Събитието, което промени съдбата на България (част 3)
110 години от забравената Втора балканска война. Геноцидът
Това е продължение от Част 2.
Освен военните и материални загуби, България получава и друг ужасен удар.
По време на военните действия и след това, в завоюваните от победителите области българското население масово е избивано и прогонвано. Това е първият масов геноцид в Европа.
Международната Карнегиева анкета [5], се заема да проучи на място истината за злодеянията, вдигнали толкова шум в европейския и американски печат.
Геноцидът в окупираните от гръцката армия територии
Още при започване на Балканската Освободителна война в Македония, движещите се в авангарда на гръцките войски чети на ВМОРО, като част от МОО (Македоно-одринското опълчение), освобождават Бер, Енидже Вардар и Гевгели, покрепят настъплението на 7-ма Рилска дивизия в Кресненското дефиле и Рупелския проход, освобождават Неврокоп, Демирхисар и влизат в Солун, заедно с българската конница.
Четите на Христо Чернопеев освобождават Банско и Мехомия и на 17 октомври – Кавала, а след упорити боеве – и Драма. На 31 октомври е превзет и град Правище.
Скоро след това е издадена заповед за разформироване на четите, което се оказа огромна грешка. Правителството на Гешов изпраща МОО в Източна Тракия по настояване на сръбското правителство, за да не се пречело на съюзническите взаимоотношения.
МОО е създадено на 23 септември 1912 г., преди началото на Балканската Освободителна война. Рекрутирано е с доброволци от териториите на Македония и Одринска Тракия. В опълчението се включват и българи от Северна Добруджа и Поморавието и над 500 доброволци от други страни (чехи, руснаци, румънци и други), в това число и една цяла арменска рота съставена от 274 души. Съставено е от 12 дружини, сведени в три бригади. Освен това са създадени специални подразделения (чети, предимно от ВМОРО), за действия в тила на противника. Последните са организирани в 59 отряда (чети), една самостоятелна дружина и четири отделни роти. Освен това МОО включва и една инженерно-техническата част и санитарен отряд. Съставът му достига 14 670 души, като 11 470 души са родом от Македония. 1215 са от Одринска Тракия, а 2512 – от свободната България. Повечето офицери идват от българската редовна армия.
След края на войните за национално обединение ветераните от МОО формират Съюза на македоно-одринските опълченски дружества, който развива културно-просветна дейност.
Въоръжените сблъсъци между четите на ВМОРО и гръцката армия се случват още по време на Балканската Освободителна война. Започват издевателства над българското население. След изтегляне четите на ВМОРО в Източна Тракия, гръцките войски започват бавно и планомерно нахлуване на изток, притискайки и прогонвайки малочислените български гарнизони (все още съюзници!). Завързват се сражения, има жертви. Същевременно гръцкият министър-председател Венизелос (известен с прозвището „Критската лисица“), ловко лавира и обещава на лековерните българските дипломати, че щял да вземе мерки.
Българите от Леринско, Костурско, Преспанско и Воденско пращат жалба след жалба до правителството на Гешов, но резултат няма.
В това време гръцките окупационни власти в българските територии започват да лишават българите от правото на свободно придвижване, ако не подадат петиции до Атина с декларация, че са гърци и искат да останат под гръцко управление.
На 24 февруари 1913 г. започват сондажи за сключване на гръцко-сръбски съюз. Гръцката армия насочва усилията си за изтикване на българските войски и администрация на изток от Солун, към Лагадина, Нигрита и Правище. Войската пречи на българската администрация, арестува български кметове, богослужението и преподаването на български език биват забранявани. Дори забраняват и калпаците.
Целта е да се деморализира населението и по-лесно да бъде погърчено или прогонено.
На 9 февруари е нападнат гарнизона в град Съботско, на 16 март започва престрелка на пристанището Чаязъ, а на 19 март гърците нападат гарнизона в град Нигрита.
На 6 март пада обсадената в началото на войната крепост Янина и цялата гръцка армия се съсредоточава в Беломорска Македония.
На 15 и 16 април се опитват да превземат ж.п. линията Солун – Дедеагач при река Ангиста.
А на 22 април в Солун е постигнато споразумение за подписване на гръцко-сръбски съюз, насочен срещу България. Правителството на Гешов е в неведение, а в това време Венизелос баламосва българските дипломати с проекти за споразумение по гръцко-българска граница.
Гръцките войски продължават нападенията при река Ангиста, село Зарово и град Правище. До края на май е ликвидирана българската администрация в Съботско, Гуменидже, Лагадина и Правище.
Във Воденско селяните били събирани и заплашвани с разстрел, ако не се обявят за гърци.
Българското Главно командване е възпирано от правителството и трябва безсилно да наблюдава как губи позиция след позиция.
На 11 юни генерал Савов се обръща към Царя със становище, че трябва да се сложи край на гръцките предизвикателства, защото те не спазват никакви споразумения.
На 13 юни гърците нападат позиция на Серската бригада при езеро Тахино.
В това време българското Главно командване, правителството и дипломацията не знаят, че е сключен таен гръцко-сръбски съюз срещу България и е взето решение, чрез непрестанни провокации тя да бъде предизвикана да отвори военните действия, които така или иначе са били неизбежни.
След започване на военните действия, на 17 юни българската дружина в Солун е нападната от превъзхождащи вражески сили и капитулира. Българските училища, църкви и болница в града са разграбени. Загиват не само войници, но и мирни българи, включително ученици. На кораби са натоварени пленници и граждани и заедно с архимандрит Евлогий са отправени към островите Трикери и Итака, където са подложени на гаври, глад и мъчения. Загиват стотици.
По заповед на гръцкия крал е опожарен град Кукуш (описано в Карнегиевата анкета). Във Воденско, Берско и Лагадинско не остава неподпалено българско село. В град Сер са разграбени болницата, църквите и училищата, а 250 видни граждани са заклани в Девическата гимназия.
