Събитието, което промени съдбата на България (част 2)

Това е продължение от Част 1.

Междусъюзническата война е странна война.

За разлика от първата, Балканската Освободителна война, тя е скоротечна (31 дни!), а от наша страна – хаотична и зле ръководена.

Войната започва неблагоприятно за България.

След спиране настъплението на 17 юни и последвалото възобновяване на военните действия е нарушено взаимодействието между петте армии, което не е възстановено напълно до самия край на войната. Разпределението на силите е крайно неблагоприятно за българската армия. Оказва се например, че срещу сравнително слабата Четвърта армия по едно време са разположени три четвърти от сръбските сили (!!).

Наблюдателят остава с впечатлението, че всяка армия води своя собствена война, поради действията на своите командири, или тези на Главното командване. (за развитието на военнитe действия виж по-подробно в [3])

Всичко започва с тежкото положение по фронта на Втора армия, след това се влошава и ситуацията около Четвърта армия, и двете разположени в Македония и атакувани от главните сръбски сили.

Помощник-главнокомандващият, генерал Савов (Главнокомандващ се води Царя) иска от правителството разрешение още на 18 юни Първа и Трета армия (разположени в Тимошко и Поморавието) да навлязат в Сърбия. Това би била решаваща за развоя на войната стъпка.

Той е уверен, че при такова развитие, до 24 юни Сърбия ще иска мир, преди Румъния да се мобилизира.

Това е старият му план за войната, който той подробно обяснява пред министрите и Данев. Но примамливият план не ги трогва, те са обладани от сляпа религиозна вяра във фетиша им Русия. Министерският съвет заявява, че отказва да поеме отговорността пред Русия за ескалиране на войната (?!). Вместо това се решава, чрез посланика в Белград да се опитат да спрат незабавно възобновените военни действия (!).

Правителството се държи като зомбирано и изглежда живее в някакъв друг, нереален свят. То избира възможно най-неправилните и дори вредни решения, хипнотизирано от фикс-идеята, че Русия ще спаси положението, ще предотврати войната със Сърбия и Гърция и няма да позволи нападение от страна на Румъния (която все по-гръмко настоява за още „компенсации“).

Генерал Савов е обезверен, правителството му забранява да премине границата. Той отново се огъва под тежестта на огромната отговорност, не се решава да предприеме самоволно фаталния ход (въпреки настояването на царя, което окончателно разваля доверието между Главнокомандващия и неговия Помощник, който фактически управлява армията). Междувременно се влошава допълнително положението на Четвърта армия на юг, вследствие бездействието на Пета армия и назрява катастрофа. Сърбите започнат да бият българските армии по части (Втора Четвърта и Пета), докато други бездействат (Първа и Трета).

В това време Румъния започва да организира предстояща мобилизация и само чака удобен момент, като разиграва наивните български дипломати с празни приказки.

Използвайки ситуацията, на 20 юни гръцката армия минава също в настъпление.

При бездействието на Първа и Трета армии на север (разположени във фактически незащитения тил на Сърбия), превесът на силите се накланя рязко на страната на сърби и гърци.

На 20 юни царят освобождава генерал Савов от поста Помощник-главнокомандващ, защото е изгубил доверие в него, след прекратяване на военните действия и спиране настъплението на Първа и Трета армии. На поста е назначен русофилът генерал Радко Димитриев, антигероят от Чаталджа, като се смята, че това ще бъде благосклонно прието от Русия.

Отново фатална грешка.

Оскърбеният Савов обаче не напуска армията, а остава на разположение. Генералът проявява непростимо колебание на 18 юни, под тежестта на огромната отговорност – не само военна, но и политическа. Обаче той е най-способният в момента командващ, единственият който би могъл да спаси армията от катастрофа и дори да я доведе до успехи.

Смяната е резултат от сблъсъка между правителството, монарха и Помощник-главнокомандващия, и двамата последни – силни характери. Но съществува и политическа причина – надеждата подклаждана от Данев и правителството, че Русия може да прекрати войната и да реши проблемите на България. Затова и на поста е назначен изпитаният русофил Радко Димитриев (по-късно подозиран за руски агент още от времето на Преврата срещу княз Батенберг), печално известен с фаталния неуспех при Чаталджа. След две години той ще извърши безспорен и публичен акт на предателство.

Всъщност не може да има по-лош избор. С некомпетентно и нерешително управление на войските той проваля всички възможности за успех срещу Сърбия и Гърция (за което също е смятан за предател – виж [7]).

Новият Помощник-главнокомандващ започва подготовка за общи действия от цялата армия. Но междувременно Първа и Трета армии бездействат на север и юг от Стара планина. Генерал Радко Димитриев изпраща съобщение до Втора армия, че предвижда до 5-6 дни останалите армии да се справят със сърбите – главният противник, а след това ще разгромят с общи усилия и гръцката армия, като завършва: “ … Дотогава сте оставени сами на себе си“. Обаче 5-6 дни са твърде много за 36-хилядната Втора армия, за да удържи срещу настъпващата 120-хилядна гръцка армия.

Използвайки обстоятелствата, на 20 юни румънското правителство обявява обща мобилизация. В това време Данев още не е бил наясно, какви са намеренията на Румъния. Но той изобщо няма намерение да прави каквито и да е отстъпки на румънците, дори и когато вече е ясно, че те ще навлязат в България. Той пренебрегва напълно и опасността откъм османците!

