вълко Червенков (след смъртта на „вожда и учителя“ Георги Димитров), заменен фактически от Тодор Живков, с неговия култ, който държеше здраво юздите на Партията цели 33 години (рекорд сред комунистическите лидери в Европа и СССР).
Характерно за управлението на българския комунизъм беше, че всички партийни, държавни и стопански постове на високите, средни и част от нисшите нива, се заемаха от АБпФК. Това обуслови и стопанската деградация на НРБ (три икономически фалита), защото на всички важни икономически постове се назначаваха не изтъкнати специалисти, а лица от редиците на АБпФК, често с малък или дори никакъв експертен потенциал (факт, отбелязан конфиденциално и от самия Живков!). Именно това предопределя и стопанския крах на НРБ, един от най-тежките в т. нар. „Социалистически лагер“.
На 10 ноември 1989 г. започна разпадане властта на БКП и мимикрия на Кастата АБпФК, която се маскира в „Съюз на антифашистите“, като запази неформалните си лостове в управлението на обществото, които постепенно преминаха в ръцете на генеричните им наследници.
Посредством Кръглата маса и Приватизацията, икономическата власт премина в ръцете на АБпФК и децата им. Понастоящем внуци и роднини на АБпФК са крупните капиталисти, заемат възлови позиции в службите, армията, институциите, съдебната власт, науката, изкуствата, медиите, журналистиката и т.н.
Затова 1913 г. е СЪДБОНОСНА година за България, точка на пречупване, от която нататък (с кратки изключения) вървим все надолу, поне до 1990-1997 г. И сега, 110 г. след нея, войната отеква със своите последствия върху съдбата ни като народ.
Причините
След поражението, и политици, и военни вкупом приписват своите грешки на царя.
Въпросът за причините и виновниците за българските нещастия се развихря с пълна сила в Царството в годината след Втората балканска война. Всяка партия се стреми да докаже, че не е замесена в злощастните събития и за тях обвинява пряко или непряко на първо място монарха, а също и военните. За да се спасят от агонията, в която са изпаднали, народняците (Народната партия на Гешов) и прогресистите (Прогресивно-либералната партия на Данев) – главните архитекти на катастрофата – прехвърлят цялата вина върху цар Фердинад, като се опитват със всички средства да внушат тази теза на обществото.
Военните не остават по-долу, прехвърляйки също вината върху царя.
След десетилетия това ще се използва от т. нар. „червена истпрофесура“, за да „заклеймят“ монархията.
Разбира се, че и царят има дял от вината, главната е, че след 1908 г. се съгласява България да поеме проруски курс и накрая се доверява на Гешев, Данев и останалите русофили, до един високо ерудирани и с дебели европейски дипломи, иначе като дипломати и държавници – почти кръгли нули.
Не без значение са неадекватниге действия на Генералния щаб и на някои полеви командири, както и редица необясними действия на генерал Радко Димитриев (който е подозиран още оттогава в предателство и е смятан за руски агент от 30 години), както при Чаталджа в Балканската освободителна война, така и при спиране настъплението на Първа и Трета армия в Източна Сърбия, а също в обстановката около обкръжаването на гръцката армия в Кресненското дефиле.
За взаимоотношенията вътре в командването красноречиво говори и случаят в Букурещ, преди подписването на примирието, цитиран от Стоян Радев, в качеството на очевидец.
Сега, след 110 години, можем с голяма увереност да приемем, че вината се разпределя върху цялото общество, без изключение:
На първо място в двете управляващи партии (наречени „архитекти на катастрофата“), следвани от Военното командване, опозиционните партии, Двореца, обществените организации, както и самото българско общество в огромното си мнозинство.
Да се прехвърля обаче цялата вина само върху царя е груба грешка, противоречаща на фактите. Да не забравяме, че най-правилните възгледи относно военната стратегия във войната често са поддържани именно от него (съдбоносните събития на 16/17, 18 и 24 юни 1913 г.).
А пък неадекватните действия и на двете русофилски правителства излизат извън рамките на нормалното и граничат с патология. Европейската история рядко предлага такива примери на групово зомбиране и интелектуална парализа на което и да е правителство.
Това добре е обрисувано от проницателния анализатор Лев Троцки [2]:
Седмиците на неговата [Данев] власт бяха седмици на стремително падане от високо. Би било безсмислено за всичко да обвиняваме злополучния софийски Бисмарк. Той само беше най-яркият израз на самоувереността, на безотговорния хазарт и на лекомислието на управляващите в България.
И още:
Такива са вчерашните и днешните хора, които управляват съдбините на България. След ефимерната слава от победите те стовариха върху трудолюбивия и енергичен български народ такава планина от нещастия, че е трудно да се предскаже ще успее ли трудова България да изправи гръб в следващите години. И горещото съчуствие към безподобните страдания на народа, докрай изтощен и разпънат между четири враждебни армии, естествено се съчетават с негодуването против управниците в България и организаторите на нейния разгром.
