Синевата на съдбата

Средновековната тълпа крещеше екзалтирано: „На бесилото! На бесилото!“

Аника гледаше изкривените от жажда за мъст и зрелища лица, сърцето ѝ беше съкрушено от болка. Днес беше денят на екзекуцията на Ник. Единственото му провинение беше, че е спасил от удавяне невръстните близначета на най-големия враг на краля.

Двамата с Ник бяха неразделни още от деца. Израснаха, скитайки из зелените морави с дъх на пролетни цветя, летни билки и вкус на боровинки. Тя вплиташе макове и диви зюмбюли в дългите си коси, а Ник скицираше изящните ѝ черти на лист хартия.

С годините скиците се превърнаха в портрети с маслени бои, платна с пейзажи и дори скулптури. „Толкова си талантлив“, целуваше тя ръцете му, а той отговаряше с усмивка: „Защото моята муза е винаги до мен“ и я гледаше с онзи поглед в очите, който караше коленете ѝ да се подкосяват и да потъва в бездната на тяхната синева.

В една прохладна есенна утрин Ник закичи косите ѝ с венец от златисти и медни есенни листа.

„Нека те нарисувам“, помоли той. „Приличаш на красива богиня на есента с този венец.“

„Какво е това?“, попита Аника, когато видя рисунката, на която от венеца се спускаше дълъг воал.

„Това си ти – моята муза, която ще бъде и моя съпруга“, промълви сериозно Ник и отново я погледна със синевата на онзи поглед, който накара кръвта да запулсира силно във вените ѝ.

Искаха да се венчаят през пролетта. Ник имаше високата чест да рисува портретите на кралското семейство и след сватбата двамата щяха да живеят в двореца.

Но сега всичко се беше променило. Ник беше осъден на смърт за измяна и предателство, и кралят беше безпощаден към съдбата му.

Изведнъж тълпата започна да крещи още по-ожесточено. Двама палачи водеха окования Ник към бесилото. Ръцете му, които я бяха рисували стотици пъти, сега бяха покрити с кръв и стегнати здраво пред тялото му. Въпреки тежките вериги и явната болка, той вървеше изправен, с гордо вдигната глава. Разкъсаната риза разкриваше многобройни рани по силните му гърди, но високата му осанка излъчваше смелост, а не страх.

От гърлото на Аника изскочи спонтанен болезнен вопъл и по лицето ѝ отново рукнаха сълзи. Когато стигна до нея, Ник забави крачка и спря. „Ще те обичам завинаги“, промълвиха нямо устните му. Сините му очи се впериха в нейните. Те бяха пълни с любов, безкрайни като небесната шир и както винаги я накараха да потъне в тях. Тялото ѝ се разтрепера от отчаяние и мъка. Тя протегна ръка да го докосне, но единият палач грубо избута Ник напред и ръката ѝ увисна във въздуха.

Последното нещо, което видя, беше как надяват примката около врата му. Беше отказал да му сложат качулка. Той погледна към нея и отново беззвучно отрони: „Обичам те“. Аника усети болката да пронизва сърцето ѝ като с нагорещен меч, тялото ѝ се свлече и всичко потъна в мрак…

***

Ана пътуваше в метрото след дълъг и изморителен ден. Той започна рано с лекции в медицинския факултет, след което продължи със стаж в болницата. Но всичко това я правеше щастлива, защото още от малка искаше да помага на хората и да лекува страданието им. Очакваше с нетърпение да сложи титлата „доктор“ пред името си и да превърна мечтата в реалност.

Лекото поклащане на мотрисата накара тялото ѝ да се отпусне и клепачите ѝ неволно се затвориха.

„Извинете, може ли да ползвам мястото?“, дочу тя мъжки глас в просъница.

„Какво?“, стреснато реагира Ана в сънено объркване.

„Питам дали мога да седна до Вас ако преместите учебниците?“, попита отново гласът и Ана разбра, че идва от изправения до нея младеж.

Изведнъж осъзна, че беше задрямала и учебниците бяха изпаднали от чантата на седалката до нея.

„Разбира се, много се извинявам. Без да искам съм задрямала“, припряно каза тя, прибирайки книгите.

„Благодаря“, отговори младежът и седна до нея. „Нямах намерение да ви притесня, но съм изтощен след 12 часа работа на крак“.

„Така ли? С какво се занимавате?“, попита Ана по инерция, докато все още се опитваше да закопчае препълнената си чанта.

„Аз съм художник. Реставрирам стенописи, картини, скулптури. Но повярвайте ми, няма по-изморителна работа от реставрирането на стенописи.“

„Това е много интересно!“, усмихна се Ана, вдигайки глава и поглеждайки за първи път лицето на младежа.

Със задоволство забеляза, че той беше много красив. Имаше широки силни рамене, но това, което прикова вниманието ѝ, бяха очите му. Те бяха безбрежно сини и примамливо дълбоки като океан. Ана усети как потъва в тях, докато странна топлина залива тялото ѝ и коленете ѝ се подгъват.

„Добре че съм седнала“, помисли си тя, озадачена от своята спонтанна реакция.

„Казвам се Николаус“, протегна ръка младият мъж. „Съдейки по учебниците, медицината също е много изморителна“, пошегува се той, а Ана седеше до него безмълвна, все още пленена от незабравимите му очи. Виждаше, че устните му ѝ говорят, но слухът ѝ не долавяше и звук.

„Извинете, какво казахте?“, попита Ана, засрамена от собствената си неучтивост.

„Попитах дали искате да ме придружите на неофициална вечеря. Мой добър приятел отвори малък семеен ресторант, близо до следващата спирка на метрото. Обещавам Ви, че храната е много вкусна, а виното – наистина отлежало.“

Той се усмихваше с широката си, откровена усмивка, а сините му очи я гледаха подканящо.

Ана кимна с глава и отвърна без капка колебание: „Умирам от глад! И точно това, от което имам нужда в момента, е чаша хубаво червено вино.“

Прикована от небесния взор на очите на Николаус, тя отново изпита странното познато усещане, че потъва в тях.

Сърцето ѝ подсказваше, че ще остане в тях завинаги.