Войната: Част 1. Ултиматумът към Украйна (видео)

Условията бяха обявени от говорителя на Кремъл, Дмитрий Песков, пред Reuters, на 7 март 2022 г., дванайсетия ден от нападението на Русия над Украйна.

Той заяви пред агенцията, че Русия ще прекрати военните действия в този момент, когато Украйна изпълни следните условия:

да прекрати военните действия, да промени конституцията си, в която да декларира неутралитет, да признае руския суверенитет над Крим и да признае сепаратистките републики в Донецк и Луганск за независими.

Разбира се, предвид вроденото вероломство на путинова Русия, тези условия трябва внимателно да се разглеждат, за да се извадят наяве истинските намерения на кремълския господар.

Смисълът на ултиматума

Става ясно, че това не е ултиматум само към Украйна, а най-вече към Запада и НАТО, към целия Свободен свят.

Истинският му смисъл може да се изрази така: „Аз диктувам условията, искам подчинение и никой не може да ме спре. Вие сте страхливци и ако продължавате да ми пречите, ще ви заплаша с червеното копче и тогава ще капитулирате.“

Путин е уверен, че новопоявилата се у западните лидери храброст, ще се изпари, веднага щом се приложи стария ядрен блъф на Никита Хрушчов.

Той беше изобретен от последния, след сблъсъка му с новоизбрания президента на САЩ, Джон Ф. Кенеди, на историческата среща във Виена, 3 и 4 юни 1961 г. Тогава Хрушчов буквално смазва в психологически план младия Кенеди и го определя като незрял и поддаващ се на натиск. Това става в контекста на водените преговори по най-голямата тогава световна криза – Берлинската, прераснала година по-късно в Кубинска ракетна криза. Повечето изследователи са единодушни, че до ракетната криза въобще е нямало да се стигне, ако Хрушчов не е бил напълно уверен в слабостта и нерешителността на американския президент, а и на Запада, като цяло.

Путин също има основания да е уверен в същото, по отношение на Запада и неговите лидери (повече подробности по предпоставките за взетите от Путин решения, в следващите части). Евентуалното приемане на ултиматума от страна на Украйна ще има опустошителни последствия, не само за нея, като народ и държава, но и за НАТО и Запада. Публично унижение, морален удар и международна загуба на авторитет: това ще бъде само малка част от последствията за Свободния свят. Ефект, който съзнателно се търси от Путин и който би увенчал със зашеметяващ успех неговите 10-годишни усилия за възстановяване на Велика Русия.

За щастие, решението е в ръцете на украинските лидери, а те досега демонстрираха твърда непоколебимост в съпротивата.

Съдбата на ултиматума

А всъщност, какво се крие зад арогантния тон и наглите искания на Русия? Трябва ли да се разбират буквално или имат и някакъв скрит смисъл? Това, което веднага привлича вниманието е, че подобни ултиматуми обикновено се поставят само на победена страна, която е на косъм от пълен разгром и няма никакъв избор. Което не може да се каже за Украйна в момента. Почти е сигурно, че ултиматумът ще бъде отхвърлен от украинците. Тогава на какво разчита Путин?

Има само един възможен отговор – на слабост от страна на Запада, и то пак във връзка с казаното по-горе: ужасът от „червеното копче“, от ядрения блъф. На Запад вече започнаха да се прокрадват внушения, излъчвани от Петата колона на Русия, как Путин щял да употреби тактическо ядрено оръжие срещу Украйна, ако войната се затегне. Подобни тези се лансират и в български медии от анализатори–русофили. Идеята, най-вероятно е, да се уплаши Западът и оттам да упражнят някакъв натиск върху Украйна. Разбира се, това би било огромна грешка. Приемането на такива ултиматуми обикновено води до предявяване на последващи, още по-тежки. Такива са поуките от историята.

Има един, напълно аналогичен случай, в далечното минало, с подобни начални условия и с ужасен край:

В 201 г. пр. Хр. е сключен мир между Рим и Картаген. Завършва т.нар. Втора пуническа война, една от трите най-големи войни на древността, продължили близо 120 години и установили нов ред в познатия тогава свят на класическата древност.

След 17-годишната война, Картаген е разгромен, великият Ханибал е победен за пръв и последен път в живота си. Рим предявява на Картаген жесток ултиматум, който е изпълнен. Градът прекратява съпротивата, предава всички бойни кораби (стотици на брой) на римляните, с изключение на 10. Предава всички бойни слонове, тежкото въоръжение и метателните машини. Губи всички територии, които е владял на Иберийския полуостров, които преминават под римско управление. В родината, в самата Африка, е принуден да признае част от териториите си за собственост на нумидийския цар, съюзник на Рим. Превръща се в нещо като неутрална държава, според нашите разбирания. Няма право да влиза във военни съюзи и да води война, без разрешение от Сената на римския народ…

Минават години, Картаген се възстановява отново като първостепенно търговско средище.

На Рим това се зловиди и възниква идея, старият съперник да бъде унищожен, още повече, че той вече не представлява значителна военна сила. Най-ревностен привърженик на идеята е престарелият сенатор Марк Порций Катон (Стари), ветеран от Втората война. Той влиза в историята с необикновената си упоритост при отстояването на тази кауза. За каквото и да се изказвал в Сената, дали за ползите от земеделието, или за вредата от женския разкош, той винаги завършвал с фразата, станала по-късно знаменита: „освен това смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен“.

