Виктор Димчев: От Андрей Луканов до Кирил Петков. Делото продължава

Какво видя и запечата чрез камерата си Виктор Димчев, известният фотограф, телевизионен продуцент, създател на два телевизионни канала и проникновен наблюдател и анализатор на обществения и политически живот? Неговият разказ за прехода, за пътя, който извървя България и по който новите управляващи ни водят.

Новетика: Каква е целта на премиера Кирил Петков?

Виктор Димчев: Целта му е овладяване на държавата и превръщането ѝ в корпоративно управлявана структура, в която по-важните длъжности се заемат от „свои“, доверени хора, от близкия, приятелски кръг на самия премиер.

Навремето се страхувахме, че Мултигруп може да завладее държавата, а в момента един подобен консорциум – разбира се, доста по-малък и финансово слаб, с неясни хора, стоящи зад него и с неясни крайни цели – буквално овладяват държавата чрез родова и корпоративна връзка помежду си.

Новетика: Кирил Петков обяви, че ще насочи страната в правилен път. Тогава от 1989 г. насам по какъв път сме вървели, и накъде?

Виктор Димчев: В тези думи, Кирил Петков може би се опитва да представи онова, което той вижда като ново, корпоративно изграждане на България – вместо досегашното, политическо изграждане, което наричаме демокрация и по който път до момента вървяхме.

Начинът, по който Кирил Петков построява сегашната държава, наистина не прилича на това, което сме виждали досега. Всички политически партии от 1989 г. насам винаги са търсили експертиза в подкрепа на своите политики. Докато Кирил Петков залага на личности, на които вярва, и ги назначава на ключови места в държавния апарат, за да извършат промяната.

В този смисъл, това, което Петков предлага, прилича много повече на авторитарно управление, отколкото сме свикнали да виждаме до момента.

Това е връщане към някакъв ремонтиран социализъм, подобен на този, който Андрей Луканов се опита да построи в началото на 90-те години на 20-и век. При него, корпоративните и търговски интереси – основно пренос на енергийни ресурси, крупни обществени поръчки, финанси и апетитни държавни фирми като тези от военно-промишления комплекс – бяха управлявани като частни фирми от близки хора, и това поддържаше режима здрав и стабилен.

В началото на 90-те години, този режим не успя да просъществува, заради серия от стачки, които накрая прераснаха в почти всенародно въстание през 1997 г. Но този режим успя да се окопае така, че да изгради онези свои икономически ресурси, които в момента виждаме зад проекта на Кирил Петков – който наистина сякаш се опитва да продължи делото на Андрей Луканов.

Новетика: Не каза ли именно Петков, че политическите назначения приключиха?

Виктор Димчев: Казвайки това, Петков направи точно обратното – донякъде и принуден от обстоятелството, че страната се управлява от четири коалиции, в които влизат около 30 политически партии. Всяка от тези партии има свой апарат и търси начин този апарат да участва в управлението. По този начин се получава възможност много повече непрофесионалисти да влязат в управлението на държавата.

Виждаме това масово в министерствата и на ключови длъжности, на които се извършват назначения през последните няколко месеца. На тях се назначават основно партийни хора, роднини, хора с потенциални или реални любовни връзки, и дори цели семейства управляват обществените ресурси.

Това никак не прилича на заявката, която Кирил Петков даде. От друга страна, като един класически популист, то и не би могло да бъде по различен начин. Неговата цел основно е да предлага мерки, а пък да прави други неща. Това познаваме от действията на почти всички популисти навсякъде по света.

Новетика: Корпоративността не изисква ли експертност?

Виктор Димчев: Оказва се, че нито един от назначените до момента не може да представи някаква бляскава биография или постигнати успехи, както бяхме свикнали да виждаме досега. Появяват се хора с опит, който е изключително малък, а те поемат изключително ключови звена. Например новият шеф на КЕВР е човек, който има някаква корпоративна история и вероятно добро професионално име, но никога не се е занимавал с подобна по мащаб дейност, каквато представляват електрическите и водните ресурси на страната ни.

Това се вижда в почти всяко едно корпоративно назначение, извършено от Кирил Петков. А и не само от него: същото е в неговите присъдружни коалиции, партии и движения. Този непрофесионализъм се вижда много ясно и в Народното събрание (НС), което вече втори месец е в пълна невъзможност да започне каквато и да било законодателна промяна. Вместо това се занимава с дребни въпроси, свързани с кадруването на определени институции или с разпределението на определени порции от държавата, които да попаднат в правилните ръце.

