Виктор Димчев: 33 години след 10 ноември „Към нашата свобода ни водят нашите собствени палачи“

Какво се случи на 10 ноември 1989 г.? Защо преходът от комунизъм към демокрация у нас все още не е приключил? Коя е най-тежката дамга, която ни завеща социализмът? И какъв паралел може да се направи между падането на комунизма у нас и междинните избори в САЩ?

По тези горещи теми разговаряхме с Виктор Димчев, известния фотограф, телевизионен продуцент, създател на два телевизионни канала и проникновен наблюдател и анализатор на обществения и политически живот.

Новетика: Сутрешните блокове пропуснаха да отразят падането на Берлинската стена на 9 ноември?

Виктор Димчев: Или журналистите са забравили, или преходът е свършил, останал в историята и това е причината, никой да не си спомня това време. Само част от политиците се сетиха да припомнят тази дата и един от тях е Бойко Борисов. Това не е странно, тъй като за много от партиите и участниците в политическия спектър това беше фатална дата – на която изгубиха своите влияние и пари.

Новетика: Какво си спомняте от 10 ноември 1989 г.?

Виктор Димчев: Беше един съвсем обикновен ден. Бях на училище. Предишния ден се беше взело решението, че Тодор Живков ще бъде отстранен. Но ние, българите, го научихме в ранния следобед. Тогава за първи път по новините казаха, че другарят Тодор Живков подава оставка. Бях много учуден. Майка ми – която беше участник в синдиката „Подкрепа“ (който тепърва набираше сила) и участник в екологичните движения (които се бореха за права на русенци и срещу обгазяването на гражданите) – и баща ми, също бяха силно изненадани и посрещнаха тази новина с трепет и очакване, че нещо наистина голямо ще се случи.

Само няколко дни по-късно стана ясно, че това е бил един вид „дворцов“ преврат. Проправителствената преса и обществените организации извадиха картата, че това е просто промяна, в която едно ръководство на БКП се сменя с друго. Така истинската дата не е 10-и, а 18-и ноември, когато бе организиран първият свободен митинг в България. Аз присъствах на него заедно с родителите си. Имаше огромно множество от хора. В началото на митинга, докато говорителите още подготвяха микрофоните, хората бяха все още наплашени. Но после започнаха да викат „Долу БКП!“, „Убийци!“, „Долу Тодор Живков!“, „Не на системата!“.

10 ноември като че ли остана една скрита, неизползвана дата. На нас, българите, той ни беше отнет. Заради твърденията на проправителствената преса, че това е „дворцов“ преврат, промените започнаха седмици по-късно – когато целият останал соцлагер се разбушува и когато СССР постепенно отстъпи от своите позиции в държавите-сателити. Едва тогава ние започнахме да усещаме, че това не е просто „дворцов“ преврат, а действителна промяна.

За съжаление, 33 години по-късно тази промяна все още не е завършила. Активните участници и автори на тази „подмяна“ отпреди 1989 г. продължават да управляват България по един или друг начин – лично, чрез своите деца, внуци, сателити и кръгове.

Новетика: Защо изостанахме в прехода?

Виктор Димчев: Защото малко преди да се случат промените в западната част на Източния блок, при нас дойдоха добре подготвените кукловоди, най-вече от тайните служби на СССР. Те използваха свои близки и познати в БКП и подмениха прехода и дневния ред, който обществото очакваше. Всички последвали нещастия на България се коренят в тази подмяна. В това, че ние на практика не дочакахме своя 10 ноември. И дори когато години по-късно – през 1997 г., с едно почти въстание, с пролята кръв по улиците на София – щяхме да премахнем комунистическата партия, реформирана като социалистическа – онова, което дойде, се оказа част от същата комунистическа партия и министрите от правителството на Иван Костов и дори на последващите правителства бяха пряко свързани с управлявалата ни номенклатура.

Новетика: Значи народът беше излъган?

Виктор Димчев: Преди да бъде излъган, народът беше бит, тормозен… голяма част от мислещия народ избяга… Онова, което остана, можеше лесно да бъде залъгвано и то беше излъгано.

Но не смятам, че това стана без знание. Сякаш българите не искаха тази промяна толкова много, защото тъкмо бяха свикнали със социализма, тъкмо се бяха научили да плуват из неговите тайни води. Тази промяна им дойде изненадващо и мнозина не успяха да я приемат.

Аз лично познавам хора, дори в моето семейство, които бяха горещи противници на социалистическия режим, но след промяната тъкмо те повярваха в измислената реформа на комунистическо-социалистическата партия – която уж щеше да поведе страната към мир и доброденствие.

Хората просто не можеха да поемат отговорност и не искаха да повярват, че промяната може да се случи. Те толкова бяха свикнали с удобната, крадлива и мързелива система на работа, където не караш никого и нищо да се развива; където всичко е осигурено вследствие на сложни международни договори; и където на никого не му се налагаше да полага особено много усилия. Единственото, което трябваше да се прави, беше да се яде, да се пие, да се слуша музика и да се живее, доколкото е възможно.

Новетика: За 33 години българинът не разбра ли, че няма безплатен обяд?

Виктор Димчев: Със сигурност една малка част от българите са прозрели и дори живеят по този нов кодекс на взаимоотношения. Но основната част от българите продължават да живеят по предишния начин. Продължават да разчитат, държавата, общината и някой министър да оправи личното им положение, и да свързват собственото си нещастие и неблагоденствие не с мързела, който изповядват и практикуват, а с действията на политиците, които са виновни, че нещо не са направили.

Тази увереност, че държавата – свръхорганизмът, който представлява България, а не човекът – е виновна за собственото неблагополучие, продължава до ден-днешен. И ми се струва, че няма да се промени скоро.

