Пред война ли сме? Къде и как стои България?

Събитията в Украйна не без основание събудиха страховете от предстоящ Апокалипсис. Въоръжени до зъби суперсили кръстосват „двуостри мечове“ все още на територията на словото.

Засега. Но докога?

Обръщението, с което Путин призна независимостта на две области от суверенна и независима Украйна, сложи край на добрия тон и тихата дипломация.

Дали става дума за регионален спор и конфликт или много по-големи и неподозирани интереси се крият зад украинските събития? Дали светът е изправен пред избор за своето бъдеще? България също?!

Едно е ясно: че нещата се развиват с голяма бързина. А това означава бързи и точни реакции, защото всяко забавяне и грешен ход може да бъде фатален за всички.

Путин обяви, че признава независимостта на Луганск и Донецк, с което брутално наруши всякакви международни договори и споразумения. Реакцията на Европа и света беше остра и светкавична. Но не и тази на България.

След около 12 часа, българският държавен глава Румен Радев излезе с едно твърде общо, твърде универсално послание като: „Трайното решение на кризата не може да бъде постигнато чрез нарушаване на международното право и чрез военни средства“.

Министър-председателят Кирил Петков като че ли малко по-ясно изрази ориентацията на България с думите: „България осъжда решението на руския президент да признае за независими Донецка и Луганска области“, които изрече час след речта на Путин.

Но министър-председателят може да каже: „България осъжда“, само когато представителите на народа в Народното събрание излязат с единна позиция и я заявят пред света.

Парламентът ни обаче демонстрира липса на всякаква готовност да реагира бързо и адекватно в такива решаващи ситуации, каквито вероятно ще зачестят. Отново се „тутка“, след което ще се „тюхка“, както би казал Петър Стоянов.

Наблюдаваме как всяка парламентарна група си има самостоятелна гледна точка и изказва самостоятелна оценка и реагира самостоятелно. Както би казал народът: „Всяка коза за свой крак“.

Отново лъсна липсата на единство, липсата характер и воля да покажем и докажем на света, че знаем къде сме, с кого сме и какво трябва да се прави. Няма го единството, няма я силата.

И когато към тази колебливост на Парламента прибавим незабравимите думите на президента Радев: „Какъв да е Крим. Руски“ и позицията на министъра на отбраната Стефан Янев против разполагането на допълнителни войски в България заради заплахата от инвазия на Русия в Украйна, обръзът на България като лоялен партньор, става доста неприятен.

С днешна дата е по-важно отвсякога България да заяви на чия страна е, да заяви своята ясна и твърда позиция. Защото вече не става дума дали си на страната на НАТО и ЕС или на страната на Русия. Става дума за морал и почтеност, за способността да си изградил ясни критерии за правилно и неправилно, за добро и зло. В противен случай кой би те желал като партньор или съюзник?

Не може вечно да стоиш на брега на Рубикон и да държиш зара в ръцете си. Все един ден ще трябва да го хвърлиш и да избереш. И България в лицето на своите лидери е длъжна да хвърли най-сетне зара и да избере.

Защото колебанието в решаващи моменти е равно на подлост, измяна и предателство. И тогава оставаш сам. Сам и презрян.