Събитието, което промени съдбата на България (част 1)

Фаталното лято на 1913 г. става повратна точка в новата ни история.

България се оказва сама срещу армиите на пет държави и без нито един съюзник, а военно-политическото ръководство на страната изпада в състояние на шок и парализа, като взема предимно решения, задълбочаващи кризата.

Такова грандиозно военно-политическо поражение с катастрофални резултати няма не само в българската история, но едва ли и в европейската.

То предизвиква верига от вторични събития – военни катастрофи, загуба на половината от националното землище, социални сътресения, които разпалват кръвопролитна гражданска война, докарват комунизма и изправят България на ръба на пропастта.

Тук ще се постараем да дадем един обективен поглед, лишен от традиционните емоции, върху обстоятелствата и главните герои на драмата.

Причина за разгрома е преди всичко политиката на крайните русофилски правителства на България, като се започне с това на Стоилов през 1894 г. (след падането на Стамболов) и с едно кратко прекъсване се стигне до тези на Иван Евстратиев Гешов и на Стоян Данев – главните виновници и архитекти на катастрофата, подпомогнати от Военното командване, Двореца и общественото мнение, доминирано от партизански интереси и противоборства.

Тези събития отдавна са забравени (умишлено, заради фаталната роля на русофилството), рядко се споменават в общественото пространство, отбелязват се мимоходом в училищната програма и са встрани от интересите на партийно управляваната историческа гилдия чак до 1990 г. (освен за да се изобличи „монархическия режим“). Литературата, общо взето, е оскъдна, като най-значимите изследвания са публикувани след тази дата (изброени в посочената накрая литература).

Една от главните причини е, че още навремето, военноисторическата комисия при Щаба на войската започва, но не завършва, замислената многотомна история на войната с петте балкански държави. Излезлият от печат единствен том е посветен на подготовката и началото на военните действия. Там упреците за катастрофата се прехвърлят единствено върху външната политика.

Балканският съюз

Всичко започва със създаване на съюз между трите балкански държави: България, Гърция и Сърбия, към които се присъединява и Черна гора. Сондажите започват през 1911 г. и Съюзът се оформя през 1912 г.

Балканският съюз се изгражда около България, която е неговият гръбнак. През 1912 г. тя е най-голямата и най-силна балканска държава. Макар че инициативата първоначално излиза от Гърция и Сърбия, истинският строител на Балканския съюз е българският министър-председател Иван Евстратиев Гешов.

Гешов, който е убеден русофил, започва да създава Балканския съюз още от края на 1911 г., с подкрепата на Русия, която смята да използва коалицията на Балканите срещу Австро-Унгария. Затова и първоначално руското правителство се противопоставя на антиосманската насоченост на съюза, опасявайки се за бъдещето на Константинопол, считан за плячка, която ѝ се полага по исторически и геополитически причини.

В хода на преговорите България сключва отбранителни договори със Сърбия и Гърция.

Обаче в споразумението с Гърция (за разлика от това със Сърбия) няма никакви договорености за разпределение на територии (в Македония), което е една от причините за последващото разпадане на Съюза.

А ги няма, защото не е решен въпросът за Солун, на който гърците извънредно държат, а пък българите упорито смятат (под натиска и на ВМРО), че като столица на Македония (която в по-голямата си част е българска), той им принадлежи по право. От друга страна възможно е Гешов да се е опасявал, че подробно разписване за подялбата на завоюваните територии може да предизвика също и подозрения на Русия, че се засяга косвено и въпросът за Константинопол (върховната цел също и на панелинистите), който тя винаги е смятала, че ѝ се полага. Руското правителство още през 1909 г. предупреждава България, че Константинопол е забранена зона за чужди (разбирай български) аспирации.

Междувременно, гърците до самото начало на войната срещу Османската империя продължават да настояват за ясно формулирана спогодба за подялба на бъдещите завоювани територии. Българското правителство не реагира.

От друга страна Гешов се съгласява арбитър по подробния договор със Сърбия (където фигурира за разпределение „спорна зона“) да бъде руският император, комуто вярва безусловно, без да знае, че Русия вече е припознала Сърбия за своя съюзник на Балканите и ще пожертва интересите на България.