Такова нещо видяхме дори тази седмица: през нощта беше гласувана една от най-важните държавни структури – Българска банка за развитие (ББР) – да премине на управление към Даниел Лорер – един от хората в близкия приятелски кръг на Кирил Петков; както и неговата съпруга.

Новетика: Как се отнасят към подхода на Петков, коалиционните му партньори?

Виктор Димчев: Определени елементи от БСП се опитват да вървят в рамката, поставена от партията през годините. Може би затова виждаме страхотно противопоставяне между няколко крила на БСП и буквално разтурване на партията. По време на дългото протестно движение, тази партия и нейните коалиционни партньори постигнаха голямо разцепление и мнозина от известните имена в БСП, включително лидери, я напуснаха – например бившият председател Михаил Миков. Виждам тяхното напускане като опит да не участват в това, което се подготвя и случва в момента.

По подобие на „Продължаваме промяната“ (ПП), „Да, България“ (ДБ) е една почти корпоративна партия, възникнала и съществуваща чрез хора с общи интереси, зад които стоят определени донори. ПП по същество тръгна именно от ДБ. Кирил Петков и Лена Бориславова бяха учредители на ДБ. Петков дори беше важен член на Изпълнителния съвет на ДБ.

Новетика: Известно е, че зад ДБ стои т.нар. кръг „Капитал“. Важи ли това за ПП или там има нови играчи?

Виктор Димчев: Със сигурност има нови играчи, тъй като те не са публично представени. Много анализатори дори смятат, че не става въпрос за корпоративни или частни интереси, а за външни държавни интереси. Неслучайно един от сюжетите, изтъквани от опозицията в последно време, е скандалът със златните паспорти, за част от които се подозира, че са давани на шпиони или служители на други държави, които имат определени бизнес интереси.

Такива сравнително лесно могат да бъдат засечени по начина, по който Кирил Петков променя държавни документи. Например в Плана за възстановяване (който в момента чакаме ЕС да одобри или върне за още корекции) финансирането на важен структурен проект като софийското метро беше заменено с имагинерен завод за производство на батерии на стойност няколкостотин милиона лева. Това се прави в нечий интерес. Нали се сещате, че тези батерии ще бъдат купени отнякъде и е сравнително лесно да се сетим откъде.

Подобни връзки се откриват в много от шумно представените начинания на правителството, като например инвестиционни намерения за построяване на заводи (например в Ловеч) или пък в линията на частната българска компания, която започва полети към Скопие. Знаем, че подобни проекти с щедра държавна помощ се правят за „свои“ хора. Мисля, че още тази година ще разберем кои са те.

Новетика: Как ще коментирате призивите на правосъдния министър за премахване на главния прокурор и на премиера за „арести, арести“?

Виктор Димчев: Води се борба вътре в институциите и между институциите, и едновременно с това тече постоянен опит за сливане на властите. Лично аз не си спомням толкова агресивно и продължително политици от изпълнителната власт да са искали да кадруват в съдебната власт, и по толкова страшен начин, по който в момента това правят Кирил Петков и Христо Иванов, чрез аватара си, назначен за министър на правосъдието.

Подобно нещо не може да е продуктивно за демокрацията и ще доведе само до проблеми, тъй като съдебната власт също има ресурси, с които да се защитава. Тя разполага с мощен инструментариум да влияе на политиците, дори да започнат да гласуват в НС страховити неща като промени в Конституцията – които да направят изкривяването невъзможно за корекция след време.

Струва ми се, че България все още има сили, да противостои на такъв сценарий. Но също очаквам в близките месеци войната между институциите да се превърне от открита и явна (каквато е в момента) до такава с много жертви и с реални проблеми.

Това частично се вижда и в ежедневието на българите, които все по-често са принудени да се сещат за битовите престъпления, които сякаш бяха позабравени. В момента страната е масово залята от вълна от насилие, в която по-дребни или едри гангстери тормозят хората и ни връщат в едно забравено време на несигурност и безпокойство.

Новетика: Като 90-те години на мутрите?

Виктор Димчев: Точно така. Мутрите не са си отишли. Местните феодали са богати, получават субсидии по земеделски програми на ЕС, притежават земя и буквално част от местните селяни като феод.

