Quo vadis, Bulgaria? (част 1)

И този месец се измина.
Отиде си и таз година.
Търкулна се и този век.
И пак не станах аз човек!

Радой Ралин, 1959 г.
Самокритика, правена
на 31 декември 1999 г.

Отиде си и таз година от новия век.

От краха на СоциализЪма ни делят вече 32 пълни години. И докато в икономиката страната отбеляза безспорно големи успехи (БВП се повиши около 10 пъти!), не може да се каже същото за сферата на обществено-политическите отношения. След известен период на относителна политическа стабилност, страната вече втора година се намира в политическа криза, която все повече придобива хроничен характер.

Провал след провал

Недъгавите по рождение институции на новата демокрация са в състояние на ступор. В състояние на политическа криза страната се управлява предимно от президентството, чрез т.нар. „служебни правителства“. Така формата на управление се превръща в подобие на „президентска република“, нещо което е в противоречие с Конституцията, като така само подчертава нейните пороци, заченати още от създателите ѝ.

В суматохата потомците на Кастата АБпФК успяха да вземат цялата политическа власт, макар и само за 7 месеца. Завземането на пълната политическа власт в България през последните 33 години от АБпФК и/или потомците им не е еднократен акт, а се случва вече ЧЕТИРИ пъти. И всеки път, с убийствена точност, завършва по един и същи начин: след кратко управление настъпва икономически и социален срив в държавата, при което съответното правителство на Кастата бива изгонено…

В същото време, недалеч от нашите граници избухна най-голямата война в Европа, след ВСВ. Внезапно (?) Русия нападна Украйна и стресна заспалите измамно сладък сън (западно)европейци…

Същевременно проруската агентура се активизира и заедно с руските тайни служби започнаха кампания за оневиняване на Русия и неутрализиране на България, като съюзник в НАТО и като потенциален доставчик на въоръжение за Украйна. Четвъртото правителство на Кастата АБпФК (съставено от т.нар. „Четворна коалиция“), опирайки се на парламентарно мнозинство, блокира военната помощ за Украйна (единствен случай в ЕС, с изключение на Унгария).

Тези събития активизираха старите политически противоречия и въглените на стогодишната Гражданска война отново започнаха да припламват. Четвъртото правителство падна. Политическата криза се изостри, новите избори донесоха преразпределение на силите в НС, което доведе до деблокиране доставките на оръжие за Украйна. Но правителство така и не се сформира и страната продължи да се управлява от служебно, назначено от президента. По всичко личи, че отново предстоят избори…

Петата колона

31 декември 2022 г. Президентът на Републиката се обръща към българския народ.

Покрай многото банални изрази, клишета и общоизвестни истини за политическата криза, мимоходом спомена с едно изречение и за войната (да не забравяме, че това е първата голяма война в Европа от 77 години насам). Само че по думите му това излезе някаква странна, анонимна война. Не стана ясно кои са воюващите страни, кой започна войната и какви опасности крие тя за нас, понеже се води в непосредствена близост до границите ни. Нищо.

Всъщност това отношение на президента отразява настроенията на всички „приятели на Русия“ в България към края на 2022 г. Новата им тактика е да не се подкрепя Русия явно, а да се действа подмолно в защита на нейните интереси.

Това е обяснимо, след като преобладаващото мнозинство от „приятелите“ (известни още като „русофили“), генерично са свързани (като внуци и роднини) с Кастата АБпФК и нейната клиентела.

Всеизвестно е, че Кастата и потомците дължат всичко, което са постигнали в живота, на СССР/Русия. Което и обяснява настървението, с което бранят нейната политика.

Това не би било голяма беда, ако потомците на Кастата към момента не държаха цялата изпълнителна власт в страната (служебно). Това беше факт и при предишното редовно правителство (сформирано от проРуското и от Левото крила на Кастата – т.нар. ЧервеноРуско и ЧервеноЛево, което директно застана на позициите на защитник на руските интереси, като не даде оръжие за братска Украйна.

Русия и нейните служби, заедно с Петата ѝ колона тук (ръководена от внуци и роднини на АБпФК), са сграбчили здраво, в мечешка прегръдка, българските институции и обществото и са ги оплели здраво в руската агентурна мрежа.

Руското влияние се усеща навсякъде: от проучване находища за въглеводороди, та до външната политика на страната, в целия обхват на обществените отношения. Невероятен парадокс е, че България, вече част от ЕС и с могъщ съюзник като НАТО, е силно зависима от Русия във външната и вътрешната си политика, та дори и във военната област.

Тази загадка има просто обяснение – Петата колона на Русия в България. Нашата държава в момента представлява нещо като крепост, чиито врати се охраняват от агенти на чужда сила, която допускат вътре винаги, когато пожелае.