Румъния пък прави внушения, че също има интереси при евентуално избухване на война и че ще очаква териториални „компенсации“ (естествено от България) заради куцовлашкото население в Македония (?). Водят се предварителни разговори, но до началото на войната Гешов губи интерес към споразумение с Румъния.

Разпределение на силите

България е гръбнак на Съюза. Тя се явява водеща сила и мобилизира 1/3 от цялото мъжко население на страната. Така:

България мобилизира:
600 000 войници, 1100 оръдия, при население 4 430 000 души,
Сърбия мобилизира 366 000 войници, 544 оръдия, при население 2 910 000 души,
Гърция мобилизира 113 000 войници, 250 оръдия, при население 2 630 000 души,
Черна гора мобилизира 50 000 войници, 140 оръдия, при население 250 000 души.

Или общо за Балканския съюз:
Мобилизирани 1 129 000 войници, 2034 оръдия, при население общо 10 220 000 души.

За Османската империя:
Мобилизирани 430 000 войници, 930 оръдия,
като в края на войната достигат до
570 000 войници, 4000 оръдия, при население 25 000 000 души.

Така България дава 53% от войската и 54% от оръдията на Съюза, при 43% от населението му.

Трябва да се има предвид обаче, че огромната военна мощ на Царството не е подплатена с икономическа издръжливост и неизтощими човешки ресурси. Така например само издръжката на армията (без военни разходи) възлиза на 60 000 000 златни франка месечно! Затова войната се води с големи предварителни заеми от чужди банки. Икономиката на България е слаба и тя не може да издържи продължителна война: нещо, за което военните и политиците не си дават напълно сметка, а си поставят свръх амбициозни цели [6]. Те могат да бъдат постигнати обаче само при много бързо развиващи се настъпателни операции, а в повечето случаи командващите нямат тази възможност или не са подготвени за такива операции (а и времето на блицкрига не е дошло, няма и необходимите за това разработени стратегии и оръжия).

Балканската освободителна война

Така или иначе Балканската Освободителна война започва на 26 септември 1912 г.

Тя получава грандиозна народна подкрепа в страните от Съюза, както и в Европа и Русия. Съюзниците жънат големи успехи. С тях обаче идват търкания и противоречия между тях, както и тревогата на Русия от бързото напредване на българските войски към Константинопол (впоследствие, след падането на Одрин през март 1913 г. Русия успява чрез натиск да прекрати втората атака на Чаталджа). А пък отношенията с Румъния се влошават съразмерно с напредването на българската армия.

След близо 8 месеца война (7 месеца и 21 дена) и две примирия, мирният договор между Балканския съюз и Османската империя е подписан, под натиска на Британия, на 17 май 1913 г. в Лондон, двореца „Сейнт Джеймс“. Договорът слага край на войната между Османската империя и Балканския съюз. Империята отстъпва на съюзниците цялата територия до линията Мидия–Енос, както и егейски острови, включително Крит.

В навечерието на Междусъюзническата война

Назрява обаче фатална война между съюзниците.

България смята, че освен „безспорната“ зона в Македония, съгласно договора със Сърбия, трябва да получи и голяма част от „безспорната“ зона, Беломорска Тракия и Югозападна Македония със Солун. От друга страна, Гърция и Сърбия, които са излезли от войната със значително по-малки загуби (виж по-долу), реагират остро и смятат българските претенции за прекалени.

Българската дипломация не успява да са ориентира в обстановката.

Немалка роля изиграва и българското обществено мнение, манипулирано от пресата, партизаните и обществените организации.

Тук ключов се явява проблемът със Солун. Когато Гърция предлага срещу Солун границата с България да се установи на национална основа (април 1913 г.), включително Беломорието и егейски остров (Самотраки?), ВМРО рязко се възпротивяват и заявяват, че това е предателство. Кабинетът и Двореца са уплашени и не приемат. Данев и неговата партия са главните виновници в случая. Това че българските дипломати не преговарят на разумна основа за определяне на границата, е основна причина за разрива с Гърция.