На съвета, свикан от царя в присъствието на престолонаследника, между правителството на Данев и опозицията, вместо целенасочени действия, избухва кавга. Започва спречкване между привържениците на спасение чрез Русия и тези, които смятат, че това може да се постигне чрез Австро-Унгария. В края на краищата Фердинад склонява да подкрепи първите.

Всъщност истината е, че никоя Велика сила не желае да стъпва в това „балканско гнездо на оси“, а пък Русия вече негласно е взела страната на Сърбия и залага на нея, като свой съюзник, на който ще разчита при конфликт с Австро-Унгария.

В това време, генерал Радко Димитриев, вместо да издава заповеди, „изказва мнения“ в съобщенията до армиите, стил съвършено противоположен на императивните заповеди на генерал Савов.

А събитията се развиват бързо и неблагоприятно за България.

На 21 юни гръцката армия превзема Кукуш и го изгаря до основи. Колони от бежанци се насочват към старите български граници и задръстват пътищата.

Твърде късно Главното командване разбира, че е подценила гръцките възможности.

Същия ден привечер Министерският съвет най-после разрешава на Първа и Трета армии да навлязат в Сърбия (пет дни след фактическото начало ва войната!). Планът „Савов-Нерезов“ започва да се изпълнява твърде късно, но все още има надежда.

Най-после, шест дни след началото на войната всички български армии се включват в битките. Първа и Трета армии настъпват на сръбска територия.

Междувременно, чак сега Данев се уверява, че ролята на Румъния е от ключово значение за изхода от войната, но не престава да се надява на мощна подкрепа от руското правителство, което нямало да допусне навлизане на румънски войски в България.

Но на 22 юни той получава отрезвяваща информация от Петербург, че Русия изглежда няма да възпира Румъния, тъй като това би навредило на Сърбия и Гърция. Въпреки това, сляпата вяра на Данев в Русия не е още разколебана и той смята, че въпреки всичко от Петербург ще се притекат на помощ на България.

В това време откъм Чаталджа и Булаир (временни позиции до трасиране на границата Мидия – Енос) идват неблагоприятни вести – османците се размърдват. Въпреки това Данев не обръща сериозно внимание, той още храни някакви илюзии.

На 23 юни гърците превземат Дойран и също го опожаряват. Хиляди бежанци плъзват по пътищата.

Тревожните сведения за хода на боевете стигат в Главната квартира и са преувеличени до застрашителни размери. Генерал Радко Димитриев, като се стреснал от призрака на някаква предстояща катастрофа, заповядва прибързано отстъпление на Втора и Четвърта армии на по-задни позиции.

Междувременно сръбската армия потушава въстанието в Тиквешко и избива стотици българи, както постъпва преди това в Кавадарци. Въстаниците напразно очакват съединяване със силите на Четвърта армия, чиито предни части отстоят само на 15 км от Кавадарци.

На 24 юни Първа и Трета армии приближават към Пирот и Ниш, съответно на 30 и 40 км. Сърбите се готвят да опразнят Пирот. При развитие на настъплението двете армии могат след няколко дни да ударят в тил главните сръбски сили на Овче поле.

Вместо това се получава внезапна и неочаквана заповед от Главното командване, където на основание това, че Втора и Четвърта армии били претърпели сериозно поражение, то Първа армия трябвало да се изтегли в българските предели, а Трета да напусне долината на река Морава и да премине в отбрана, като ще се използва за подсилване на другите армии (!).

Отново фатална грешка, граничеща с престъпление, този път непоправима.

По това време британската дипломация престава вече да се интересува кой първи е започнал военни действия и се съсредоточава върху развитието на войната, чиито изход ще реши кой е правият.

Спирането настъплението на Първа и Трета армии (според нареждане на правителството?) и връщането им на държавната граница, се струва на Данев достатъчно основание да поиска от Русия да напрани постъпки за спиране на военните действия пред Белград и Атина. В заслепението си той не вижда какво се готви за България и че с действията си само задълбочава кризата.

В това време, според достоверни сведения от Екзархията и от разузнаването става известно, че предстои нападение от страна на османците по позициите на Чаталджа и Булаир. Че Сърбия и Гърция били обещали на Високата порта да се откажат от военните обезщетения по Лондонския договор и да се съгласят Османската империя да завземе Източна Тракия с Одрин. За целта се водели преговори между новия велик везир и румънския посланик в Константинопол.

А на 25 юни българското правителство узнава, че след два дни започва съсредоточаване на румънските войски при Корабия, Турну Магуреле и Кубадин. От името на краля бил даден едноседмичен срок за споразумение относно отстъпване от страна на България на територията до линията Тутракан – Балчик. Заплахата била, че половинмилионна армия щяла да нахлуе в България, „за да я обърне в прах и пепел“.

Вместо да реагира по някакъв начин, Данев изказва доверие в „благоволителното застъпничество и посредничество“ на руското правителство, което може да застави Сърбия и Гърция да спрат военните действия и да предпази България „от новите домогвания на Румъния“ (!).

Пасивното и налудничаво поведение на правителството и на самия министър-председател правят тягостно впечатление сред дипломатите на Великите сили. Създава се впечатление, че България не желае да преговаря и поставя прекомерни претенции. Страната губи всякаква поддръжка пред Силите, а пък Русия вече се е преориентирала към Сърбия. Само Данев не иска да види очевидното и с неугасващ религиозен фанатизъм се уповава на чудодейна руска подкрепа. Всъщност, с неадекватните си действия той постига това, че както Русия, така и Австро-Унгария, се отнасят с недоверие към политиката водена от кабинета, считайки, че той работи за интересите на другата страна.