На 31 юли 1913 г. гръцкото правителство нарежда в срок от 48 часа да бъдат прогонени всички български митрополити и свещеници.
Потресаващи са злодеянията описани в заловени писма на гръцки войници:
Няма български град или село, които да не са изгорени. Навсякъде, откъдето минехме, не оставяхме следа от тази раса. Убивахме жени и деца. ... Още живи избодохме очите на българите.
Гръцките офицери поощряват зверствата и сами дават пример:
По кралска заповед ние изгаряме всички села. Изнасилваме всяка българска жена, която срещнем.
Самият крал Константинос се самонарича „Българоубиец“.
Вече след края на войната, през есента на 1913 г., в завзетите от гърците български територии започва прилагането на „Закона за преследване на бандитизма“, който цели денационализация на българите – при най-малко подозрение в съпротива на властта всеки българин може да бъде убит, а семейството му заточено по островите (аналогичен закон действа по това време и в сръбска Македония, виж по-долу). В Беломорска Македония правителството забранява употребата на български език (например бодат с игла езиците на децата, ако говорят на български), преименува селищата и сменя имената на жителите. Етнонимът „българин“ е заменен с „българогласен елин“.
По цяла Беломорска Македония се извършват убийства на свещеници, учители, дейци на ВМОРО или изобщо на български първенци, обявявани за „комити“. Всеки ден на остров Трикери заточениците биват изтребвани с десетки. Паралелно върви програма за прогонване на българите в Царството. Хиляди бежанци се насочват към България.
Кралят и Венизелос лично следят за асимилацията. Постановено е, че от 3-годишна възраст българските деца трябва да се дават в гръцки забавачници, където ще се научат на гръцки език и ще им се втълпи, че са гърци. Българите са задължени да пращат децата си в гръцки училища от първи клас. Там, всяка сутрин ученикът трябва да рецитира: „аз съм елин“. Чиновници и андарти (нередовни доброволци, четници) обикалят българските села, където селяните трябва да подписват декларации за национална (т.е. гръцка) принадлежност. Отказалите биват пребивани, заточавани или направо убивани, а спасилите се бягат в Царството. Техните имоти се заграбват от правителството и се раздават на колонисти-гърци. В британски вестници се съобщава, че от българските затворници в Гърция на ден умират по 5-6 души от глад и бой.
От началото на 1914 г. започва мобилизацията на „българогласните елини“ в гръцката армия, за да се научат в казармата на гръцкия език. Новобранците обаче масово бягат със стотици, дори с оръжието си. На 24 април 1914 г. е издадена заповед всички „българогласни елини“, между 20 и 30 години, които не знаят гръцки, да се съберат и откарат под стража в „Стара Гърция“, където да се разпределят по гарнизони за изучаването му. Новобранците, отказали да се определят като гърци, са съдени и някои показно екзекутирани. В края на юли 1915 г. в Ню Йорк пристигат с параход 200 български младежи, които заявяват пред емиграционните служби, че бягат от Гърция и искат да служат в българската армия.
Същевременно гръцкото правителство хвърля големи средства, за да пропагандира „българското варварство“, прикривайки така собствените си престъпления. Подставени лица изкупуват и унищожават стотици екземпляри от Карнегиевата анкета. Тези действия предизвикват възмущение сред общественото мнение в редица страни.
На 30 април 1914 г. финансовият министър и бъдещ премиер на Великобритания Лойд Джордж, заявява, нарушавайки традиционното гъркофилство на британската политика:
Всички опити на сърби и гърци с огън и меч да направят своето разграничение в Македония ще останат напразни и ще свидетелстват само за безумието и умопомрачаването на балканските държавници. Стена от щикове разделя на части области, които са едно етногеографско, географско и икономическо цяло. А българското население там е подложено на открито изтребление, тъй като в лицето на всеки българин в Македония сърбите и гърците виждат революцията в миниатюра.
Според официалната османска статистика от 1900 г., изобщо от християните в цяла Македония:
1 181 300 са българи,
228 000 – гърци и
700 – сърби.
В навечерието на Балканската освободителна война в Беломорска Македония живеят:
370 000 българи,
146 000 турци и
115 000 гърци.
Под юрисдикцията на българската Екзархия е имало 378 черкви и 300 свещеници.
През учебната 1912-1913 г. съществуват 340 български училища и една гимназия (Солунската), общо с 589 учители и 19 000 ученици.
В хода на двете войни в областта са унищожени 161 български селища с 16 000 къщи.
В Карнегиевата анкета (виж [5]) тези факти се оценяват недвусмислено:
Документите, които са притежание на Комисията, дават достатъчно основание за провежданата политика на асимилация на българското население в Южна Македония. Методите ва асимилация и физическо унищожаване са прилагани системно и без всякаква хуманност.
За подробности виж [3].
Геноцидът в окупираните от сръбската армия територии
Тук със сърбизирането на окупираните български територии, още в началото на 1913 г. се заема лично престолонаследникът княз Александър. Той обявява, че всички българи под сръбска окупация трябва да бъдат смятани за „прави србе“.
След сключването на Букурещкия мирен договор положението на българите в новоприсъединените към Сърбия територии става нетърпимо. Изпращането на делегации и прошения до Великите сили не дават резултат. Очертава се нов европейски сблъсък и вниманието на Силите е насочено натам. Балканите остават в периферията на европейските интереси и никой не очаква, че войната може да пламне оттук. Европейците призовават страните към повече търпение и миролюбие.
Тогава ВМОРО се заема със защитата на българското население. Когато думите не намират отклик, приоритет се дава на оръжието.
Между 12 и 17 август 1913 г. в град Елбасан се сключва споразумение между ВМОРО и Албанския революционен комитет за организиране на въстание срещу сръбската окупационна армия. Политическото и военно ръководство поемат български войводи от ВМОРО. В Тирана е създаден Изпълнителен комитет включващ албанци и българи.
