От русофил до русопат

Отново идват избори. Отново предсрочни. И макар и не последни, все пак геополитическата обстановка, както и специфичната родна ситуация, обезателно ще се отразят на резултата. Е, не чак колкото машинното гласуване и инстиктивните нагласи, че „има нещо гнило с тоя ковид“, но все пак има фактор, който обезателно е елемент в аргументите кого да пратим в Народното събрание (НС).

Някак се натрапва впечатлението, че по въпроси, свързани с националните интереси на България, често надделява факторът „Русия“. Предстои да станем свидетели на трети поред предсрочни избори, след които в НС ще се окажат за четвърти пореден път напълно неспособни за сформиране на правителство формации. Ниската избирателна активност, която едва ли този път ще мине и 27%, е напът да произведе за ужас на дежурните обяснители на вота, изненадата „Възраждане“ да се окаже със сериозна по численост парламентарна група.

Само да си представим какво би настъпило, ако заканите на Костадинов се сбъднат и по ирония той поеме изпълнителната власт. Нали е ясно, че два основни приоритета на формацията са преразглеждане на членството в ЕС и референдум за НАТО? И ако не бяха гарнирани с третия „стълб“ в програмата за незабавно подобряване на отношенията с Русия, можеше да мине и като грам здрав разум в ситуацията на безумни марксистки политики, налагани от Брюксел – като зелени сделки, мигрантски политики, ковид истерии, солидарни санкции в ущърб на европейската икономика и постоянно изслушване на Зеленски с последващи милиарди евро за подпомагане на украинската държава.

Патриотично…, но с привкус на руски борш! И, да, знам, че ЮНЕСКО подпечата на Украйна правото да бъде собственик на „бранда“. С това прогресистката общност сложи последния пирон в ковчега на изостаналите традиционалисти с носталгична привързаност към християнското минало и култура на стария континент.

Но без повече отклонения, да надникнем във феномена „чувствата на българите към Русия“ – непреодолим и с претенции сякаш за някаква вечност.

Русофил

Способността на българския език да представя прецизни нюанси в синонимни думи е едно от най-ценните му качества. Да вземем пример с характеристиката на отделни представители на обществото ни, свързана именно с отношението към Русия.

До неотдавна беше лесно – русофили и русофоби – толкова! С времето обаче тези две, уж полярни, понятия се оказват твърде недостатъчни, за да опишат в пълнота качествата на всеки, който има някакво отношение към руската държава. Особено осезателно това важи за русофилията. Народопсихолозите да се занимават с патологията на тая необходимост и защо само и единствено към Русия, от стотици държави в целия свят, се очертават някакви драстични нюанси.

Тук ще се задоволим само с отбелязване на факта, че съществуват интензивни многовековни взаимоотношения. В известен смисъл те са… роднински. Не подскачайте, моля. Не братски, а такива между осиновител и дете. При това от онзи „еманципирал“ се вид, намразващ родителите си, след като е получил обич и защита в процеса на съзряване. Сещате ли се вече защо? Те датират още от зората на култивирането, което българската държава извършва със степните племена от Киевска Рус и Московското княжество. А добилите самочувствие и вече образовани държавници от бившите диви племена, залагат в доктрините – както и да наричат държавните си формирования във вековете – поглъщането/завземането на териториите, обитавани от предците ни. Специално отношение има към земите отвъд Дунав до свещената Тракия. Защото Волжска България отдавна се намира в пределите на Русия, а нейните жители така и не искат да забравят корените си.

Но стига толкова история. Който е изненадан, може да си попълни липсващо знание от достъпни отдавна източници.

Русороб

Днес обаче сред русофилите непременно трябва да отбележим едни по-особени групи. Защото да се обича руската култура не означава непременно да бъде харесвана и държавната политика на страната. Елементарно е – поезията на Лермонтов и Пушкин, прозата на Толстой и Достоевски, музиката на Чайковски и Рахманинов, платната на Репин – да не предизвикват същите чувства като военната инвазия на Путин в Украйна, което в момента тревожи не без основание света заради евентуален ядрен удар.

И ако тези хора държат да останат русофили, какви са ония, които приемат, че щом нещо идва от Русия, то непременно не подлежи на критика? Ами, просто е – това си е чиста проба русоробство.

