Росен Йорданов: На какво се дължат странностите в поведението на премиера Кирил Петков?

На какво се дължат странностите на новия ни премиер Кирил Петков: многобройните неточности и грешки в изказа, непознаването на факти и закони, както и доказаното нарушение на Конституцията? И как това се отразява на работата му?

Психоанализ на публичното поведение на новия министър-председател специално за Новетика направи социалният психолог Росен Йорданов.

Новетика: Какво впечатление създава Кирил Петков?

Росен Йорданов: След зачестилите, особено напоследък, неточности, грешчици, грешки и прочие смехотворни изяви на новия премиер-министър на Република България, все повече хора започват да си задават въпроси, касаещи психичния статус и менталния капацитет на г-н Кирил Петков. Още повече, когато той стартира своя публичен живот от претенцията на престижния образователен ценз и младежкия оптимизъм, гарнирани обилно с чар, усмивки и хиперактивност.

Както обичайно се случва у нас, първи реагираха зевзеците, които по традиция в началото се възприемат като злонамерени. Свидетели сме на това, че се създава все по-изобилстваща със забавни, коментари, вицове и всякакви други хумористични форми фолклорна ниша, чиито основен фокус са премиерските гафове – вербални и невербални.

Като се започне от езикови грешки, които могат да бъдат простени като неволни и се стигне до изяви, които не могат да бъдат подминати така лековато и навеждат до заключения за тежка некомпетентност и неграмотност.

Въпреки, че все още има известен обществен толеранс, доколкото има все още хора, чието внимание приоритетно е заето повече с това да „скърцат със зъби“ срещу главния прокурор или да „стискат зъби“, взирайки се в сметките си за ток, въпросите за това що за човек е г-н Петков и дали е наистина онзи „умен, красив и можещ юнак“, който ни бе прононсиран миналата година, стават все повече. Въпроси, касаещи неговия умствен капацитет, неговия характер, самооценка, емоционална интелигентност, зрялост, морал и принадлежност (в смисъл наистина ли е част от нас, наистина ли го е грижа за нас българите, старите хора, младите хора, предприемачите и т.н.).

Но най-важният въпрос е дали тези „гафове“ не са продроми (предвестници, симптоми) на едно голямо неможене и некомпетентност, а трогателната симпатичност и възторженост на думите и делата му, не са просто фасада на една арогантна наивност или до болка познат морален релативитет (непочтеност).

Тук, разбира се, се оформят спонтанно два лагера. Едните са все още благосклонни, обяснявайки си може би фриволната еквилибристика с понятия или числа за мостове, суми, хора и прочие – със задграничното битие на „народния любимец“, с речеви смущения в говоренето на майчиния език, произтичащи от полиезичната среда, с липсата на опит, с по-неформалния му подход, с типичните „грехове на начинаещия“ или друго.

Втората група е със сигурност далеч по-критична и недоверчива, и вероятно в търсенето на отговори клони към по-патологични и клинични интерпретации.

Новетика: За дислексия ли става дума? Или за погрешна самооценка?

Росен Йорданов: Съвсем не без основание поставяте въпроса дали нашият настоящ премиер не страда от някаква форма на речево разстройство като дислексия, дислалия и т.н., или от разстройство на самооценката – азогнозия, известна като Ефекта Дънинг-Крюгер, характеризиращ се с частична или в по-висока степен на неспособност за осъзнаване на когнитивни и морални дефицити и некомпетентност.

Или ако не става дума за толкова специфични функционални нарушения, дали стряскащата лековатост, с която г-н Петков „прегазва“ общоизвестни факти, обстоятелства, понятия и протокол, не се дължи на емоционална незрялост или обикновена морална психопатология, позната популярно като измамник!

Въпреки очевидните прилики със симптоматиката на ефекта Дънинг-Крюгер, аз бих отхвърлил тази „диагноза“, защото тя е характерна за хора със сравнително нисък коефициент на интелигентност. Освен това, неадекватната самооценка не е задължтелно пряка функция на някакво когнитивно смущение.

Бих отдал проявите на морален релативизъм, на недостатъчен респект към традиции и норми, на себесъхранителните интепретации, които премиерът Петков демонстрира охотно – повече на възпитание и особености на характера.

Без съмнение, в публичното поведение на г-н Петков можем да открием много от типичните черти на т.нар. „Lucky boy“, което накратко може да се характеризира с поведението на 3-5-годишно дете (рутинен етап от развитието на самосъзнанието на децата, познат още като „възраст на грацията“ по Анри Валон). Този период е свързано и с овладяването на речта.

Във въпросния период се открояват две фази: фаза на негативен персонализъм (3-4-годишна възраст). Някои от отличителните характеристики на поведението в този период са негативизъм и непокорство – персонифицирана реакция спрямо възрастния (оспорване на авторитета и нормата); склонност към своеволие – инатливо упорство нещата да стават по неговия начин; фабулациите – разказване на невероятни истории и колкото повече се съмняваме в тях, толкова повече детето настоява на истинността им; летеж на мисълта или още „верижни въпроси“, които нямат познавателен характер (каквито са въпросите на по-големите деца), а отговорът просто служи за основа на нов въпрос, и така до безкрай.

Има и позитивна фаза – позитивен персонализъм, при които се наблюдават неистов стремеж към одобрение, парадност, театралничене, хипертрофирана потребност от положителна оценка. Детето изпада във възторг от себе си, когато види друг да му се радва и тогава поема инициативата.

Успешното преминаване през този период означава да се постигне относителен баланс между нуждата от самоутвърждаване и независимост, и необходимостта да подчини своето поведение на социалните предписания. Което на практика означава да се промени формата на удовлетворяване на потребността от самоутвърждаване – детето започва целенасочено да подражава строго избирателно на заобикалящите го възрастни и така усвоява знания, умения, привички.

Образно казано, ако човек „заседне“ в даден период от психичното си развитие, а това се случва главно по две причини – фрустрация или пристрастяване – той може да пренася тези афективно-поведенчески модели в зряла възраст, особено кагато биват толерирани, подкрепяни и относително приложими поради редица субективни и обективни фактори.

Разбира се, те се камуфлират и видоизменят във времето, но в същността си остават същите и в крайна сметка стигат до момент, в който опират до своя лимит за справяне с действителността, колкото и упорито да настояваме на тях.

В този ред на мисли, ако се налага да се търси обяснение на очевидните проблеми на премиера да се справя с ролята си, с публичните си изявления и прояви, с нормите, с порядките или с авторитетите или с официалния протокол ако щете, то бих си задал въпроса дали не следва да търсим причините много по-назад във времето!

И дали, ако тази хипотеза е вярна, не ставаме свидетели и потърпевши на „изчерпване“ на капацитета на едни дефектни „афективно-поведенчески“ модели!? Само разсъждавам!