Междувременно на 18 август 1913 г. крал Петър въвежда на територията на Вардарска Македония Закона за преследване и изтребление на разбойниците от 1875 г. Това представлява по същество военно положение, което изисква безпрекословно подчинение на армията без право на обжалване и води до репресии и злоупотреба с власт срещу българското население.
Въстанието (известно в историята като „Охридско-Дебърско“) избухва преждевременно на 7 септември 1913 г. На 9 септември български и албански чети освобождават град Дебър. На 13 септември български чети влизат в Охрид и установяват временно българско управление.
А на 11 септември е обявен указ на крал Петър за мобилизиране на 100 000 войници и офицери. Правителството на Пашич отправя нота да Великите сили с нападки срещу България, която била нарушавала статуквото на Букурещкия мирен договор. В Петербург веднага подкрепят Сърбия и препоръчват бързо смазване на въстанието.
На 15 септември в Охрид се събират над 4000 въстаници. Същевременно от юг навлизат и гръцки войски на помощ на сърбите.
В течение на 16 и 17 септември започват ожесточени боеве за прохода Петрино. Българските отряди отблъскват четири последователни атаки. На 17 септември четата на Петър Чаулев разбива противника при село Иванчища и освобождава Кичево, но трябва скоро да отстъпи под напора на превъзхождащия враг. На 18 и 19 септември се отпочват кръвопролитни боеве за Голак планина, но въстаниците са ударени в тил от гръцки войски.
На 20 септември отрядите се изтеглят към Голо бърдо. Сърбите опожаряват българските села около Охрид, влизат в града и веднага обесват 20 видни българи. Според Карнегиевата анкета в града са убити 3 свещеници, 5 учители и още 200 българи. Стотици са натъпкани по затворите, а цели квартали са опожарени. В околността горят 30 села, а между Охрид, Дебър и Гостивар още 180 села са напълно или частично опожарени. Жени и деца са хвърляни в огъня, а мъже са събирани и убивани с картечници. Първи са убивани учителите и свещениците, както и по-известните българи.
При овладяването на Дебър от сръбската армия в пожарите загиват 246 жени и деца.
В Кичево и околията са убити повече от 100 български и албански първенци.
В Тетовско жертвите достигат 312.
Населението бяга към планините, но често попада на сръбски засади от четите на „Черната ръка“. Броят на бежанците българи и албанци достига 30 000 души.
На 21 септември крал Петър подписва „Правилник за управление на Южна Сърбия“, с който българското и другото коренно население на Вардарска Македония фактически е поставено извън закона. Всяко съмнение за неподчинение на властите се наказва с 10-годишна каторга, а непокорството – направо със смърт. Ако властите се усъмняват в някого, че е противник на управлението и той не се предаде в срок от два дни, може да бъде убит от всеки сръбски чиновник или офицер, а имотите му да бъдат заграбени.
Освен това било наредено всички български фамилни имена да се коригират, за да завършват с окончание „–ич“, българските училища са затворени и заменени със сръбски, където задължително трябва да бъдат изпращани децата. Друга мярка за сърбизиране на българите е била въвеждането на военна повинност във Вардарска Македония. Българските новобранци обаче масово не се явяват или дезертират. Някои попълват четите на ВМОРО или бягат в Царство България.
На 21 март 1914 г. около 1000 новобранци от Щипско, Радовишко и Тиквешко запяват „Шуми Марица“ и се налага насила да бъдат наблъскани в конски вагони.
На 14 април 1914 г. на площада в Крагуевац, пред строените българи новобранци е прочетена сръбската военна клетва, но те отказват да се закълнат и вместо това се чуват силни викове „ние сме българи“, „не приемаме клетвата“. Две въоръжени роти обкръжават новобранците и само присъствието на чужди дипломати, много журналисти и цивилни граждани, спасяват от масово кръвопролитие.
На следващия ден същата история се повтаря с младежи от Радовишко. Първите шест от непокорните са арестувани и изчезват безследно. Така се постъпва и с новобранци от Щипско и Тиквешко. Около 100 от непокорните в гарнизона на Крагуевац също изчезват безследно.
Инцидентите в Крагуевац имат широк международен отзвук.
Когато избухва войната, пехотният полк в Крагуевац е разформирован, а българските новобранци (оцелелите) са разпръснати из сръбската армия между войници – сърби.
Въпреки това 30 000 македонски българи отказват да се бият за чужда кауза, а сформират прочутата 11-а дивизия, част от българската действаща армия. Този терор предизвиква вниманието на много наблюдатели по света, добре запознати с положението в Македония преди войните.
Така например, бившият османски главен инспектор на Македония (от 1904 г. до Балканската Освободителна война) Хилми паша споделя в интервю пред вестник „Камбана“ на 10 февруари 1914 г.:
Населението на Македония в своето мнозинство е българско. Освен това за свободата на тази страна се бориха и жертваха само българите. Революционната борба и войната, това беше само чисто българско дело. В революционно време сърбоманите и гърците вървяха заедно с нас, турците, против революционните комитети. На мен и на моята полиция те съобщаваха всичко, което научеха за вас. Те бяха наши шпиони, приятели и доброжелатели. Когато България реши да воюва, те се присъединиха към нея само да извлекат полза за българска сметка. Преди да измамят България, те вероломно мамеха нас.
Официалната османска статистика от 1900 г. записва в Македония 1 180 000 българи, 230 000 гърци и 700 сърби.
Във Вардарския дял на Македония, под юрисдикцията на българската Екзархия има 761 черкви с 833 свещеници, както и 641 български училища с 1013 учители и 37 000 ученици. Виж [3]
Може да се каже, че от 1913 г. досега (с едно прекъсване от 4 години) над българите в гръцка и в сръбска (по-късно югославска, а понастоящем РСМ) Македония се упражнява непрекъснат геноцид.
