Д-р Светлозар Василев: Психичната травма от комунизма се предава в следващите поколения

По повод 1 февруари 2022 г., когато за 12-и път отбелязваме Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим, разговаряхме с д-р Светлозар Василев, какви травми е нанесъл този строй и идеология, върху българския народ, и как човек да ги разпознае и да се излекува от тях.

Д-р Светлозар Василев е психоаналитик и преподавател в Нов български университет. Автор е на две книги: „Огледало на въображението. Психоанализа на филмовото преживяване“ и „Съвременна клайнианска психоанализа“, както и на множество статии в областта на психиатричната епидемиология, общественото здраве, психоанализата и изкуството.

Новетика: Какво е комунизмът за Вас?

Д-р Светлозар Василев: Изживял съм първите 21 години от живота си в тоталитарна България. Без да го желая, нагласите към живота са ме формирали донякъде. Съзнателното ми отношение, още когато навлизах в юношеството, бе да съм в опозиция – първоначално като интерес към западната култура, до която имахме достъп чрез френските комикси, световната и европейската литература.

Музиката и спортът имаха огромно значение за нашето поколение и, слава Богу, израснах в семейство, което ми осигури достъп до образци и ценности, различни от пропагандата и телевизионната попкултура. По-големият ми с осем години брат ме въведе в света на Крийм и Джими Хендрикс, така че в махалата ми бяха интересни момчетата, които се слушаха Дийп Пърпъл и Лед Цепелин. 14-годишен започнах да ходя на дискотека и бях изумен от контракултурата, която открих. Така открих открих Моторхед, АС/DC и Джудас Прийст, на 15 започнах да тренирам ръгби, да ходя на борсата за плочи, край Цирка, на Кравай и Синьото бистро. По-късно дойдаха Ред Ход Чили Пепърс и Фейт Ноу Мор, още книги, кино, изобразително изкуство и класическа музика.

През цялото това време комунизмът присъстваше – директорката стоеше на входа на училището и ни връщаше, ако не сме прилично подстригани и с униформа. Това бе времето, в което милицията ни арестуваше заради начина, по който се обличахме и музиката, която слушахме, а съответните отдели на Държавна сигурност бе вербувала момчета от Кравай за доносници. Помня как политическият офицер в казармата ме удряше с чук по пръстите, защото бях пуснал сръбска рок радиостанция, докато миех подовете нощем. За ареста и престоя в концлагера Белене на моя дядо разбрах едва след падането на Желязната завеса през 1989 г.

Новетика: Коя е най-сериозната травма, която комунизмът нанесе върху съзнанието на българина?

Д-р Светлозар Василев: Травмата има много измерения. Едно от тях е поголовното физическо унищожаване на българската интелигенция, убийствата, национализацията на собствеността и изселванията.

Тези събития довеждат освен до обезкръвяване на нацията, и до тежки психични последствия, известни в психиатрията с имена като „пост-травматично стресово разстройство“, „личностова промяна след преживяно политическо насилие“, депресивни състояния и по-неуловими изменения като тоталитарна психика, заучена безпомощност, пасивна агресивност и други. Коварното при тях е, че не преминават от само себе си, а се предават в следващите поколения.

Новетика: Дайте примери със свои пациенти, които сте лекувал от такива травми.

Д-р Светлозар Василев: Вече разполагаме не само с клиничен опит, а и с данни от изследвания. Последиците от психичната травма в България не се различават от тези в другите страни – мозъкът и психиката реагират по един и същи начин на травматичните обстоятелства, без значение дали те са свързани с политическо или семейно насилие, човешка злина или природни бедствия.

Протичането и тежестта на проявите обаче са много различни, защото травмата, причинена от човек, се преживява като много по-голямо зло от земетресения или наводнения. Разликата е, че доверието в другия се губи често пъти за цял живот. Голямо значение има и културата – комунизмът причини тежки вреди и защото цялата социална тъкан бе увредена от тоталитарния контрол и репресии.

Какви точно симптоми ще развие отделният индивид, зависи от съчетаване на много фактори. Ако справянето с травмата е възпрепятствано от т. нар. „заговор на мълчанието“, тя най-често се соматизира и проявява като високо кръвно налягане, сърдечно-съдови, стомашно-чревни и имунни нарушения.

Психосоматичните проблеми варират от леки до сериозни язви и инфаркти. Едно проучване от началото на 90-те години на 20-и век на колегите Томов и Генчев, които обхванаха над 500 членове на Клуба на репресираните, установи огромен процент психосоматични, но и психични разстройства сред тях.

Въпреки очевидната връзка, нито един от тях не си обясняваше здравословните и социалните си проблеми с преживяното по време на комунистическия режим и нито един от тях не се възползва от предложената безплатна медицинска и психотерапевтична помощ. Това е обяснимо с това, че през живота им никой не им е признал факта, че са жертви на политическо насилие и не е предоставил каквато и да било грижа на оцелелите.

Как да повярваш на следващите правителства и да влезеш в досег с някои от най-болезнените спомени и преживени унижения? За съжаление, това поколение вече не е сред нас, но ние – децата и внуците на преживелите комунизма – имаме за задача да изучим и съхраним паметта за случилото се и да помогнем на себе си и на тези, които идват след нас, да интегрират зверствата в семейната си история.

Инак, както знаем, тя се повтаря – явление, което в психоанализата е известно като травматично повторение.

Новетика: Кои черти на българина са пряко следствие от комунизма?

Д-р Светлозар Василев: Най-вероятно преживяното от българина политическо насилие играе роля във всяка негова черта. Но не е само миналото – начинът, по който живеем тук и сега, също играе роля.

