„Руската Атлантида“ на Димитър Стоянов: за края на Империята, корена на войната в Украйна и бъдещето с поглед на Изток

С изключително интересно експозе и дискусия, младият юрист в областта на конституционното право и консерватор Димитър Стоянов представи дебютната си книга „Руската Атлантида“.

Проливният дъжд не спря интересуващите се от историята на Руската империя да дойдат в шатрата на издателство „Еделвайс“ пред НДК на 31 май 2022 г. в рамките на Пролетния базар на книгата – за да чуят от самия автор любопитни факти, да зададат въпроси за войната в Украйна и получат автограф в своето копие на книгата.

Какво отличава „Руската Атлантида“ от всички досега публикувани книги по темата? Как щеше да се развие Русия, ако не беше попаднала в лапите на комунизма? Може ли Русия да бъде демокрация от западен тип? Каква е истинската мотивация на Путин да нападне Украйна? Доколко можем да разчитаме на НАТО, ако руска армия влезе в България? И как бъдещето на Русия е свързано с Китай?

Отговори на всички тези и още въпроси ще откриете в текста по-долу, където ви представяме по-голяма част от премиерата на книгата. Някои от въпросите са зададени от „Новетика“. Встъпителните думи са на Мартин Табаков, председател на Института за дясна политика и бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.

Мартин Табаков: Когато мислих за това събитие, си спомних за един индийски поет, живял в края на 19-и век и началото на 20-и век. Той пише следното: „Когато се роди първият адвокат на земята, дяволът възкликна радостно, Аллах ми даде сили“. Тук е моментът да спомена какво е образованието на Стоянов. Поводът да се съберем днес е, че Димитър Стоянов е човек с интердисциплинарни интереси. Когато прочетете книгата „Руската Атлантида“, ще се убедите в това. Той се интересува от история, философия, литература. За мен той е човек, който е експерт по въпроси, свързани с Русия. Тази книга е на първо място свидетелство за ерудицията на нейния автор.

Трудът му е чисто изследователски и има принос, който се състои в досега непубликувани документи и изказвания на политически и военни дейци. Това е ценно, особено за хората, които боравят с тази тема. Носи и допълнителен заряд. Книгата не е енциклопедичен сбор от данни и факти, а е разказ. Докато я четох, се сетих за „Игра на тронове“ (прощавайте за профанизацията), защото по същия начин това е труд, който четох като роман, защото ми беше интересен. Много рядко може да попаднем на такъв тип четиво, което „върви“ лесно и в същото време е енциклопедично и изключително обогатяващо. Изобщо не ме е срам да кажа, че научих много неща.

Стоянов ни отваря една врата към епоха, в която виждаме гърчовете на една силна държава като Русия, и ставаме свидетели на нейните икономически, политически и социални флуктуации. Което за масовия читател – в което число вкарвам и себе си – е нещо различно, защото за мен това, което са страници на книга, за него са снимки от семейния албум. Той ни дава нещо повече и заради честта да бъде наследник на род, който има опит с всички тези процеси, описани в книгата. И това допълнително прави Стоянов достоверен автор.

Димитър Стоянов: Този нелеко дъждовен ден днес ми напомни един епизод от книгата, в който описвам биографията на генерал Корнилов. Първият кубански поход на доброволческата армия (зараждащото се болшевишко движение в Русия) се осъществява през пролетта. Принципно времето в Кубан трябва да е сходно с времето тук. Така се очаква метеорологичните условия да са сравнително приятни и пролетни. Но когато Корнилов прави похода си, се стига до такова състояние, че от шинелите на ранените войници, превозвани на каруци, се е наложило със стикове да бъде изтръгван ледът. Така че винаги може да е по-лошо.

Въпрос от публиката: Какво щеше да стане, ако болшевиките не бяха завзели властта? Щеше ли да оцелее Руската империя и как щеше да се развие?