Примерите са навсякъде около нас: бавенето на жизнено важни за икономиката проекти, забавената с десетилетия реформа и превъоръжаване в армията, съпротивата срещу енергийната независимост на България, източване на национални и натовски тайни към Москва, разрастване на руска система за влияние с цел манипулиране на политическите процеси в обществото, създаване на огромна медийна мрежа за фалшиви проруски новини, проникване в големите електронни медии и внушаване оттам на проруски, антиатлантически и антиевропейски настроения сред обществото, съдействие чрез официални и чрез незаконни канали за получаване на български паспорти от руски граждани, с цел използването им за събиране на информация и за действия срещу интересите на страната и т.н.

В последните дни изплуваха потресаващи подробности за руското влияние в България.

Така например, международната група от журналисти Bellingcat е прехванала телефонен разговор на генерал от руското ГРУ, а в контактите му се оказват и български телефонни номера, съобщи Христо Грозев, изпълнителен директор на Bellingcat. Той посочи, че в извънпарламентарни български партии и в икономическия ни елит има много свързани със спецслужбите на Русия руски граждани, които са получили български паспорти срещу инвестиция. Журналистът предупреди, че те продължават да са в тясна връзка с техните спецслужби и че става дума за хиляди руснаци на такива позиции. Грозев предупреди, че с малко финансови средства, плащани от Русия, се постига голям ефект върху българското обществено мнение. Тарифата за публикация в българска медия на статия, подготвена от ГРУ, варира между 150 и 300 евро. Има координатори на тази дейност, през които преминават руските пари за медийно влияние. Той посочи един от тях, македонски гражданин (Дарко Тодоровски), разполагащ със своя мрежа за публикуване на статии в България.

В тази връзка, настоящoто служебно правителство на президента Радев, отчитайки промяната в парламентарното съотношение на силите и европейската позиция, избра друга тактика – саботиране (доколкото е възможно) Решението на НС за предоставяне оръжие за Украйна, чрез бавене и обструкции. Тази тактика успешно беше приложена от Министерството на отбраната, където проруските настроения (а дали не и разузнавателни мрежи?) са публична тайна. Същевременно политическите проруски петколонници БСП и Възраждане сезираха Конституционния съд (КС) с искане да обяви актовете на парламента от 3 ноември 2022 г. и 9 декември 2022 г. за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна, за противоконституционни. При това, след като е известно, че КС не може да се произнася по международни договори, влезли в сила. Загриженост обаче предизвиква информацията тези дни, че КС „скоростно“ е образувал вече дело по повод искането на 50 народни представители от посочените партии (всички знаят, че процедурите в този орган са много бавни). Докладчик по делото е съдия Янаки Стоилов, знакова фигура в БСП, естествено потомък на АБпФК (същият, който дълги години оглавяваше прокомунистическите „Тракийски дружества“, отломък от тракийската организация ВТРО, пропагандираща независима Тракия и Тракийска нация навремето).

Съществуват солидни съмнения, че предприетата акция от проруската политическа Пета колона отговаря на намеренията на Министерство на отбраната (МО) (дали акцията е съвместна, засега не е известно). Целта е прозрачна – по всякакъв начин да се защитята интересите на Русия във войната, въпреки че е много малко вероятно решението да е положително.

Междувременно МО обяви, че помощта е сведена само до стрелково оръжие и боеприпаси, но не и тежко въоръжение (за разлика от другите страни от ЕС, без Унгария). Това било възможното, не повече, с оглед на националната сигурност. В случая е интересно, че твърденията на Mинистерството не се подлагат на никакво съмнение от страна на специализираните комисии в парламента. Обикновено в такива случаи може да се създаде анкетна комисия, която да провери състоянието на въоръженията и възможностите за предоставяне на тежко въоръжение. Нищо подобно. Оставаме с чувството, че в МО от десетилетия господстват не националните интереси, а руските такива (появиха се дори информации в медиите, че телефони на техници от елитната военновъздушна база в Граф Игнатиево звънели с руския химн!), и че изобщо там липсва парламентарен контрол. Изглежда МО представлява нещо като държава в държавата. Особено нагло прозвуча обещанието от страна на Министерството, армията да поеме обучението на 50… военни санитари (!) годишно. С други думи, взеха се всички мерки българското оръжие да нанесе минимални щети на Русия. Това не е инцидентно решение, разбира се. Вече 22 години проруският генералитет в МО и Службите към него саботират реформите и превъоръжаването на армията, при това с голям успех. Освен това има солидни съмнения, че от военните структури и служби изтича секретна информация на НАТО към Русия. Всички разследвания по такива случаи обаче бяха успешно потулени или заметени… Спомнете си скандала със секретния доклад, открит от Прокуратурата и неправомерно притежаван от висш служител в Президентството. Случай, в който беше замесено името и на самия президент. Потулването на случая тогава беше претекстът за започване на т.нар. „Промяна“, със знаковия президентски юмрук…

Наличието на могъща проруска Пета колона, в съучастие с руските разузнавателни служби, се явява един от основните фактори, определящ развитието на българското общество от исторически времена чак до наши дни.