На 26 юни положението на Четвърта армия се влошава отново. Втора армия не може съществено да ѝ помогне. Главното командване издава противоречиви заповеди и постоянно сменя концепциите.

В това време, въпреки взетите мерки, холерата се шири сред Тракийската и Тунджанската дивизии.

Отново, без да реагира на румънските искания, Данев панически настоява пак пред Русия, тя да спре Румъния.

Междувременно Народното събрание обсъжда нов извънреден, четвърти поред заем за 50 милиона лева.

На 27 юни вечерта Румъния фактически обявява война на България, като крал Карол заповядва 285-хилядна армия да навлезе в България. Данев отново се обръща с призив към Русия да вземе мерки, за да избави България от това „с нищо неоправдано нахлуване“.

Глас в пустиня!

Министерският съвет постановява да не се оказва никаква съпротива на румънските войски, като българските части се оттеглят във вътрешността на страната.

В това време хаосът в Главното командване продължава – пристъпва се към разформироване на Първа армия, която бездейства, вместо да нанесе решаващ удар в тила на Сърбия.

Настава истинска лудница, засилвана от действията на Главното командване, начело с генерал Радко Димитриев. Разкарването на войските напред и назад, завземането на върхове и тяхното изоставяне, трудно се схваща от армията, настъпва морален упадък.

Сутринта на 28 юни румънските войски нахлуват в Южна Добруджа. Румънското правителство поставя три условия (по-точно ултиматуми):

– гаранции за отстъпване на територията до линията Тутракан – Добрич – Балчик, включително трите града.
– участие на Румъния в уреждане на Балканската криза.
– фактическо спиране на военните действия от страна на България (към Сърбия и Гърция не се отправят такива искания).

На 28 юни Данев се оплаква (!?) в Народното събрание от Сърбия и Гърция, които не отговорили на миролюбивите действия на българското правителство, което изтегля българските армии от Сърбия (!), а също се жалва и от Румъния, която хвърлила армията си „срещу жени и деца“. Той възроптал високо „пред съда на обществената европейска съвест“ (!?). Изглежда този човек живеел в някакъв измислен свят, далеч от реалния. Но за съжаление, това се отнася и до голяма част от съпартийците му, както и за опозиционните политици.

В това време Главното командване сменя командира на Четвърта армия и я обединява с Пета армия, под общото командване на генерал Савов, който е повикан да спасява положението.

Той се надява да осъществи своя план за засада на гръцката армия край Кресна. Царят (който иначе не може вече да понася своя бивш Помощник-командващ) одобрява плана. Междувременно Народното събрание, като напълно се доверява на руското императорско правителство, му дава правото да работи от името на България, за спиране на военните действия. В отговор от руска страна е поставено неизпълнимо условие: военните действия да бъдат прекратени, като сръбските и гръцки войски останат на място, а българските бъдат демобилизирани!

В това време Сърбия и Гърция продължават настъплението.

Чак на 30 юни Министерски съвет нарежда окупационните отряди да се изтеглят от Чаталджа и Булаир.

По същото време румънската армия се готви да премине Дунав и да настъпи към София, като за последен път се поставя ултиматум за отстъпване на територията до линията Тутракан – Балчик и сключване на примирие със Сърбия и Гърция (което не зависи от България, нещо много добре известно в Букурещ!).

А българската дипломация все още се надява да придума някак си Русия да спре Румъния без никакви териториални отстъпки. Най-накрая Данев се уверява в очевидното и започва да подозира, че Русия е вдигнала ръце от България.

В това време румънската армия преминава линията Тутракан – Балчик и напредва към Шумен и Варна.

Заедно с това започва напредване и на османските войски.

Великите сили междувременно не бързат да се намесят в трасиране на конкретната граница в Източна Тракия, между Царство България и Османската империя съгласно Лондонския мирен договор, докато българското правителство все още не е осъзнало простия факт, че самият Договор вече виси на косъм.

Данев недоумява как така гласът на Русия е тъй слаб, че да не се чува в Цариград и Букурещ? Изглежда той е последният човек, който ще разбере голата истина, че съдбата на България не интересува Русия, нейният съюзник на Балканите е Сърбия, чиито интереси ще бъдат защитавани докрай.

На 2 юли румънците започват да преминават Дунав при Бекет и Корабия, в непосредствена близост с тила на статичната Първа армия, като започват напредване към София. Главното командване се съсредоточава върху отбраната на София от сърбите. В това време настъплението на гръцката армия продължава.

Същия ден османските сили достигат линията Мидия – Енос, като се готвят да я преминат.

На Коронния съвет на 2 юли вечерта, рухналият психически Данев е пределно кратък: „Нашата политика фалира. Елате помогнете, спасявайте България!“.

Пада едно правителство, главен виновник за катастрофата, което на моменти прекрачва границата на държавната измяна. Назначава се от царя нов кабинет, начело с демократа Александър Малинов.

На 3 юли Фердинанд лично телеграфира на крал Карол, като обещава задоволяване на румънските претенции и иска спиране на румънското настъпление.

Напразно!

Никоя от Великите сили не се намесва за спиране на румънското настъпление, както и на предстоящото османско.

Румънското настъпление продължава, без да среща съпротива, като правителството заявява, че няма да окупира София, но и няма да сключва отделно мир с България, за да не пострадат интересите на неговите фактически съюзници Сърбия и Гърция.