По този начин Гърция е натикана в съюз със Сърбия (с която върви и Черна гора).

Междувременно започва финализирането на съюз между Сърбия, Черна гора и Гърция срещу България. По-късно (11 юни 1913 г.) Гешов подава оставка като министър-председател и е заменен от Стоян Данев, още по-краен краен русофил.

А Румъния само това чака и иска Силистра като компенсация (първоначално), заради наличието на куцовлашко малцинство в Македония (?!). Приятелски дипломати съветват българите да ѝ се даде градът, за да няма претекст да нападне. Данев обаче, в заслепението си и наивно уверен, че Русия няма да позволи на Румъния да ни удари в гръб, отказва.

По това време българската армия вече е крайно изтощена, но въпреки всичко командването смята, че тя е все още в добра форма.

Загубите на българската армия в Балканската Освободителна война са огромни:

България при общо 600 000 войници на фронта в края на войната, губи 33 200 души и умрели от болести, 53 500 ранени.

Или за Съюза:

България: 600 000 мобилизирани,33 200 убити, 53 500 ранени
Сърбия: 200 000 мобилизирани, 6000 убити, 30 000 ранени
Гърция: 100 000 мобилизирани, 5000 убити, 23 000 ранени
Черна гора: 40 000 мобилизирани, 2000 убити, 6000 ранени

Османската империя: 570 000 мобилизирани, 60 000 убити, 170 000 ранени

От тях, обобщено:
България: 600 000 мобилизирани
Сърбия + Гърция + Черна гора: 340 000 мобилизирани
В т.ч. загуби:
България: 33 200 убити, 53 500 ранени
Сърбия + Гърция + Черна гора: 13 000 убити, 59 000 ранени

Съответно Съюзниците имат насреща си противници както следва:

България: 56 вражески дивизии,
Сърбия: 11 вражески дивизии,
Гърция: 5 вражески дивизии,
Черна гора: 3 вражески дивизии.

Или обобщено, противници срещу:
България: 56 дивизии,
Сърбия + Гърция + Черна гора: 19 дивизии.

С други думи, България дава около 3 пъти повече убити и приблизително същия брой ранени, при положение, че мобилизира над два пъти повече войници и противостои на четири пъти повече вражески сили!

Загубите на българската армия са попълнени само отчасти за сметка на слабо обучени новобранци. Като цяло армията е отслабена и преуморена, икономиката не може да осигури необходимата военна логистика. Има недоволство сред войниците, които са над 90% селяни. Те са изтощени и обезверени, а на места избухват бунтове.

Към средата на юни 1913 г. армията наброява общо 500 000 войници – със 100 000 по-малко, отколкото през октомври предходната година. Българското главно командване обаче смята, че армията е напълно боеготова, като силно подценява тримата потенциални противници. Българският Генерален щаб няма никакви съществени планове в случай на нападение от страна на Румъния и/или Османската империя. Защото правителството уверява, че Русия няма да позволи на Румъния да ни удари в гръб, а османците ще бъдат възпрени от другите Велики сили. Силите обаче (с изключение на Русия и донякъде на Австро-Унгария) имат други геополитически грижи извън полуострова – назрява нова голяма война.

Мобилизираните от сръбска страна остават приблизително същите: 350 000,
подсилени с 13 000 черногорци,
а Гърция увеличава своите до 150 000.

Гръцкото командване отделя две от десетте си пехотни дивизии за заздравяване на контрола върху наскоро завоювания Епир. Опасявайки се от диверсии в тила си, сръбското предприема аналогични мерки за обезопасяване на границите си с новата албанска държава. За целта то заделя около 30 000 бойци. Българската главна квартира оставя доста по-малък заслон (10-хилядна пехотна бригада и някои други части) само срещу османците в Тракия и никакви редовни войски по румънската граница.

Три четвърти от българската полева армия, наброяваща към 350 000–360 000 души, са насочени срещу Сърбия на широк фронт от Дунав (при Видин) до Вардар (при Гевгели). От своя страна, българските противници съсредоточават основните си сили в Македония – почти цялата гръцка армия (осем пехотни дивизии, конна бригада и други части) в района на Солун, а най-силните сръбски армии (1-ва и 3-та) заедно със стратегическия резерв са дислоцирани на Овче поле или наблизо.