Институциите

Не по-различно е положението и в други важни институции, освен МО, макар и в други аспекти. Общото, което ги обединява, е наличието на мощни управляващи групировки на средно и високо административно ниво, от средата също на потомци на Кастата АБпФК. Това са хора от десетилетия заемащи важни постове в държавните институции (министерства и агенции). Министрите идват и си отиват, а те остават. Те движат основните дейности там. Те могат да саботират, дори да провалят почти всяко начинание, спуснато от политическия кабинет на даден министър. Защото от тях зависи работоспособността на институциите, които и без това не са в цветущо положение: раздут бюрократизиран щат, некомпетентни служители, лоша организация на работа и т.н. (да не забравяме, че редица институции изпълняват по съвместителство ролята на хранилки, най-вече за потомците на АБпФК).

Общоизвестен факт е, че тези институции работят бавно, трудно и нестабилно. Те се явяват преки наследници на социалистическите институции, позакърпени и с пришити нови блокове и секции, трудно стиковащи се с основната структура (най-ярки примери са МВР, МВнР, МО, МОН и т.н., а сред обществените – БАН). Никое правителство, вече 30 години, не се заема с неизбежната институционална реформа.

Защо ли?

Най-важна причина е страхът. Защото който започне тази реформа, със сигурност ще плати огромна цена, образно казано ще си заложи главата. Най-малкото, ще бъде заличен като политически субект.

Този проблем, реформирането на институциите, може да предизвика обществен земетръс. Хиляди хора ще загубят работа. Има опасност държавната машина да се блокира за дълго време. Ще възникнат хаос и неуредици. Защото проблемите в тези институции са се задълбочавали все повече и повече през последните 30 години, не на последно място и заради опитите те да се решават частично и временно. Натрупала се е критична маса, която сериозно спъва развитието на страната през 21-и век.

Министерство на вътрешните работи (МВР)

МВР изглежда е държавната институция с най-голям бюджет и най-ниска ефективност. Нещо като потомствена хранилка за Деца и Внуци на АБпФК и на Клиентелата. Тук цари частично контролиран хаос и престъпването на законите е често срещано явление. Справка – незаконният арест на Бойко Борисов. Корупцията процъфтява на всички нива. Системата се тресе от скандали. Последният бе с прословутия Георги Семерджиев. Ръководството на МВР така и не опроверга конспиративната теория, че този Георги е внук на ген. Семерджиев, дългогодишен министър, вицепрезидент, а в миналото шумкар от т.нар. „отряд Антон Иванов“. Известен с това, че при разгрома на антонивановци, при бягството си в групата заедно с известната по-сетне Нанка Секерджиева, убиват няколко местни жители, които са взели за водачи, за да не ги издадат на властите. Това е същият ген. Семерджиев, който незаконно унищожи не по-малко от 10% от най-важните досиета в архива на МВР, заедно със същата (вече генерал) Нанка Секерджиева. Беше осъден заедно с нея на затвор, но по-късно Червената съдебна власт смачка делото. Така или иначе, в средите на МВР, свързани генерично с АБпФК, ген. Семерджиев се счита за бащица-покровител и паметта му много се тачи. Това е и причината МВР официално да не засяга темата с конспирациите около твърденията за роднинска връзка между генерала и обвиняемия Георги Семерджиев. Защото има и друга теория, а именно че Георги се е представял за внук на генерала и успешно е манипулирал десетки (говори се за 40) служители на МВР, за да му сътрудничат в престъпни дейности и нарушения на закона. Това при положение, че е притежавал само една автомивка, генерираща недостатъчин ресурс за такава предполагаема крупна корупционна мрежа.

Явно този вътрешен скандал ще бъде заметен: нещо, което виртуозно се върши в МВР от десетилетия. Това е най-прогнилата институция в държавната машина, със сериозно влияние на руската пета колона и като цяло, създаваща значителна опасност за националната сигурност.

Министерство на външните работи (МВнР)

За МВнР се подозира, че е държавната институция с едни от най-големите концентрации на внуци и роднини на АБпФК, както и на лица свързани със старите комунистически Служби. Те са овладели всички средни и висши позиции в системата. Министрите и политическите кабинети идват и си отиват, а те остават с десетилетия. Фактически това е групировката, която в голяма степен определя външната политика на България в последните три десетилетия, при това в руслото на руските интереси.

Това пролича в пълна сила напоследък, около скандалите, свързани с вековния „македонски въпрос„, при сблъсъка на българските национални интереси с интересите на скопската македонистка клика.

Доверчивият народ, облъчван вече 75 години от Червените медии и техните наследници и докаран до състояние на пълна амнезия за собствената си история, трябваше да бъде насъскан срещу скопската клика и да забрави някои факти.

Да забрави както нашите родни комунистически „историчари“, които близо две десетилетия насаждаха силово македонизма в България, така и да забрави, че МВнР вече 75 години води една и съща политика: първо, сътрудничество с титовата клика (до началото на 60-те), след това мирно съвместно съществуване, а от 1990 г. – пълна индиферентност към антибългарските инсинуации на Скопие.

