Трансинвалиди, трансживотни, трансрасови и други транс създания (видео)

Живеем във времена, в които научихме, че съществуват повече от два пола, но в същото време няма разлика между половете, тъй като всеки може да бъде жена или мъж, а мъжете също могат да имат месечен цикъл и дори да раждат.

Научихме, че биологичният пол, с който сме родени, е различен от социалния пол „джендър“, който сами определяме и това позволява един мъж да се идентифицира като трансджендърна жена, както и една жена – като трансджендърен мъж, без дори да променят тялото си оперативно или чрез хормонална терапия.

Тези „новооткрития“ се превърнаха в политизирана идеология, която подеха дори научните среди. Тя вече се пропагандира в началното училище и детските градини, в масирани рекламни кампании, обществени инициативи и дори се канонизира в закони.

Тук обаче логично възниква следното питане: щом можем да избираме своя пол, не би ли следвало да са въпрос на избор също нашата раса, нашата възраст, това дали сме здрави или инвалиди или пък космати животни, вместо хора?

Има ли разлика между психическото разстройство и правото на идентичност? Или те са едно и също нещо, което следва да бъде узаконено?

За какво става дума?

Трансинвалиди – необходимост или болест?

Съществуват хора, които страдат от т. нар. „разстройство на идентичността на телесната цялост“ (Body Integrity Identity Disorder, BIID).

Такива хора са родени с нормални, здрави тела, но чувстват, че трябва да са инвалиди, което желаят да постигнат чрез ампутация, прекъсване на гръбначния стълб или други телесни осакатявания.

Националните институти по здравеопазване на САЩ (NIH) са сложили следното описание на своята уебстраница: „Хората с BIID желаят ампутация на един или повече здрави крайници или парализа“.

Как трябва да реагират медицината и обществото на това явление?

В края на 90-те години на миналия век шотландският хирург Робърт Смит извършва ампутации над коляното по желание на двама души, преди болницата да го спре да направи още такива. Пациентите на Смит са хора с BIID, което днес се нарича „трансинвалидност“. Те се чувстват като инвалиди, затворени в капана на нормално, здраво тяло. Някои от тях смятат, че им е писано да имат ампутирани крайници и дори биха се самонаранили, за да осъществят желаната ампутация. Други пък вярват, че трябва да бъдат слепи или глухи.

Антропологът Джени Л. Дейвис описва как хората с трансинвалидност изграждат своята идентичност. Според нея не всички трансинвалиди изразяват по един и същи начин „потребността от увреждане“.

Дейвис използва термина „желаещи“ (wannabe) за хора, които искат да имат физическо увреждане. Между тях има симуланти, които задоволяват своите нужди от телесно увреждане, като използват протези, слагат си тапи за уши, носят непрозрачни контактни лещи, ходят с патерици, придвижват се с инвалиден стол или носят шини за врата/крака/гръба.

Пример за такъв „симулант“ с BIID е 53-годишната Йолунд Виктория Алме, старши кредитен анализатор от Осло, Норвегия. Тя се самоопределя като инвалид и се придвижва с инвалидна количка, въпреки че няма физически недъзи.

Според медията Heraldscotland.com Алме също е трансджендър. През 2022 г. тя заяви в сутрешния телевизионен блок „Добро утро, Норвегия“, че желанието ѝ винаги е било да се роди „жена, парализирана от кръста надолу“.

За да научи повече как трансинвалидите възприемат себе си, Дейвис анализира личните споделяния на 22 блогъри на transabled.org. Това е вече несъществуващ сайт, където хората с трансинвалидност споделят своите истории. Тя установява, че за въпросните блогъри трансинвалидността е нещо естествено и важно, а не въпрос на избор.

Блогърите описвали първо процес на отричане на своето състояние, последвано от капитулация пред трансинвалидната си идентичност.

От разказите Дейвис разбира, че тези хора са се противопоставяли на идеята за трансинвалидност, но са изгубили битката, което опровергава крититиките, че трансинвалидността е по желание.

