Самуил, цар на българите. Краят на една епоха

Самуил безспорно е един от най-големите герои в българската история. Делата му са обвеяни със слава и легенди. Те ще се помнят от поколенията много години след смъртта му, както отбелязват летописците. Половин век той стои на държавното кормило, като с желязна воля и неизчерпаема енергия води безпримерна борба за разширяване и опазване на българската държава.

Това е драматичен период на войни, героизъм и предателства, на човешки драми, военни победи и катастрофи. Със Самуил и неговите наследници си отива цяла една епоха, залязва една уникална държавна цивилизация. Изчезва родът на Крум и древнобългарската аристокрация слиза от историческата сцена. България никога вече няма да бъде същата…

Славата

Управлението на Самуил продължава от 969 г. (или 971 г., точната година не е изяснена) до 1014 г. Първоначално, като съуправител (заедно с братята си, а по-късно, от 978 г. – с титулярния владетел Роман I), а впоследствие като пълноправен владетел (от 997 г.).

Смята се, че при него България достига най-голямото си териториално разширение и могъщество. Управлението му е известно най-вече с титаничната борба с Източната Римска империя (често наричана с измисленото и исторически нелепо име „Византия“). Обикновено се набляга на неговото военно битие, а се забравя, че той същевременно е бил и блестящ дипломат, като е играел сложна междудържавна политическа игра срещу главния си враг – Империята.

Това е един от най-драматичните периоди от българската история и вторият, който има пряко отражение върху бъдещето на Европа. Борбата е наистина титанична, защото в нея се впрегнати огромни ресурси и от двете страни. Военните действия продължават с известни прекъсвания, в периода 976-1018 г., т.е. общо 42 години, и с други думи засягат живота на три поколения (новородените, 20-годишните и 40-годишните). Театърът на военните действия е около половин милион кв. км. Война с такива мащаби българската имперска държава не е водила никога преди и след това.

И досега няма сериозно изследване от страна на професионалните български историци относно икономическата и респективно, военната мощ на Самуилова България. Тя устоява близо половин век във фактически непрестанна война с най-могъщата по това време държава в Европа. Неслучайно могат да се чуят определения за България и Източноримската империя, като суперсилите на тогавашна Европа – в края на 10-и и началото на 11-и век.

Не е чудно, че отгласи от това събитие са се разнесли нашир и надлъж из Европа (твърди се дори, че и Шекспир е черпил сюжети оттам). Във военните си кампании Самуил достига от Пелопонес на юг, до Карпатите на север, възвръща си Източна България и Преслав. Завладява сръбските княжества Босна, Рашка и Зета, окупира Далмация.

В първата половина от войната (докъм 995 г.) превесът е на страната на българите. На 17 Август 986 г. имперската армия, ръководена от младия император Василий II, претърпява страшно поражение близо до Средец, родния град на Самуил. Цялата армия е унищожена, а самият Василий, като по чудо е спасен от арменската гвардия.

След 995 г. обаче, военното щастие изменя на България, а от 1001 г., временно отстранил арабската опасност от юг, Василий II започва непрекъснати военни кампании срещу българите почти всяка година, подпомаган от редица талантливи военачалници. В този сблъсък България не издържа срещу пълната мобилизация на Империята, по-силна икономически и военно, която е ръководена от един голям стратег и пълководец, като император Василий II Македонец, при това по-млад на години от Самуил.

Интересно е, че по онова време, за около 11 века (докъм 14-и в.), географското понятие „Македония“ е означавало днешна Източна Тракия, по-точно хинтерланда на Константинопол. Днешна Македония се е наричала тогава „България“ (10-12 в.). Така например, след капитулацията на България, Василий II създава огромната област „тема България“ – от Солун до Белград и от Албанските планини до София.

Въпреки това, възрастният вече цар показва чудеса от енергия и упоритост. Втората фаза от войната изобилства от брилянтни примери за тактически и стратегически решения, маневри и контраманеври. Така например през 1002 г., Василий, с цел да разсече България на две половини, обсажда Видин и го подлага на ожесточена 8-месечна обсада. Самуил решава дързък ход – през 1003 г. се насочва светкавично към Адрианопол (Одрин) и го превзема. Под заплаха е столицата Константинопол. Василий обаче не се огъва и жертва Адрианопол. Накрая Видин пада, България губи инициативата във войната и преминава в стратегическа отбрана. След 10 години непрекъснати военни кампании се стига до катастрофата на 29 юли 1014 г. при днешното село Ключ. Българската армия е фактически напълно унищожена, а 14 000 (по други сведения 15 000) войници са пленени и впоследствие – ослепени.