За военната „разходка“ на румънците Лев Троцки пише:

Правителството в Букурещ се боеше от войната. То не можеше да не знае за огромните морални предимства на българската армия от свободни грамотни селяни, ползващи се от правото да гласуват, над румънската армия от закрепостени роби. Накрая то се съмняваше дали ще може да мобилизира резервите си, дали гладния румънски селянин, неграмотният бунтар от 1907 г. ще тръгне под знамената?… По българска територия румънската армия се придвижваше точно така, както би се придвижвала и из собствената си страна … Румънската армия не само не извърши нещо забележително, но обратното, успя да демонстрира чудовищна немарливост, бъркотия и хаос във всички области на военното управление. … Естественият резултат бе пълно изтощаване на армията по време на четирите седмици на похода. Кореспондентът на агенция Ройтерс, който наблюдавал отблизо и българската, и румънската армия, твърди, че българските войници след десет месеца поход и сражения не изглеждали толкова изтощени, колкото румънските войници в края на едномесечната си „разходка“ … Въпреки че стотици хиляди румънски войници стъпиха на територия, очевидно заразена с холера, не бяха предприети необходимите мерки … Холерата в армията веднага се превърнала в епидемия … Към физическото изтощаване на армията бързо се добави и нравственото разложение. В Румъния, както и във всички страни с дворянско-феодален начин на живот, отношенията между офицерите и войниците са враждебни: това са отношения на господар и роб. … Колкото по-малко се подчиняваха гладните ожесточени войници, толкова по-строги мерки се използваха за поддържане на дисциплината. Походът в България бе ознаменуван с официалното възстановяване на телесните наказания в армията… И за най-малките провинения биеха войниците с тояги. Случваше се провинилите се да ги връзват за дървета и да ги оставят в това положение няколко часа на слънце … Естествено, че тук нямаше потоци от кръв, масови убийства, изтребване на села и градове, тъй като го нямаше и не беше създадено необходимото за това настървяване. Но имаше грабежи, побои, насилие… Сега бедните „победоносни“ полкове се връщат у дома, изгладнели, измъчени, ожесточени. Подир пях идва холерата. … Тя не само се разпространи като ветрило по страната, но вече пренесе операциите си и в най-благоустроения център на столицата. (септември 1913 г.) [2]

Междувременно започва отстъпление на българските части по фронта срещу Сърбия.

Същия ден османските сили преминават линията Мидия – Енос и се насочват към Люлебургаз, Виза, Бунархисар и Лозенград, докато в това време дипломатите на Великите сили в Константинопол се двоумят. В османската столица младотурският официоз твърди, че акцията е съгласувана със Сърбия, Черна гора и Гърция, като гърците се съгласили с окупацията на цяла Източна Тракия с Одрин от османците, срещу беломорските острови.

България вече гори от всички страни.

На 4 юли 1913 г. в Скопие, министър-председателите Пашич и Венизелос се договарят за налагане на насилствен мир, равнозначен на капитулация за България. Споразумяват се за общо настъпление от Калиманци до Неврокоп с цел да се съединят около Царево село и Пехчево.

В това време оръдейният тътен се чува вече и в София.

Междувременно Малинов връща мандата, който е даден на Васил Радославов и либералната партия.

На 4 юли сръбските войски настъпват откъм Кочанското поле, а на 5 юли българските части контраатакуват.

В това време румънците, макар и бавно, продължават да напредват. Те поддържат официална и директна връзка със сръбската Главна квартира, чрез командирования там Заместник-началник на румънския генерален щаб.

На 6 юли сърби и черногорци предприемат отчаяна атака на фронта срещу ключовата позиция на Баньо чука. Обединените Четвърта и Пета армии отблъскват настъплението.

В това време централният фронт на гръцката армия напредва по двата бряга на Струма към Кресненското дефиле.

Същия ден османските войски се насочват към Одрин.

На 7 юли гръцките войски навлизат в Кресненското дефиле, а генерал Савов предвижда с едно общо концентрично настъпление в обхват по двата фланга на противника, да го унищожи.

По същото това време Трета армия стои в изчакване, а частите на Първа армия получават заповед да не защитават старопланинските проходи, а да се изтеглят към София, без да се завързва бой с румънските части.

През нощта на 7 срещу 8 юли сърбите атакуват Голак планина, но са отблъснати. Очаква се те да нападнат отново в посока към Царево село, а гърците – в посока Голак и Брегалница.

На 8 юли румънски конни части се появяват около Златица.

Същия ден в Главната квартира става ясно, че в армията храна има за още 3-4 дни, а снаряди – за 2-3 дни!

България вече е изпратила от няколко дни делегация в Ниш за мирни преговори със Сърбия, Черна гора и Гърция, но те не бързат особено.

В това време българската дипломация успокоява правителството, че Великите сили работят за примирие и спиране настъплението на Румъния отвъд линията Тутракан – Балчик и на Османската империя на север от линията Мидия – Енос. Много скоро се оказва, че това са празни надежди.

Румънските войски влизат във Варна, ограбват я и след няколко чака се изтеглят. Българският военноморски флот се изтегля в Севастопол, където е разоръжен, а речният флот се самопотопява.

А българската делегация напразно чака в Ниш, затворена в долнопробен хотел, за да започнат мирни преговори. Никой не идва.

В Германия генерал фон Молтке смята, че България е заложила всичко в играта и както се вижда, отново ще загуби всичко спечелено.

Дипломати на Великите сили изтъкват пред български представители, че само някакви победи на България срещу Сърбия и Гърция, могат да подобрят положението.

