Тома Биков за цивилизационното бъдеще на България: „Може да не победим, но ще оцелеем“

Над 400 души от политическия, културен и медиен елит на България се събраха в Концертната зала на Централен военен клуб, София, на 27 ноември 2024 г., за да поздравят и уважат депутата от ГЕРБ-СДС Тома Биков по повод премиерата на новата му книга „Българските контрареволюции и краят на идеологиите“.

Модераторът на събитието, водещият на предаването Култура.бг по БНТ Димитър Стоянович, приветства гостите в залата, сред които бяха президентът Георги Първанов, конституционните съдии Атанас Семов и Янаки Стоилов, бившите вицепремиери Николай Василев и юристът проф. Георги Близнашки, бившият образователен министър проф. Даниел Вълчев, бившият социален министър Христина Христова, бившият културен министър и депутат Вежди Рашидов, бившият екоминистър Нено Димов, бившият министър по европейските въпроси Гергана Паси, настоящите депутати Томислав Дончев, Радомир Чолаков, Цвета Караянчева и Александър Симов, бившият директор на „Пирогов“, проф. Асен Балтов, собственикът на „Галъп Интернешънъл Болкан“ Борислав Цеков, младите конституционалисти Любомир Талев и Димитър Стоянов, политолозите Кристиян Шкварек и Димитър Ганев, социолозите Андрей Райчев и Евелина Славкова, журналистите Валерия Велева, Кристина Патрашкова, Мартин Карбовски и много други.

Стоянович отбеляза, че Тома Биков е един от малкото хора в родната общественост и политика, който „успява да ни обедини всички, независимо от политически пристрастия, слабости и гласоподавателски емоции, и да ни събере именно, защото целенасочено – и извън политическите и професионалните си тактики – съумява да даде смисъл на нещата, които прави“.

Като „изключително сериозно изследване и труд, който ще остане във времето“ определи изданието колоритният водещ от националната телевизия и се пошегува, че друг на мястото на Биков отдавна да е взел професура за него. Но вместо това авторът е писал текста „с видимо удоволствие и голяма дълбочина“. Това е на първо място разказ за народопсихологията, за сблъсъка на българите с Европа и нейната ценностна система. И достойно продължение в правилната посока на изследванията на Иван Хаджийски и други големи мислители за онова, какво представляваме ние, заключи Стоянович.

С което предаде щафетата на следващия говорител на премиерата: историка и бивш депутат от ГЕРБ-СДС, Петър Николов-Зиков.

„Познавам Тома Биков от 15 години и мога да кажа, че от всичките ми приятели той е човекът, който най-много се развива, променя, най-често прави дълбок анализ на миналото си, поглежда с ирония към него и тръгва в нова посока. Дълбоко вярвам, че умението да се променяш е белег на изключително интелигентните хора. И тъй като смятам Биков за изключително интелигентен човек, ще кажа, че той е написал една изключителна книга.“

Пускане на мостове

Защо тази книга е ценна? Защото авторът пише върху историческото минало от позицията на действащ политик, обясни Николов-Зиков. Защото погледът на човек, който активно се занимава с политика, е много по-дълбинен, отколкото на този, който просто изучава история. За един специалист историк, историята е приказка, разказ, обясни панелистът. Докато политикът може да усети какво се е случило, какво е било в главите на хората и какво е мислило обществото – пречупено през личния му поглед. А като към това се добави шарената политическа биграфия на Биков, задачата става още по-лесна. Тя според историка е научила Биков да не вижда света в бяло и черно, а цялата палитра във всички цветове; да не вярва, че в обществения живот има абсолютно и абсолютно зло; да вижда чашата наполовина пълна, а не наполовина празна; научила го е на християнското смирение да обича политическия си опонент, защото знае, че той не е злото, а е човек със своята вяра, надежди и амбиции – което е много трудно, когато си в политиката. И още по-трудно напоследък, когато хуманитарното познание в българската политика става дефицитно, посочи Николов-Зиков.

„Българската политика става все по-технократска, прагматична и в нея все по-малко има хора, които могат да правят това, което прави Тома Биков – да пуска мостове – между поколенията: между хората, които вече ги няма, тези, които сме тук и тези, които тепърва ще ги има. Това ни е необходимо.“

Две аналогии

По думите на историка-политик, петата поред книга на Биков го поставя в редицата на българските консервативни мислители от 19-и век досега. Тази книга е естествено продължение на предишната: „Българските революции“.

В тази връзка Николов-Зиков припомни историята на Жозеф дьо Местр, който преди около 200 години обяснява защо поддържа контрареволюцията и изрича една крилата фраза: „Контрареволюцията не е обратна революция, а обратното на революция“. И направи аналогия между французина и Биков.

„Биков не крие, че е реакционер, консерватор и че е на страната на контрареволюцията. Контрареволюцията е това, което идва, след като революцията отмине – след като паметниците са запалени, сградите – сринати и насилието – преживяно. Контрареволюцията събира това, което е останало след революцията и помирява революцията с това, което е било преди нея.“

След това обясни каква е ролята на реакционерите.

