Съдбоносни изпитания

Настъпват времена на тежки изпитания за Западната цивилизация, за нейните Лидери и защитници – НАТО и най-вече САЩ. Регионална война, икономически и морални изпитания, които никога не са стояли с такава острота пред Европейската цивилизация. Витае призракът на Трета световна война.

Плашилото

Дотам го докарахме, Путин да плаши НАТО с Бомбата, така както се плашат малки деца с Торбалан!

ДВЕ години вече лидерите на НАТО, и преди всичко левичарската администрация на президента Байдън, неспирно изпращат сигнали на (термоядрен) Страх към кремльовския господар.

Вече стана навик на Путин да устрашава едва ли не всеки ден плашливите американо-европейски лидери с ядреното Плашило, измислено още от Хрушчов, който смаза с него младия Кенеди през 1961 г. във Виена.

Ядреният шантаж

Още тогава Хрушчов решава, че младият президент е не само неопитен, но и крайно нерешителен. Той споделя със своя син, след фиаското в залива на прасетата: „Не мога да разбера Кенеди. Наистина ли е толкова нерешителен!?“ [Berlin 1961: Кеnnedy, Khrushchev, and the Most Dangerous Place on Earth, 2008 Penguin Group]

В навечерието на срещата (насрочена във Виена за 1961 г.), Хрушчов свиква съвещание на Президиума на КПСС (Политбюро). Той обявява пред членовете на Президиума, че е готов да поеме рисковете от война около Берлинската криза и че най-добре знае точно как да я избегне. Според него европейските съюзници, както световното и американското обществено мнение, ще попречат на Кенеди да прибегне до ядрено оръжие срещу евентуална промяна на статута на Берлин. Хрушчов заявява, че Кенеди толкова се страхува от войната, особено ядрената, че въобще няма да предприеме никакви агресивни действия.

Непосредствено преди срещата във Виена, Кенеди се среща с генерал Шарл дьо Гол в Париж. Последният директно го съветва: „… Ако Хрушчов толкова иска война, ние следва ясно да му покажем, че ще си я получи“. Както се разбира, Кенеди не спазва мъдрия съвет на генерала.

Срещата във Виена (3 и 4 юни 1961 г.) е истинска катастрофа за Кенеди.

Хрушчов нагло и безцеремонно го заплашва с война и дава да се разбере, че ядрената война не го тревожи. На всичкото отгоре президентът се впуска в идеологически дебат с Хрушчов (въпреки, че е посъветван да не го прави), имайки прекалено силна вяра в способностите си да бъде убедителен. Но бързо се убеждава, че е безсилен да надприказва един подготвен марксист с дългогодишен опит в диалектическото дебатиране. Разгромът за Кенеди е пълен – Хрушчов триумфира – дори споделя със свой съветник, че смята Кенеди за неопитен, дори незрял.

Така ядреният шантаж, изобретен още от Хрушчов, стана едно от главните оръжия на Путин.

А ето какво пише големият визионер сър Ейър Кроу по въпроса за шантажа в междудържавните отношения, още преди 120 години ( 1907 г.):

Усилията на изнудвача обикновено се обезсмислят още при първото твърдо противопоставяне и решимост от страна на обекта на изнудването, да се изправи смело пред всички възможни рискове от неблагоприятни ситуации, отколкото да продължи по пътя на безкрайните отстъпки. … Другата възможност за обекта на изнудването е да се подаде на заплахите от изнудвача, което само ще засили позициите на последния.
Но отдавна е доказано от историята, че това може да донесе само временно спокойствие на жертвата и със сигурност ще доведе до подновяване на тормоза с още по-високи претенции, след все по-кратки периоди на благосклонно търпение.

Действайки по същия хрушчовски шаблон, всеки път Путин установява, че плашенето с Бомбата има ефект – Западът започва да се гърчи и все нещо забранява на Киев.

А това още повече амбицира Путин да навива още и още гайките на Термоядреното изнудване, защото смята, точно като Хрушчов, че Западът е слаб и се огъва под натиск.

Дори има сведения, че в неговото обкръжение битува мнението, че САЩ няма да посмеят да отговорят с ядрено оръжие, дори и Русия да удари страна от НАТО с такова.

Путин затова и започна войната – защото установи (също и на единствената лична среща), че Байдън е Слабак, за разлика от Тръмп, който:

– два пъти го опърли в Сирия,
– даде ракети „Джавелин“ на украинците още преди войната,
– скъса договора за ракетите със среден обсег, който Путин нагло газеше 10-ина години,
– наду неимоверно военния бюджет на САЩ,
– дисциплинира страхливите европейски лидери, така че да увеличат военните си разходи (затова войната ги завари по-подготвени),
– за първи път приложи мерки срещу деиндустриализацията,
– започна борбата с китайския шпионаж, кражбата на индустриални тайни и вноса на субсидирани стоки,
– директно и лично заплаши Путин, „че ще му изгори златните кубета“.

