Скритата истина за Освобождението на България

Близо половин век марксистката историческа наука, Народното писателство и прогресивният печат, облъчваха българския народ с едно и също заклинание за Освобождението на България. Щафетата беше поета след 1989 г. от медиите на наследниците, от червената истпрофесура и литературните наследници на Народното писателство.

А заклинанието е елементарно:

Русия видите ли, безкористно, самоволно и независимо решила да освободи цяла България, като го постигнала с цената на 200 000 (!) жертви.

Подразбира се от това, че цялата България е станала ИЗВЕДНЪЖ И ЗАВИНАГИ национално свободна (т.е. независима и целокупна). Затова завинаги тя трябвало да е благодарна на Русия, поради братската помощ и огромния брой жертви.

Следва внушението, че сме длъжни винаги да се подчиняваме на Русия, защото тя знае най-добре какви са българските интереси.

Това езическо заклинание продължава да се предъвква неуморно и всекидневно от децата и внуците на горепосочените учени, писатели и журналисти до ден днешен през настоящата епоха на посткомунизма. В това ни просвещават техните научни трудове, художествени произведения, филми, електронни сайтове и училищни учебници. В навечерието на всеки 3 март отвсякъде звучи мантрата, че тази дата означава начало на българската независимост и победен Край на българското националноосвободително движение.

Голяма част от доверчивия народ, индоктриниран вече 77 години в тези идеи, и абсолютно незапознат с подробностите по събитието, одобрително клати глава и верва.

Това са лъжите, които освен всичко друго представляват прояви на антипатриотизъм и кощунство към паметта на стотиците хиляди жертви дадени от българския народ в продължение на почти 80 години в освободителни борби и в пет войни, за да поправи стореното.

А какво казват по-важните факти?

– Лъжата, че броят на загиналите в Руско-турската освободителна война (по-точно Руско-османска) достигат астрономическата стойност 200 000 души, няма да разглеждаме. Тя отдавна е разобличена (например цялата руска Дунавска армия е от 200 000 бойци и т.н.)

– Създаването на автономна българска държава става на Берлинския конгрес (юни-юли 1978 г.), където присъстват тогавашните 6 Велики сили, Османската империя и 4 балкански държави. Български представители не са допуснати (смята се, по настояване на Русия).

Уреждането на държавния статус на васалното княжество България, както и на автономната османска провинция с вътрешно самоуправление Източна Румелия, се извършва ЕДИНСТВЕНО И САМО на конгреса, без всякаква връзка с прелиминарния договор от Сан Стефано. Защото този договор не поражда НИКАКВИ юридически последици и не повлиява на работата на делегациите. С други думи, НЕ РУСИЯ, еднолично, а ШЕСТТЕ ВЕЛИКИ СИЛИ солидарно създават автономното княжество и автономната област. Другояче не би могло и да бъде. Границите в Европа са се променяли само и единствено с общо съгласие от всички Велики сили. Така е било още от времето на Виенския конгрес (1815 г.).

Затова българите трябва да бъдем благодарни за частичното Освобождение (виж по-долу), преди всичко на Решението на Берлинския конгрес на Великите сили от 13 юли 1978 г.

За Русия остава заслугата, че принуждава Османската империя чрез войната да седне на масата за преговори на Берлинския конгрес. Не бива да забравяме обаче, че именно Русия проваля Цариградската конференция на посланиците (1876-1877 г.), където единодушно представителите на шестте Велики сили утвърждават проект за т. нар. „Цариградска България“, върху почти ЦЯЛАТА територия на Българското национално землище (което е близо 220 000 кв. км).

– В резултат на Берлинския конгрес НЕ Е ОСВОБОДЕНА цяла България, а може де се твърди, че е освободена (не напълно, в юридически смисъл) само ЧАСТ ОТ БЪЛГАРИЯ И ОТ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. Създадените две автономни територии – Княжеството и Източна Румелия – имат общо територия 95 000 кв. км., т.е. около 43% от територията ва Българското национално землище, където живеят около 55% от етническите българи. Или извън тези територии остават 57% от от българската национална територия и около 45 % от етническите българи.

Българското национално пространство e юридически оформено от султанския Ферман за създаване на Българската екзархия от 27 февруари 1870 г. (един уникален документ, без аналог в европейската история), който фактически обединява понятията „народност“ и „национална религиозна общност“ и става бариера срещу домогванията на съседните национални държави. Препотвърден и закрепен чрез решенията на посланиците на Великите сили на Конферецията в Цариград (1876-1877 г.) – проектът за т. нар. „Цариградска България“.

Така на 13 юли 1978 г. в Берлин фактически е прогласено възстановяването на българската държава като автономно княжество и фактическото освобождаване на част от българското национално пространство и нация. Този акт обаче няма никаква юридическа връзка с датата 3 март 1878 г., която за последно е обявена за национален празник от отиващото си комунистическо Народно събрание на 27 февруари 1990 г., в замяна на кървавата дата 9 септември (1944 г.).

– Санстефанският прелиминарен договор наистина не поражда никави юридически последствия, но става прецедент за бъдещото разпарчедосването на Българското национално землище. Този договор откъсва важни части от националната територия: Северна Добруджа и Нишки и Пиротски санджаци, подарени съответно на Румъния и Сърбия.