„Контрареволюционерите не са лидери, те са лекари. Те лекуват обществото. Те казват на обществото едно простичко нещо: ‘вие не сте лоши хора’. Контрареволюционерите не смятат Бай Ганьо за негативен герой. Те могат да му се смеят, да го иронизират по начина, по който иронизират себе си. Но те знаят, че той е ценен. Че той е там, защото е покълнал в тази почва.“

Последва още една аналогия, този път с присъстващия на събитието политолог Димитър Ганев, който преди броени месеци представи своята книга, посветена на българската политическа почва.

„Двете книги по някакъв начин си кореспондират. Те показват, че ние не сме нито лоши, нито тъпи, нито грозни, просто сме ненормални. Ние сме това, което сме. Ние сме наследници на нашите родители и прадеди. В нашето ДНК е закодирано всичко това от миналото. И трябва да се приемем. Да се харесаме. Да си се обичаме. И да се гордеем с това, което сме.“

Николов-Зиков завърши с думите, че се е опитал да опише по нескромен начин творбата, написана по скромен начин от автора, и прикани всички да се запознаят с наистина мъдрия свят, който Тома Биков представя.

От революционер до реакционер

„За да напишеш книга, която подрежда от едната страна Стефан Стамболов, Вълко Червенков и Иван Костов, а от другата страна – Цар Фердинанд, Тодор Живков и Бойко Борисов, е изключително предизвикателно“, започна изложението си социологът Андрей Райчев.

„Книгата е дълбока и златна – т.е. изключително ценна. Написана е прямо, на прекрасен език и с двама велики учители – Арнълд Тойнби и Освалд Шпенглер. За мен е ценно, че такъв смел подход, граничещ с безобразие, е приложен за пръв път и по много оригинален начин в България. Това е опит да се преведе думата ‘съдба’ или по-точно думата ‘необходимост’ в ‘съдба’. ‘Незаобиколимото’ – това е предметът на тази книга.“

По думите на Райчев, книгата отправя един прост личен въпрос: защо бях революционер и станах контрареволюционер? Как се случи така, че аз, актьорът, свръхсиньото същество с плакатите, митингите и всичко това, се оказах човек, който спира революцията? Авторът много добре обяснява, че сме актьори, които играят по нечий сценарий на сцената, коментира уважаваният социолог.

От интелигент до интелектуалец

И обясни каква е технологията на хора като Биков.

„Чувствителността на поета, актьора и човека на изкуството Биков – той не е учен! – е значително по-голяма от нашата. Когато бяхме на един плаж, на Валери Петров отне половин час да премине от чадъра до морето; спря го едно камъче. Той двадесет минути гледа това камъче, защото го почувства. Тази чувствителност стои в основата на интелигентността въобще. Способността да чуеш нюанси, които другите не чуват. Те чуват ‘Тръгнал кос с дълъг нос’, ти чуваш Рахманинов; чуваш диези, бемоли…“

И тук идва тестът.

„Тази чувствителност вади човека и го поставя в поза, в която той не може да определи своите граници. А като не може да си определи границите, човек тръгва по доста съмнителната пътека на Оскар Уайлд и Зигмунд Фройд. Неговите граници стават кавички. Иронията е най-големият капан за интелектуалеца, защото той остава с тези кавички като защити. Той изведнъж се оказва същество, което сочи с пръст, раздава оценки, всички хора са му ‘диваци’, ‘миризливи ганьовци’, т.н. Това е от тези защити.“

Тази книга според социолога издава, че пътят, който Биков извървява, е от интелигент към интелектуалец. И обясни разликата между двата типажа.

„Да бъдеш интелигент и интелектуалец дава огромно предимство. Но и риск за огромен грях. Оказва се, че можеш по много начини. Цинизмът започва да изглежда достатъчен. И моралът спира да играе роля. Разберете: интелигентът е като музеен работник, комуто са съобщили, че трябва да твори. По тази причина повечето интелигенти в нашата област правят от десета книга – единадесета. Те са ценители. В това има отговорност и грях. Интелектуалецът обаче е длъжен да е беззащитен. И точно това е направил Тома Биков в своята книга.“

Неприемане на историята

Последен микрофонът взе самият автор, който обясни идеите застъпени в книгата. Една от основните му тези е, че сме превърнали нашето национално нещастие в ритуал и постоянно го идолизираме. Примери за това са Ньойският договор, първата национална катастрофа, втората национална катастрофа – сякаш без тях не можем да живеем.

„Винаги има някой, който твърди, че нещо не се е случило. А то се е случило.“

Друг пример е Цар Борис III и спасяването на българските евреи, и в същото време депортирането на 12 000 евреи от Егейска и Вардарска Македония. И в двата случая съдейства един и същи човек.

„Това не можем да го приемем. Казваме няма как, той трябва да е или злодей, или герой. Така е в почти всяка ситуация. В българската история често един и същи човек прави диаметрално противоположни неща. Приеман е или като злодей, или като герой, но не и в своята цялост.“

Инстинкт за оцеляване

Въпреки това българският народ сякаш по природа има инстинкт за самосъхранение, който ни спасява в кризисни ситуации.