Общо Сърбия, Гърция и Черна гора събират на фронта:
320 000 + 120 000 + 13 000, общo 453 000 войници

Срещу тях България изправя общо около 500 000, в т.ч.:
360 000 срещу Сърбия и Черна гора и
140 000 срещу Гърция

Както се вижда, България има минимален превес, но пък българската армия е преуморена и изтощена поради големите загуби.

По пътя към войната

Войната е била неизбежна.

Сърбия и Гърция още на 19 май 1913 г. (само два дни след подписването на Лондонския мирен договор!) сключват помежду си таен договор. Той предвижда обща граница между тях в Македония и военен съюз в случай на нападение от страна на България. Дори е предложено на Румъния да се присъедини, но междувременно България се съгласява да ѝ отстъпи град Силистра и румънците не се ангажират договорно със Сърбия и Гърция, въпреки че намеренията ѝ си остават същите – да измъкне колкото се може повече териториални отстъпки от България.

Българската дипломация и разузнаване буквално проспиват тези съдбоносни факти.

Сърбия и Гърция изработват (също тайно) план как да предизвикат България, за да нападне първа. Този план е обречен да успее, защото сърби и гърци организират жестоки провокации, като подпалват български села, прогонват селяните и дори ги избиват пред българските позиции. Приятелски дипломати съветват българите да нападнат първи Сърбия и Гърция, докато Румъния не е мобилизирала (защото няма какво да губят, а ако спечелят, никой няма да ги съди като победители).

В този момент пред България е имало само две алтернативи:

– да нападне първо Сърбия и Гърция, използвайки предимствата на атакуващия, като бързо ги разгроми и двете заедно, или една по една (или поне едната), преди намеса от страна на Румъния. Това по принцип би било възможно, но само при добре ситуиран план и умело управление на войските, които се оказват неизпълними за Главното командване и полевите командири, особено след смяната на Помощник-главнокомандващия, генерал Савов.

Така или иначе, българска атака е била неизбежна, най-малкото за да се предотврати по-нататъшния упадък на бойния дух и разложението в армията.

Военните вече са предупредили правителството, че или трябва да се започне война, или да се пристъпи към демобилизация, защото армията се деморализира всекидневно.

– да стиска зъби и да чака нападение от страна на Сърбия и Гърция, като по този начин прехвърли върху тях отговорността за разпалване на войната. Обаче двете страни изобщо не бързат, те имат план да предизвикат нападение от страна на България, а освен това чакат мобилизация от страна на Румъния, която очакват всеки момент (те имат много по-добра информация за намеренията на Румъния, отколкото правителството на Данев). Те знаят (или се надяват), че след мобилизацията румънците ще навлязат в България, което ще инициира войната, независимо дали българите ще ги нападнат. С други думи, Сърбия и Гърция нямат никакъв интерес да бързат и просто изчакват развоя на събитията с увереност, че обстоятелствата и времето работят за тях.

Вижда се съвсем ясно, че първата алтернатива би донесла по-голяма вероятност за успех на България, обаче при посочените условия. В полза на това решение е и фактът, че Русия вече е припознала Сърбия като своя съюзник на Балканите и поради тази причина твърдо ще застане зад нея при един конфликт.

От друга страна, Великите сили (с изключение на Русия и донякъде Австро-Унгария) напълно са се дезинтересирали от балканските събития след сключване на Лондонския мирен договор, защото назряват противоречия, които ще предшестват Голямата война.

Затова изглежда, че никой няма да се ангажира с интересите на България при една война между бившите съюзници, освен Австро-Унгария (но засега само на думи). Това обаче упорито не може да се разбере от българската дипломация и правителството на Данев, опиянени от вярата в Русия.