Това представлява изключително голям проблем, особено на места, където населението намалява, а това е почти в цялата страна. Там се настаняват такива местни лордове, изкупуват земята, доминират над живущите и правят нещо като неомутризъм – явление, което сякаш бяхме забравили и ни се струваше част от миналото.

Ето как за изключително кратко време – една политическа нестабилност в държавата – взе такъв превес, че новините гърмят за серии престъпления, убийства и апапи, които тормозят хората.

Новетика: Все пак новото правителство се радва на широка обществена подкрепа?

Виктор Димчев: Да, така е. Първо, намираме се в края на едно дълго управление на партията ГЕРБ.

При по-възрастните леви избиратели, недоволството към ГЕРБ дойде по линията ляво-дясно и наши-ваши. „Нашите“ са БСП, добри хора, а „вашите“ са СДС и хора като Филип Димитров, Бойко Борисов, все лоши.

При младите – голяма част от тези избиратели са живели целия си съзнателен живот в политическата система на Бойко Борисов и ГЕРБ, и за тях това е един вид комунизъм. Нормално е тези хора да търсят някакво друго представителство и да си кажат: „може да е по-добре“. И като виждат в какво състояние е страната ни – всички виждаме, че то не е добро и дори има възможност държавата да се разпадне – си казват, защо пък да не направим една промяна? И така се оформя този гняв към Борисов.

Само че Борисов, както много хора знаят, се опита да увеличи заплатите на цели важни сектори в обществото – като лекари и учители. Също се опита да даде на частната инициатива повече свобода, поради което тези групи го подкрепят и това са тези над 20%, които продължават да гласуват за ГЕРБ вече на три поредни избори. И ако не беше приложена такава репресия към партията на Борисов, ГЕРБ като нищо щеше да има и първи резултат.

Второ, проектът на Кирил Петков беше изключително шумно анонсиран от медиите. Лично аз не си спомням нов политик в България да се е появявал с толкова гръмка медийна кампания, в която понякога наблюдавахме Асен Василев и Кирил Петков в национални медии по 3-4 пъти дневно, в продължение на месеци.

Това неминуемо оказва влияние върху политиката. И както виждаме, основната част от хората, които гласуваха и подкрепиха ПП, са такива, които довчера са гласували за някоя от другите т.нар. доскоро опозиционни партии, а сега управляващи. Иначе казано, може да определим ПП като проект на най-хитроумните сред онези почтени братя и сестри, които искаха да управляват България. И които сега на практика я управляват.

ПП се оказа едно от многобройните малки ядра, по подобие на Отровното трио, ДБ, ДСБ и Градската организация на БСП начело с Кирил Добрев. Само че управлявано от Петков и Василев, ПП успя да изпъкне над останалите ядра и да събере критично количество от техните гласове. С изключение на ИТН – която беше „изсмукана“ като електорат – от други партии нямаше гласове в голямо количество, които да са дошли към ПП. ГЕРБ, ДПС, ВМРО не загубиха сериозен брой гласове в полза на ПП.

Новетика: Какво може да прелее чашата на народното търпение?

Виктор Димчев: В историята, подобен род неумели диктатори като Петков, при първите едно или две залитания или грешки, са били изгонени с камъни. Подозирам, че в България ще се случи нещо такова.

Такъв гаф може да дойде или по линия на някаква външнополитическа грешка (каквито прави военният министър ген. Стефан Янев, опитвайки се да отдалечи България от естествените ѝ съюзници в НАТО чрез декларирането на някаква имагинерна независимост) или с вътрешна криза, която просто да му „изяде главата“. Такава понастоящем може да възникне от декларацията на служители на БАН, че са готови да протестират и дори да свалят правителството.

Очаквам тези тенденции на недоволство да започнат да се засилват през пролетта, след изтичане на 100-те дни на правителството, и в един момент да изпъкне група, която да каже: „дотегна ни от Кирил Петков, дайте да го махаме“. Впрочем, другата седмица има организиран протест срещу Кирил Петков, и това ще е първият протест срещу новото правителство и своеобразен лакмус на това, което предстои. Организира се от група граждани без политическа ангажираност, но по-скоро припознаващи се в каузите на патриотизма и с десни убеждения.

Новетика: Дали това може да бъде въпросът с Македония?