Димитър Стоянов: Както всички знаем, в историята няма „ако“. Събитията се случват и с това се приключва. Но има доста алтернативни автори, които боравят с тази материя. Искам да обърна внимание на един от тях. В книгата си за Първата световна война, Чърчил казва, че корабът на Русия започва да потъва, когато пристанището вече е на хоризонта. И единственото, което руските войници е трябвало да правят, е да останат на поста си и да наблюдават и без това разтеглените германски фронтови линии. Така Русия безспорно е щяла да бъде наредена сред победителите във войната. И съответно бихме могли да гледаме един свят, много по-различен от сегашния. Най-малкото тези 45 години „народна власт“ в България нямаше да ги има. Както нямаше да го има и съветският строй, ако Руската империя беше продължила да съществува.

В географски измерения – знаем, че през втората половина на 20-и век всички големи европейски империи претърпяват деколонизация – разликата между тези империи и Руската е, че докато те са основани на модела метрополия-колонии, Руската империя е едно цяло териториално единство. Но има предположения, че ако тя хипотетично беше оцеляла, най-малкото е могло да се стигне до автономия на Полша или до някаква федерализация или федерално-монархическа структура. Ако вземем конкретен пример – как пътуваме до Истанбул и Одрин. Ако я намаше руската революция и войната беше приключила с Русия в лоното на победителите и в сферата на победителата Антанта, нямаше да ходим в турски, а в руски или в град под съюзническия контрол на Русия, Великобритания и Франция. Защото планът за Проливите е бил те да бъдат завзети от руския черноморски флот или най-малкото да останат под съюзнически контрол за неопределено време. А на базата на една тайна договорка между Великобритания и Руската империя от 1907 г. – те да преминат в руската сфера на влияние.

Така има хиляди посоки, в които този въпрос би могъл да се „разпръсне“. И то не само в географско отношение, а също в политическо и социално. Самият съветски експеримент нямаше да се случи. Нямаше да има колективизация, нямаше да има Сталин. Включително самата карта на следвоенна Европа в нейните политически означения можеше да е много по-различна. Бихме могли да говорим дори, че нямаше да се стигне до Адолф Хитлер и неговата поява на политическата сцена.

Разбира се, има го и икономическият въпрос, защото през 1913 г. една френска правителствена делегация начело с икономиста Едмон Тиери посещава Русия, за да наблюдава темпа на икономически растеж за периода 1907-1913 г. Френските икономисти стигат до заключението, че ако темпът на руския икономически растеж продължи да се развива по същия начин, както през изминалите шест години, руската икономика в средата на столетието ще доминира в Европа. Казват, че по това време Москва е започнала да конкурира Манчестър. Но всичко това се обръща през 1917 г.

Няма никакво съмнение, че ако болшевиките не бяха взели властта, Русия щеше да продължи по капиталистическия път на развитие. Защото първите руски министри на императора не са имали залитания към социалистически идеи. Включително, ако погледнем към реформата на Столипин – оземляване в Сибир и Средна Азия на безимотните собственици и даването на възможност те да развиват стопанство без бюрократични спънки – тя дава предпоставки за един голям икономически подем в Русия. Най-малкото, този строй на планова икономика нямаше да се случи изобщо.

Въпрос от публиката: Възможно ли е Русия да оцелее без централизирано управление?

Димитър Стоянов: В цялата история на Русия винаги е имало силна централна власт. В момента, в който тази централна власт престава да съществува и да изпълнява държавна политика, цялата структура надолу се разрушава.

Но през последните десетилетия на Руската империя започва процес на интеграция на останалите народи около руския център. Т.е., не да бъде силово и едностранно налагане на воля, както например преди това е правил Александър III с опитите за русификация на Прибалтика и Полша. Например в Централна Азия е била създадена духовна академия с идеята да възпита местен мюсюлмански елит с образование по европейски образец, и той да бъде интегриран в руската управленска структура. Така е била избегната сегрегация и в тази многонационална империя е постигнато разбирателство, за да не бъде допуснато тя да се дезинтегрира.

Това са уроци по история, които например Съветският съюз не успява да усвои. И всички видяхме как в началото на 90-те години на 20-и век, с неговия разпад, започнаха много тежки междунационални конфликти в Централна Азия и Кавказ.