А пък идват и избори, затова администрацията на Байдън не смее да прави резки движения, да не би да ѝ падне рейтингът, и постоянно отстъпва пред натиска на Путин да не разрешава на Украйна използване на дългобойни оръжия.

Това поставя Запада в трудна отбранителна позиция, която демонстрира слабост не само пред Москва, но и пред международната общност, която с учудване забелязва как световният хегемон (САЩ, подкрепен от НАТО и другите азиатски съюзници) проявява недопустима слабост.

Деиндустриализацията

На всичко отгоре публично лъсна отдавна известният факт, че САЩ и Западът са дълбоко деиндустриализирани, вследствие левичарския глобализъм – също и по отношение на Военната индустрия.

Така в САЩ драстично е намалял броят на частните компании основни военни доставчици, като броят им от 51 след края на Студената война понастоящем е намалял до 5!

Обаче преследвайки ефективност, тези компании постепенно възприеха „щадящ тип производство“ – търговска стратегия, предпочитана от автомобилната индустрия и същевременно базирана на малко резервни части в запас. По този начин се спестяват пари, а производството е разсъсредоточено по целия свят с цел икономическа изгода, а не военна необходимост.

Стратегически суровини като например специални метали и редкоземни елементи се купуват от враждебна във военно отношение страни като Китай, пак по същите съображения.

– Самолети
Производството е кооперирано по целия свят, така например крилата за самолетите F-16 се произвеждат в Израел.

– Установки за залпов огън HIMARS
В началото на 2021 г. Lockheed произвежда по 48 HIMARS годишно, а в началото на 2023 г. е достигнал темп от 60 броя годишно. Но достигането до целта от 90 броя ще отнеме още 18 до 24 месеца, според главния оперативен директор на компанията Франк Сейнт Джон. В същото време Румъния чака на опашката, за да получи 300 броя HIMARS, след нея Полша за същото количество, да не говорим за останалите членове на НАТО. Същевременно в Украйна са изпратени 8 (по други сведения 12). Смята се, че в американската армия има около 400.

– Снаряди
В началото на 2023 г. украинската артилерия изстрелва всеки ден 6000 снаряди, т.е. 180 000 на месец, което е два пъти повече от производството на САЩ и Европа взети заедно. Например по отношение разхода на боеприпаси в началото на войната, за един месец украинската артилерия изстрелва толкова снаряди, колкото е целият запас на Великобритания. А понастоящем вече близо година ЕС не може да осигури производството на един милион снаряди за Украйна, като същевременно Северна Корея вече е доставила на Русия към края на февруари 2024 г. 3 млн. артилерийски снаряда.

Изследване на Bain & Company, което се основава на публично достъпна информация, установи, че руските фабрики се очаква да произведат или обновят около 4.5 млн. артилерийски снаряда през 2024 г. в сравнение с комбинирано производство от около 1.3 млн. снаряда в европейските нации и САЩ.

Тъй като запасите в Съединените щати постепенно привършват, а американските производители на оръжия все още не могат да се справят с темпото на боевете в Украйна, Пентагонът се обърна към два алтернативни източника на боеприпаси, за да се справи с дефицита: единият е в Южна Корея, а другият – в Израел. Решението да се изпратят стотици хиляди артилерийски снаряди от складове в тези страни като подкрепа на въоръжените сили на Украйна е показателно за ограничения капацитет на индустриалната база на САЩ. Така например от 85 държавни заводa за снаряди след ВСВ са останали 4.

– Експлозиви
Западните отбранителни компании предупреждават, че зависимостта от китайския памук (по-точно „памучни линтери“), използван в барута за боеприпаси, застрашава способността им да разширят производството, докато западните страни се надпреварват да въоръжават армията на Украйна. Китай доставя почти половината от целулозата от памучни линтери, търгувана в световен мащаб, според СТО.

– Оръдия
Така например в западната стратегия за водене на конвенционална война, след края на Студената война (а и преди това), се неглижираше ролята на артилерията за сметка на авиацията. САЩ и западните страни имаха преимущество в авиацията близо до 3:1 спрямо Китай и Русия взети заедно, докато в артилерията съотношението беше близо до обратното. Разчиташе се предимно на превъзходство в авиацията. Такава стратегия беше оправдана в локални войни като Ирак и Афганистан, но войната в Украйна е друга, това е война предимно позиционна и артилерийска.

– Танкове, ракети
Положението е подобнo.

– Интегрални схеми
Друг, изключително важен сектор от американския военно-промишлен комплекс (ВПК), е производството на интегрални схеми, ИС/IC (неправилно наричани „чипове“). ИС са сърцето на всички интелигентни съвременни оръжия, от ракетите и дроновете до самолетите и подводниците. Texнoлoгиятa зa пpoизвoдcтвo нa ИС e създадена пpeз 70-тe гoдини нa минaлия вeĸ в САЩ, които бяха cвeтoвeн лидep в пpoизвoдcтвoтo им до края на Студената война, когато това производство беше изнесено извън САЩ, в страни с евтина работна ръка. Така американските компании реализираха огромни печалби, но това сведе контрола на САЩ върху световната полупроводникова индустрия от близо 100% до едва няколко (и то предимно във фирмата Intel). Най-голям производител сега е тайванската (!) TSMC, а след тях следва Китай.