Виктор Димчев: Възможно е. Има предположения, че ще изчакат Кирил Петков да завърши аферата с Македония (която не е удобна на нито един български политик), и после ще го „изгорят“, след като е свършил работата, която никой друг не иска да свърши. А именно: да пусне Македония в ЕС, без тя да гарантира, че ще уважава българската история, традиция, корени и памет на своя територия. И ако това е така, ще видим края на това правителство още в рамките на следващите няколко месеца.

Новетика: Реално ли е напрежението между Радев и Петков, или е театро?

Виктор Димчев: Мисля, че е съвсем реално, тъй като е пряко следствие от случващото се през последните няколко седмици формиране на новата социална партия (а дори може би и две, които ще се явят на избори поотделно или в коалиция).

Това вероятно има пряка връзка с факта, че президентът започва да „настъпва“ Петков. Той пък от своя страна се опитва да казва, че те са добри другарчета и няма да се карат. И по такъв начин се стреми да запази позицията си.

Това са първите ясни индикации как ще изглежда политиката на новата социална партия, която президентът очевидно изгражда – със своя благословия и свои хора.

Със сигурност пускането на Петков в публичното пространство се е случило с участието на Радев. В един момент обаче, вземайки властта, Петков сякаш успя да се еманципира от Радев, спря да го слуша и започна да си прави свой дневен ред. Това много ясно пролича с негласното подписване на споразумение с Херо Мустафа за подкрепа на правителството. Това Радев трудно може да позволи и преглътне просто така. Тъй като основна част от неговия електорат категорично не одобряват подобно присъствие на американския посланик във всяко министерство и на всяка по-важна среща. Дори имаше идея Мустафа да бъде поканена в парламента, където да бъде изслушана – нещо нечувано и невиждано в историята на България!

Та в тази връзка не е невероятно, че президентът не е доволен от своя „слуга“, който освен слуга, иска да бъде и началник. Началник, който сам да решава съдбините на държавата, вместо президента.

Дори двамата да имат един и същ дневен ред, никой от тях няма да позволи да не е на върха на хранителната верига в ролята на хищник. Съответно противостоенето – кой ще води българския народ и кой ще е бащата и авторът на промяната – неизменно съществува. Така двамата никога няма да застанат ръка за ръка и гордо да кажат: „ето, ние заедно оправихме България“.

Това е всъщност наша национална черта – почти не се сещам случай, в който българите да са направили нещо с повече от един водач. Като изключим четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Новетика: Кое е ляв и кой десен в българската политика? Защо всички се обиждат на „комунисти“?

Виктор Димчев: България беше управлявана от комунисти твърде дълго, за да може някой българин да каже, че няма нищо общо с комунистите. Затова определението „ти си комунист“ кореспондира на „ти мислиш старомодно“ или „искаш да върнеш нещата назад, да спреш прогреса“, който се очаква един ден да ни отведе до лелеяните западни общества, до това да станем Швейцария на Балканите и всички други стремежи на модерна България.

В този смисъл, определението „комунист“ заслужава всеки, който се опитва да промени нещо така, че то да се развали и счупи, а не да се подобри. Затова който и да вземе властта, употребява това спрямо своя политически опонент, без значение дали той има фактическо отношение към социалистическата или комунистическата партия.

В България има условно разделение на леви и десни партии. Като че ли самото общество определи това през последната година.

Например ДБ безусловно заявиха, че не са дясна формация, а по-скоро център, като различните партии вътре имат различно разбиране. Някои са по-вдясно (ДСБ), друго по-вляво (Зелените), трети нито ляво, нито дясно.

ГЕРБ пък зае консервативна позиция, твърдейки: „ние сме автентичното дясно“, и до голяма степен успява да защити това с политиките, които налага и с промените към демократизация и отстраняване на всички елементи, които народът разпознаваше като „мутри“ или негативни хора, тип „Цветан Цветанов“. Разбира се, това изключи самия лидер, който носи цялото обвинение, че е онзи, който води мутрите и мафията в България.

БСП вече не се приема като изцяло лява формация, а се опитва да „захапе“ от центъра, в очакване на тази нова лява, пропрезидентска партия, която се подготвя в близките месеци и се предполага да обере левия електорат, както и да поведе България, вместо проекта на Кирил Петков.

Президентът Румен Радев е очевидно ляв, но неговото ляво е малко по-дистанцирано. Това е така, защото той се опитва да остави следа с 10-годишния си мандат и с новата партия, която ще построи и ще остави да управлява България. Така той иска да стане новият „баща на българския народ“. В този смисъл той е малко центрист, дори понякога си позволява да прави десни изказвания, за учудване на своя електорат.

