11 септември – денят, в който мечтите станаха уязвими

Никога няма да забравя датата 11 септември 2001 г.

Това беше първият учебен ден на сина ми в САЩ.

Училището беше в щата Ню Джърси, в едно градче, кацнало на скалите над река Хъдсън, откъдето се открива невероятна гледка към Манхатън. Ясно се виждаха кулите-близнаци на Световния търговски център в южния край на острова – два небостъргача от стомана и стъкло. Гордо се извисяваха във финансовия район, въплъщавайки материалната мощ на тази велика държава. Стъклените им очи наблюдаваха целия Манхатън и най-емблематичния символ на Америка – Статуята на свободата.

За мен Ню Йорк, и по-специално Манхатън, винаги е имал огромна притегателна сила. Обичах го още преди да съм го видяла. Мечтаех за него, за неговите прави улици и булеварди, за небостъргачите, за Бродуей и за Сентрал парк. Мечтаех да усетя уникалния му характер, който олицетворява точно това, което е Америка – колоритна съвкупност от културата на народи от цял свят, езиците на многочислени етноси и тяхното кулинарно изкуство.

Когато го видях за първи път, в една студена януарска вечер, блестящ от диамантените светлини на сградите, сред които се открояваше многоцветният Емпайър Стейт Билдинг, усетих какво означава сбъдната мечта. Това беше моят Манхатън, а близнаците бяха краят на моето пътуване. Те ми казваха, че няма нужда да ходя никъде другаде, че бях пристигнала там, накъдето ме теглеше сърцето.

След това дойде 11 септември…

Атаката

На този съдбоносен ден заведохме детето на училище. Бяхме развълнувани, защото това беше първият ден на едно ново начало и за него.

Директорката ни посрещна усмихната в кабинета си и започна да ни разказва за учебната програма. Трябва да е било малко преди 8:30 часа. Бъбрехме си весело, когато мобилният ми телефон иззвъня.

Беше моя приятелка, с която работехме заедно. Не отговорих на обаждането и дори малко се ядосах, защото тя знаеше, че сме в училището. Но тя продължи настойчиво да звъни и накрая вдигнах, за да разбера какво беше по-важно от първия учебен ден на сина ми.

Още преди да кажа „ало“, тя задъхано изрече: „Нещо става, някакъв самолет се разби в единия близнак“. Дори не можах да асимилирам новината; помислих, че става дума за поредната самолетна катастрофа. Казах ѝ, че в момента не мога да говоря и затворих. Часове по-късно научих, че това е бил полет 11 на American Airlines, разбил се в северната кула в 8:46 часа.

Продължихме разговора с директорката, всичко беше нормално и нямаше каквито и да било признаци за извънредна ситуация. След около петнадесетина минути моята приятелка пак започна да звъни и почти разплакана ми каза, че втори самолет се е разбил в другия близнак и че трябва веднага да отида в офиса. Още не знаех, че полет 175 на United Airlines се беше разбил в южната кула в 9:03 часа.

Когато стигнах до офиса, вече беше минало 10:00 часа. Тук искам да поясня, че сградата е на брега на река Хъдсън, откъдето много добре се виждаха близнаците. Всички бяха излезли навън и гледаха към това, което приличаше на кошмарно подобие на двете кули. Една колежка със сълзи в очите ми разказа, как единият близнак е рухнал пред очите им. Това е била южната кула, която се е срутила в 9:59 часа.

Научих, че е имало трети самолет, който се е разбил в Пентагона, полет 77 на American Airlines. Казаха ми, че след него е имало още един, който паднал в някакво поле в щата Пенсилвания. Много по-късно разбрахме, че това е бил полет 93 на United Airlines, на който храбрите пътници и екипажът са се опитали да превземат контрола над отвлечения от терористите самолет.

Шокът от новините беше точно толкова зловещ, колкото гледката към осакатения южен Манхатън. От мястото на Световния търговски център се носеха кълба дим и бегло се виждаше нещо, което приличаше на счупена сграда, до която имаше друга, нащърбена такава. Изведнъж нащърбената сграда потъна в пушек и прах… това беше краят на северния близнак. Беше 10:28 часа.

Усетих как краката ми се подкосиха и шокът се превърна в паника. Инцидентите бяха свързани… Това беше планирана атака срещу САЩ. Америка беше във война с неизвестен враг.

Новината се беше разчула по света и започнаха да ми звънят разтревожени роднини и приятели от България, Европа и от други щати.

Изведнъж мобилните телефони замлъкнаха.

Стоях вцепенена и чаках върху нас да падне атомна бомба.

Последиците

Последвалите часове, дни и месеци бяха агония. Всички мостове и тунели, които водеха към Манхатън, бяха моментално затворени. Много хора не можеха с дни да се приберат в домовете си. По телевизията нямаше никакви други новини освен за 11 септември.

Америка проумя, че е станала жертва най-мащабния терористичен акт в света, организиран от Ал-Кайда и нейния лидер Осама бин Ладен. Появиха се и алтернативни конспиративни теории, че атентатите са извършени от самите САЩ.

Немислимото беше станало реалност. Америка беше много по-уязвима, отколкото някой беше допускал. Близо 3 000 души изгубиха живота си и други 6 000 бяха ранени.

Но жертвите не бяха само те. Жертва беше всеки американец. С променения завинаги, ранен Манхатън, бълващ пушек и пепел вместо кръв, в продължение на месеци, умря и късче от сърцето на всеки американски патриот.

Но в същото време Америка демонстрира, че макар и ранена, тя няма да бъде победена и избра гордо да развее националното знаме, като символ на непреклонност, а не на поражение. 50-те звезди и 13-те червени ивици в националното знаме на САЩ се развяха пред почти всеки дом и производителите трябваше да работят денонощно, за да удовлетворят огромното търсене на звездно-раирания флаг.

В продължение на месеци, всяка вечер Емпайър Стейт Билдинг светеше в националните цветове бяло, синьо и червено, за да покаже, че Америка остава с гордо вдигната глава, а не на колене.

Промените

Неминуемо, след 11 септември 2001 г., САЩ направиха промени, които се запечатаха в историята и оказаха влияние върху останалата част от света.

Америка обяви война на тероризма и Осама бин Ладен е вече само лош спомен. Америка преобрази изцяло авиационната индустрия и засили мерките за сигурност, и светът я последва. Америка преразгледа своята имиграционна политика и извърши масови депортации. Америка реши да бъде проактивна срещу тероризма и подсили държавния надзор с помощта на огромна, тайна мрежа за телефонно и интернет наблюдение.

Що се отнася до мен – аз също се промених. Разбрах, че дори сбъднатите мечти са уязвими. Разбрах, че щастието никога не е гарантирано и може да се превърне в бедствие само за секунди. Разбрах, че ако си постигнал нещо голямо, трябва да го браниш денонощно, а не да разчиташ единствено на чест и слава.

Раната зарасна, но както всички стари рани – отвреме навреме наболява, особено когато дойде 11 септември. От много години съм далеч от Манхатън, но го посещавам често. Понякога отивам до новия One World Trade Center и съзерцавам новия, съвременен силует на острова. Блести на мястото на близнаците – по-висок, по-лъскав и по-здрав, също като Америка. Той промени пейзажа, а с това и мен самата. Спирам при Mемориала „11 септември“ и си припомням онзи Манхатън, който ме накара да дойда в САЩ, за да последвам мечтите си.

После се качвам на самолета и се връщам у дома – пак в Америка. Но част от мен завинаги остава там, в онзи – моя Манхатън, където двете кули на Световния търговски център ме увериха, че съм стигнала края на своето пътуване.