Други учени като философите Тим Бейн от университета Monash в Мелбърн, Австралия и Нил Леви от Оксфордския университет в Англия и университета Macquarie в Сидни, Австралия) са на мнение, че хората с трансинвалидност, които искат ампутации, трябва имат възможност да им бъдат направени такива от квалифицирани хирурзи. Те се обосновават с това, че много пациенти ще намерят начин да осъществят ампутацията, дори да им бъде отказана, а това ги излага на огромен риск от телесни повреди и дори смърт. По тази причина би било по-добре да има хирурзи, които по своя или по преценка на друг компетентен здравен орган да изпълнят исканията поне на онези пациенти, за които има вероятност да вземат нещата в свои ръце.

Такъв пример е „Едноръкият Джейсън“, който прекарва месеци в подготовка да отдели ръката от тялото си. Според него, от нея никога не е имало смисъл, защото не я чувствал като своя. Приготовленията включвали разучаване на различни начини за рязане и фрактура на крайници, обучение как се оказва първа помощ, за да се предотврати кървене до смърт и дори „тренировки“ върху животински части, получени от месар.

В крайна сметка мъжът успява с помощта на „много остър електрически инструмент“ и прави нещата да изглеждат като злополука. Самият той споделя пред сайта за промяна на тялото ModBlog, че целта му е била да свърши „работата без шанс за възстановяване“ на крайника.

Когато става дума за трансинвалиди, е необходимо да се има предвид и правото на избор. Щом можеш доброволно да откажеш животоспасяващо лечение, защо да е забранено да избереш хирургическа процедура, която ще те направи инвалид по желание?

Също така ако човек има право да избере да си направи пластична операция, която често е единствено с цел да го впише в социалните стандарти за красота, защо да не бъде позволено и да промени тялото си по начин, който не е дотам приемлив за обществото?

Още повече, че след като анализират наличните ограничени проучвания, Бейн и Леви стигат до извода, че хората, чиито крайници били ампутирани, получавали облекчението, което не можели да получат по друг начин.

Доказателство за това е проучване на психиатъра от Колумбийския университет Майкъл Фърст. Той интервюира 52 „желаещи“, т.е. хора, които вярват, че им е писано да претърпят ампутации.

От интервюираните 52, 18 изразили пред своя психотерапевт желанието си за ампутация. В нито един от случаите не се съобщава за намаляване интензивността на желанието след психотерапия. От друга страна, оскъдните проучвания показват, че желаещите, които са успели да се подложат на ампутация, изглежда са изпитали значително и трайно душевно подобрение. Между доволните ампутирани са и пациенти на гореспоменатия шотландски хирург Робърт Смит.

Но има и експерти, според които „разстройството на идентичността на телесната цялост“ (BIID) е преименувано на „трансинвалидност“ по подобие на днешната трансджендърна общност. С други думи, „трансинвалид“ е нов термин за BIID, и се отнася за човек, „самоопределящ“ се като инвалид.

Целта на променената дефиниция от психиатрично състояние (BIID) на термин за застъпничество (трансинвалидност) е да „впрегне огромната културна сила на джендър идеологията“, за да се позволи на лекарите да „лекуват“ пациенти с BIID чрез „ампутиране на здрави крайници, прекъсване на гръбначния стълб или увреждане на зрението“.

Това посочва медията Evolution News, специализирана в анализи на еволюцията, неврологията, биоетиката и други научни въпроси. Същият сайт посочва, че в културно отношение трансинвалидността е „следващата бездна“.

Според други, трансинвалидността е „зов за привличане на внимание“. 24-годишен студент заяви пред Fox News: „Срамно и несериозно е да променяте тялото си по този начин, вместо да потърсите психиатрична помощ, от която се нуждаете“.

Шокираща е историята на млада жена от американския щат Северна Каролина, самоопределила се като незряща и потърсила помощ от психолог, за да се отърве от зрението си.