Надеждите, че Силите ще спрат напредването на османците и ще ги върнат на линията Мидия – Енос излизат напразни. На 8 юли сутринта техните части се появяват пред Одринската крепост, а на 9 юли след полунощ българските части напускат града по заповед на Главното командване и правителството.

Започва изтреблението на тракийските българи. Отново колони от бежанци се насочват към старите граници (виж по-долу).

Междувременно българското правителство се съгласява с румънското предложение разискванията по мирния договор да станат в Ниш, а преговорите по примирието да се състоят в Букурещ.

Великите сили не се намесват открито, а призовават за мирни преговори. Германия не е склонна да се намеси пряко в събитията, въпреки че има голямо влияние пред Високата порта, Великобритания повече се интересува от Близкия изток и допуска най-много военноморска демонстрация срещу османците, а пък Франция открито подпомага Румъния. Австро-Унгария води колеблива и нерешителна политика, въпреки, че вече усеща как Румъния се приближава към съюз със съглашенците – Франция и Русия, в неин ущърб. На думи правителството на Франц Йосиф оказва някаква подкрепа на България, но само толкова. Руското правителство води, както винаги двулична политика. Царят заявява пред българските дипломати, че интересите на българския народ са близки до сърцето му, но в тесен кръг той е по-откровен: „България получи туй, що заслужаваше“.

Интересите на Сърбия са най-важни за Русия, особено в контекста на бъдещи сътресения на Балканския полуостров – ключово направление за руския експанзионизъм. Все по-силно се носи усещането за нов сблъсък между два оформящи се противостоящи блокове в Европа – от една страна Франция и Русия, а от друга – Германия и Австро-Унгария. Проблемът с балканските войни става второстепенен.

В това време преговорите в Ниш умишлено се отлагат от четирите фактически съюзници (Сърбия, Черна гора, Гърция и Румъния).

А на бойното поле, още сутринта на 9 юли, сърбите отстъпват под ударите на Пета армия. Открива се възможност отново да се навлезе по долината на река Българска Морава.

На 8 и 9 юли, части на Македоно-Одринското опълчение, както и 10-и и 11-и пехотни полкове на Четвърта армия, удържат връх Голям Говедарник, завзет още от 6 юли, а на 9 юли контраатакуват и разбиват противника, който отстъпва в безредие с много жертви.

На 10 юли сутринта сръбски и черногорски части атакуват по посока на река Брегалница и Царево село, но са отблъснати с големи загуби. Озлобени, разбитите части подлагат на опустошение десетки български села, стотици българи са избити. Осоговската планина се изпълва с бежанци.

Така сръбската и черногорска армии са спрени вследствие битките на Калиманското плато, Гърляни и Говедарник. Фронтът срещу сърби и черногорци се стабилизира. Противникът понася големи загуби и не е в състояние да продължи настъплението, за да осъществи първоначалния сръбско-гръцки план за обкръжение.

Междувременно на 10 юли османската конница навлиза в старите предели на България, пренебрегвайки съветите на посланиците на Великите сили в Константинопол.

След стабилизацията на фронта българското Главно командване струпва значителни сили под Беяз тепе, откъдето на 14 юли ще започне операцията за обкръжаване на гръцката армия в Кресненското дефиле. Това става възможно, тъй като в резултат от поражението при Калиманци, омаломощената сръбска армия не може да окаже помощ на гърците.

В това време състоянието на Втора армия става ключово за Главното командване. Тя е най-малочислената, а срещу нея са насочени превъзхождащи сили на противника. Лично Фердинанд се обръща към войниците и офицерите от Втора армия, с призив да проявят твърдост, тъй като сега се решава съдбата на България.

А обръчът около страната се затяга. На север сръбските войски се съединяват с румънците, но не успяват да превземат Видин, отбраняван от войска и доброволци, под командата на генерал Маринов. На юг сърби и гърци се съединяват в Пехчево, като гърците атакуват родопските проходи, отбранявани от Родопския отряд, смятайки да се съединят с османците, които се насочват към Пловдив, както и с румънските части, които наближават Пазарджик.

Над българската армия надвисва призракът на колосална катастрофа.

Гръцката армия завзема Разлог. Нейните части вече са на изхода на Кресненското дефиле. Главното командване издава директива за решително настъпление срещу сърбите по фронта между Струма и Баньо чука. Командващият Обединените армии, генерал Савов издава заповед да не се отстъпва нито крачка назад от Калиманските позиции.

През това време бившите съюзници на България и Османската империя се опитват всячески да клеветят България пред европейската преса за уж извършени зверства над цивилно население от българските войски, за да прикрият собствените си военни престъпления. Затова българското правителство на 11 юли приема и оказа пълно съдействие на международната Карнегиева анкета, която се заема да проучи на място истината за злодеянията, вдигнали толкова шум в европейския и американски печат. За разлика от България, в другите страни противници на българите, на анкетата са правени всякакви спънки. (виж [5])

На 12 юли сръбските в войски са отхвърлени на линията Букова глава – Панджин гроб. Трънският отряд навлиза в сръбска територия и се насочва чрез обход към овладяване на Плана.

Междувременно на 13 юли българската делегация се отказва от безплодното чакане в Ниш и заминава за Букурещ, където предстои да преговаря за сключване на примирие. Ръководи се от генерал Иван Фичев, Началник-щаб на действащата армия и включва военни, дипломати, политици и журналисти, между които е бъдещият автор на „Строители на нова България“ – Симеон Радев. Вижда се, че в състава са представени и трите партии от управляващата коалиция, както и Двореца.

