Утро

Ела ти, утро, докосни залепналите ми от сън очи!
Отвори ги, за да спрат да мечтаят във сън!
Зеници мои, покажете ми изгрева на слънцето,
за да видя как се ражда новият ден!

Поемам нанякъде с безпътните си мисли,
а вятърът следва стъпките ми лакатушейки.
Вървя безпосочно, все още в плен на приказни нощни мечтания.
Събудил се, денят бяга пред мен неуморно.

Закъде ли бърза, какви ли цели гони?!
Животът и той забързал се на ранина…
Стой, поспри, почакай ме, не бягай!
Искам да вляза в ритъма ти, а притиска ме сънят.

Ти бързаш по рождение, бързаш по заказ,
бързаш – да изпревариш времето, а то лети, лети…,
като вихъра на водовъртежа,
като пролетна вихрушка, помитаща всичко по пътя си.

Времето е с мен и аз със него.
Вървим рамо до рамо, като заклети побратими.
Колчем го достигна – то с едни гърди пред мен.
„Кога ще ги стигнем американцитееее?“ – стресна ме глас от тълпата.

Въздъхнах тежко, главата ми кънтеше, в устата ми напираше:
„Какво има да им стигаме, те не са дорасли до нашата история.“
Мъча се да изляза от летаргията на времето и да викна с цяло гърло:
„Българи, пазете България, че в нея е кодът на времето!…“