Числото е спорно и изобщо несигурно. Само един от ромейските летописци го споменава. Изобщо темата за ослепяването е хипертрофирана, оттогава чак и до днес. В последните стотина години са измислени десетки „предания“ и „легенди“.

Престарелият цар не издържа този удар и умира (6 октомври 1014 г.), вероятно от сърдечен удар. Следва смъртта на наследника му цар Гавраил Радомир (1015 г.), убит по време на лов. А в началото на 1018 г., малко след смъртта на цар Иван Владислав (племенник на Самуил) под стените на Драч, България капитулира. Царицата и Ичиргубоилът, заедно с Патриарха и по-голямата част от аристокрацията, посрещат Василий в Охрид и му засвидетелстват вярност. По късно капитулира и наследникът на трона Пресиан I (син на Иван Владислав), последният представител на Крумовата династия.

Тези събития са прекрасно описани от големия българист, сър Стивън Рънсиман в неговата „История на Първото българско царство“ (1930 г.) – книга, която всеки българин би трябвало да прочете.

Всички гореспоменати получават земи и титли в източните предели на Империята. Имената им ще се чуват десетилетия наред във връзка с различните династически заговори, борби и интриги в императорския двор.

По-важното обаче е друго. Гигантското напрягане се оказва фатално и за Империята. Василий води война с арабския халифат в промеждутъците между кампаниите в България, която за него е главният театър на военните действия.

След капитулацията на България, императорът окончателно се насочва на юг. В навечерието на големия му поход за отвоюване на Сицилия от арабите, той обаче умира. На наследниците си оставя една финансово разорена държава, подложена на непрекъснати финансови кризи и вътрешнодинастични борби и заговори. Никой от следващите императори няма неговите качества.

Не ще минат и 40 години, когато от изток се появяват страшни противници, на чиито потомци е съдено да унищожат Империята и да пренапишат европейската история – селджукските турци.

След десетилетие на упорити погранични сблъсъци, във фаталната 1071 г., край градчето Манцикерт в Арменските планини, имперската армия е напълно разгромена, самата Империя е на границата на унищожението, свива се в границите само на част от Балканския полуостров и едва оцелява още 4 века. А пък Западна Европа ще се бори да спре и отблъсне наследниците на тези нашественици още цели 500 години…

През 2014 г. се навършиха 1000 години от смъртта на един от най-великите герои на България, водил близо половин век грандиозна борба за запазването на българската държава, с нечовешка енергия, упоритост и желязна воля, заедно с верните си съратници. Борба, в която той жертва всичко, дори живота на собствения си брат и семейството му.

И разбира се, борба изпълнена с вероломни предателства, включително от страна на най-близките хора на царя. Което го прави същевременно и най-трагичният образ сред българските владетели.

Първата българска държава слиза от историческата сцена след гръмовен сблъсък, от който потреперва тази част на Европа. След борба, обвеяна със слава и чест, с екот на бронз и стомана.

Изчезва едно оригинално държавно образувание, нямащо аналог в европейската история, оставило в нея незаличима следа.

След 180 години държавността на българите ще бъде възстановена, но това вече ще бъде друга държава, с друг културен облик, част от ромейската културна общност.

Годината на раждане на Самуил тъне в неизвестност. Знае се само, че е имал трима братя (Давид, Арон и Мойсей) и поне една сестра. Известна е само точната дата на смъртта му. Тогава е бил изглежда над 70-годишен, една преклонна за времето си възраст. Това обяснява и причината за смъртта му – коравият воин си отива, изглежда, от сърдечен инфаркт.

По всичко личи, че родното му място е Средец, откъдето баща му, комит Никола е управлявал обширна област (комитат) от Западна България. Смята се, че комит Никола е починал преди 970 г., т.е. в мирната още България, под управлението на цар Петър. Явно е, че е бил изключително ревностен християнин, за това говорят имената на синовете му. Близко до ума е, че Самуил е роден именно в Средец – резиденцията на баща му. Естествено е, че като син на управителя на областта (назначен от самия цар) е бил кръстен в главната градска църква. А пък от 1500 години досега, това е Света София – майката на всички софийски (Сердикийски/Средечки) църкви.