Русоробът не мисли непременно, че в Русия всичко е цветя и рози. Русоробът просто се страхува от мощна сила, която е силно преувеличена като мащаб в главата му и това кара страхливото му сърце да я обича.

Не отива да живее в китно руско градче или подредена деревня (село на руски), но убеждава когото хване за публика, в безпримерното могъщество на руската държава. Той прави това от слънчева България, някой европейски град, американски щат или все едно къде по света. Но без Северна Корея, Куба и Китай. Китай е по-особен случай, но това е друга тема. Русоробът идеализира обекта на своето роболепие. За него всичко, което идва от Русия, е добро и правилно.

Русопат

С все по-лесно разпространяващата се информация и нейния антипод – дезинформацията, вече се появи още една разновидност – русопатът. По правило това е човек, който проклина вселената и най-вече Горбачов, че СССР вече не съществува, а оттам – няма излъчване на руската телевизия вместо „Първа програма“ всеки петък. Той носи тениска с лика на Сталин, понякога Ленин, но най-често Путин. Тук-таме може и да е само червена със сърп и чук.

За него други новини, освен руските, са манипулация. При това новините обезателно трябва да съобщават за непобедимата военна мощ на Русия и умопомрачителните ѝ икономически успехи. Всяка московска партенка е свещена истина, дори когато очевидно се тиражира лъжа. Той се оплаква до припадък от цензурата, наложена от „еврогейовете и краварите“ (така в тези среди се наричат европейците и американците), но когато цензурата идва с указ на Путин, тя е правилна. Възмущава се от заплахата за дигитализация на парите в западните държави, но отхвърля като фалшива новина и клевета, че през януари 2024 г. това става факт за Русия.

Омразата към фармакомпаниите, пласиращи своите антиковид ваксини, е обратно пропорционална на доверието му в руските инжекции. Връхна точка на тази шизофренна нагласа е „щом ще ни бодат, поне да е с руска ваксина!“. Конвергентни технологии за подобряване на човешката ефективност, които се разработват в САЩ, по правило са ненавиждани заради опасността да превърнат хора в роби чрез обработка на огромно количество биоданни с техническата обезпеченост от свръхмощни компютри. Но когато Русия работи по създаване на „обслужващи хора“ посредством същата комбинация от инфо и биотехнологии, русопатът нарича това „грижа на Путин за хората в борбата му с глобалистите“. Русопатът страда убедено, че на два пъти по време на комунистическия режим България не става шестнадесета република на СССР.

Русоробът и русопатът си приличат в едно отношение. Дори и да имат някакви смътни чувства, че родината им е България, повече от нея задължително обичат Русия. В пренебрежението си към собствената страна те са забележително еднакви с една много особена категория русофоби, които наричат България „територия“, но пък мразят Русия повече от всичко на света.

Изборът?

Въпросът е дали в джунглата от подобни страсти има шанс за българите, които милеят за България – нашия дом в Европа. Българите, които не мечтаят буболечки да заместят в менюто им месото и помнят миризмата на Кореком от времето, когато страната бе член на Съюза за икономическа взаимопомощ (СИВ). И не искат нито нова форма на СИВ като Евразийски съюз, нито харесват глобалистката политика под диктата на СИФ (Световен икономически форум).

Иронията е в липсата на избор, ако това са единствените две възможности. А спасението е като в оная великолепна народна приказка за Неволята. Ако си я припомним, има шанс от население да станем отново народ. За да продължи колата към целта на пътуването, двамата братя разбраха, че Неволята няма да се появи и поправиха сами колелото. Нашето счупено колело е водачеството. Лидерство с морал, с неопетнена репутация, говорещо истината и духовно извисено (да не се бърка с Клира, пълен с бивши милиционери и треперещ от страх пред Гундяев).

Докато Левски е светиня за българина, няма да изчезне надеждата. Само трябва да си го спомним отново. Осъден на смърт с активно задкулисно съдействие на Николай Игнатиев – руския извънреден посланик на Русия в Цариград. На бесилото, преди да отнемат живота му, той пожелава да бъде споменаван като Дякон. А чистата и свята република от мечтите му са завет. Кой не го желае?