Геноцидът в окупираните от османската армия територии – Източна Тракия
В Източна Тракия (съвпадаща с Одринския вилает) с население около 1 000 000 през 1912 г. българите и турците наброяват по около 350 000 души,
гърците 250 000, а 50 000 са от други етноси.
След края на войните, в резултат на геноцида над българите в Източна Тракия, в Османската империя остават да живеят около 20 000 българи (само в градовете), а Екзархията практически престава да съществува на територията на Империята.
След края на Балканската Освободителна война и сключването на Лондонския мирен договор, започват търканията между съюзниците, което не остава скрито за управляващите в Цариград. Там на власт са младотурците начело с триумвирата Енвер бей, Талаат бей и Джемал бей.
Престъпната тройка фактически извършва в Източна Тракия генерална репетиция на геноцида, който в по-големи мащаби ще приложи към арменците в Анадола.
Геноцид, забравен и неглижиран от българската историография повече от 70 години.
„Тримата злодеи“ са твърдо решени да нарушат Лондонския мирен договор при първа удобна възможност. Пример им дава Румъния, която на 28 юни 1913 г. пресича българската граница.
На 30 юни 200 000-на османска армия настъпва от укрепените позиции на Чаталджа и Булаир, уж за да заеме новата граница Мидия – Енос. Българското правителство нарежда общо отстъпление към новата граница. Българските власти се самозалъгват до последно, че няма никаква опасност от османска страна.
Първо пострадва село Курфали, Чаталджанско, подложено на масово клане.
В село Тарфа османските войски убиват 17 души, а останалите прогонват само с дрехите на гърба си. Село Чанакча е опожарено, а в пламъците загиват и част от жителите му.
На 3 юли османската армия преминава линията Мидия – Енос.
На 7 юли в село Булгаркьой, Кешанско, Галиполският отряд на османската армия, командван от Енвер бей събира 480 мъже от селото, начело със свещеника и по команда на бея ги избива с картечници. Спасяват се 8 души. Телата на убитите са залети с газ и запалени. След това грабежите, изнасилванията, отвличанията и убийствата продължават, като селото дава 1100 жертви от общо 2000 жители. Оцелелите са спасени от западните консули в Галиполи.
След Кешанско, отрядът на Енвер бей опустошава българските села в Малгарско, например църквата в село Колибия е опожарена, заедно с потърсилите спасение в нея.
В село Търново е опожарена току-що довършената църква заедно със свещеника.
В село Еникьой са избити 100 души, а селото е подпалено.
Същата е съдбата и на срло Чопкьой.
На път за Одрин османските части избиват цели семейства, бягащи от изгореното село Татарлар. Подобна е съдбата и на село Османли.
В село Ташлъмюселим са избити 30 мъже и жени, начело със свещеника Петър Попянев.
През Одрин преминава поток от ужасени бежанци, но консулите уверяват коменданта ген. Велчев, че няма да допуснат нашествие на османците в града. Обаче вечерта същия ден се получава заповед за изтегляне към Свиленград.
Едва на 9 юли, след като се уверява, че в града няма българска войска, Енвер бей влиза в Одрин начело на отряда си. Обещава на консулите, че няма да допусне кланета, но след три дни ги разрешава, първо в околните села, после и в Одрин. Жертвите достигат 520.
Разбрал, че османската „реокупация“ ще мине безнаказано, поради противоречията между Великите сили, Енвер бей разделя отряда си и го насочва по направления към Свиленград и Ортакьой (Ивайловград). След войската върви нередовният башибозук и граби, пали и убива. Горящи села бележат техния път.
На 10 юли османците нахлуват в Ортакьой, ограбват го, убиват всичко живо и опожаряват града. Жителите на село Деведере (сега Камилски дол), са изтезавани и убивани за пари, а жени и девойки отвличани.
Българите в Лозенград и околните села са масово обирани и убивани, а цялото им имуществото е заграбено. Жени и деца са отвличани. Жертвите изгонват само с дрехите на гърба им към старите граници на Царството.
Същата тактика е приложена и към Бунархисар, Виза и околните села.
Идеята е да се обезбългарят тези области, които се очаква да бъдат върнати на османците, където да се настанят преселници-мюсюлмани от други области на Империята.
На 12 юли една кавалерийска колона на османците навлиза в Малко Търново. Градът е подложен на тежки реквизиции. Отървава се само с това, защото се очаква, че ще остане в българска територия. Същото се случва и с Царево и Ахтопол, откъдето османски отряди навлизат в старата българска територия през село Бояджик, Ямболско.
На 22 юли се получава заповед за спиране на старата граница с Царството, която вече е нарушена.
Геноцидът преминава безнаказано и престъпната тройка от „Единение и напредък“ решават да го приложат към българите от Мала Азия. Там около Бурса живеят около 60 000 българи. Решението да бъдат изселени се оправдава от османска страна със съображения за сигурността на Дарданелите. Българското правителство на Радославов е принудено да се съгласи с преселването, като е предвидено изкупуване имотите на преселващите се българи. На практика имотите са изкупени насилствено на безценица, или направо заграбени със съдействието на властите от местни жители или преселници (мухаджири) от други части на империята и от загубените балкански земи. Османската власт, маскирана зад „безотговорни фактори“, докарва тълпи „мухаджири“ и насилствено ги настанява в къщите на българите, включително в църквите и училищата. Документите за собственост не се признават.
На 2 ноември 1913 г. в Одрин се сключва Съглашение между Османската империя и Царство България за бежанците от Източна Тракия, смисълът на което е:
… Българските селяни от Лозенградския и Одринския санджак да се настанят в изпразнените мюсюлмански села, находящи се в отстъпената на България територия от Тракия, тъй като българските села от тези два санджака са заети от мюсюлмански бежанци, дошли от поменатата територия.