Новетика: Все пак къде е отговорността на държавата?

Виктор Димчев: Това, което се изисква от държавата, продължава да се изисква. Само че държавата сега частично е заменена с частника. Българинът и до ден-днешен смята, че не е достатъчно добре платен, че причината не е в него и че не е в неговите възможности да изработи парите за своя работодател. По-скоро е виновен работодателят. Или пък държавата. Така българинът не търси съдействието и помощта на държавата, а единствено търси вината в нея – вместо да я потърси в себе си. Това е страшно наследство от социализма, което ни остана като дамга и което ще ни преследва до края на живота ни.

Новетика: По-свободни ли сме днес?

Виктор Димчев: Със сигурност. Можем да пътуваме навсякъде и да ползваме благата на другите цивилизации и култури. Но тази свобода е твърде имагинерна, защото в нея се крие онова нещастие, което всеки от нас носи в своите семейства; онези разпри, които имаме вследствие на тази промяна… 33 години по-късно хората все още не могат да оправят имотните си взаимоотношения. Във всяко семейство има спор за бащините и дядовите ниви; за онова, което са имали или нямали.

Така тази свобода е все по-измамна. Сякаш българите се чувстват все по-нещастни от случилото им се и от изборите, които са направили. И виждаме, че продължаваме да ги правим. Подобен избор направихме тази година с това да не подкрепим Украйна, както направиха другите източно-европейски страни – заради което получиха увереност и подкрепа от западните страни. Ние продължаваме да стоим леко встрани и да се назландисваме. По начина, по който се назландисвахме през 1989 г.: докато в другите европейски страни биеха комунистите (буквално), изхвърляха ги от сградите и правеха въоръжени въстания, ние просто предоставихме властта на комунистическата партия, преизбрахме я наново и ѝ позволихме десетилетия да харчи от потенциала на България – за собствени нужди, и да го пилее както само тя умее.

И това дори ни харесва! Това е вид реваншизъм за постигналите ни неуспехи и за онова събуждане след 10 ноември 1989 г., когато разбрахме, че онова, което ние тепърва бихме искали да притежаваме по домовете си – като свобода, възможности, развитие – хората в други страни го имат от десетилетия, практикуват го и дори са минали на следващо ниво. Ниво, което ние все още не сме достигнали.

Всичко идва отново оттам, че не търсим вината в себе си, а навън. Нещо повече, продължаваме – по същия сляп начин, както на 10 ноември – да се доверяваме на неподходящи хора, лидери и водачи.

Доколкото си спомням, на тези първи митинги – ораторите в огромното си болшинство се оказаха доносници на Държавна сигурност (ДС), подготвени кадри с готово финансиране и политически идеи, които да са „квази“ и да завземат определена част от политическото пространство. Това бяха лица, които провалиха България, които впоследствие се върнаха към своето социалистическо минало – иначе казано, онези, които водеха прехода и сътвориха 10 ноември – бяха подставени лица. И този парадокс, че към нашата свобода ни водят нашите собствени палачи, сякаш е истина и до момента. И до ден-днешен разчитаме да ни спасят хора като бивш прокурор на Тодор Живков, бивш ръководител на репресивни служби от времето на социализма…

Новетика: Все пак не сме ли по-свободни от западния свят, където управлява политкоректност и неолиберални политики?

Виктор Димчев: При нас това изглежда така само защото нашите стари комунисти все още не са изчезнали напълно, че да се появят новите неолиберални комунистически движения. Веднага щом старите си отидат, новите ще дойдат – за добро или за лошо – по-скоро за лошо.

Но не мисля, че имаме повече свобода. Това, че сме свободни да правим глупости и да крачим по улицата, ядейки баничка, не ни прави свободни. Свободата е нещо, което действително ти дава възможност да си свободен, а не просто декларативно да го заявяваш.

Нашите демокрация, свобода, нов правов ред и нормални взаимоотношения са все още декларативни. Все още парите в държавата в огромна степен се разпределят в разговори между висши държавни чиновници. Все още животът се контролира – добре, не от една партия, а от няколко – но все пак виждаме, как новите спасителни партии и освободители си чатят и си правят договорките за управление на държавата под масата. Това не е свобода.

Свободата в световен мащаб и в съвременната цивилизация става дефицит. И повечето правила, които са уж, за да дадат права на човека, се оказват задължения, които той трябва да спазва, често под угрозата от репресивни мерки.

Новетика: Какъв паралел виждате между 10 ноември и междинните избори в САЩ?

Виктор Димчев: САЩ сякаш се намират малко след нашия 10 ноември. Когато вече демокрацията уж е победила, Тръмп е махнат и са дошли тази разкошна свобода и онзи либерален строй, който ще ни поведе към светлото бъдеще. Но лидерът на този либерален строй изведнъж започва да прави едни чудовищни войни и проблеми – същите, които прави неговият конкурент от другата страна, руската. И в името на свободата в САЩ се случва това, което в Русия правят в името на диктатурата.

В този смисъл САЩ сега приличат много на България по времето на Филип Димитров, когато уж трябваше да победи демокрацията, пък се оказа, че трябва да върнем властта обратно на онези, които ни управляваха чрез диктатура.

Байдън и Путин правят абсолютно едно и също нещо, а срещу тях е онзи, който би трябвало да е най-страшният диктатор – Тръмп, ръководителят на Републиканската партия, лидерът на богатите бели в Америка – които би трябвало да са най-неприятните хора. А се оказва, че именно те трябва да спасяват свободата на онези освободени, либерални американци. Абсурдно, но факт.