При това, „нашето“ МВнР запазваше гордо мълчание по македонския въпрос близо три десетилетия след 10 ноември 1989 г. и дума не обелваше пред съюзниците ни от НАТО и ЕС относно престъпленията на сърбомакедонизма, минали и настоящи.

А в последно време виждаме, че скопската дипломация се беше активирала до червено. За кратко време те успяха да обиколят ВСИЧКИ СТРАНИ от ЕС и НАТО, дори се отбиха в Австралия (там, в най-големия университет отдавна са отворили катедра по „македонски език“), за да обясняват своята антибългарска позиция.

Да не говорим за културния натиск, упражняван чрез книги, филми и медийни изяви на македонистката теза в тези страни, за десетките промакедонистки дружества създавани и поддържани от скопската държава.

В това време откъм официална България – гробовно мълчание и НИКАКВО действие.

Вече много политици в Европа, а дори и по света, започнаха да забелязват оглушителната тишина, която се носи от дипломатическите коридори в София, във връзка със затягащия се Гордиев възел, наречен „македонски въпрос“. Това прави странно впечатление на фона на хиперактивното поведение на македонската дипломация.

Такава ситуация е извънредно рядко срещана в световната дипломатическа история и в такива редки случаи това се дължи на пълна некомпетентност или на нежелание да се действа, поради някакви съображения. Изглежда, че точно това е и нашият случай.

Естествено, такова поведение се тълкува еднозначно: от българската страна мълчат, следователно няма какво да кажат, защото не са прави.

От казаното дотук става пределно ясно, защо позицията на България не е разбрана от съюзниците ни в ЕС и НАТО. Не защото изначално били настроени срещу нас. Не защото не ни били харесвали. Просто не им е обяснена. Нарочно.

Защо досега нашето правителство не е излязло с основен документ по македонския въпрос (да го наречем например Бяла, или ако щете, Червена книга), където кратко, ясно и фактологично да се обосноват нашите концепции по въпроса в исторически, етнокултурен и политически аспект… Уви, това се прави само от патриоти-ентусиасти, които се мъчат със скромни средства да популяризират истината за Македония чрез книги, филми и електронни издания. Като при това, не само че не им се съдейства, но често им се пречи. Лишени обаче от институционална поддръжка, такива действия си остават частни мнения…

А защо се поддържа тази позиция от страна на МВнР? Позиция, определяща и политиката на самата българска държава по т.нар. „македонски въпрос“? Съвсем ясно е, че това със сигурност води до замитане на проблема и решаването му на тъмно, вън от общественото внимание и против българските интереси.

Защо не се обяснява, разяснява и популяризира на Запад и по света, българската позиция?

Да не забравяме, че съвременните поколения, у нас и по света отдавна са забравили какво е ставало в Македония през последните 100 години и затова, който първи им даде информация – той печели и става говорител на истината.

Защо мълчим? Много просто, защото тези, които трябва да говорят, нямат интерес от това. Защото в МВнР се констатира много висока концентрация на деца, внуци и роднини на АБпФК в сравнение с всички институции на Републиката. Има солидни съмнения, че МВнР представлява своего рода държава в държавата, застинала във времето, отпреди години.

Министрите идват и си отиват, а те – „дипломатите от кариерата“ и отговорните служители, повечето спадащи към Кастата, остават. Те нямат никакъв интерес цялата истина за македонизма да блесне пред България и света, защото от българска страна в престъпленията нерядко са взели участие и техни близки роднини по права и съребрена линия.

Защото, ако нещата излязат наяве, ще рухнат кумирите им (например, такива като Никола Вапцаров, големият родоотстъпник, и редица други) и много фамилии на неоспорими национални предатели ще станат публично достояние, във връзка с:

Разцепването на ВМРО през 30-те години от българската агентура на Коминтерна, създаването и промотирането на Тракийска, Добруджанска и Македонска нации;

Борбата за откъсване на Пиринска Македония от България, за насилствената и кървава „македонизация“ (своего рода „възродителен процес“);

Пренаписването на българската история през 40-те и 50-те години, с въвеждане на „македонска“ фактология, фалшификация на исторически извори или предаването им в ръцете на скопските историчари (например предаване архива на Македонския институт на Югославия, заедно с костите на Гоце Делчев);

Ликвидацията на хиляди членове и ръководители на ВМРО през първите години на Народната власт (например кървавият социопат генерал Лев Главинчев лично бил убил повече от 300 привърженици на ВМРО, по свидетелство на брат му), взривяване на гробове и паметници (включително гроба на Тодор Александров);

Заграбването имотите на старото ВМРО (вече след 10 ноември 1989 г.) и създаването на казионното такова, управлявано от агентура на КДС (Държавна сигурност), с проруска насоченост и генерична връзка с Кастата АБпФК.