Както вече беше отбелязано, неадекватните действия (и бездействия) на цялото българско ръководство – правителство, дипломация, цивилно и военно разузнаване, военно командване и Двореца, довеждат до куриозното положение България уж „внезапно“ да се окаже изправена пред коалиция от ПЕТ държави! Правителствата и на Гешов, и на Данев, са уникално безпомощни в организиране на съюзническа и дипломатическа подкрепа за страната.

В края на краищата, генерал Савов изготвя план (планът „Савов–Нерезов“), който изглежда е бил много удачен, но пък е загубено ценно време.

Царят като главнокомандващ одобрява плана, но издава устна заповед, като по този начин оставя решението за започване на ограничени военни действия в ръцете на Савов…

А пък в Белград руският посланик Хартвиг и министър-председателят Пашич постигат съгласие, че „на България трябва да се строши гръбнака“.

В това време на дипломатическия фронт България се оказва БЕЗ ПОДКРЕПА от Великите сили (с изключение половинчата и закъсняла поддръжка от Австро-Унгария).

НИКОЙ не подкрепя България в Европа, освен отделни интелектуалци и държавници, докато нейните противници не само са си осигурили явна или негласна подкрепа от европейските правителства, но са мобилизирали и голяма част от обществено мнение.

Срещу нас, в хода на войната, се изправя коалиция от цели пет държави: Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Османската империя.

Уникален случай в европейската и световната дипломация!

Лев Троцки, който по това време (войните 1912–1913 г.) е в България и Сърбия като журналист, веднага забелязва незрелостта на българската политическа класа и нейната неопитност, в сравнение със сръбската, както и по-сериозния и отговорен сръбски парламентаризъм, в сравнение с българската партизанщина:

За разлика от България, Сърбия има достатъчно стари политически традиции, а с това е свързана по-голямата определеност на партийните отношения. (виж [2])

Той дава унищожителни характеристики за българското военно и политическо ръководство:

И ако българската катастрофа изглеждаше необяснимо, то възниква въпроса: как в София не успяха да я предвидят? Защо до последния момент те гледаха на Сърбия и Гърция като нищожни величини, в същото време в отговор на румънските посегателства те безцеремонно обръщаха гръб на политиците в Букурещ, защо дразнеха Турция, запазвайки окупационните отряди в ония области, които, според условията на мира трябваше да бъдат върнати на османците? На какво се надяваха Фердинад, Гешов, Данев?

(юли 1913 г., пак там).

За министър-председателя на Сърбия, Никола Пашич, архитекта на сръбския възход, Троцки пише:

Пашич е, и си остава политик без план, реалистичен скептик, неотстъпчив и по селски хитро изчакващ. Логиката на политическото развитие или по-точно, на застоя бе в негова полза. Той побеждаваше съперниците си един след друг. Преодоляваше ги със своята неуморима пасивна настойчивост.

(пак там)

Съответно за министър-председателя на България Стоян Данев (заменил на поста Иван Гешов):

Никой не знае какво е мислил Данев, най-непосредствения организатор на катастрофата. Данев въобще не е мислил. Той се е радвал на себе си и е давал интервюта.

(юли 1913 г., пак там)

За генерал Радко Димитриев по време на първата Балканска Освободителна война:

Слуховете, разпространявани от твърде осведомени източници, твърдяха, че командира на 3-та армия Радко Димитриев, близък до цанковистите русофил през цялото време бил на нож със стамболовиста Савов и с Генералния щаб, извършвал най-важните операции на собствен риск и по 3-4 дни дължал Савов в пълна неизвестност.

(пак там) (още за Димитриев виж в: Стоян Радев „Строителите на съвременна България“).

Изобщо, за Троцки има две причини за българските неблагополучия:

закъснялото историческо развитие на България и слабото диференцирано развитие на обществото

Разбира се, в България Троцки вижда и положителни примери:

Контрастът между провинциалния, непавиран, мръсен Белград и по немски чистата с високи здания София, е поразяващ.

(пак там)

В навечерието на войната правителството на Данев (самият той заслепен русофил), с нескопосните си действия още повече влошава положението.

На второ място са както неадекватните действия на командването и генералния щаб, така и почти пълният разрив между военните, правителството (също неадекватно) и Двореца (който също има голям принос). Те буквално не си говорят!