Докато по време на Руската империя има само едно голямо въстание на Шамил, но то се осъществява не на национална, а на верска почва. Съответно можем да говорим, че централната власт в един момент си е научила урока.

Въпрос от публиката: Ако не бяха болшевиките, можеше ли Русия да се развие в демокрация от западен тип?

Димитър Стоянов: Не мисля, че това е било възможен сценарий към онзи момент, защото временното правителство на Керенски прави опит да въведе национално самоуправление (например по това време започва да функционира по модела на руската Държавна Дума – украинската Върховна Рада с много голяма автономия при вземане на решения). Но виждаме как това започва да се изражда в анархия, конкретно по отношение на армията. Там е унищожен принципът на единното командване и колективни органи на войнишки и матроски комитети получават възможността да вземат решения. Точно в този процес още тогава започва дезинтеграция на Руската империя.

Т.е., ако Русия към онзи момент беше тръгнала по път на западна демокрация, тя щеше да се е разпаднала на множество държавни образувания, всяко от които със свое виждане, начин на действие и идеология. Те щяха да продължат да говорят един език, щяха да имат обща религия, но, да кажем, властта в Петербург щеше да е коренно различна от Омската директория или от т.нар. Далекоизточна република, която се появява заедно с всички тези квази-държавни образувания, които започват да избуяват в Руската империя в това време на безвластие и на този опит на Керенски. Защото той искрено вярвал в това, което прави и че можело – например от революционното самосъзнание на войниците – да се роди нова армейска дисциплина, която да ги доведе към победа. Но единственото, което той получава като резултат, е анархия.

Така бихме могли по-скоро да говорим за разпад на Русия на различни държави, някоя от които да приеме модел на западна демокрация. Все пак говорим за Русия, в която демократичният елемент е бил много рано изкоренен. Например още при славянските племена е имало събрание, което е вземало решенията. По-късно е имало Новгородска република отново с колективен орган. Но когато московският център с Иван III и Иван Грозни успява да установи управленчески монопол над всички тези територии, той налага точно тази вертикала на властта. И когато 300 години си имал крепостно право и такава форма на управление, няма как за няколко години да се появи демократична система, защото тя се възпитава в рамките на не едно и две поколения.

Дори ако погледнем американския модел, САЩ са имали същите проблеми със своите демократични институции през 19-и век. Това е нормално за една млада демокрация: например корупцията е била изключително разпространено явление. Има много хубав филм за Линкълн от 2012 г., който показва как е била приета поправката, с която Камарата на представителите е трябвало да обяви робството за незаконно. На републиканците не достигат определен брой гласове, а между стария и новия Конгрес има няколко демократи, които са си изгубили местата. Тогава представители на администрацията отиват при тях, да им предложат постове в съответните щати, за да подкрепят тази поправка. Оттам е останала една интересна реплика: „Няма проблем да подкупиш конгресмен, те инача биха гладували“.

Въпрос от публиката: Русия не е демокрация от западен тип – това ли е причината западният свят да не разбира Русия във войната с Украйна?

Димитър Стоянов: Точно така. Едно от нещата, които разбрах, след като започна руското нашествие в Украйна е, че гледаме нещата през различни парадигми и различен начин на мислене. Защото още преди началото на инвазията се знаеше, че ще бъдат наложени изключително тежки икономически санкции и Русия ще бъде изведена от системата SWIFT, че ще бъде ограничен нейният износ, че може да се стигне до нефтено ембарго, че големите компании ще напуснат Руската федерация – и че в крайна сметка тя ще се върне в някакво съветско минало-настояще с дефицит на стоки, т.н.

Но ние виждахме всичко това през призмата на икономическото благосъстояние. Т.е., ние сме свикнали да трупаме материална стойност, да получаваме нещо срещу своя труд и така да забогатяваме – в което няма нищо лошо. Въпросът е, че не всички народи по света споделят тази парадигма, а и не всички гледат на своето настояще по същия начин.