И т.н. и т.н….

А това неизбежно ще излезе наяве, ако се повдигне публично въпросът за преследването на българите в югославска Македония, унищожаването на войнишки паметници, пренаписване на историята и т.н. Защото скопските македонисти веднага ще извадят публично факти, че същото се е вършело и в България, и то от българи!

Затова засега се спазва някакъв modus vivendi, между двете страни. В София си траят и публично не повдигат остро въпроса за престъпленията в титова Македония (или пък се използват обтекаеми общи фрази, като се внимава да не се навлиза назад във времето, както правят в Президентството), а пък в Скопие избягват публично да говорят за аналогичните такива в България…

Фактически българските интереси бяха спасени в последния момент от външна сила. Франция за може би първи (или втори) път от близо 400 години помогна на българите, вместо да им навреди. Т.нар. „френско предложение“ спаси българската кауза, макар и не на 100% (нещо, което към този момент вече беше АБСОЛЮТНО невъзможно!). Оттогава македонистите преминаха, общо взето, в глуха отбрана.

Междувременно в МВнР като че ли започнаха някакви плахи оздравителни процеси, изглежда свързани със смяната на поколенията, както и с неминуемия процес на намаляване квотата на АБпФК-наследниците (дано не го урочасаме).

Министерство на културата (МК)

МК е държавна институция също с голяма концентрация на внуци и роднини на АБпФК. Да не забравяме, че областта на културата беше едно от жизненоважните за Народната власт направления в обществения живот, сърцето на комунистическата идеология. Дейците на културата бяха галените деца на системата, нейните пропагандатори, трубадури и идеологически крепители.

След десетоноемврийските културни институции слабо се промениха, претърпяха само козметични реформи. Върхушката си отиде, а отдолу се издигнаха заместници от същата квота, свързана с АБпФК.

Останаха си проруските симпатии и солидарността на всички нива между свързаните генерично с АБпФК деятели на културата… Трябва да се отбележи, че тази солидарност съществува не само на това ниво, но и във връзка с общите интереси по гилдии и организации в сферата на културата, като включва и т.нар. „демократични“ културни деятели във всички области.

Ярък пример са машинациите в МК около идеята, „Домът-паметник на БКП“ на връх Хаджи Димитър да стане Паметник от национално значение. Същият Дом-паметник, който сполучливо беше наречен „Чинията“ и който представлява апотеоз на комунистическата идея (разбирай идеята за „завоюваната с кръв“ власт от страна на АБпФК ). Същото комунистическо капище, което представлява гавра с десетките хиляди жертви на Народната власт, същото което затиска със страшна сила костите на Хаджи Димитър и другарите му, загинали за един неблагодарен народ, който за близо 40 години вече напълно ги забрави…

На 19 юли 2021 г. в МК се проведе заседание на Специализиран експертен съвет за опазване на недвижимите културни ценности. Съветът взе решение да се предложи на Министъра на културата да издаде съответната заповед за преобразуване на „Дом-паметника на БКП“ в „Паметник от национално значение“, с препоръки за допълване на режимите за опазване.

Тогавашният министър (същият Минеков, който замеряше същото министерство с яйца), не я утвърди, но сега тя само чака подпис от министъра, което може да стане във всеки момент (който се счете за подходящ). Естествено, никой от „демократичните“ културни деятели не се намеси и не се обяви срещу това кощунство.

И за капак, Четвъртото правителство на Кастата (на Кирил и Асен), чрез МК отпусна 400 000 лв. за ремонта на „Чинията“ (фактически това е втори транш отпуснат от министерството за тази кощунствена дейност), който върви под пълна пара с участието на външни левичарски/неомарксистки донори, под ръководството на млада архитектка, внучка на АБпФК.

МК усилено работи и за насаждане на джендър теорията (важна съставна част от новата суперопасна тоталитарна идеология – Неомарксизма) в общественото съзнание. Най-вече в областта на детското възпитание и образование. Индоктринацията на децата е неомарксисткото термоядрено оръжие, с което се надяват да завоюват света, посредством безкръвната Културна революция (виж по въпроса Херберт Маркузе. Репресивна толерантност), с която да разрушат Семейството и Морала на Буржоазната държава и върху руините да изградят Прекрасния Нов свят, където ще живеят новите хора, еднакви, безполови и лесно манипулируеми. Те „по цял ден ще се занимават само с игри иразвлечения, а работата ще се извършва от машините“ (Херберт Маркузе).

Трябва да се отбележи, че в това направление, досега се правеха опити само със хомосексуални детски книжки, издавани от НПО, щедро финасирани от външни неомарксистки донори (например книжката „Мравин“, широко рекламирана от един известен адвокат-протестър).

Най-последното скандално постижение на министерството в тази област, обаче е хомосексуалния ДЕТСКИ филм „Чуден свят“, продукция на „Дисни Анимейшън“, пуснат по кината с благословията на МК.