Казва се също, че правата на собственост ще се зачитат строго, като при разлика в оценките ще се дължи обезщетение. А пък размяната ще се осъществява по цели села.
Съглашението не е внесено в НС за ратификация и не получава силата на междудържавен акт, защото не отчита съотношението между българските и мюсюлманските бежанци, въпреки че Високата порта твърди обратното.
Проблемът е там, че никой не е насилвал мюсюлманите, български поданици, да напускат земите си и да се преселват в Империята. Затова и техният брой е несъразмерно по-малък от българските бежанци.
Така общият брой на документираните изселени български села е бил 108 с 10 934 къщи. Изоставените мюсюлмански къщи и други покрити имоти в България са били 3607. По данни на Одринската митрополия имуществените загуби на източнотракийските българи възлизат към онова време на огромната сума от 4 471 196 800 лв.
По съвременни изчисления тези имоти и пропуснатите лихви и ползи се оценяват на 17 000 000 000 долара.
По силата на т. 9 от Цариградския договор българите бежанци от Източна Тракия можели в срок до две години да се завърнат по домовете си, но това никога не става нито с Лозанския договор (1923 г.), нито пък с Ангорския договор от 1925 г., сключен по времето на Мустафа Кемал, уж „голям приятел на българите“.
Геноцидът в окупираните от османската армия територии – Западна Тракия
До средата на юли 1913 г. османската армия окупира напълно Източна Тракия. Бездействието на Великите сили я окуражават да продължи да нарушава Лондонския мирен договор.
Двама от „Триумвирите“ – Енвер бей и Талаат бей се готвят да окупират и Западна Тракия, предвид пълната ангажираност на българската армия във войната със Сърбия и Гърция и с напредването на Румъния на българска територия. Идеята е да се въоръжат мюсюлманските села, като се изпратят командири (предимно офицери), които във всяко село да подготвят по една въстаническа дружина и така да се инспирират въстания срещу „българските зверства“. Набелязани са същевременно и български села за заличаване. Двамата (заедно с Ешреф бей) формално не уведомяват Високата порта, което дава основание на Великия везир да изразява учудване при всеки протест от посланиците на Великите сили и да дава поредно обещание да укроти военните.
На 8 юли османски отряди и башибозук прекосяват долното течение на река Марица от Енос до Свиленград. В Димотика и Софлу радостно ги посрещат гърци. Гръцки чети се надпреварват с башибозука да грабят и убиват в българските села, които масово са опожарявани.
На 12 юли аскерът нахлува в село Башклисе, ограбва го и го запалва, жени и момичета масово биват изнасилвани, а 40 мъже – убити. Четата на Руси Славов успява да се намеси и да спаси оцелелите.
Подобна е съдбата и на село Каяджик на 13 юли, където са убити 10 мъже. Там по-късно, на 15 септември, войската убива 56 селяни, а момичетата са отвлечени.
В село Кутруджа, на 17 юли 27 от по-богатите мъже са изгорени живи в кафенето, заради пари.
На 15 август войници, преоблечени като башибозуци, отново опустошават селото, като убиват и изгарят 19 селяни, а всички жени изнасилват.
В село Малък Дервент на 22 юли е настанена една рота войници, която трябва да бъде изхранвана. Това обаче не спасява селото от терора. На 15 август 10 мъже са убити въпреки платения откуп. Същата участ сполетява на 28 август още 27 селяни, заедно със свещеника.
Обаче селяните от село Голям Дервент не предават оръжието си, а оказват ожесточена съпротива, начело с войводата Руси Славов. На 9 август боят с 1200 войници с оръдия и картечници и 1500 башибозуци продължава 4 часа. Защитниците се изтеглят, заедно с жените и децата към село Манастир. Село Голям Дервент е изгорено.
Междувременно започва прибързано изтегляне на българската военна и гражданска администрация от Западна Тракия. Това става без да бъде своевременно предупредено българското население, за да се погрижи за своята безопасност, а дори бива успокоявано да не напуска родните си места. В започналата паника, на 11 юли 1913 г., Дедеагач е опразнен от армейските части и четниците, а на 13 юли гарнизонът в Гюмюрджина взривява складовете с храни и боеприпаси и се изтегля към прохода Маказа.
Кервани от бежанци изпълват пътищата съм старите граници на Царството, но повечето от тях съдбоносно закъсняват.
Подготвено и въоръжено от османски офицери, ръководени от Енвер бей, турското население в Гюмюрджинско въстава, обявява автономия и напада керваните от бежанци. Бруталните грабежи са свързани с убийства и мъчения за пари и ценности.
На 14 юли части от гръцката армия дебаркира в Дедеагач и започват да насъскват турското население да изтребва българите и да провъзгласят автономна област извън пределите на Царство България. На 16 август гърците се споразумяват с Енвер бей и отстъпват града на въоръжените „автономисти“.
На 20 август в Гюмюрджина е провъзгласена „Западнотракийска турска република“, ръководена от българомохамеданина Дерсиам Салих. До Великите сили е отправен меморандум, в който се твърди, че тази република осигурява „националната независимост“ на Западна Тракия и Източните Родопи. В телеграма до Халил паша е поискана военна помощ, но Портата не може да се намеси директно. Затова новоизпеченото „Западнотракийско правителство“ обявява обща мобилизация на 8800 млади мюсюлмани за създаване на милиция и жандармерия, а пък християните облага с военен данък. Командването е поето от османски генералщабни офицери. Гърците доставят въоръжение през пристанището на Порто Лагос, а Енвер бей дори успява да уреди военни доставки преди подписването на Цариградския мирен договор.