Как стои този въпрос в руския контекст? Там те нямат проблем с това да станат по-бедни, ако преследват някаква екзистенциална цел, която смятат за оправдана през своя мироглед. Например Хенри Кисинджър го описва много точно, като казва, че през цялата си история Русия е подчинявала благосъстоянието на своя народ на външнополитическите си амбиции. И ние виждаме това многократно. Русия съвсем спокойно е могла да пропусне Първата световна война. Дори е имало много силни министерски гласове в управлението на Николай II, които са казвали: „От това просто няма нужда, за какво ни е? Ще вземем Константинопол, Галиция, Източна Прусия, но за какво ни е, нямаме ли си достатъчно територия в Азия, които дори не сме започнали да мислим как да усвояваме?“.

И тук има един ирационален мотив, който описвам в книгата – а именно, че те не разглеждат обстоятелствата през същите категории, през които го правим ние – т.е., този рационализъм да не изгубим материално благосъстояние. Тях това не ги притеснява, колкото нас и всички, възприели политическия модел на западната цивилизация. Хънтингтън е много прав, че става дума за сблъсък на цивилизации.

Въпрос от публиката: Руският ирационализъм ли е причината болшевизмът да завземе империята?

Димитър Стоянов: В най-ранния си стадий, руският комунизъм прави нещо, което на мнозинството им звучи изключително рационално. Докато и генерал Колчак, и адмирал Деникин заявяват: „Ние се борим за велика, единна и неделима Русия“, болшевиките казват нещо съвсем разбираемо и това, което хората искат да чуят: „Заводите на работниците, земята на селяните“.

Докато техните основни идеолози – Троцки, Ленин, Каменев, Зиновиев – са знаели какво ще правят оттук насетне, огромната част от руското население е нямало понятие срещу каква власт се изправя и разбира едва по-късно.

Дори когато става болшевишкият преврат на 7 ноември 1917 г. (по нов стил) – там няма никаква велика революция, а най-обикновен държавен преврат. И както пише една руска поетеса – Зинаида Гипиус – на следващата сутрин населението на Петербург се събужда, вижда листовки летящи през града и разбира, че Керенски е избягал някъде, властта е сменена. Така мнозинството в града изобщо не разбира за този „героичен“ залп на Аврора – както по-късно го описва пропагандата за превземането на Зимния дворец.

Между другото, при това превземане на Зимния дворец най-голямата жертва са складовете с вино, за които Николай II по-късно пише в дневника си, че бил изключително натъжен от този факт, тъй като там имало огромна колекция от стари вина. Така складовете с вино стават първата жертва на световния комунизъм.

Когато царското семейство е разстреляно и болшевиките започват масовия червен терор, думите „да не стане като в Русия“ се превръщат в най-големия възможен страж на всеки съществуващ ред. Това виждаме дори по време на Войнишкото въстание в България през 1918 г. „За да не стане тук като в Русия“, генерал Протогеров със софийския гарнизон потушава въстанието по най-силовия възможен начин.

Така този руски „пример“ за болшевишките зверства се превръща в солиден предпазен механизъм пред всякакви социални експерименти през 20-те и 30-те години на 20-и век – навсякъде, където има риск да се случи болшевишка революция, се появяват здрави сили, които да я потушат още в зародиш. Което обаче не пречи на съветската власт да продължава да опитва – до самия си край Съветският съюз продължава да финансира чужденстранни комунистически партии, особено до времето на Сталин и Коминтерна. Подпалването на световна революция е била водеща политическа цел на съветската власт. Включително Троцки е мислел за корпус от 20-30 000 местни и централноазиатци, които да бъдат изпратени в посока Индия, където да вдигнат болшевишка революция.

Въпрос от публиката: Каква е ролята на анархизма?

Димитър Стоянов: Независимо от интелектуалното си влияние, анархизмът винаги е оставал маргинален в руската политическа действителност. В една от първите глави на „Руската Атлантида“ е описан т.нар. „руски бунт“, за който говорят Достоевски, Пушкин, Лермонтов. А именно, че един народ, който е бил потискан в продължение на столетия, в един момент сменя позицията си – от потиснат става потисник. Ето един цитат от книгата, който илюстрира това.