Има обаче една основна причина за българските нещастия, следствие от която са горепосочените.
Става въпрос за незрелостта на българската политическа класа .
Тя се създава след Берлинския договор и съществува, считано до днес общо 144 години; обаче това не означава непрекъснато развитие.
Българската политическа класа досега на два пъти е била заличавана по една или друга причина и отново е била формирана, обаче на абсолютно нови принципи и с нови хора. С други думи, без каквато и да е приемственост, за разлика от формирането и развитието на политическата класа при съседните нам държави – Сърбия, Гърция и Румъния. Първите две имат два века развитие на политическата класа, да не говорим за Румъния – двете княжества Влахия и Молдова имат по пет века политическо развитие и формиране на управляваща класа в една сложна дипломатическа и военна обстановка, на лавиране между Османската империя, Унгария, Австрия, Австро-Унгария.
Какво може да предложи България в навечерието на Балканските войни? Едно съсловие от политици и дипломати изграждано само от 35 години (!), при това в голямата си част робуващо на порочни (русофилски) и често наивни представи за функционирането на отношенията между Великите сили („европейския оркестър“).
Тази незрелост и краен наивитет довеждат до катастрофата от 1913 г. определила оттам нататък пътя на България през 1918 г. та чак досега, и дала огромно отражение върху вътрешната политическа обстановка в страната. Защото тя предопределя неумолимо следващите крушения през 1918 г. и 1944 г., като дава огромно отражение върху вътрешната политическа обстановка в страната, а дори и върху българската народопсихология.
Особеностите на българската политическа класа са отбелязани още навремето от Лев Троцки, който изрично отбелязва тази незрелост, сравнявайки я със сръбската, през паметната 1912 г., когато пребивава в България (книгата му би трябвало да се прочете от всеки българин!).
На всичко отгоре, както отбелязахме, в нашата политическа класа няма непрекъсната приемственост, нейното развитие два пъти е прекратявано и е започвало отначало. Сега разполагаме за трети път с нова (от 30 години) политическа класа, с неясни и противоречиви възгледи, която отново учи политическата азбука по метода „проба-грешка“.
Този вроден недостатък на политическата класа се явява един от основните фактори, определящи развитието на българското общество, чак до наши дни. Той довежда до редица национални катастрофи, до запалване на Гражданска война и до най-голямата катастрофа – установяване на комунистическа власт и създаване на Кастата АБпФК.
Фатални грешки и превратности на съдбата
Субективните грешки допуснати от българските политици, дипломати, военното командване и Двореца са от всякакво естество и понякога дори са невъобразими от гледна точка на елементарния здрав смисъл.
В политически и дипломатически аспект:
– недооценка на обстановката през 1911-1912 г.
– безрасъдно отношение към липсата на доброжелатели измежду Великите сили и хазартно залагане само на покровителството на Русия, което се оказва химера.
– фатални грешки при конструиране на Балканския съюз, в т.ч. – предоверяване на арбитража на руския цар в споразумението със Сърбия, както и на ролята на Русия; основополагащият проблем с Гърция, включително липсата на споразумение и казусът със Солун.
– недооценка на реалните военни сили на Гърция и Сърбия след Балканската Освободителна война.
– погрешна оценка на румънските и руските намерения и в двете балкански войни.
– погрешна оценка на османските намерения след Балканската Освободителна война.
– пълната невъзможност да се предвиди съюзът между Сърбия и Гърция, както и последващият фактически съюзна на петте държави (Сърбия, Черна гора, Гърция, Румъния и Османската империя) срещу България.
– безумната и нелепа вяра в приятелството и благоразположението на Русия, която се оказва напълно погрешна.
Във военен аспект:
– спирането на военните действия на 18 юни 1913 г.
– забраната в края на същия ден от страна на правителството, да се навлезе от север в територията на Сърбия, в тил на сръбската армия, дори след като става ясно, че войната продължава.
– освобождаването на генерал Савов като помощник-главнокомандващ и назначаване на генерал Радко Димитриев.
– изтеглянето на Първа и Четвърта армия на 24 юни от сръбска територия и отказ от удара в тил на сръбската армия – действие, което непоправимо води България към поражение.
– нерешителността на военното командване като цяло в хода на войната, включително на 18 и 24 юни.
Военно-политическата обстановка преди и около балканските войни е изключително сложна и объркана. Тя изисква от българската дипломация осъществяване на нещо като висш пилотаж сред многото препятствия за българската национална кауза. Нещо, което по принцип се оказва съвсем непосилно за нашите дипломати. Разположението на силите и интересите в Европа, както и взаимовръзките между тях, всъщност прави от идеята за българското национално освобождение и обединение, задача от най-висша сложност.