„Българските деца трябва да са толерантни и отрано да свикват с хомосексуализма“, бил заявил експерт в МК.

„Децата от една по-ранна възраст трябва да свикват с тези неща, защото трябва да има толерантност“, заявява представителят на Националния филмов център Ростислав Малчев, на въпрос на вестник „24 часа“ относно хомосексуалния детски филм „Чуден свят“.

Според държавния служител г-н Малчев, „филмът утвърждава идеалите на хуманизма, популяризира националната и световната култура или по никакъв начин не противоречи на общоприетите морални норми в страната и няма ограничителни препоръки от комисията“.

Единствено остава неизвестно, откога националната култура на България стана хомосексуална?

„Разбирам, че на някои им харесва, на други не, но въпросът е, че обществото това налага, и това е бъдещето“, каза за вестника същият г-н Ростислав Малчев (разбирай, че се налага от чуждестранните неомарксистки донори).

За сведение, Националният филмов център /ИА „НФЦ“/ е юридическо лице на бюджетна издръжка към МК и осъществява държавната културна политика в областта на киното. Изпълнителният директор на НФЦ се назначава от министъра на културата, а пък този служебен министър на културата (носачът на ковчези по площадите, Минеков) е назначен от сегашния президент Румен Радев.

Възмутени родители протестираха срещу новата продукция на „Дисни Анимейшън“, която вървеше по кината за коледните празници.

Лентата представя единия главен герой като гей тийнейджър (следователно малолетен), чиито родители всестранно подкрепят неговия „избор“.

„Това е филм с категория В, съответно може да се гледа от деца. Като заведох моето, то изпадна в стрес, защото видя вълнение, любов от момче към негов съученик и се изуми какво е това. В цялата зала настъпи смут, а аз успях да обясня на сина си, че това е изрусено момиченце. Потресена съм, какво е това?“, споделя в профила си Десислава Лукова.

Един от озвучаващите артисти бил споделил: „Много е готино, начинът, по който е показана любовната история (между двете непълнолетни момчета), не е натрапчив, напротив – красив е“.

Според много български майки обаче филмът е скандален. Те предупреждават тези, които все още не са гледали филмчето, да не водят малките си деца или в най-добрия случай (?!) да им обяснят преди това какво ще видят (в сайта БГ Мама).

Иначе „Чуден свят“ изобилства от герои, които рядко намират поле за изява. Там са трикрако куче, хора в неравностойно положение, разведени семейни двойки и момчетата с различна сексуална ориентация. [по материали от вестник „24 часа“]

Министерство на образовението и науката (МОН)

Това също е била институция от първостепенна важност при режима на Народната власт, една от главните ѝ идеологически опори. Естествено концентрацията на кадри, свързани с АБпФК съответно се очаква да е много висока. Това е нещо като гнездо-хранилка за АБпФК. Естествено, както и при другите институции, след десетоноемврийските промени слабо отекнаха под покрива на МОН. Подведомствените (държавни) учебни заведения се реформираха козметично, бившите партийни кадри, свързани с Кастата, запазиха влиянието си посредством неформални връзки. Запази се и процъфтява руското влияние (бившето съветско).

Такова е положението, като в училищата, така и във ВУЗ-овете и в научните организации. Навсякъде витае сянката на АБпФК-потомците и свързаното с тях руско влияние. Стигна се до скандални изблици на русофилство, умело заметени от МОН. Някаква учителка в столично училище (!) обяснявала на децата, че американците никога не са кацали на Луната. Директорка на столично училище успешно се съпротивлява (със съдействието на МОН) срещу възстановяване старото име на училището (наречено на герой от войните) в полза на сегашното (руско).

Сходно е и положението в академичното образование. Старите партийни структури (управлявани от АБпФК) се трансформираха в неформални вериги за влияние, доминирани от внуци, роднини и клиентела. Старите феодални принципи за разпределение на благата при Соца не са се променили, а само са мимикрирали. ВУЗ-ове никнат като гъби, реципрочно спада качеството на обучение.

Монстратът БАН се ръководи по същия начин (характерна особеност е голямата концентрация на бивши агенти на КДС/КГБ, заемащи ръководни постове). Ефективността на научните изследвания там, съобразно количеството на персонала и огромните активи, е изключително ниска. Подобно на другите изброени институции и тук е изградена мащабна структура на хранилка за „наши хора“, обикновено ненужни като кадри. БАН са изградили своеобразен монопол в държавното финансиране на науката и това обективно пречи за развитието ѝ в общонационален мащаб (смята се, че подобни структури има само в Русия и Беларус).

Голям „принос“ на МОН се явява недопускането близо 30 години да се изучава история на комунизма в България. Около две години МОН се съпротивляваше на опитите за внедряване в учебните планове на информация за този много важен исторически период. Съпротивата е обяснима. Потомците на АБпФК искат завесата на забравата да скрие престъпленията на техните прадеди и роднини, като създадат поколения с бели петна в историческата памет…

Проникването на неомарксизма в академичното образование никак не тревожи МОН. По думите на предпоследния образователен министър „МОН добре работи с НПО“ (има съмнения, че голяма част от тях са финансирани от чужди неомарксистки донори). Най-успешно е проникването в СУ. Тук от няколко години върви магистърски курс по джендър, във факултета по славянски филологии, където подготвят предимно учители (!!)