Толкова по въпроса: „Защо паметникът на Самуил се намира в София, пред църквата Св София“. Защото, с най-голяма вероятност това е НЕГОВИЯТ роден град и НЕГОВАТА църква. В областта на комит Никола не е имало по-важен град, контролиращ средата на полуострова и същевременно, най-близко до окупираната Източна България. А пък най-старата и най-важната църква, не само в града, но и в цялата централна област на България е била Света София. (оставяме настрана факта, че титлата му е изписана неправилно, вследствие на ширещото се невежество: „Самуилн цар на България“, вместо „Самуил цар на българите“).

По въпроса за произхода му също не би трябвало да има спорове. Едва ли има съмнение, че баща му произхожда от висшата древнобългарска аристокрация, вероятно от династията на Крум. Забележете, че оцелелият син на Арон (брата на Самуил) Иван Владислав, е кръстил първородния си син Пресиан (типично древнобългарско име от ирански произход, може би по-точно е „Персиан“), вероятно на името на дядо или прадядо. Във втория случай това може да е кан Пресиан/Персиан, бащата на Борис I Михаил.

За древнобългарския произход на „комитопулите“ (синовете на комит Никола), много силен аргумент е и буквалното прилагане на стария български обичай за наказание на предателството – изтребване на целия род на предателя. Така постъпва Самуил с брат си Арон и целия му род, оцелява само синът Иван Владислав, пощаден поради молбите на братовчед си Гаврил Радомир. Твърди се, че по зловеща ирония на съдбата, Иван Владислав е убил братовчед си, комуто дължи живота си. Той ще бъде предпоследният цар от Първото българско царство, но пък ще се прояви като по-решителен и енергичен владетел, между другото безумно храбър – поради което и ще загуби живота си.

Позорът

И така, през 2014 г. ни беше обещано от държавния и „културния“ елит на страната, подобаващо честване на забележителната годишнина (така или иначе, такива неща се случват веднъж на 1000 години!). Но от това скромно и почти незабележимо „честване“ на великата годишнина в България, резултатът беше същият, както и при предишното „честване“ на Освободителната Балканска война 1912-1913 г. – едно оглушително мълчание. Къде бяха държавните декрети, ритуали и церемонии? Кой изобщо забеляза събитието от „широките народни маси“, от другите европейски народи? Всичко мина при закрити врати…

О, не всичко:

Доживяхме и гаврата с тленните останки на Самуил, цар на българите, справка следното съобщение в пресата:

6 октомври 2014 г.

Президентът Росен Плевнелиев се поклони пред тленните останки на цар Самуил, които се съхраняват в Музея на византийската култура в Солун (?!), и положи венец пред един от най-забележителните средновековни владетели на България, съобщиха от президентската институция.

Във водената от президента Росен Плевнелиев делегация в Солун са министърът на културата Мартин Иванов, бившият министър-председател Симеон Сакскобургготски и председателят на Българската академия на науките академик Стефан Воденичаров.

Цар Самуил в музей на Византийската култура! От снимката (самата снимка може да се открие в Мрежата по близка дата) към съобщението може да се заключи, че в медицински институт показват скелет на някакъв пияница… Една гавра с публичното излагане в такава обстановка, на костите на един велик българин:

Костите са подредени на паянтова маса върху стиропор, в някаква жалка полутъмна стаичка с нисък таван, а пред масичката е подпрян венец. Около него са се сбутали един до друг (мястото е малко) нашите големци, воглаве с Президента. За да стане по-ясен медицинският факт, някаква личност в бяла престилка е поставена най-отпред, може би нарочно, за подсилване на унизителния ефект. Жалка картинка. Нима нацията е паднала толкова ниско? Не е ясно само каква е заслугата на нашето МВнР и каква на гръцкото. Ясно е обаче, че за някого изобщо не е изгодно да се повдига националното самочуствие, а напротив, изглежда то трябва да се мачка…

По-съобразителният читател сигурно би си задал въпроса, защо българската държава не си поиска останките на своя средновековен владетел? Особено, защото това е специален случай. Не става въпрос за археологически артефакт, а за погребение на чужд държавен глава. Всички дипломатически и исторически предпоставки за решаване на въпроса са налице. Дори откривателят на гроба на Самуил, известен гръцки историк и археолог, зададе в непряка форма този въпрос в едно интервю пред българска медия. Според нас обяснението е политическо.