Освен субективните грешки на дейците, в тази драма има и съвсем обективни предпоставки.
Създаването на Балканския съюз фатално закъснява, защото изглежда най-благоприятният момент за започване на войната срещу Османската империя би била 1911 г. – времето на Итало-османската война. Когато завършва Балканската освободителна война с Лондонския мирен договор, вниманието на европейските държави и Великите сили вече е пренасочено към новите противоречия, които водят към обособяване на два противостоящи блока. Балканският полуостров се оказва встрани от вниманието и затова Силите вяло реагират на нарушенията на Лондонския договор в ущърб на България от страна на османците.
От друга страна, и двете групировки ухажват Румъния с надеждата да я привлекат за съюзник, което развързва ръцете на румънците за безопасно изнудване на България. А пък Русия още преди войните е определила Сърбия за свой съюзник на Балканите. Българските шансове са били минимални.
Всъщност съдбата на България е била до голяма степен решена много преди това, още при провала на Цариградската конференция на посланиците на Великите сили (23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.).
Съгласно проекта на посланиците, двете български автономни области обхващат по-голямата част от Българското национално пространство (юридически регламентирано със Султанския ферман от 28 февруари 1870 г.). В тези граници българските национални земи нямат никакви колизии с Румъния и Сърбия, а само с Османската империя и частично – с Гърция. Това би било идеалното възможно решение за България и би улеснило в огромна степен задачата на българската дипломация и военно ръководство при бъдеща война (например с османците).
Тогава Русия проваля подмолно Конференцията, чрез посланика си граф Игнатиев. Тя има интерес от това, защото ѝ трябва победоносна война след Кримското поражение, за да се легитимира отново като равноправна Сила сред останалите, а същевременно да използва удобния момент, за да се примъкне към Проливите.
Още тогава това предопределя до голяма степен последващата злощастна съдба на България, станала пресечна точка на интересите на четири съседни държави и останала без никакви съюзници.
Умишлена забрава
Вече 110 години пелената на забравата е спусната над събитията от фаталната 1913 г.
И докато първите десетилетия за това имаше обективни причини (войни, включително гражданска, бурни политически събития и т.н.), то в последните 76 години забвението и маргинализацията на тази история бяха съвсем съзнателна политика, водена от официалната комунистическа историография и нейните наследници.
Главната причина в основата си е проста. Това е опасението, че подробното изследване и огласяване на фактите около Втората балканска война може да разобличи значението на русофилската политика на тогавашните правителства, както и ролята на Русия за грандиозната военно-политическа катастрофа на България. А оттам това би подронило сляпата религиозна вяра в митологията около Освободителката Русия и Санстефанска България.
Митология, десетилетия изграждана първо от комунистическата образователна система, а после, след 10 ноември1989 г., от посткомунистическата такава и от медиите, собственост на наследници на АБпФК, или контролирани от тях.
Така или иначе този съдбовен момент от новата ни история не е любима тема на българските историци.
Както беше споменато вече, военноисторическата комисия при Щаба на войската започва още по онова време, но не завършва, замислената многотомна история на Втората балканска война (излиза само първи том).
За тези 110 години са издадени само десетина по-значителни изследвания, посветени на темата (повечето от които са посочени по-долу в Библиография), като две са от чужди автори.
А пък настоящата 110-годишнина беше отмината с гробовно мълчание от историческата и военноисторическата гилдия, от държавната администрация и от обществените организации.
Десетилетия наред, след балканските войни и Първата световна война България е в изолация на Балканския полуостров, включително през годините на комунизма.
Но сега, когато при новите политически реалности България е член на ЕС и НАТО, почти нищо не се прави, за да се сдобием с нови съюзници на полуострова, съобразно с националния си интерес.
Такива естествени съюзници могат да ни бъдат:
Хърватия – с чиито народ ни свързват исторически традиции в борбата със сръбския шовинизъм);
Албания – с която също имаме традиции в борбата със сръбския шовинизъм и много повече общи интереси, отколкото противоречия;
Новата държава Косово – където живее компактно българско население (гораните, изоставени от нашата дипломация и държава);
Румъния – с която въпреки всичко имаме също повече общи интереси, отколкото противоречия, като сега ни се удава благоприятна възможност за разкъсване на десетилетното сътрудничество между Сърбия и Румъния във военната и дипломатическа област.
По наше мнение всичко това би било възможно, ако не бяха пречките, създадени от квазинационалната политика, водена от нашата дипломация в МВнР след 1990 г. – министерство управлявано от наследници на старата дипломатическа номенклатура (АБпФК), за които има солидни съмнения, че са заинтересувани предимно от чужди национални интереси, нежели от българските.
За повече информация и илюстрации, вижте тук (pdf).