Първият удар на „автономистите“ е насочен на 27 август срещу българските села Манастир, Сачанли и Доганхисар. На 5 септември 2 000-на орда, начело със Сюлейман бей успява да разкъса с картечници и оръдия отбраната на село Сачанли. Разграбеното и опустошено село е изгорено. Оцелелите побягват към Доганхисар, но башибозукът ги пресреща и започва клане. Същата съдба сполетява и село Манастир, където защитниците дават 250 жертви. Останалите отстъпват към село Доганхисар, където четата на Маджаров оказва съпротива до 9 септември. Селото е опожарено, а мнозина от селяните са избити и измъчвани за пари. Жените и момичетата са отвлечени. Оцелелите търсят закрила от консулите на Великите сили в Дедеагач, които гарантираха, че башибозукът няма да влезе в града. Тук се струпват 12 000 бежанци от 17 опожарени села.
В това време Енвер бей твърди, че нямало редовна османска армия в Западна Тракия, а той не се бъркал в политиката на автономното правителство.
Междувременно финансовото положение на Османската империя рязко се е влошило, хазната е празна, а западните банки поставяли изричното условие, че трябва да се избегне нова война на Балканите. Талаат бей и Джемал бей разбират, че преговорите за мир с България трябвало да приключат час по-скоро, като бъдат прекратени всякакви опасни предизвикателства. Изглежда тези подробности остават неизвестни за българската дипломация.
На 13 септември, с официална декларация Портата лицемерно се разграничава от действията на „Западнотракийската турска република“ и нейното „независимо правителство“. А на следващия ден Джемал бей пристига в Гюмюрджина и убеждава „независимото правителство“, че трябва да предадат цялата Западна Тракия на българската армия до 25 октомври 1913 г. Пред събрание на местните бейове, той заявява, че те няма от какво да се страхуват, защото българите няма да дойдат тук като победители, а като победени, а пък в Димотика ще има хиляди мюсюлмани, готови да защитят местните си единоверци.
Местните бейове разбират думите му като призив възможно най-бързо да се довърши недовършеното и се подготвят.
Последва умишлено протакане на реокупацията от българската армия, на което османците са били майстори, за да има време съвсем да се обезбългари областта.
Според подписания на 16 септември 1913 г. в Цариград мирен договор България прави големи отстъпки. Високата порта получава възможност независимо да ръководи духовния живот на мюсюлманите, като главният мюфтия се назначава по споразумение между нея и правителството в София. Целостта на мюсюлманските общини е била гарантирана, а името на Султана като халиф ще продължава да се споменава в публичните молитви на мюсюлманите. Българското правителство се задължавало да назначи мюсюлманин, български поданик, за окръжен управител в Гюмюрджина и да амнистира всички мюсюлмани, извършили престъпления срещу гражданското население. Същевременно мюсюлманското население запазвало оръжието си, а с това и възможността да изтребва отново завръщащите се по родните си места българи.
Но българската трагедия не завършва с подписването на Цариградския мирен договор, напротив предстои последното и най-ужасно действие.
На 19 септември в Дедеагач гръцките части се натоварват на корабите заедно с награбената от българското население плячка и предават града на „автономистите“, а в същия ден в града влиза аскер араби и черкези от Енос. Те провъзгласяват автономията и издигат своето знаме.
На българите е даден срок от 5 дни, за да се махнат. Владиката Антониадис насъсква „автономистите“ да се разправят с българите, а пък войводата Славов същевременно призовава консулите да предприемат действия, за да защитят бежанците, но те били безпомощни и се учудвали защо се бавела българската реокупация.
На 23 септември 12-хилядното множество е събрано при казармите на града, а после войници и башибозуци го подкарват с бой по шосето към Фере.
Започва „Походът на смъртта“.
Болните и изостаналите ги убиват. Османските офицери заповядват да се съберат парите и ценностите на бежанците, уж за да ги опазят. В това време Енвер бей обяснявал на консулите, че няма никакво влияние сред башибозука, който просто си отмъщавал.
На 24 септември четите на Маджаров и Славов устройват засада на проточилата се на 7-8 км колона пред самия град Фере. Турците дават стотина убити и отстъпили. Колоната от бежанците се насочва към Доганхисарската планина, само с това което може да се носи на ръце, охранявани от четниците. Всяко изоставане обрича на смърт. Виж също [8]
На 25 септември около 1000 души се отклоняват за почивка при Армаганската долина, където на тях се натъква османски батальон от Одрин, тръгнал да унищожава последното оцеляло в областта българско село Пишман. Изклани са 300 жени, деца и старци. Жени и момичета са отвлечени. Оцелелите деца са разпределени по съседни мюсюлмански села.
Същия ден е подпалено и село Пишман, където са изклани трудноподвижните възрастни хора.
Пръснатите из горите бежанци започват да се присъединяват към колоната на нещастниците, движеща се на север и тя нараства на 20 000 души (!).
Пътят на спасението се очертавал между 130 и 200 км, при това с опасност от нападения на озверелия враг. Преходът започнал от връх Райовица, през връх Китка и през билото до връх Шапка и местността Булкин гроб. След две почивки стигнали до гористата местност над опожареното село Сачанли, където бежанците се укриват през деня, за да не ги забележат от близкото българомохамеданско село Мерикос (участвали в унищожаването на селата Манастир и Сачанли).
На 29 септември вечерта, вече по тъмно, колоната поема към опожареното село Манастир, преминава прокрай село Мерикос и достигат до подножието на връх Ветрен, където се разполага за почивка. Времето застудява рязко, хлябът е на привършване, а паленето на огън е забранено. Предстои изкачване на 8 км стръмни планини.
На 1 октомври, под връх Ветрен бялата смърт отнася 150 деца и старци. Колоната тръгва през най-тежкия си 30-километров преход. От село Горни Юруци, покрай село Бряст, след пресичане на река Гнездарска, покрай село Високово, те навлизат в разграбеното и опожарено село Гугутка. В църковния двор се търкалят телата на 65 съсечени жени и деца.
