Вик

Слънчев лъч
събуди облаците сиви.
Вятърът запя отново,
прегърнал птичите ята.
Една поникнала надежда,
в очите ми
за миг се спря.

Заключена в сърцето ми,
искра от лято трепна,
с огнен вик
за твойта нежност,
зажадня.

Задъхана препуснах,
стъпките ти да целуна,
претворена в светлина.
С ръце, към теб прострени,
по пътя ще засея
верността.