По този начин провалянето на Проекта за „Цариградска България“ и сключването на Санстефанския договор става верига от фатални събития, които предопределят бъдещата печална съдба на България през 1886 г., 1912 г., 1913 г., 1915 г. и 1944 г. Цената, която плаща нашата нация за тези действия е ужасна, макар и отдавна да е услужливо забравена от образователната система. В следващите повече от 60 години българите, останали извън границите на българската държава, ще водят кръвопролитни освободителни борби, които ще издигнат национално-освободителното движение на нови, още по-големи висоти в Македония, Тракия и Добруджа. Същевременно българската държава ще участва в ПЕТ войни за национално освобождение и обединение, където ще загуби 200 000 души на бойното поле и 100 000 цивилни жертви, а повече от половин милион бежанци ще потърсят спасение в границите на България.

От друга страна, самият договор от Сан Стефано изключително много обтяга отношенията на Русия с останалите Сили, които смятат, че тя не съблюдава подписаните договори. Става въпрос, че още на 8 юли 1876 г. (т.е. преди откриване на Конференцията в Цариград), император Александър II, заедно с канцлера Горчаков, се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи Андраши. Това става в замъка „Райхщад“, откъдето документът е назован „(секретно) Райхщадско споразумение“. Там черно на бяло е договорено, че няма да се създава „голяма славянска държава“ на полуострова. На 15 януари 1877 г., т.е. малко преди провалянето от страна на Русия на Цариградската конференция, в Будапеща отново се подписва тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Тя доразвива основните положения на Райхщадското споразумение.

По-късно Русия подписва в Лондон споразумение и с Великобритания, в същия смисъл.

След дипломатическия гаф с подписването на договора от Сан Стефано, Русия бързо бие отбой и в резултат се свиква Берлинският конгрес.

Тук трябва да се отбележи, че самата структура на Санстефанския договор е резултат преди всичко от личните усилия на граф Игнатиев, който води мирните преговори, но текстът не е съгласуван с руското Външно министерство. Той се е надявал с един удар да реши проблемa с руската доминация над Проливите, чрез примъкване границата на марионетна българска държава на стотина километра от Константинопол, но превишава пълномощията си. Защото канцлерът Горчаков гледа на Санстефанския договор само като на тактическа стъпка, която ще утвърди репутацията на Русия като защитник и покровител на интересите на балканските народи и в частност на  българите. Той предвижда бъдещото анулиране на прелиминарния договор от западните Сили, но смята, че това ще навреди на тяхното влияние на Полуострова, което също щяло бъде пак от полза за Русия.

Излиза, че договорът е бил неизпълним, поради сключените вече споразумения. „Брилянтните, но безрасъдни“ инициативи на Игнатиев се оказват сериозна дипломатическа грешка за Русия и предизвикват крайно неодобрение в Петербург. Затова през май 1878 г. Игнатиев е уволнен от дипломатическа служба.

Той обаче е рядък случай на безкористен руски патриот и панславист, който има съвсем определени намерения за лековерните българи и другите християни, поданици на Султана:

За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо постоянно нравствено подчинение на съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер.

(из дневника на Игнатиев, тогава неизвестен на българите)

А иначе от дейностите на граф Игнатиев България търпи само негативи: противопоставяне на борбите за църковна независимост, Схизмата, Гибелта на Левски, противодействие на национално-освободителното движение, провал на Цариградската конференция на посланиците, начало за разпокъсването на националното землище чрез Санстефанския договор, т.н.

В тази връзка възниква въпросът, докога българските патриоти ще могат да изтърпят името на Игнатиев да носи улица в столицата?

Така, с фантастичния проект „Санстефанска България“, Русия тогава хвърля прах в очите на наивните българи, които изобщо не знаят нищо за тайните договори и истинските намерения на Русия.

От казаното дотук става ясно, че фантастичният проект „Санстефанска България“ на Игнатиев и съмишлениците им не поражда НИКАКВИ правни и фактически последици за бъдещата българска държава.

Защото, под каквато и да е форма да е било сключено примирието между Русия и Османската империя, това е щяло да бъде без значение, резултатът винаги би бил един и същ  – Конференция на Великите сили, която ще реши под каква форма да бъде сключен мирът.

След провала на проекта за „Цариградска България“ и последвалата война отношенията между Русия и Великите сили се обтягат. Създават се подозрения, че Русия едностранно иска да унищожи Османската империя, за да заграби Проливите, като създаде марионетна държава в непосредствена близост с Константинопол.

Единственият реален резултат от Санстефанския прелиминарен договор е, че се създава митологията за „Санстефанска България“, експлоатирана от проруските групировки в България и преподавана в училище под формата на „научен факт“.

Нашето нещастие обаче се корени в това, че тези лъжи продължават безпрепятствено да се подхранват и до днес, за да тровят съзнанието на по-младите поколения и да подхранват националия нихилизъм.

Ако има пропуснат исторически шанс за освобождение на целокупна България, то това е САМО и ЕДИНСТВЕНО проектът за „Цариградска България“, одобрен и утвърден от всички Велики сили по време на Цариградската конференция на посланиците (1876-1878 г.).

С неговото пропадане (вследствие интригите на граф Игнатиев) започват и българските нещастия, последствията от които се усещат и досега.