На петия ден колоната поема през село Пъстроок към село Джебилер. Гъстата мъгла ги отклонява и обърква.
През шестия и седмия ден се изминава по-малко разстояние, но са дадени много жертви, поради нападения на башибозука. Колоната започва да се накъсва.
Тръгвайки от село Джебилер бежанците се насочват към село Ятаджик, но при село Черничино попадат на вражеска засада, в която участвата и гръцки андарти.
Тогава се отклоняват към село Малко Попово и от връх Разцепен камък стигат местността Кетенлика, където отново попадат на засада от 500 башибозуци и дават 450 жертви. Малката рекичка Гюрген протича кървава. Башибозукът има и картечница, но четниците я унищожават с бомби. Войводите повтарят само една заповед: „Напред съм Арда“!
Най-сетне колоната се изправя пред желаната Арда, но тя е мътна и пълноводна. Много хора се издавят в реката, повлечени от буйното течение. Башибозукът продължава да ги следва и убива още хора. Българските граничари отвръщат и разгонват вражеските отряди.
Най-сетне бежанците са спасени, но 2000 от тях не го доживяват, убити и умрели от глад и студ. Виж [8]
Най-сетне,на 8 октомври 1913 г. генерал Стефан Тошев повежда южнобългарските войски в поход за възвръщането на Западна Тракия.
На 16 октомври 1913 г. бил издаден царски Манифест към жителите на отново освободените територии, предоставящ пълна амнистия за лица провинили се в политически престъпления, предшестващи мирния договор. Въпреки че този Манифест не оневинява престъпленията извършени след подписване на Цариградския мирен договор, не била потърсена отговорност от палачите, останали да живеят в Западна Тракия.
Вместо това българските власти задържат четници защитавали жертвите (!).
Правителството не решава и въпроса с обезщетението на бежанците загубили имотите си, които едва преживяват в опожарените си села. Те не знаели, че ги чака второ бягство само след няколко години.
Всъщност правителството на Радославов, заменило катастрофичните русофилски кабинети на Гешов и Данев, не се представя кой знае колко по-добре. Причината е, че това правителство не разполага с мнозинство в НС, поради което гласовете на мюсюлманите са много ценни за него. Обаче тези депутати, особено от Западна Тракия са били проосмански настроени, нещо с което правителството трябвало да се съобразява.
Виж [3]
От около 400 000 българи, населяващи Източна и Западна Тракия до балканските войни, са избити или умират от глад и болести не по-малко от 60 000 души, а останалите са прогонени. Както отбелязахме вече, този геноцид е генерална репетиция за арменския геноцид над 1.5 милиона арменци само две години по-късно, който на 24 май 1915 г. Съглашението обяви за престъпление срещу човечеството.
И единият, и другият геноцид са оглавявани от ръководителите на младотурците, престъпната тройка Талаат, Енвер и Джемал, но не бива да забравяме, че един от видните водачи на младотурците и участник в делата им е също и Мустафа Кемал. За съжаление този геноцид срещу българите през 1913 г., е отдавна забравен, не се изучава в училище, няма го в учебниците и е известен само на специалистите.
Етническото прочистване на българите в Източна и Западна Тракия е документирано в Международната „Карнегиева“ анкета (виж [8]), но в навечерието и началото на ПСВ, световното обществено мнение почти не го отразява. А може би, ако това бе станало, геноцидът над арменците нямаше да се състои.
Малко известен днес факт е, че наред с ВМРО, в България след войните се учредява и така наречената ВТРО (Вътрешна Тракийска Революционна Организация), чийто устав е пълно копие на устава на ВМОРО, затова и пледира не за обединението на тракийските области под българска власт, а за автономия. Разбира се, това е направено по чисто политически съображения.
Вътрешната тракийска революционна организация има за цел да обедини всички угнетени и недоволни елементи в пределите на Тракия до реката Струма, без разлика от народност, за извоюване на пълна политическа независимост.
Организацията повежда въоръжена борба, която в Източна Тракия няма особен ефект, поради крайно малкото останало българско население. В Западна Тракия успехът е по-голям, там организацията се обединява с турското съпротивително движение срещу гръцките окупатори.
Обаче, подобно на ситуацията във ВМОРО и ВДРО (Вътрешна Добруджанка Революционна Организация, виж по-долу) и във ВТРО се оформя ляво крило, инспирирано от Коминтерна, с цел подчиняване цялата организация на интересите на Москва.
Лявото крило издига тезата за „тракийската нация“, която ще населява бъдещата независима Тракийска република, част от комунистическата Балканска федерация, стратегия напълно аналогична с тази приложена към ВМОРО и ВДРО.
Организацията съществува до 1941 г., когато България се обединява, и нейното съществуване се обезсмисля. За няколко години хиляди бежанци се връщат по родните си места, за да преживеят шока от ново напускане на Беломорието, което е извършено, след като България е окупирана от СССР.
В създалата се по-късно ситуация Георги Димитров решава да възстанови тракийското дружество. По същото време, в което започва македонизацията на Пиринския край, тракииското дружество излизат с изявление:
Ние, тракийската организация, сме особено доволни, защото насоките на днешната власт се покриват напълно с идеологията на тракийската организация.
Затова организацията приема и нов устав, който съдържа между другото, следните членове:
– обхващане на тракийската емиграция в дружествата и единната структура
– приобщаване към политиката на ОФ
– широка културно-просветна и благотворителна дейност относно траките
– борба против великобългарския шовинизъм.
Няколко десетилетия по-късно тракииската нация е вече изоставен феномен, който намира свой частичен съживител – дъщерята на Тодор Живков, Людмила Живкова. Като министър на културата тя спомага за създаване основите на ненаучната и антибългарска теория на „тракедонизма“ посредством някои аспекти от дейността на близкия ѝ сътрудник проф. Александър Фол (историк, министър на културата, член на ЦК на БКП и сътрудник на ДС).