Лермонтов пише: „Хората, които страдат, обикновено са покорни, но когато сполучат да захвърлят оковите, тогава агнето се превръща в тигър, покорният става потисник и се отплаща стократно. Горко на победените“. Достоевски пише в „Дневник на писателя“: „Не докарвайте народа до отчаяние. Измъчен от безкрайни обиди и мъки, накрая той ще стане мъчител“. А Бакунин казва: „В руските селяни има една демонична и детинска любов към огъня. Това се доказа по време на нашествието на Наполеон в Русия. Така че ще бъде лесно да бъдат убедени, че да изгорят именията на господарите, е нещо разумно и дори богоугодно. Идват радостните времена на Стенка Разин и Пугачов. Да се подготвим за празника“.

В други моменти в руската литература се виждат спонтанни изблици на гняв и стихийни бунтове. Това е така, защото Русия е била държава, където до много късен период – 1861 г. – съществува крепостно право. И това крепостно, което е почти идентично с робството, оказва изключително голямо влияние на народопсихологията на не едно поколение напред. То се изразява от една страна в покорство, но от друга страна – в много голяма доза бунт и неконформизъм – който обаче е неорганизиран. Това не е революция, подобна на Френската, която тръгва от просвещенските идеали. А е стихиен бунт, който търси отмъщение и някаква първична концепция за справедливост, която да осъществи. Например като махне господарите и изгори имението, той ще се почувства удовлетворен. Тази концепция не търси създаването на нов ред, а единствено иска да бъде овъзмездена за страданията, които счита, че е изтърпяла.

Въпрос от публиката: Има ли сега подобни чувства у руснаците спрямо Украйна? Т.е. искане на отмъщение за това, че се е отделила от империята?

Димитър Стоянов: След края на Студената война в руския политически живот има едно разбиране, че Русия е била ограбена, ощетена и че на Русия е било отнето нещо, което ѝ е принадлежало по право. Т.е., Русия смята, че трябва да има едно силно, властово място на международната сцена. Нещо, което с разпада на Съветския съюз ѝ е било взето от Запада. Именно един такъв завоевателен стремеж, който търси да измени международния ред в руска полза, е в основата на събитията в Украйна, на политически действия спрямо България, Източна Европа… Те искат да преформулират и дори да унищожат текущия международен ред, който те считат за потиснически спрямо себе си, и в същото време да заемат място, което считат, че им се полага и от което смятат, че са били ограбени.

И в един момент руснаците го виждат така: докато Съветският съюз – при всичките му икономически проблеми – е бил все пак свръхдържава с ядрено оръжие и в един двуполюсен модел е диктувал решенията на половината свят – в един момент рухва, и те забелязват как през 90-те години трябва да продават въглища, как зависят от внос на аспирин от САЩ и как благосъстоянието им изчезва. Всичко това те виждат като чуждестранно нашествие – традиционният ред в тяхното общество се заменя с т.нар. либерална демокрация и капитализъм. Те чувстват, че това нещо ги е ограбило в осъществяването на тяхната историческа съдба и искат това нещо да бъде променено с всички възможни начини. Включително със силата на война.

Това беше една от водещите причини Русия да нападне Украйна. Корените на войната в Украйна могат да се потърсят много дълбоко исторически. Те трябва да се търсят преди всичко на ниво психология и историзъм. За да бъдат разбрани, трябва да се влезе в руската парадигма. Защото тук не става въпрос, просто една държава да нападне друга. Това е най-мащабната война в Европа след Втората световна война и тя има своите причини. Що се отнася конкретно за руската мотивация да нахлуе в Украйна, тя се базира изцяло на това историческо тълкуване на отминали събития и желанието за създаване нов международен ред, в който те да имат – ако не водеща роля – то поне такава, конкурираща тази на САЩ, които те считат за свой главен политически съперник. Т.е., става въпрос за мислене със силен имперски синдром.