През 150 г. пр. Хр. Картаген е принуден да води отбранителна война срещу нумидийския цар (смята се, че царят е подбуден от Рим). Това се използва от римляните като претекст за обявяване на война през 149 г. пр. Хр., поради нарушаване на договора от 201 г., защото войната била водена без разрешение от Сената. Картаген моли за мир и е готов на всякакви отстъпки и контрибуции.

Сенатът поставя тежък ултиматум. Градът трябва да се разоръжи напълно, като предаде всички оръжия, включително най-леките, всички слонове и наличните кораби, а освен това, като заложници 300 синове на членовете от управляващите институции. Съобщено им било, че след изпълнение на ултиматума, трябва да чакат окончателни нареждания от Сената.

Когато исканията били напълно осъществени, пристигнало последното разпореждане. Жителите трябвало да напуснат града и да се заселят на указано от Сената място, навътре в Африка, но не по-близо от 80 стадия от морето (около 15 км).

За града, който живеел от морска търговия, това била истинска смъртна присъда. След героична тригодишна съпротива, Картаген е превзет и изравнен със земята. По нареждане от Сената мястото било разорано с огромен плуг, теглен от бикове и засято с ритуални проклятия.

Картаген изчезнал завинаги от лицето на земята.

Какво идва да ни покаже този поучителен случай? Ами това, че гледайки през прозореца на Историята, можем да забележим, че нерядко събитията се повтарят, обаче всеки път на различно ниво. Такива ултиматуми могат да се изброят още и характерното е, че те завършват почти винаги по горната схема.

Какъв е изводът?

Този ултиматум не е последната дума на Путин. Ако поради някакво безумно решение, той бъде приет, ще последва друг, още по-ужасен. Започнахме вече да забравяме, че цялата криза започна с един друг ултиматум, тогава към членовете на НАТО, за връщане към границите от 1997 г. Путин обаче не е забравил…

Краят на войната

Дори да не бъдат приети тези нагли условия, войната ще бъде крайно ожесточена и е възможно да продължи дълго. Поради една проста причина. С настоящия ултиматум, Путин изгори след себе си всички мостове за отстъпление. Той или трябва да постигне целите, които обяви, независимо с какви средства, или с него е свършено като едноличен диктатор. По стара вековна традиция, в Русия уважават само силата; съдбата на победения е незавидна. Това е характерна черта на руската народопсихология, на уж загадъчната руска душа (по-подробно за руската народопсихология, в следващите части).

С други думи, войната ще се води докато или Украйна бъде победена, окупирана и почти унищожена, или Русия не рухне от вътрешни икономически и политически сътресения. Ако разбира се, междувременно руските елити не свалят Путин, за да спасят себе си и страната. Само в такъв случай ще е възможен мир, под някаква форма, най-вероятно неизгоден за Русия.

Разбира се, мир е възможен и при една капитулация на Украйна (т.е. и на Запада), но той е възможно най-лошият вариант за Европа и света, защото ще носи в себе си зародиша на нова война.

Много е важно Западът най-после да разбере простата истина, която му убягва десетилетия. Руската политическа класа уважава само и единствено СИЛАТА, във всичките ѝ измерения. Това е същността на руското имперско мислене, както и на руската народопсихология, в по-широк аспект, както беше отбелязано и по-горе. Оттам следва, че всяка отстъпка, или проява на добра воля в отношенията с руската страна, се тълкува от нея като проява на слабост. Нещо по-лошо, такова поведение веднага предизвиква агресивна реакция под някаква форма.

Ненамесата на НАТО във войната в Украйна също се оценява, в общи линии, като слабост. Неотдавнашното решение на САЩ да отменят заплануваното преди месеци изпитание на балистична ракета, се тълкува със сигурност от Русия, също като проява на страх. Едно логично следствие от преклонението пред силата, е утвърдената от векове в руското общество параноична мания за външната заплаха, представата за „обсадената крепост Русия“. Тя е вкоренена дълбоко в руската психика, от дълбините до върховете на обществото. Там са убедени, че в отношенията между държавите, по-силният е винаги склонен да напада по-слабия, дори без да има причини за това.

Един потресаващ пример е параноята, обхванала Политбюро на КПСС, в последните няколко години от съществуването на СССР. Там са били убедени, че САЩ, опирайки се на голямото си технологично превъзходство (също и във връзка с програмата за „звездни войни“), както и на икономическата криза в СССР, се готвят да нанесат „внезапен изпреварващ ядрен удар“. За „доказване“ на тезата са впрегнати всички сили и средства на разузнаването. Накрая се взема решение „да се отговори адекватно“, което означава да се хвърлят огромни средства във военно-промишления шпионаж и в научно-технически изследвания и разработки. Това, заедно със сриването цените на петрола, погреба СССР…

Дотук не се вземаше предвид ролята на третия участник в геополитическата игра: Китай.

Китайците наблюдават и преценяват, как най-изгодно да отиграят своята партия. Те подкрепят Русия, но изобщо не са готови да пожертват заради нея търговските си връзки със Запада. Играят своя собствена игра, в която на Русия е отредена спомагателна и временна роля. Засега не бързат, може би изчакват Хегемонът да отслабне и да се разклати, за да заемат мястото му, като световен лидер.

В този ред на мисли, може да се окаже, че съществува злокобна вероятност, да вървим бавно, но уверено към Трета световна война…