В момента съществува Съюз на тракийските дружества в България (СТДБ), правоприемник на ВТРО, присъдружна организация към БСП (преди към БКП), постоянен член на коалицията „БСП за България“, с ярка посткомунистическа насоченост и с несменяем лидер Красимир Премянов – виден посткомунистически функционер, съветски възпитаник и потомък на АБпФК.
Скандалните факти около генезиса и политическата ориентация на СТДБ грижливо се укриват и не са достъпни за обществото, а са известни само на тесен кръг специалисти.
Издевателства, терор и геноцид в окупираните от Румъния територии
След размяната на Южна Бесарабия за Северна Добруджа, извършена под натиска на Русия с прелиминарния руско-османски договор в Сан Стефано (на която Румъния първоначално се съпротивлява), румънските правителства полагат всички усилия да порумънчат 300 000 българи в Северна Добруджа. Българчетата родени след 1878 г. се записват задължително като румънци по националност.
От шест български вестници не оцелява нито един. През 1883 г. в Северна Добруджа са останали 5 градски и 78 селски български училища, които едно по едно са затворени. През 1902 г. закриват най-големите български училища – тези в Тулча и Бабадаг. До 1912 г. остава само едно българско училище и един свещеник.
По силата на Букурещкия мирен договор Румъния заграбва и Южна Добруджа.
Румънското правителство решава да приложи тук 35-годишния опит от провеждането на денационализацията в Северна Добруджа.
Веднага са забранени българските политически партии, културно-просветните организации и дружества, издаването на български вестници. Влиятелните българи се прогонват в България, а българите биват изключени от местното самоуправление, което е в ръцете на жандармерийски началници.
Още с идването си румънската армия разграбва имуществото ва българските училища, черкви и читалища. От 112 български църкви се запазват само две, но имотите им са отнети в полза на държавата. Броят на българските свещеници от 140 е сведен до 10. Богослужението се извършвало на неразбираемия румънски език. От 276 български училища с 584 учители и 21 950 ученици остават само 4 частни български училища (в Силистра, Добрич, Балчик и Каварна).
Румънският език става официален и задължителен. Децата се наказват в училищата (всичките румънски и държавни), ако говорят на български. Честването празника на Св. Св. Кирил и Методий е забранено и се наказва със затвор, макар самите румънци да са писали на кирилица допреди 60 години!
Една от главните задачи на румънското правителство през 1913-1914 г. е „колонизацията“, т.е. осигуряване на земи за заселници румънци от други области, които да съдействат за дебългаризацията и контрола над местното население (идентична „колонизация“ се извършва и в завладените български земи в Сърбия и Гърция). Още през август 1913 г. (!) заработва комисия за изкупуване на 20 000 хектара земи от местното население. Следващото румънско правителство обаче решава, че цените са прекалено високи и направо смята да конфискува земите на местните жители. Според него повечето от притежателите на земи в Южна Добруджа, не били „пълни собственици“, тъй като имотите им били в режима на „мирие“ (според османското право – полски имоти на султана).
Така че румънската държава била в правото си да конфискува една трета от земите „мирие“, както постъпила в Северна Добруджа след 1878 г. С други думи румънската държава се обявява от началото на 1914 г. за пряк наследник на султана върху земите „мирие“, като внушава неистината, че до анексията османското аграрно законодателство уж било в сила – т.е. все едно, че Южна Добруджа е била откъсната от Османската империя, а не от Царство България. Всъщност османското законодателство е било отменено още при Княжество България и е въведено единствено правото на пълна и абсолютна собственост върху недвижимите имоти. По този начин Румъния влиза в противоречие и с международното право.
Съгласно „Закона за устройството на Нова Добруджа“, приет от румънския парламент на 1 април 1914 г., освен една трета от земите „мирие“ се конфискували от държавата и земите на отказалите румънско поданство, както и на емигриралите лица. Освен това румънското правителство конфискувало и българските общински и държавни земи, общо 175 000 хектара.
Целта е била една единствена – на заграбените земи да се настаняват колонисти, предимно безимотни селяни от Влашко и куцовласи (цинцари) от Македония, на които се дават финансови и данъчни облекчения. Кредитирането и търговията преминават изцяло в румънски ръце.
По правило във всяко село се настанявали най-малко по 20-30 семейства на колонисти. Предоставяли им се от правителството парцели и материал за къщи. По дължината на границата с България, от Тутракан до Балчик, на всяко семейство румънски колонисти се раздавали по 150 декара качествена земя, а в останалата територия – по 100 декара.
Но с това не спират издевателствата над българското население.
През лятото на 1916 г. Румъния усилено се готви за война на страната на Съглашението. Българското население е заставено да строи укрепления по границите на Царството, при Тутракан, Силистра и Добрич. На 15 август е издадена заповед за арести и интернирания на неблагонадеждни лица от българското население. До края на август били отвлечени между 25 000 и 40 000 мъже, жени и деца и откарани в Молдова, в концентрационни лагери северно от град Яш, където измират от изнурителен труд, глад, студ и болести. В лагера Биолари загиват 90% от интернираните. Само една трета от интернираните се завръщат през 1918 г. по родните си места.
След 1918 г. и повторната окупация на Добруджа, вследствие издевателствата на румънските власти, сред българското население се създава съпротивителна организация (Вътрешна Добруджанска Революционна Организация – ВДРО), която развива и четническо движение. Организацията основава комитети в цяла Ю. Добуджа и набира сила и мощ. Затова подобно на ВМРО става обект на опитите на Коминтерна да бъде овладяна отвътре. В резултат се създава прокомунистическата ДРО (Добруджанска Революционна Организация), която издига тезата за „добруджанска нация“.
След 9 септември Народната власт издига паметници (например в Силистра) и наименува населени места на националните предатели от ДРО.
За повече информация и илюстрации, вижте тук (pdf).