Великите сили не възразяват. Защото и двете групировки ухажват Румъния – и Тройния съюз, и Съглашението.

В този сюблимен момент, на 14 юли сутринта, царят разпорежда включването на Втора армия в състава на Съединените армии под командването на генерал Савов, чиито качества са безусловно признати, както от Фердинанд (който все още не може да му прости 18 юли), така и от Главното командване, ръководено от генерал Радко Димитриев.

Генерал Савов веднага заповядва подготовка за нанасяне съкрушителни удари по фланговете на гръцката армия. В телеграма до главното командване той настоява, че само едно решително настъпление може да даде положителни резултати, като предлага Бдинската ѝ част от Балканската дивизия да приковават врага на сегашните му позиции, а Тракийската дивизия, усилена с полска артилерия и част от новите подкрепления, да настъпи през Крупник за обхват на неприятелския фланг и тил. Срещу сърбите по левия бряг на Струма се предвижда отбрана.

В това време части от Трета армия навлизат в сръбска територия по долината на река Морава.

За да се затвори чувалът на обкръжението около гръцката армия, всичко зависи от твърдостта на Втора армия да удържи позициите си пред 2-3 пъти по-многочислен противник.

В това време Помощник-главнокомандващият генерал Радко Димитриев, загубил самообладание, в доклад до министър-председателя Радославов намеква, че макар да има някои добри новини, Втора армия може да се огъне и да предизвика катастрофа по целия фронт.

Сутринта на 15 юли части на Западнородопския и Самоковския отряд освобождават Разлог и настъпват към Предела и Харманлар, с което предизвикват отстъпление на вражеския център. До вечерта са завзети Харманлар и Банско. Врагът отстъпва в безпорядък, който прераства в бягство. С Директива №5 по Обединените армии генерал Савов заповяда на 17 юли двете крила на българския фронт с решителни, бързи и енергични действия да постигнат обхващането и пълното унищожаване на гръцката армия, преди да се е съединила със сръбските войски, насочени за нейното спасяване.

Съдбата на България виси на косъм.

На 16 юли в Букурещ пристигат делегациите на Сърбия, Черна гора и Гърция. Те заявяват на българите, че трябва незабавно да приемат техните условия без разисквания. По отношение на Румъния единственото сигурно е било, че няма да допусне Сърбия и Гърция да влязат в София преди тях.

На 16 юли румънската кавалерия през Пирдоп, Златица и Клисура влиза в Пазарджик и се насочва към Пловдив. Освободени турски, сръбски и гръцки пленници се присъединяват към румънците.

Същия ден в Букурещ следобед, гръцкият министър-председател Венизелос твърдо отказва да сключи примирие, без предварителен договор. Завръщайки се в хотела, той силно е стреснат от отчаяната телеграма на престолонаследника Константинос:

Моята армия достигна пределите на физическата и морална издръжливост. При тези условия не мога повече да постоянствам да отказвам примирие или спиране на неприятелските действия. Постарайте се да намерите начин да се прекратят действията и от Сърбия.

Учуден от внезапния обрат, румънският министър-председател съобщава на министъра на финансите Тончев от българската делегация, че Конференцията ще бъде открита на другия ден и че Венизелос е предложил примирие, което да се приеме още в началото на заседанието. Тончев, незапознат с обстановката, веднага се съгласява, но поискал да бъде държан в течение за положението на фронта. Оказва се, че и самият български министър на външните работи не разполага с последните новини и телеграфира на 17 юли в 13:00 часа:

Употребете всички старания да издействате примирие за неопределено време или по възможност за по-дълго. В краен случай ще приемете незабавно спиране на военните действия.

Сутринта на 17 юли министерският съвет, след като изслушва генерал Радко Димитриев и полковник Нерезов относно духа на армията и отчита заплахата, че румънски конни части са около Враждебна, решава „да сключи по-скоро мира на каквито и да било условия“.

Радостната вест от Македония идва следобед, но правителството остава на своето решение.

То вече е капитулирало и е в пълно вцепенение, не е възможно да мисли разумно и да оцени обстановката.

Възниква въпросът дали българската делегация е била уведомена своевременно за успеха в Македония. В спомените си Симеон Радев твърди, че когато тръгнали за откриване на Конференцията, един от секретарите ги настигнал, размахвайки току-що получена телеграма, като твърдял, че носи добри вести от фронта. Генерал Фичев обаче грабнал телеграмата и я пъхнал в джоба си, без да я прочете и заявил:

Не може да има добри известия от една армия, командвана от Савова и Радкото.

Съдържанието на тази телеграма не е известно и до днес, тъй като не е открита следа от нея в архивите.

Един чуждестранен българист коментира този забележителен с последствията си инцидент, в смисъл, че генералът е бил искрен български патриот, но той е обиден на колегите си, обиден е и на страната си, защото неговите заслуги като началник на Генералния щаб остават в сянката от подвизите на полевите генерали от армията. Подвизи, които до голяма степен се дължали на неговите непризнати заслуги.

Едва преди второто заседание на Конференцията от 18 юли делегацията получава подробна телеграма от генерал Радко Димитриев за твърде благоприятното положение на българската армия, но вече било късно. Гръцката армия е започнала да се изтегля през тясното незатворено гърло на чувала в Кресненското дефиле. Българските войски надвиснали над дефилето можели само да наблюдават отгоре. Първи се измъква престолонаследникът Константинос, още щом разбрал за заплахата.