Унищожаването на експертността (учители, учени, медици), обезценяването на образованието, културата на нарцисизма и хибридните политически войни за влияние, са ключ към разбиране на съвременността.

В същото време, трябва да отбележим, че през цялото време на комунистическия терор е имало достойни българи, които са се съпротивлявали. Препоръчвам на всеки да прочете „Следеният човек“ (издателство „Фама“). Това е биографията на големия наш кинорежисьор Веселин Бранев, който е вербуван и принуден да доносничи още като ученик. По-късно той емигрира в Канада, а когато след промените се завръща в България, открива в досието си снимката от ученическия си бележник, откъсната от офицера и залепена на заглавната страница.

За да си представим похватите на Държавна сигурност, трябва да се поставим на мястото на това 14-15-годишно момче, което е извикано в най-мрачния отдел на милицията, заплашвано и принудено да доносничи срещу приятелите си.

Знам от баща ми как са се опитали да вербуват и него, как са го „посъветвали“ да не се жени за майка ми и как офицерът е излязъл от стаята, оставяйки пистолета си на бюротo срещу него.

Свидетелства за безцеремонното нахлуване в съдбите и личния живот има много – както лични истории и документи, така и руините на Белене, Ловеч, Скравена. Имаме и прекрасни литературни образци като „Следеният човек“ на Бранев и „Разрухата“ на Владимир Зарев. Създадени са добри публицистични предавания като поредицата „Отворени досиета“ на Катя Атанасова и документални филми като „Горяни“ на Атанас Киряков.

Новетика: Къде сме ние, в сравнение с други пост-комунистически държави?

Д-р Светлозар Василев: Мога да споделя единствено впечатленията си от наблюдения, направени покрай посещения и участие в професионални срещи в моята област в Източна Европа. Те ме карат да мисля, че страни като Полша, Чехия, Румъния и Унгария са по-напред от нас в справянето с травмите от комунизма.

Изследване на Евробарометър показа, че гражданите от страните от Източна Европа четат в пъти по-рядко научни статии, включително научно-популярни, и съответно много по-рядко базират становището си по здравни, социални и политически въпроси, на доказателства. Пост-комунистическите страни боравят с вярвания, докато по-старите демокрации изискват аргументи, основаващи се на научни методи.

Новетика: Защо много българи имат носталгия по комунизма?

Д-р Светлозар Василев: Част от българите са били инициатори или участници в случващото се, а други са облагодетелствани от комунистическия режим по един или друг начин.

Имайте предвид, че според официални данни, агентите на Държавна сигурност са били 250 000. Тази цифра е след неколкократно прочистване на архивите от съответните служби, но дори да приемем нея за истина, това означава, че един на 30 българи е бил агент. Т.е., във всяка втора фамилия е имало доносник или апаратчик на властта.

Друга част от българския народ не са били инструмент на репресивния апарат, но са били съучастници или са живели със съучастници. Третата част са репресирани или потомци на репресирани.

Разбирате размерите на травмата и колко страх, срам и вина пречи да се говори по темата. Едва след свободата да говорим, идват изследванията и систематичните опити за справяне. Германия го направи, Израел го направи, Русия е на километри разстояние от тази крачка. България е между тях, но няма съмнение, че сме по-близо до Русия, отколкото до развитите европейски държави. Затова и те са развити, а ние не.

Новетика: Какво е лечението на травмите от комунизма?

Д-р Светлозар Василев: За съжаление, като общество още не сме се разделили с комунистическото минало. За да се излекуваме, трябва да го познаваме и да се изправим лице в лице с болката, вината, срама, да знаем кой кой е и какво е вършил.

Интересът към темата обаче затихна след активния дебат в началото на 90-те години на 20-и век. Малкото изключения потвърждават това правило. Мисля, че е нужно да поддържаме разговора жив, да продължим с изследванията, да се напишат още добри книги, да се създадат филми, следващите поколения да участват в тези процеси и да дадат своя принос.

Личните ми приноси в този процес са съвсем скромни – преподавам за тоталитаризма, комунистическото минало и пост-тоталитарното ни настояще, видени през призмата на моя опит и професия. Мисля, че съм „напипал“ как да го правя така, че студентите ми да се заинтересуват и да участват активно.

Преди две години в Нов български университет стартирахме работа по програма за гражданско образование, философията на която е вдъхновена точно от разбирането за пагубните последствия на политическото ни минало върху социалното участие и психичния живот на участниците в тези процеси.

Надяваме се да преобърнем ниския интерес към груповия живот, пасивността и липсата на социални умения, породени от репресиите и затвърдени от глобализацията и навлизането на интернет, в активна позиция, и да помогнем за развитието на качества, които да я направят възможна.

Участвам в проекти като REMEMBER на Александър Генчев, благодарение на който представители на изкуството, културата и академичната среда могат да работят заедно, и то на място като лагера Белене. Ефектът на това да стъпваш по същото парче земя, по което е стъпвал дядо ми, и да дишаш въздуха, напоен с кръвта на толкова достойни българи, е неописуем.

Почти всички, които бяхме там през октомври миналата година, се разболяхме, сънувахме кошмари и имахме огромна нужда да говорим помежду си за преживяното. Написахме текстове, замислихме нови инициативи, привлякохме нови хора. Болезнен, но много важен процес на себелечение.

Професията ми на лекар и психоаналитик много ми помога да продължавам да вървя по този път. Семейната ми история ме прави съпричастен към съдбата на пациенти, които са пострадали много повече.

Ако имате опита и знанията да разпознаете травмите от комунизма, ще се учудите колко много са нанесените вреди. Те не приключават със смъртта на репресираните и насилниците, а се предават от поколение на поколение. Докато бъдат излекувани.