Специалните служби

Не е по-различно и положението в специалните служби, разузнававето и контраразузнаването. При соца това беше светая светих на държавното управление. Там се допускаха най-преданите кадри, като на професионалните им качества често се гледаше през пръсти. Десети ноември завари тези служби с щатен състав, почти на 100% състоящ се само от деца, внуци и роднини на АБпФК. Съответно руското влияние беше огромно, те бяха под фактическия контрол на съветските тайни служби, чрез института на специални (съветски) представители, имащи достъп до всички нива и тайни на службите (малко известно е, че подобна система съществуваше и в големите стопански обединения).

Службите и досега мъкнат бремето на тежко наследство от структурите на НРБ. Недореформирани са и до голяма степен още изпълняват ролята на хранилки за кадри, свързани със „своите хора“. Възлови постове все още се заемат предимно от хора, генерично свързани с АБпФК. Същевременно те са измислили начини да се възпроизвеждат, чрез манипулирани конкурси за „своите хора“.

Затова реформирането на службите върви бавно и мъчително. В общия случай това не става поради някакви целенасочени действия на изпълнителната и/или законодателна власт. Върви най-вече благодарение на естествената смяна на поколенията и поради невъзможността да се осигури стопроцентова замяна с нови попълнения от наследници на АБпФК. Същевременно службите ревниво пазят тайните си от времето на соца, въпреки изтеклата законова давност. С огромен труд бяха измъкнати архивните им бази (някои и досега не са), за да бъдат предоставени на гражданските хранилища.

Все още руското влияние е голямо. От години витаят подозренията за изтичане оттам на национална и натовска секретна информация към Москва. Вече има няколко следствени дела заведени по такива причина, а още толкова бяха успешно заметени и смазани.

Съдебната система

Десети ноември завари съдебната система със средни и висши ешелони, силно запълнени с деца и внуци на АБпФК. Реформите също бяха козметични и в първите годин след прехода системата се люшкаше от скандали и корупция. И тук реформирането ставаше бавно и мъчително, отначало главно по естествен път.

Първата голяма промяна доиде с новата Конституция, промяна, която оказа положителен ефект в системата, въпреки някои недомислия, които излязоха на бял свят чак в последните години. Втората промяна настъпи с въвеждането на редица европейски директиви, след влизането на странат в ЕС. Въпреки това влиянието на наследниците на АБпФК все още е голямо, както и руското влияние. Корупцията забележимо намаля (паралелно с руското влияние), особено в по-горните инстанции. Въпреки това и там все още е силно влиянието на държавата, особено по знакови дела.

Що се отнася до Прокуратурата, там голям проблем е непрекъснатата борба между политическите субекти за овладяването ѝ. Проблемите с наследниците на АБпФК са същите. Има мнения, че за това спомага и конституционната уредба, която поставя Прокуратурата (обвинението) в състава на независимата съдебна власт, а пък Защитата (адвокатурата) – извън. Твърди се, че така фактически се нарушава равнопоставеността в съдебната система и основния ѝ принцип още от римско време в смисъл, че съдебният процес е равноправно състезание между Обвинение и Защита пред независимия Съд. Аргументът е, че така било в Европа…

Друг дефект, имащ косвено отношение към съдебната система е законотворчеството и участието в него на юристи/адвокатура. Често явление е, при съставяне и редактиране на проектозаконите, в процедурата да вземат участие голям (дори преобладаващ) брой юристи (потенциални или действащи адвокати), явяващи се заинтересовани лица по такива закони, най-вече в наказателното законодателство, където адвокатурата е страна в процесите. Има мнения, че затова и наказанията за редица престъпления, включително общественоопасните, са твърде занижени (с по-кратък срок), понеже естественият интерес на адвокатската професия (която все пак има и търговски характер) бил да има повече клиенти, т.е. обвиняеми по наказателни дела. Това била причината да има рецидивисти с много висящи дела и присъди.

Разбира се, влияние в законодателния процес оказват и други гилдии и професионални организации. Проблемът отново опира до прословутия закон за лобизма…

Като резултат законодателите масово произвеждат закони еднодневки, които се преработват десетки пъти, като се снабдяват с правилници за приложенията им, понякога по-обемисти от самия закон.

Дефектите и несъвършенствата на недъгавите държавни институции се явяват едни от основните фактори, определящи развитието на българското общество, в годините на прехода и до наши дни.

Изгубени в прехода

С понятието „преход“ у нас се обозначава разграждането на командно-административната тоталитарна система на марксисткия ленинизъм и трансформирането ѝ в пазарна (капиталистическа) демокрация.

