Д-р Стефан Иванов: Престъпност през комунизма нямаше – дали?

Наистина ли през комунизма беше по-спокойно, сигурно и нямаше престъпления? Как спомените и представите на българите се различават от данните на МВР архивите и досиетата? И защо преди 1989 г. не се смяташе за кражба да „вземаш“ от работното си място и да даваш рушвет?

По тези и още въпроси разговаряхме с историка д-р Стефан Иванов, автор на новата книга „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“.

Премиерата на книгата ще се състои на 26 март 2024 г. (вторник) от 18:00 часа в Зала 1 на Централен дом на архитекта към Съюза на архитектите (София, ул. „Кракра“ 11), а участници ще бъдат проф. д-р Момчил Методиев и проф. д-р Веселин Вучков. Вход свободен.

Новетика: Какво Ви провокира да напишете книгата?

Стефан Иванов: Професионалният ми интерес като историк е да изследвам белите петна в нашата наука и в обществената памет, а не да преразказвам за стотен път вече написани тези или широко известни личности. На пръв поглед парадоксално, но ние не сме изучили и разказали докрай много неща дори и за най-близкото ни минало – съвременната българска история. Проф. Вихрен Чернокожев казва, че „когато една травма остава неизговорена, несподелена, недоосмислена, нелекувана, пораженията ѝ са все по-трудно преодолими“. И понеже мисля, че той е напълно прав, се насочих точно в тази посока.

Новетика: Откъде са данните?

Стефан Иванов: Нека първо споделя, че над 90% от данните, спомените и изводите на това изследване се публикуват за първи път. Никога никой друг период от следосвобожденската история на България не е изследван съдържателно и в цялост – нито Царство България, нито НРБ, нито годините на посткомунистическия преход.

Данните на моето изследване са най-вече от исторически извори от епохата – от архивите на МВР и от тези на т. нар. Комисия по досиетата. Въпреки че историографията по темата е сравнително бедна, разчитам и на прекарани през критичен поглед лични спомени на бивши управници, милиционери, престъпници, следователи, служители в затворите. Така че всичко, което ще прочетат хората, притежаващи моята книга, са факти, данни и статистики, които въпреки своята секретност и недостъпност за широката публика, отразяват съвсем точно действителността. Те носят конкретните имена на престъпници, на служители на МВР, на улици, градове, села, дати и доста пълни подробности от разследванията.

Новетика: Как се различават нивата на престъпност през периода 1944-1989 г. – в реалността и в спомените на българите?

Стефан Иванов: Спомените, без значение дали са лични или групови, са нещо субективно, а фактите и данните от документите на епохата – обективно. Така че в това вечно разминаване между памет и документи предимство, разбира се, има втората група аргументи. Носталгията е по-скоро присъща на персонални тежнения към отминалата младост, а не отразява действителността. Отделно човешкият мозък е така устроен, че с годините той (вероятно поради инстинкт за самосъхранение) „потушава“ негативните спомени и често идеализира и запазва положителните моменти. Много точно проф. Даниела Колева описва носталгията като „обърната назад утопия, която обаче вижда миналото не такова, каквото е било в действителност, а такова, каквото е обещавало да бъде“.

Ако трябва да допълня нещо за данните, то е, че нивата на криминалните престъпления, извършени в България между 1944 г. и 1989 г. са доста по-високи, отколкото са предположенията и „спомените“ на хората. Това се дължи, разбира се, най-вече на всеобхватната цензура, която е неизменна характеристика на всяко тоталитарно общество, в това число и на комунистическия режим. Част от престъпленията пък не се споделят дори и от жертвите поради срам и страх. Такива са например голяма част от изнасилванията, особено в първите години на НРБ.

Новетика: Кои са най-честите престъпления през комунизма?

Стефан Иванов: Сред четирите вида престъпления, които аз подробно изследвам в книгата си – кражби, грабежи, изнасилвания и умишлени убийства – огромният процент са кражбите на обществено и лично имущество. Те обаче са доста различни в своята същност, най-малко защото се крадат различни неща през различните години. Например архивните документи на МВР от периода показват, че в първите 10-15 години след преврата на 9 септември 1944 г. се крадат предимно храни и дрехи – т.е. стоки от първа необходимост. Отделно от това, данните показват, че откраднатото не се препродава с цел печалба, което означава, че то се изяжда и износва от крадците. Последното е доказателство за сериозните дефицити на стоки от първа необходимост и всеобхватна продоволствена криза в обществото поне до края на 50-те години на миналия век.

Кривата при грабежите през годините показва непрекъснат ръст нагоре. При тежките криминални престъпления – изнасилвания и умишлени убийства – също има редица примери на жестокост, садизъм и не на последно място – натъкнал съм се и разкривам конкретни случаи на серийни и масови убийци, серийни изнасилвачи и правя анализ на рецидивизма сред престъпния контингент.

Новетика: По-строго ли е било прилагането на закона през комунизма? Как са се управлявали затворите?

Стефан Иванов: Първо нека спомена, че философиите на двата наказателни кодекса (НК), които действат по времето на НРБ, са съвсем различни. В единия (от 1956 г., който наследява действалия дотогава Наказателен закон) се следва разбирането, че трябва да се налагат колкото си може повече и по-дълги ефективни присъди. Вярва се, че това ще играе превантивна роля да се извършват по-малко престъпления.