„Поради тази причина сме преживели три революции“, коментира Биков.

Трите революции са Освобождението, 9 септември и 10 ноември. И тук има ключов нюанс.

„За много кратък период от време успяваме да надхитрим историята и да излезем оцелели. Не победители, а оцелели. И затова твърдя, че революциите са периодите на победителите, а контрареволюциите – на оцелелите. В тях управляват оцелелите, а не победилите.“

Бъдеще без идеологии

Книгата завършва с глава, насочена към бъдещето. Българската съвременна история преминава през трите основни идеологически системи – национализъм, социализъм и либерализъм – чиито цели са приключили и завършени, според Биков.

Имаме национализъм като държавна идеология до 1944 г. После имаме социализъм като държавна идеология до 1989 г. Сега държавната ни идеология е либерализъм. И трите системи в своя генезис са утопични, защото имат определена крайна цел, която да спре историята, да доведе края на историята. И трите са изчерпани откъм възможност да постигнат целта си, казва авторът.

„Днес сме много тъжни за Ньойския договор и за неосъществената наша мечта за национално обединение, но едва ли има хора в България, които вярват, че в средносрочна или дори дългосрочна перспектива ще придобием Егейска и Вардарска Македония, още повече със силите на армията.

Тъжни сме, но не оценяваме, че национализмът, който се заражда в началото на 19-и век в България, постига своята цел. Неговата цел е да създаде българска национална държава. И никой не говори за този голям успех на национализма, да имаме своя собствена национална държава. В света има хиляди етноси, но само около 250 държави и ние сме една от тях. Вместо това ние казваме: не, ние се провалихме, защото не успяхме да постигнем Санстефанския идеал. Той е идеал и никога не е бил реалност. Това води до разочарование, нещастие на нацията, защото сме си поставили нереалистична цел.“

По същия начин имаме разочарование от социалистическият период. Там голямата цел е равенство, справедливост. Приключва с разочарование, след като социалистическият блок загуби Студената война.

„Така социализмът приключи и ние пак сме от страната на загубилите. Това ни даде пореден повод да се оплачем, въпреки че дори не зависеше от нас.“

А днес сме в либералната идеология, която според Биков се е „вцепенила“ след приемането ни в Европейския съюз (ЕС) през 2007 г. По какво го е усетил? По реакцията на най-либералните хора в страната. Те казват: „Това не е истинският либерализъм. Истинският либерализъм е нещо съвсем друго. Хората просто са лоши. Те не стават за либерализъм“.

Когато бил дете, Биков чувал същото нещо в късния социализъм, пък и досега: „Това не беше истинският социализъм. Истинският социализъм е друго, ни просто не можем да го направим, защото сме лоши хора“.

„Аз твърдя, че истинският социализъм и истинският либерализъм са това, което се случва, а не това, което един или друг човек си представя. Това, което се случва в момента, е либерална демокрация. Да, с всичките ѝ дефекти. И да, в центъра на Западния свят, в САЩ и Западна Европа очевидно има криза на либералната идентичност и на доверието в тази идеология.“

Какво следва? И къде сме ние?

И тук въпросът е: какво идва след това, пита вторът и отговаря.

„Няма потенциал за нов идеологически сблъсък. Няма алтернативна идеология. Ако през социализма мечтата беше да се присъединим към ЕС и да станем либерална държава. Ако през национализма имахме мечта за либерална и социалистическа държава. То в момента ние нямаме нова идеология. И не само ние. Никъде няма. И аз твърдя, че сблъсъкът, който се случва в момента, не е между алтернативни идеологии, а между последната оцеляла идеология в лицето на либерализма и различните култури.“

Заради това са големите драми в Близкия изток – там въпросът не е идеологически, а културен, спори Биков. Либералната идеология вече не очарова, а започва да принуждава. Така още повече губи своето очарование. Защото когато през 1989 г. си отиде комунистическият режим, тук имаше масово очаровани хора – от Запада, от либералната идея. Дали я разбираха, е друг въпрос.

„Всички ходехме с фланелки с американското знаме. Кой прави това сега? Сега виждам мъже с дълги бради, което е друга култура.“

Но либерализмът има своята алтернатива, независимо дали тя ни харесва или не. И тя не се случва в либералните среди – с нови полове и права – а сред мексиканското население в САЩ и в арабските диаспори в Европа. Там хората създават друг културен модел, тотално чужд на европейския или американския.

И къде сме ние, е въпросът? В центъра на западната цивилизация или в нейната гранична зона?

„Ние се срамуваме да кажем, че сме гранична зона, макар географски да сме в периферията на Запада. Доскоро бяхме периферия на руската цивилизационна зона. След византийската, бяхме периферия на османската… Ние имаме една и съща позиция, но в различни цивилизации. И поради това сме развили много добър инстинкт за оцеляване. И аз твърдя – и съм оптимист в книгата – че ние в тази тежка цивилизационна криза, в която се намираме, ще бъдем сред тези, които ще оцелеят. Може и да не победим. Но ще оцелеем.“