Видно е, че макар западното въоръжение да е значително по-качествено от руското, неговият наличен брой, както и темпът на производство, не са достатъчни за една скоротечна и масова конвенционална война. Това е дефицит, за наваксването на който са необходими години.

Изходът от тази война до голяма степен ще се реши от борбата между ВПК на Запада и Русия, подобно на изхода от ВСВ, където победата беше на страната на по-мощния ВПК на Съюзниците в сравнение с този на Оста (тогава общото промишлено производство на САЩ беше близо 70% от този на Съюзниците).

Веднага се забелязва абсурдът на тези разсъждения.

Поначало ВПК на дадена страна е надстройка на стопанската ѝ мощ. Например САЩ и главните им съюзници (НАТО, Япония, Канада, Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия) държат 63% от световния военен бюджет за 2023 г., а Руската федерация (РФ) – съответно 3.8%. Ако пък присъединим и КНР като потенциален съюзник, съотношението става 17% от световния военен бюджет.

С други думи, съотношението във военните бюджети е много по-благоприятно сега за Запада спрямо Русия и Китай, отколкото е било по отношение на Съюзниците спрямо Оста през ВСВ.

Как да си обясним тогава неспособността на западния ВПК да осигури решителната победа на бойното поле, вследствие огромното си финансово и научно-техническо превъзходство?

Според нас главните причини за това положение в развитието на военните действия са:

– Липса на капацитет за производство на въоръжение в страните от НАТО вследствие рязко ограничаване броя на военните доставчици, поради деиндустриализацията, причинена на свой ред от глобализма в световен мащаб. Това постави западното военно производство и стратегическите доставки на чисто търговска основа и често в зависимост от един световен производствен център, при това потенциално враждебен, като Китай.

– Спорен подход на западните военни стратези относно съотношението на отделните системи въоръжения в голямата конвенционална война.

Така неоМарксизмът неспирно разяжда Запада и преди всичко Америка, като Ракови метастази. Една такава е Глобализацията, действаща най-вече в интерес на световните глобални корпорации, отдавна овладени от левичарите на ниво мениджмънт (само една успешно се съпротивлява).

От своя страна тези корпорации са донори на неомарксистките движения, които пък им осигуряват нови пазари за трилиони долари (Зелени политики, „Спасяване на Планетата“ и т.н.):

джендъризъм, ЛГБТ-изъм, зеленизъм, затоплизъм, веганизъм, наркоманизъм, абортизъм, DEI*-изъм, СRТ**-изъм, неомарксистки футуризъм т.н.

Съдбата на САЩ и Света се решава след по-малко от два месеца. Ако победи Левичарската/неоМарксистка групировка, тежкό на Западния свят и на нашата Родина в частност.

Повечето от горепосочените движения вече присъстват в страната ни и натискът върху децата и обществото само ще се засилва в посока:

деконструкция на буржоазната държава, морал и семейство и изграждане върху руините на Прекрасния Нов свят. Там, където ще живеят Новите хора – еднакви, безполови, с мозъци качени в Облака и управлавани от ИИ. Те ще се занимават само с наркотици, развлечения и игри в Добавената реалност, а Работата ще се върши от Машините (Херберт Маркузе).

Обаче от другата страна ни блъска групировката от петоколонници на Русия, наследници на управляващите преди 9 септември 1944 г. Те само чакат удобния момент, ако Западът отслабне, да отворят Портите, за да нахлуе путинската престъпна шайка, в очакване да бъдат назначени за Надзиратели в мечтаната Задунайская губерния, където да вършат същото като предците си.

А в това време Държавният кораб се носи неуправляем към тия две блъскащи се Канари, подобно на митичните Сцила и Харибда.

На мостика няма никой, а офицерите са вплетени в безразсъдна битка за поста на капитана. Машините тракат и прекъсват, екипажът е зает да наблюдава и подкрепя борбата, а пък пътниците пребивават в безпаметно алкохолоподобно опиянение, блъскат карти или се попържат едни други.

Ако не едната, то другата Канара, вероятно ще ни смаже.

МИСЛЕТЕ, ХОРА! Докато все още можете.

*DEI (Diversity, equity inclusion): Разнообразие (задължителна наличност в обществените групи на „клети малцинства“), Справедливост (според неомарксистките разбирания, достигане на „равни достижения“ за всички независимо от личните им качества, в интерес на „клетите малцинства“) и Включване (осигуряване на „клетите малцинства“ достъп до всички възможности в обществото, независимо от личните им качества).

**CRT (Critical race theory): Критична расова теория. Левичарска теория най-вече за „белия расизъм“. Според нея расизмът е такъв и е укорим, когато е насочен от белите към други раси. Расизъм спрямо белите (към който се призовава от левичарите), не е расизъм, а справедливо отношение към бялата раса (предимно белите мъже), заради злините, които е причинила на човечеството.