Вторият НК пък (от 1968 г.) е значително либерализиран – намаляват не наказанията; въвеждат се по-леки мерки, с които се вярва, че обществото ще „помогне“ на престъпниците да се поправят и да се ре-интегрират успешно в него. Данните обаче показват, че това очакване е несъстоятелно и на практика няма никаква връзка между строгостта на законодателната норма и броя и тежестта на извършените престъпления. Дори и наличието и ефективното изпълняване на смъртно наказание до последните дни на режима не оказва възпиращо влияние върху тези процеси.

За живота в затворите съм публикувал интересни мнения на дългогодишния началник на Пазарджишкия и впоследствие – на Централния Софийски затвор – Ангел Топкаров, на затворници и надзиратели. Местата за изтърпяване на наказанията се управляват както цялата страна – в условията на строг партиен контрол от страна на БКП.

Новетика: Мнозина живеещи през комунизма чистосърдечно признават, че са крали от работното си място – като например строителни материали, нафта – но не смятат това за престъпление. Как си обяснявате този мироглед?

Стефан Иванов: Напълно вярно. Тук ще Ви отговоря не аз, а два цитата от онези години. Вероятно знаете, но заплащането за работа в ТКЗС е било мизерно – стотинки на ден. Поради практическата липса на строг контрол всеки работник, който иска, е имал възможност „да си вземе“ зеленчуци или каквато култура се работи за „собствени нужди“, без да плаща. И когато след време питат един такъв работник защо е крал, той отговаря: „Ама аз не съм крал. Това не е на някого, това е общо, кого съм окрал, посочете ми го?“

В писмено мнение председателят на Окръжния съд в Плевен през 1980 г. споделя: „Не се констатират никакви закономерности, що се отнася до кражбите. Като крадци пред Съда се изправят млади и стари, необразовани и образовани; всичко се краде. доколкото то е от полза за крадеца. Няма нито една незасегната от това област“. Не е нужно да добавям каквото и да било.

Новетика: Същото важи за корупцията и рушветите… Те каква част от престъпността са били през комунизма?

Стефан Иванов: И това е така. За явления като тези също има редица документи и свидетелства. Най-интересните от тях принадлежат на самия първи държавен и партиен ръководител Тодор Живков. В едно свое слово пред Политбюро на ЦК на БКП той гневно споделя пред колегите си, че ако в болницата някой не даде 5 лева на санитарките, никой няма да погледне болния. В друго изказване пак пред този висок форум той разказва, че в близкия до родния му Правец град Ботевград има Завод за тапети. Той произвеждал 22 вида от тях, но на пазара могат да се открият само пет. Според другаря Живков единственият начин да намериш някой от другите 17 вида е, „ако познаваш партийния секретар на завода“ и той ти ходатайства.

Иначе има и много други примери, отново с имена, години и градове, в които държавни, милиционерски или друг вид ръководни кадри, осъществяват подобна дейност „в своя лична полза“. Описал съм надлежно част от тях в книгата.

Новетика: Как се различава моралът на българското общество през комунизма и днес?

Стефан Иванов: Лично аз не вярвам не само в обществения, но и в каквато и да било друга колективна форма на морал. Моралът е строго личен, индивидуален.

От гледна точка на въпроса с криминалните престъпления това се доказва от едно доста широкообхватно и като брой респонденти, и като продължителност (над 10 години) изследване на затворници, извършили най-тежките криминални престъпления през разглеждания от мен период. Оказва се, че над 90% от тях са от „нормални“ семейства – с двама живи родители, с добро образование, със средни и над средните жилищни и материално-битови условия на живот, растящи в обикновена среда, изпълнена с приятелства и всички останали елементи на „нормалността“ от онова време.

Разликата между тогава и днес е, че в съвремието обществото поне не се опитва лицемерно да обяснява мнозинството извършени престъпления (каквито, разбира се, има по всяко време и във всички страни) с обществени, семейни или друг вид странични фактори. Науката в преобладаващата си част приема, че в огромната част от случаите на тежки престъпления, те са резултат на личността на извършителя и едва на второ място значение има взаимодействието ѝ с различни обществени фактори.

Новетика: Откъде идва нежеланието на българина да спазва законите?

Стефан Иванов: Да генерализираме с подобен извод е доста рисковано и не бих го направил. Като цяло обаче разочарованието и нежеланието да се спазват правилата идват най-вече от случаите, в които виждаш, че за някои „по-специални“ хора те не важат. Особено в периода на социалистическа България изобилства от подобни примери – има една прослойка от хора, които по-бързо получават жилища (често – дори по-евтини), влизат по-лесно в университетите, назначават ги веднага на исканите от тях работни места, растат по-бързо в кариерата си в сравнение с другите – „обикновените“.

Това е също добре описано с примери в книгата ми, но не само по себе си, а като фактор за извършване на престъпни деяния от страна на други, ощетени от тази несправедливост лица.
Има и още един интересен вид престъпление, което представям – „на инат“. Такива извършват някои деца от привилегировани фамилии, за да могат да „протестират“ или просто да „убиват скуката“. За тях отговорен фактор от правоприлагащите органи разказва, че „разбира основанията за протест, но не приема формите му“.