Примирието е факт на 18 юли от 9:00 докъм 13:00 часа по цялата фронтова линия. То заварва гръцката армия обхваната от двата фланга, със застрашен тил и напълно отрязана от армиите на Сърбия и Черна гора, чиито спомагателни удари бяха отбити на Калиманските позиции.

Може би един ден не е достигал, за да се осъществи отличният план на генерал Савов за пълното обкръжаване на гръцката армия, което би дало голяма подкрепа на българската позиция за сключване на мирния договор.

Един ден (максимум два) е бил необходим, за да настъпи съществена промяна в мирните условия. Това първи го разбират делегациите на сърби, гърци и румънци и веднага, още със старта на Конференцията, налагат примирие, за да спасят гръцката армия от неминуемото поражение.

За българските политици и дипломати това обаче се оказа непосилно упражнение. Трябвало е да се намери отсрочка, поне неофициална, за един ден. Начини е имало много. Пример: въпреки сключеното примирие, сръбските войски се опитват да превземат Видинската крепост към 17:00 часа, с последна отчаяна атака (но са отблъснати от армията и на генерал Кръстьо Маринов).

Спорът за пропуснатите възможности не стихва и до днес. Като оправдание Симеон Радев изтъква становището, че дори и да са получили навреме радостната новина, трудно би било да се откажат от примирието:

Ние настоявахме за примирие, искахме намесата на Румъния и Силите, и когато ни се дава – не го щем.

Доста странно оправдание – излиза, че българската делегация се срамува да се отметне от думата си, още повече, че не става въпрос за директен отказ. Дипломацията познава много начини да се казва едно и да се прави съвсем друго (примерът със сръбските атаки, 8 часа след започване на примирието) – номер, който ни е прилаган десетки пъти през тези две години от изкусната румънска дипломация. За сетен път се вижда колко необиграно е нашето дипломатическо представителство. Всъщност Букурещката конференция представлява финалният крах на българската дипломация в балканските войни.

Противниците се опитват да изключат напълно България от дележа на Македония и да не допускат излазът ѝ на Бяло море, като предварително поставят унизителни условия, равнозначни на капитулация.

Само героизмът на измъчената българска армия и на командването, преди всичко в лицето на генерал Савов, позволяват в последната фаза да добият решително превъзходство (отлагано два пъти преди това от политиците) над противниците и това позволява на България да извоюва един, макар и несправедлив мир, но мир с чест.

Признанието за заслугите на генерал Савов идва цели 100 години по-късно:

За изключително големите му заслуги към страната ни при планирането и осъществяването на военните операции през Балканската война и за проявеното новаторство и военно майсторство на 20 декември 2012 г. генерал-лейтенант Михаил Савов е награден посмъртно с орден „Стара планина“ I степен с мечове.

Решенията на Конференцията са в логична връзка с отношенията между Великите сили, вследствие на вече започналото консолидиране на двата противостоящи блока – Съглашението и Тройния съюз. Така например Франция подкрепя безусловно Румъния, а същевременно и Гърция. За Румъния се борят и двата блока. Русия подкрепя Сърбия, макар да си дава вид, че разбира положението на България, като я съветва да прави отстъпки, а единствено я подкрепя за пристанището Кавала, поради опасения, че в противен случай гръцкият флот ще се примъкне към Константинопол. Германия, като лидер на Тройния съюз, оказва натиск върху Австро-Унгария и Италия в полза на Гърция, най-вече по въпроса за Кавала. Не е тайна, че кайзерът е в близки родствени отношения с гръцкия крал – той му е зет (съпруг на сестра му). Великобритания поддържа привиден неутралитет, но симпатиите ѝ са по-скоро към Гърция, като бъдеща съюзна военноморска държава в Източното Средиземноморие.

Мирният договор е почти катастрофа за България.

По отношение на Сърбия, България трябва да се прости с всякакви илюзии за руска подкрепа съгласно съюзния договор и да се примири със загубата не само на „спорната“, но и голямата част от „безспорната“ зона в Македония.

По отношение на Гърция, България губи не само фаталния Солун, но и Южна Македония и част от Западна Тракия, както и важното пристанище Кавала.

С Румъния границата е утвърдена по линията Тутракан – Балчик с редица отстъпки на югозапад във вреда на България.
Изобщо на Конференцията изпъква ключовата и коварна роля на Румъния, която, възползвайки се от тежкото положение на българите, заграбва Южна Добруджа, влизайки в съюз с противниците ѝ – Сърбия, Черна гора и Гърция. Същевременно румънската дипломация успешно заблуждава наивните българи, че след уреждане на нейните претенции, Румъния ще окаже натиск върху Сърбия и Гърция да бъдат по-сговорчиви.

България е принудена да приеме тежките условия. Армията не може повече да воюва, българските войници са крайно изтощени. Гръцката армия се е изтеглила от чувала, опустошавайки всичко след себе си.

В това време опасността от османците остава застрашително да напомня от югоизток. Империята заплашва с война, а България отново наивно се надява на намеса от страна на Великите сили в защита на Лондонския мирен договор.

Междувременно започват съгласувани действия между гръцките и османски войски в Западна Тракия. Гърците имат намерение, след като се изтеглят от областта съгласно Букурещкия договор, да бъдат заместени от турски сили. Турски офицери организират бунтове сред мюсюлманското население в областта. Около Кърджали и Гюмюрджина се появяват турски части.

Възниква т. нар. „Тракийски въпрос“.

Договорът за мир е подписан в Букурещ на 28 юли 2013 г.