Джуъл Шупинг била обсебена от слепотата още от ранна детска възраст. Тя си спомня, че още когато била шестгодишна, желанието да е сляпа я успокоявало и прекарвала часове взряна в слънцето, след като разбрала от майка си, че това ще повреди зрението ѝ.

В пубертета Шупинг започва да носи плътни черни слънчеви очила и получава първия си бастун за незрящи на 18 години. На 20-годишна възраст владее напълно брайловата азбука.

На 21 години младата жена решава да превърне мечтата си в реалност. Намира психолог, който е готов да ѝ помогне да ослепее и през 2006 г. започва самоосакатяването.

Най-напред поставят в очите ѝ обезболяващи капки, които самата Шупинг купува специално от Канада. След това добавят във всяко око по няколко капки препарат за отпушване на канали. Няма информация дали психологът ще бъде съден за действията си.

Самата Шупинг признава, че процедурата била изключително болезнена, но че мисълта за крайната цел ѝ помагала да издържи.

Когато научават за процедурите, лекари се опитват да спасят зрението ѝ въпреки найния отказ, но очите ѝ са вече трайно увредени. Целият процес на пълно ослепяване отнема около шест месеца. Шупинг твърди, че не съжалява и че мечтае да помогне на други слепи хора да водят независим живот. Споделя своята история, за да научат повече хора за BIID и да насърчи болните от това разстройство да потърсят професионална помощ.

За щастие, не всички медици са като психолога на Джуъл Шупинг. Д-р Марк Сийгъл, професор по медицина в Нюйоркския университет, пише до Fox News, че повечето лекари извършат хирургични процедури само по медицински показания. И че самият той прави подробни консултации със своите пациенти, когато става дума за пластични и други операции. Относно „трансинвалидността“ той е категоричен, че никога не би разрешил на някого „операция за отстраняване на крайник, който не се нуждае от отстраняване“.

За д-р Джейн Ориент, изпълнителен директор на Асоциацията на американските лекари и хирурзи, съвременната трансинвалидност е „параноично разстройство“, а отричането на реалността – антинаучно.

„Както трансджендърите, така и трансинвалидите страдат от параноично разстройство. Хипократовата клетва изисква лекарите да не причиняват вреда. Осакатяването е обективна вреда, дори субективно да кара пациента да се чувства по-добре. Инвалидността е до живот и в тежест на останалите. И нито пациентите, нито лекарите могат да поемат отговорност за това“, пише Ориент до Fox News.

Засега няма отговор на въпроса: ако мъж може да се самоопредели като жена и обществото е принудено да го третира като такъв, може ли човек със здраво тяло да твърди, че има ампутация и да претендира за социални обезщетения?

Но едно нещо привлича вниманието – фактът, че за „трансинвалидността“ се говори все повече в медиите предполага, че вече има застъпничество на идеята за „инвалидност по избор, а не по стечение на обстоятелствата“.

Като се замислим – сякаш няма принципна разлика между трансджендърството и трансинвалидността. Ако реалността може да бъде дефинирана от субективното вътрешно възприятие на човека вместо от обективната биологична реалност, защо тогава позволяваме телесен „преход“ на едните, а не на другите? Засега разликата е, че трансджендър идеологията е подкрепена от ЛГБТ политически сили, а трансинвалидността – не. Но това може да се промени в бъдеще.

Ученици с „фъри“ идентичност

Съществува и друга група хора, които не желаят да осакатят телата си, а да имат различен вид тяло – в случая животинско.

Медията Herald Sun разкри през август 2022 г., че тийнейджърка в частно училище в Мелбърн, Австралия се идентифицира като котка, което оправдава нейното „животинско поведение“.

Въпреки че била „феноменално добра“ ученичка, в осми клас спряла да говори през учебните часове. Родител уведомил медията, че училището позволява на момичето да се държи като котка.