В дъното на всичко стои МВнР. Министерството от 67 години е в ръцете на комунистическата върхушка (по-точно на АБпФК) и техните генерични наследници (сега там министрите идват и си отиват, а практически политиките се водят от Внуците на АБпФК).

След 10 ноември 1989 г., един от техните най-големи кошмари е да не излязат наяве престъпленията им по т.нар. „Македонски въпрос“ от 30-те, та до 60-те години на 20-и век. В министерството са наложили възбрана върху тази идея, защото едно такова искане ще доведе до невероятна реакция откъм Скопие, страстите ще се нажежат и ситуацията ще излезе изпод контрол.

Ще започнат да излизат наяве неприятни факти за националното предателство от страна на върхушката на БКП, чиито внуци сега държат икономическата власт в страната и се борят за политическата. Факти например за „македонизацията“ в Пиринско, за убийствата и терора тогава, за предателството от страна на икони на комунизма, като Георги Димитров и Никола Вапцаров, факти, които досега благополучно бяха забравени, не се изучаваха в училище. Затова по този въпрос не се шуми…

Същата стратегия се прилага и понастоящем, в 2021 г., във връзка със скандалите около ветото на България за преговори с Република Северна Македония, относно начало на преговорния процес за влизане в ЕС. Европа и светът изобщо не разбраха каква е позицията на България.

Така е, защото от МВнР продължават да не „шумят“ по въпроса, пазят дълбокомислено мълчание и лаконично отстояват „червени линии“. Опасенията са, да не би да се заформи дебат и да започнат да излизат наяве неприятни истини…

И за да станат нещата още по-ясни, избухна инспириран „скандал“ около дългочакания паметник на героя: не бил естетически издържан, не му било мястото в София или пък пред църквата Света София (че му е точно тук мястото, видяхме по-горе). Най-гласовити бяха, естествено от редиците на „червената“ интелигенция. Разбира се, чуждите паметници и отвратителните конструкции насред столицата не се брояха…

Работата е там, че паметникът на Самуил е ПЪРВИЯТ паметник на български владетел в София, откак е столица на България, т.е. от близо 140 години. И това за някого е опасен прецедент. Ами ако се повтори? На помощ дойдоха платените „културтрегери“ и „естети“, които селективно бранят едни паметници, а други хулят.

Проницателният читател още тогава забеляза отличната, почти военна, организация на злобната клеветническа кампания срещу Паметника, нейната идеална синхронизация и мобилизация на силите (плювачите), и навярно си е задал фундаменталния въпрос „КОЙ стои зад това?“…

Надеждата

От писаното по-горе става ясно, че ние едва ли заслужаваме да сме народ в самостоятелна държава, щом не тачим великите си герои и съзнателно тъпчем гробовете на падналите на бойното поле наши деди.

Звучи страшно, но е факт – вижте какво е състоянието на Централните Военни гробища и Мемориала им в София, попитайте къде е Мемориалният комплекс на падналите бойци от Първи и Шести Софийски пехотни полкове, поинтересувайте се от какво е затрупан Гробът на Хаджи Димитър. Попитайте КОЙ преименува Христо Ботйов и фалшифицира негови произведения и т.н. и т.н. Вижте същевременно паметниците, улиците и населените места, наименовани на доказани документално национални предатели. Има ли нужда от коментар?

Ясно е, че след 500 години османизъм, след проваления Национален идеал в Пет войни и след още 45 плюс 25 години комунизъм и посткомунизъм, (почти?) всичко качествено сред нацията е загинало по бойните полета, в кланетата на Гражданската война и при комунизма. Дали след почти 19 века, българската идея вече не е осъдена да изчезне?

Нашите деди създадоха Пет Българии. Дали Камбаната не бие за Последната?

А може и да има надежда? Ами ако този Паметник е символ, който ще обедини патриотите? Засега ни остава Надеждата…

Нека завършим с текст от едни вдъхновени думи (автор: „nenad“), срещнати в разгара на полемиката за Паметника, в един от големите форуми:

Добре дошли у дома, Ваше Величество,
добре дошли във Вашия град, при Вашата Църква.
Честта за нас, българите, е огромна – чакахме това завръщане
повече от Хиляда години.

И така, духът на един от най-големите герои на България намери вечен покой в родния си град.
Амин!