Войната избухва внезапно

И така, българската армия атакува през нощта на 16 срещу 17 юли 1913 г., като се е смятало, че това ще бъде предварителна превантивна мярка. Генералният щаб не е знаел, че Сърбия и Гърция с нетърпение очакват такова действие, за да хвърлят вината за започване на войната върху България. В сръбската Скупщина, когато научават за инцидента, всички депутати „потриват ръце“ от злорадо задоволство’.

Куриозното е, че още преди събитията, на 23 май 1913 г. българското разузнаване се добира до документ (Манифестът на сръбския крал Петър, с непопълнена дата за обявяване война срещу България, редом с армиите не Гърция и Черна гора), от който става ясно, че има план за провокиране на България към военни действия. Правителството и Главното командване обаче изказват недоверие в автентичността на документа, смятайки, че той е изфабрикуван от ВМРО, за да подбуди България да нападне Сърбия, защото е доставен от четата на Кръстьо Лазаров. Те намират документа в убит от тях сръбски офицер край град Свети Никола. Доста по-късно, след започване на военните действия, се оказва, че документът е автентичен.

В България дори не подозират, че румънците са взели решение при започване на военни действия между бившите съюзници, тяхната армия да пресече българската граница, независимо кой пръв е започнал войната. (!)

Правителството, което е в неведение (въпреки някои сведения, че Данев е бил информиран), при вестта за атаката изпада в шок и паника и прави следващата фатална грешка – на другия ден заповядва пълно спиране на военните действия и обявяване на примирие, въпреки несъгласието на царя. Кабинетът повече от всичко се бои да не разсърди Русия, на която се уповава, че ще спре военните действия и ще подкрепи българските претенции.

Вместо целеустременост и единна воля при изпълнение на военните планове, настава хаос от разнопосочни мнения, над които доминира религиозната вяра на русофилското правителство, че Русия ще помага на България за осъществяване на националното обединение.

В този критичен момент генерал Савов се огъва под натиска на огромната отговорност, не зачита волята на царя и се подчинява на правителственото решение.

Заповядано е спиране на всякакви военни действия, отстъпление на изходните позиции, пълно прекратяване на огъня, обявяване на примирие и изпращане на парламентьори до противника, който да бъде уведомен за примирието…

Съдбоносна грешка!

Това е началото на катастрофата, объркването в армията е пълно. Започва хаос.

Сърбия, Гърция и Черна гора използват суматохата и под претекста, че приемат примирието, контраатакуват.

Българските войски търпят големи загуби, особено 13-и Рилски и 26-0 Пернишки полк, които са подведени, че сърбите спазват примирието и се оттеглят от позициите, когато внезапно са нападнати. Изпратените от българска страна невъоръжени парламентьори са пленени и оскърбявани, а някои са убити на момента.

Стратегическата инициатива, на която разчита главното командване била изтървана. [3]

Литература

[1] Ричард Хол. България по пътя на Първата световна война. Hermes – Балкан прес АД. София. 2005.
[2] Лев Троцки. Балканите и Балканската война. Изток-Запад. София. 2013.
[3] Георги Марков. Българското крушение. Захарий Стоянов. София. 2017.
[4] Паша Кишкилова. България 1913. Кризата във властта. Проф. Марин Дринов. София. 1998.
[5] Другите балкански войни. Изследване на фондация „Карнеги“ от 1914 г. Фондация Свободна и демократична България. София. 1995.
[6] Стефан Нойков. Защо не победихме 1915-1918. Труд. 2016.
[7] Павлин Христов. Престъпленията на генерал Радко Димитриев. Анико. София. 2017
[8] Любомир Милетич. Разорението на тракийските българи през 1913 г. фототипно издание, Културно-просветен клуб „Тракия“. София. 1989.
[9] А. Христов. Исторически преглед на войната на България срещу всички балкански държави – 1913 г. София, Печатница на Армейския Военноиздателски фонд, 1922.
[10] И. Филипов и др. Войната между България и другите балкански държави през 1913 г. Том 1. София, Държавна печатница, 1941.