Според друг източник на същата медия, училището няма правилник за случаите, когато ученици се самоопределят като животни, но подходът е, че ако това не пречи на учебния процес, всички го подкрепят.

От самото училище няма изявление по случая, но има коментар, че са налице редица случаи на ученици с психологични проблеми, свързани с безпокойство и идентичност.

През март 2022 г. медията Courier Mail съобщи, че ученички в елитно частно училище в Бризбейн, Австралия, ходели на четири крака и пробивали в униформите си дупки за опашки, защото се идентифицират като котки и лисици.

Когато момиче отишло да седне на свободен чин, друго му изкрещяло, че ѝ е седнало на опашката, а в униформата на ученичката имало процеп, явно за опашка, споделил загрижен родител пред същата медия.

От училището отрекли твърденията на родителя.

Психологът Джудит Лок от Бризбейн споделя, че не е изненадана от появилата се тенденцията на т. нар. „фърита“ (космати животни, от fur – козина на английски).

Фъритата са хора, които се идентифицират с антропоморфни животни (приписване на човешка форма и други характеристики на животни). Те създават фърсони (фър + персона), самоопределяйки се като тези антропоморфни косматковци.

Според психоложката е било само въпрос на време хората да започнат да се идентифицират като животни, след като им отдават толкова много грижи и внимание в живота, филмите и социалните медии.

Австралийският юношески психолог Майкъл Кар-Грег споделя, че за цялата си 25-годишна практика е имал за пациент само едно младо момче, идентифициращо се като куче. Но след като стресовите фактори в живота му били премахнати, момчето отново започнало да се самоопределя като човешко същество.

Според сайта Furscience, 75% от хората, които придобиват „фърсона“, са на възраст под 25 години. В него пише, че фърсоните са форма на „самоизразяване“ и „креативност“, и че „създаването на фърсона е творческо упражнение, което може да има редица психологически ползи“, като например „ако винаги сте се отличавали в училище, защото сте високи, създаването на жираф фърсона може да ви помогне да се чувствате по-удобно със своя ръст“.

Тук отново сме изправени пред предизвикателството, как хората определят себе си в нашето съвремие и дали това трябва да се толерира или лекува. Също, не би ли следвало такива хора да се наричат „трансживотни“, по логиката на термините „трансджендър“ и „трансинвалид“?

Трансрасова идентичност

Щом сме свободни да избираме своя начин на самоопределяне, защо да не изберем и расата си?

За Рейчъл Долезал – бяла жена, която се самоопределя като черна афроамериканка, „бялото не е раса, а състояние на съзнанието“.

Авторката на книгата: „Пълноцветно – как намерих своето място в черно-белия свят“ стана причина да начало на дискусия по темата за расата и идентичността. Тя приканва хората да бъдат такива, каквито чувстват, че са.

В случая става дума за политика на идентичността, която акцентира върху расовата, а не половата или друга идентичност. Долезал се самоопределя като трансрасова, по-точно трансчернокожа жена.

През 2015 г. Долезал е президент на клона на Националната асоциация за напредък на цветнокожите (NAACP) и председател на комисията на полицейския омбудсман в град Спокейн, щата Вашингтон. Тя е известен и уважаван активист за граждански права.

Всичко се променя, когато екип на местна телевизия идва да интервюира Долезал, а тя си мисли, че ще обсъждат престъпления от омраза.

Репортерът обаче я изненадва с въпроса: „Вие афроамериканка ли сте?“, на което стъписаната Долезал сковано отговаря, че не разбира въпроса. Когато репортерът задава втори въпрос: „Родителите Ви бели ли са?“, Долезал се обръща и побягва.

Кадри от конфронтацията обикалят света. Оказва се, че белите родители на Долезал са показали снимки на дъщеря си, която е бяло, русо дете. Снимките стигат до медиите и я разобличават като лъжкиня, представяща се за черна афроамериканка. Долезал подава оставка от позицията си в NAACP, уволнена е от работата си в университета, губи рубриката си в местния вестник и е отстранена от комисията на полицейския омбудсман. Реномето ѝ се срива окончателно, когато съди университета си работодател за дискриминация, защото е бяла.