Лансираната у нас теза, че „няма ляво, няма дясно“ е стъпка назад в развитието на демокрацията. Тя е и пряко следствие от натрупаното напрежение между политическите партии и непрестаннните им свади за пътя, по който ще вървим и кой ще ни води по него.

За съжаление, мисля, че това е само началото на едно още по-голямо връщане назад, което в случай на една по-голяма външна криза може изведнъж да смени и външнополитическия курс на България. В и около България има сили, които разполагат с достатъчно ресурси, които да постигнат промяна в нашата геостратегическа ориентация. Това е голямата опасност и това е причината да се размива лявото и дясното – то е опит да се дестабилизира политическата система.

Едно е сигурно: не е случайно засиленото присъствие на китайски, руски и други източни сили в България, и техният интерес – икономически и политически – към българските вътрешни дела. Това не може да свърши добре и никога в историята не е свършвало добре. Подобни намеси винаги са били контрапродуктивни, против интересите на България и са водили до обедняване.

Новетика: Българската политика не е ли по-скоро подвластна на САЩ?

Виктор Димчев: Влиянието на американското правителство у нас е изключително силно, което пък е притеснение за европейската същност на България. Но именно заради факта, че Херо Мустафа действа буквално като ментор на правителството, противниците на Америка – Китай и Русия – също започват да участват в тази игра, с цел да не загубят своите позиции.

Сега виждаме това да се случва в Украйна, а по-рано във Виетнам, Корея и другаде. Това е класическият път за разрушаването на една държава: големите започват да имат интереси в страната, като увеличават своето влияние, за сметка на местните лидери и регионални коалиции. И това води до дестабилизация.

Новетика: Как България да запази своя суверенитет?

Виктор Димчев: Спасително за България ще бъде присъствието ѝ в европейския проект. Той гарантира дълги години вливане на милиарди свежи пари в икономиката и буквално преобрази страната за по-малко от 15 години, откакто е в европейското семейство. Построиха са много инфраструктурни обекти, преобрази се обликът на редица български градове, изградиха се модерни предприятия и сякаш България влезе в този коловоз на развитите европейски държави. Като се очаква догодина да приемем еврото, да влезем в Шенген и да станем пълноправен член на клуба на успелите европейски държави.

А ако успеем да привлечем в тази група да се включат и съседните страни Македония, Албания и Сърбия, а защо не и Турция, тогава може да придобием известна сигурност за своето бъдеще. Дотогава ще сме в плаващите пясъци на злободневната политика и на поредния спасител, който се появява от нищото с огромни обещания, за да изчезне след година или пет от политическата сцена, и никога повече да не чуем за него.

Подозирам, че в момента се прави опит европейският курс на България да бъде изменен. Което ще донесе съответните приходи на страните, които имат полза от това.

Новетика: Защо толкова бързо забравихме уроците от прехода?

Виктор Димчев: Това е специфична народопсихология на българите, която и вътрешни, и външни фактори вероятно добре отчитат. Добре помним, че след като България пое пътя от социализъм към демокрация и беше избрано правителство на силния тогава Съюз на демократичните сили (СДС), само след две години това правителство беше махнато и доскорошната комунистическа партия шумно спечели изборите.

Това се случи още няколко пъти през годините. Което иде да покаже, че българите просто хаотично избират онова, което им е симпатично или пък, разочаровани от собствената си невъзможност да забогатеят или получат по-висок социален статус, обвиняват политиците за това. Така през половин поколение ние сменяме курса на управление. Тръгваме все уж нанякъде и стигаме до едно и също място, за да дойде новият спасител и да поведе народа.

А за да се изгради и утвърди една политическа партия, отнема около 30 години. На българската политическа сцена, единствено БСП притежава такъв инструментариум.

Интересното при Кирил Петков е, че е човекът, който с най-малко ресурси успя да стигне до поста на спасител. Той получи най-скромна подкрепа в сравнение с предишните спасители, които се появяваха в българската политика. Може би това дава надежди, че от този негов мандат – къс или дълъг – ще произтече най-накрая отговорът на въпроса „къде свършва преходът и къде започва новото време“. Преходът, впрочем, беше „уморяван“ и затварян при почти всяко управление от времето на Царя, та до ден днешен. Дори Иван Костов обяви края на прехода, после го обяви Царят, после Станишев, Бойко Борисов… Сега виждаме това да прави Кирил Петков.