През последните години, руската власт се опитва да въведе една синергия между Руската империя и Съветския съюз – като не отрича нито едното, нито другото и съхранява и двете в особен вид компромис. Защо странен? Защото как е възможно да има добър спомен за нещо, унищожило предишното по възможно най-кървав начин? Явно за да се избегне дезинтеграция на обществото – което е изключително многостранно – се търси обединяване на тези две исторически епохи, с цел намиране на консенсус. Те казват, „ние се гордеем с Руската империя и с царете, но се гордеем и с победата във Великата отечествена война“. Това е целенасочена държавна политика сега в Русия.

Въпрос от публиката: България трябва ли да се притеснява от бъдещо нашествие?

Димитър Стоянов: Има основания за подобно притеснение. Когато един човек е казал, че иска да възстановява някакво имперско минало и да го превърне в настояще, той не се съобразява с правилата на установената международна система и търси как да експлоатира нейните слабости.

И тук особен важен момент е дали натовското единство по член 5 би сработило, ако Путин нападне някоя прибалтийска държава, Полша или България. Защото решенията трябва да се вземат с консенсус. Т.е., всички трябва да гласуват „за“.

Да кажем хипотетично: ако руска армия влезе в България, НАТО трябва да вкара в действие член 5, за да дойдат у нас натовски войски и окажат съпротива. Ако дори една държава-членка се възпротиви на такова решение, това няма да се случи. Затова е важно доколко това натовско единство може да устои, доколко е монолитно и доколко всички държави са убедени, че редът и договорът, които Путин желае да прекрачи, трябва да бъдат защитени. А не да се тръгне към един нов Мюнхен като през 1938 г. – т.нар. омиротворяване на диктаторите – защото Западът има много тъжна история с такива опити. Например опитът на Франция да омиротворява Германия завършва с влизането на Вермахта в Париж и падането на страната за около месец, през 1940 г.

Въпрос от публиката: Каква е перспективата Русия да замени европейското си минало с китайско бъдеще?

Димитър Стоянов: Перспективата не е никак малка. Защото изолирането на Русия от европейските пазари я кара да обръща поглед към изток. Така тя става все по-зависима от друга държава, която също има авторитарно управление. Например след като руските банки бяха изключени от SWIFT, има възможност те да използват една китайска платежна система. Само че със същата тази китайска платежна система работи и китайското външно разузнаване. Така данните на 145 милиона руснаци се дават „на тепсия“ на китайците. Няма по-голяма зависимост от това. Защото системата SWIFT функционира в една капиталистическа система, където се спазва банковата тайна и данните на потребителите не могат да бъдат употребявани от службите по желание, докато китайците не страдат от такива скрупули. Така че руската зависимост от Китай може да се увеличи експоненциално.

Въпрос от публиката: Може ли да кажем, че за Путин православието е това, което е ислямът за Ердоган?

Димитър Стоянов: Напълно. Путин е първият управник в най-новата история на Русия, който изгражда политическа доктрина около идеология. Защото след като приключва управлението на Сталин и започва периодът на „размразяване“ при Хрушчов, при Брежнев комунистическата идеология вече не е играела толкова голяма роля във външните отношения, колкото прагматичен интерес.

Докато във вътрешното управление – независимо от пропагандирания член 1 – виждаме власт, която започва да се изгражда по корупционен модел – усвояване на средства в рамките на съществуващата система и нищо повече. С разпада на Съветския съюз видяхме каква дълбочина е имала тази идеология и колко бързо системата е поела към транформиране от комунизъм към капитализъм.

Така този опит, който прави Путин в момента, има идеологическа нагласа, търсеща основата си в православието и в един руски национализъм, който цели точно това имперско наследство – да интегрира всички етноси в структурата на властта и да им даде достатъчно икономическа независимост и благосъстояние, за да не се повтори т.нар. „чеченски опит“ от 90-те години на 20-и век и в някоя периферна територия на Руската федерация да се появи нова република Ичкерия, където се водиха две войни с изключително големи жертви.