Истината е, че бащата на родената руса и с лунички Долезал е судетски германец от Чехия, а майката ѝ е шведка. Никой от двамата няма роднински връзки с афроамериканци.

През 2000 г. се омъжва за афроамериканец и винаги държи да я възприемат като бяла жена. Но след развода ѝ през 2004 г. изведнъж „осъзнава“ своята афроамериканска идентичност, започва да се дегизира като чернокожа, а от 2006 г. изцяло сменя външния си вид.

Облича се в традиционно африканско дашики и сплита косата си в дредове. Редовно се пече на слънце и си слага бронзант, когато тенът ѝ избледнее. Във всички медицински и официални формуляри загражда квадратчето „черна“ за раса, а когато я питат за етническата ѝ принадлежност, отговаря, че е „смесена“.

Долезал мисли, че случаят ѝ заслужава специално определение, но за съжаление такова не съществува в речника.

„Чувствам, че ‘трансчернокожа’ ми пасва много повече от ‘бяла’. Защото аз не съм бяла. За мен ‘чернокожа’ означава, че така виждам света; това е философията, историята, които обичам и уважавам. Чувствам, че е по-точно да се наричам черна, отколкото бяла“.

Случаят с Долезал вдъхнови епизод от нестандартното комедийно шоу „Атланта“. В един от епизодите водещият интервюира чернокожия Антоан Смолс, който разкрива, че след дълги размисли осъзнал, че е 35-годишен бял мъж. Мнимият трансрасов Смолс се преименува на Харисън Бут (име, характерно за бели), използва език типичен за трансджендър обществото, играе голф и пазарува храни с органичен произход – за да затвърди своята нова идентичност. 

Ако продължим да разсъждаваме по темата за свободата на самоопределянето в наши дни, бихме могли да отидем още по-далеч. Като например, може ли един 50-годишен мъж законно да претендира, че е 10-годишно момиче и да настоява обществото да го третира като такова. А това ще му даде достъп до училища, детски мероприятия, детски съблекални и тоалетни? И как трябва да наречем такъв човек (освен педофил, разбира се) – може би „трансвъзрастов“ – отново следвайки логиката на транс термините?

Когато решаваме да се самоопределяме за каквито си искаме и очакваме хората да се съгласят с нас, като си затварят очите за истината, че всъщност е налице психически проблем – не създаваме ли една изкривена реалност? Ако такива хора искат да заблуждават себе си, това не означава, че и ние трябва да се правим на заблудени. Защо трябва дори да изопачим науката, за да се нагодим към такива измислици, които, разбира се служат на определени политически интереси?

Логичен коментар по тези въпроси прави консервативният политически коментатор Мат Уолш и автор на документалния филм от 2022 г. „Какво е жена?“.

В своята книга „Църквата на страхливците: призив за събуждане към самодоволните християни“ Уолш пише: „Можете да се самозалъгвате колкото искате, но не можете да въвличате и мен в това. Това важи и за местоименията. Ако умишлено нарека мъж ‘тя’, значи съм излъгал. Казал съм нещо невярно. Макар да съм учтив, допринасям за объркването, нечестността и интелектуалния хаос, които се ширят в нашата култура“.

И така, време е всички в един глас да извикаме: „царят е гол!“ и да престанем с фалшивата политическа толерантност, която ни заробва със своето двуличие и страх да не обидим някого, като му кажем истината в лицето. Изопаченото, лъжливото и неморалното винаги ще бъдат такива, независимо с какви захаросани термини ги украсяваме.

Ще обобщя всичко с моя любим цитат: „Лъжата остава лъжа, дори всички да вярват в нея. Истината остава истина дори никой да не вярва в нея“.