Вместо да надграждаме – както правят другите държави – добрите неща от предишните управления, и върху тях да стъпим, при нас се получава точно обратното. При нас всеки нов управляващ казва: „това вече не ни трябва, не ни е интересно“.

И наистина, това, което в момента виждаме новите управляващи да правят, е един корпоративен рейд върху държавата.

Политиките на Петков удивително напомнят тези на Андрей Луканов – с щедри обещания за социална справедливост с вдигане на пенсии, а тайно под масата – раздаване на удобни позиции и бизнеси на свои хора.

Новетика: Следите протестите в България от 1990 г. насам. Как се промениха?

Виктор Димчев: За съжаление, българското протестно движение не се е променило. Сглобява се много импулсивно по определена кауза и бързо бива унищожено от следващите победители във войната. Защото никой не обича протестните движения да му „висят“ на главата и да му дават акъл.

Ярък пример за това е как Иван Костов съсипа протестите през 1997 г., защото взеха да му пречат, след като взе властта. По същия начин в момента Кирил Петков и Христо Иванов пренебрегват протестното движение, след като застанаха начело на държавата. И дори виждам едно високомерие от тяхна страна, да не се протестира за нищо, макар че те самите нищо не са постигнали и променили.

По този начин протестното движение в България като че ли остана в същата първобитна форма, в която беше през 90-те години: лашкано от политици и идеологии напред-назад. Или по-скоро използвано от политиците за достигане до властта, отколкото за поставяне за разрешаване на конкретни проблеми, които повече да не се случват.

Оценката ми за случващото се с българския протест е по-скоро негативна. И това е много сериозен проблем за българското общество. Тъй като няма общество – което да позволява неговите граждански сили да бъдат хабени по този начин от нови политици – и да постига успех и развитие.

В ядрото на българските протести винаги е имало платени елементи, които много бързо се сглобяват в обща структура, чиято цел е да вземе властта. Но голямата маса от хора са всъщност протестиращи по свое собствено желание – най-вече призовани през социалните мрежи и дошли там, за да изразят своята гражданска позиция.

Т.е., получава се така, че една огромна маса хора са автентични протестиращи, но протестът не е автентичен, тъй като неговото лидерство много бързо е иззето от малка група хора. Именно това наблюдавахме през 2020 г.: екип пиар специалисти сложиха музика, озвучаване и микрофон, и превърнаха протеста именно в пиар. Това се случи и през 2013 г., въпреки опитите на гражданите да организират протестна мрежа срещу такъв тип партийни интрузии. Същото стана и през 1997 г. със синдиката, който беше разформирован, въпреки че изигра основна роля по време на бунта.

Новетика: Събирате кадри от България от 2006 г. насам. Как се е променила страната ни за тези години?

Виктор Димчев: Да, събираме визуален архив на България в два проекта: Travel TV (телевизионен канал за туризъм) и „Това е България“ (нетрадиционен тв канал, който не излъчва реклама, а само красиви картини от България, с музикална подложка).

Целта им е създаване и опазване на фото и видеоархив на България; до момента има почти един милион кадри, включително ретро. Мисията е да оставим на децата видео библиотека на България, каквато никой не прави, дори националните телевизии.

Опитваме се с възможно най-качествена видео и фототехника да заснемем страната. Така след години лесно може да се види разликата между какво е било и какво е станало. Как градовете от соц се превърнаха в модерни такива.

България се е променила изключително много. На първо място, всички обществени пространства – като храмове, читалища, училища, градски площади, кметства, сгради на обществени инситутции – са обновени. Навсякъде се виждат следи от изградена нова икономика и бизнес.

Почти навсякъде туристическите обекти спряха да бъдат безименни места. Има поставена маркировка с табели и информация. Изградена е цялостна инфраструктура, която да подпомага развитието и бъдещия прогрес на туризма в България. Защото България има туристически потенциал, съизмерим с този на Гърция и Италия.

В тези проекти научих, че България е една изключително красива страна, която ние не познаваме. Един живот не стига, за да посетиш дори основните места. Почти навсякъде, където идеш, виждаш неща, които са красиви, интересни, нови и пълни с много повече история, отколкото на други места по света. Само че там хората умеят да познават красивото и да го продават на своите гости, докато ние дори не го пазим, ценим и виждаме.

Моята основна цел е да накарам хората да виждат красивото.