Българската делегация наивно се надява на мъгляви обещания за бъдещи ревизии по договора. Разбира се, никакви ревизии не са направени, а само след една година избухва Голямата война.

България понася изключително тежка политическа и дипломатическа катастрофа, която ще определи императивно съдбата на страната през следващия век.

Като резултат от двете балкански войни България увеличава територията си със 17 %, Сърбия с 80 %, Гърция с 91 %, Черна гора с 65 %, Румъния с 6 %.

Фактически войната за България още не е завършила. Остава да се реши „Тракийския въпрос“.

В това време османците извършват етническо прочистване на българите в Източна Тракия. Същевременно те навлизат и в Западна Тракия, която се полага на България съгласно Букурещкия договор, като гръцките войски следва да се изтеглят оттам.

Предрешени като башибозуци, отряди от османски войници и офицери агитират и организират местното мюсюлманско население, за да въстане и да иска отново властта на султана, като същевременно разоряват българските села.

Едновременно с това усложнение, България е задължена да извърши демобилизация, съгласно Букурещкия договор, като българското правителство настоява румънската демобилизация и изтеглянето от окупираните български територии да вървят заедно. Румънците обаче правят всякакви обструкции и оттегляйки се, продължават да грабят държавно и частно имущество, да арестуват и отвличат хора.

По това време се получил доклад от военния аташе в Берлин полковник Ганчев. Според него, руската дипломация разчитала в скоро време да спечели Румъния, за сметка на България, да я сближи със Сърбия, за да ги използва против Австро-Унгария и да парализира действията на България, в случай, че те бъдат насочени срещу Сърбия.

На 30 юли, възползвайки се от един потушен бунт на османски военопленници в Стара Загора, Високата порта предупреждава, че ако продължи преследването на пленниците и изобщо на мюсюлманите в България, то ще последва официално обявяване на война от страна на Империята и тогава ще бъде завзета Западна Тракия, след изтеглянето на гръцките войски.

Най-после България разбира, че е притисната от османците (които явно действат в синхрон с гърците във връзка с беломорските острови) и никаква реална помощ от Великите сили не може да очаква, освен съвети за започване на непосредствени преговори с Портата, които стават все по-определени. Вниманието на Силите е насочено другаде, а османците прекрасно разбират това положение и го използват в своя полза с негласното съдействие на гърците, подклаждайки бунта в източната част на Западна Тракия.

На 13 август османска кавалерия се появява в Гюмюрджина.

На 16 август българското правителство, изоставено от Великите сили, и под заплаха от османско нашествие в Южна България, приема предложението на Високата порта за пряко споразумение, както за границата, така и по други въпроси. Правителството добре знае, че по този начин Лондонският мирен договор става нищожен, а по всичко изглежда, че Одрин също не може да бъде запазен. То е загубило всякакво желание за борба и не вижда изход.

В това време, докато продължава геноцидът над българското население в Източна и Западна Тракия, правителствата на Сърбия и Гърция се опитват да попречат на работата на Карнегиевата анкета [5], заблуждавайки, че уж следите от извършените престъпления са заличени от времето.

Преговорите са открити на 26 август при Високата порта от Великия везир. Българската делегация се води от генерал Савов. Заседанието започва на фона на турските провокации в Западна Тракия и спиране изтеглянето на гръцките войски. За да притисне българската делегация и да я направи по-отстъпчива, османското правителство инспирира провъзгласяването на „Гюмюрджинска република“, уж от местни мюсюлмани, като същевременно отрича, че там има някаква османска намеса и че това е стихийно народно движение. Носят се слухове за османо-гръцко споразумение относно обща граница в Западна Тракия. Положението става неудържимо.

След разгорещено заседание на Министерски съвет в полунощ на 29 август, правителството взема решение, че може да се откаже от Одрин в хода на преговорите, но да продължава да настоява за него, като изобщо да не се отстъпват Софлу, Димотика, Ортакьой и Свиленград.

В хода на преговорите българските делегати се убеждават, че няма никакви изгледи за връщане на Одрин и Лозенград, затова решават да ги изоставят, срещу което да задържат Малкотърновско, една зона на юг от довоенната граница, Свиленград, Ортакьой и Димотика. Притисната до стената, България прави големи отстъпки според подписания на 16 септември 1913 г. в Цариград мирен договор (виж по-долу). За подробности виж [3].

Литература

[1] Ричард Хол. България по пътя на Първата световна война. Hermes – Балкан прес АД. София. 2005.
[2] Лев Троцки. Балканите и Балканската война. Изток-Запад. София. 2013.
[3] Георги Марков. Българското крушение. Захарий Стоянов. София. 2017.
[4] Паша Кишкилова. България 1913. Кризата във властта. Проф. Марин Дринов. София. 1998.
[5] Другите балкански войни. Изследване на фондация „Карнеги“ от 1914 г. Фондация Свободна и демократична България. София. 1995.
[6] Стефан Нойков. Защо не победихме 1915-1918. Труд. 2016.
[7] Павлин Христов. Престъпленията на генерал Радко Димитриев. Анико. София. 2017
[8] Любомир Милетич. Разорението на тракийските българи през 1913 г. фототипно издание, Културно-просветен клуб „Тракия“. София. 1989.
[9] А. Христов. Исторически преглед на войната на България срещу всички балкански държави – 1913 г. София, Печатница на Армейския Военноиздателски фонд, 1922.
[10] И. Филипов и др. Войната между България и другите балкански държави през 1913 г. Том 1. София, Държавна печатница, 1941.