Подобен експеримент все още никой никога не беше правил, така че готови рецепти и съвети нямаше. Затова в различните социалистически страни, бивши сателити на СССР, този процес протече по различни пътища, според процедурата „проба-грешка“. Сега, три десетилетия след старта на прехода, със сигурност може да се каже, че най-успешно той премина в Полша, а най-неудачно – в България.

Причините са няколко.

Успешното осъществяване на прехода изискваше преди всичко ликвидация на апарата, с който се управлява тоталитарната система. Смяташе се, че това е апаратът на управляващата комунистическа партия, дори имаше такъв термин „партия-държава“. „Партия“ беше термин неясен и подвеждащ. В България и досега се шири мнението (особено сред младото поколение), че командно-административната тоталитарна система се е управлявала от анонимната „партия“ (или „партия-държава“). Уви, нещата са много различни.

Българската комунистическа партия, с нейните хиляди редови членове, не беше нищо друго, освен една одушевена трансмисия между управляващата върхушка и „широките народни маси“. Тази трансмисия се управляваше на всички нива от представителите на тази върхушка. А редовите членове нямаха никакви права, освен покорно да изпълняват нарежданията на ръководството, срещу което получаваха дребни привилегии, които обаче не бяха за пренебрегване в условията на всеобщата нищета при социализма и които мотивираха тези членове.

Всъщност Партията, това не бяха редовите членове, а управляващата върхушка, по-точно Кастата на АБпФК, партийната аристокрация, хора свързани с генерични връзки и със съвместно пролятата кръв, своя и на Враговете. Това беше еманацията на Партията…

Всичко това, което можем да наречем Каста на АБпФК представлява генеричните потомци и близки роднини на АБпФК, заедно с техните приятели, бизнес-партньори и клиенти.

Това е групировката, която под една или друга форма държеше икономическата и политическа власт в НРБ. Вярно е, че след 1990 г. те институционално загубиха политическата власт, но запазиха напълно икономическата, в областта на новоизлюпения едър и среден бизнес. Така съхраниха възможността да влияят върху политическата власт, чрез нейните институции. Но мечтата за пълна политическа власт никога не ги е напускала. След 1990 г. направиха четири опити (до 2022 г.), всичките накрая безуспешни. За тези 30 години обаче, в самата Каста произлязоха дълбоки качествени промени.

След 1990 г. голяма част от тогава младото и образовано поколение (мнозина бяха завършили престижни западни университети, още преди Прехода), започна да търси приобщаване към Запада. Те виждаха пълната несъстоятелност на комунизма, включително и на българския. Огромният финансов ресурс на западния капитализъм осигуряваше примамливи надежди за забогатяване и успех.

По това време на Запад надигаше глава левичарството, попаднало вече под идеологическия чадър на неомарксизма, маскирано под престижното название „либерализъм“. По стар семеен рефлекс, тази част от младото поколение (децата на АБпФК), заедно с капитализма, прегърнаха идеите на левичарството и неомарксизма.

За отбелязване е, че те отхвърлиха фанатичното преклонение пред СССР/Русия. Към Русия се отнасят с известно презрение, като към изостанала страна. Но все пак не забравят, че тя е главният защитник на тяхната Каста и трябва да показват известна лоялност. Затова можем да ги наречем, в идеологически аспект и заради произхода им, „ЧервеноЛево крило на Кастата АБпФК“.

Другата, може би по-малобройна част от това поколение, останаха верни на идеите на бащите си за пълна лоялност към Русия. Въпреки връзките си със Запада, в областта на бизнеса и кариерното развитие, те разчитат предимно на Русия и са главни поддръжници на руското влияние в България. Тях можем да наречем, според същата логика, „ЧервеноРуско крило на Кастата АБпФК“.

И накрая, една много малка част от това поколение преминаха на демократични и антикомунистически позиции, с което си навлякоха гнева и омразата на своите роднини и бяха обявени за предатели.

Сега наши съвременници са децата на това поколение, внуците на старите АБпФК, разпределени в същите две крила, със същата политическа ориентация.

А каква обществена групировка противостоеше на тази върхушка (Кастата) и защо/в какво не успя българския Преход?

Противостоящата формация, т.нар „демократи“, бяха причудлива смесица от случайни хора, с различни професии, предимно интелектуалци, които трябваше буквално за една нощ да станат политици: професия, която за мнозина от тях си остана чужда. На всичко отгоре, сред демократите беше висок процентът на агенти (доносници) на КДС.

Борбата за Прехода доведе до челен сблъсък между формацията на демократите (междувременно обединени в СДС) и управляващата върхушка на Партията (вече БСП), към момента съставена от АБпФК и деца на АБпФК.

Демократите не издържаха сблъска и се пречупиха. Точно тогава загубиха Прехода.

Но не бива да ги виним: както се казва, те толкова можеха. Това бяха хора, незрели като политици, нямаха никакъв опит, а дори и представа как се води политическа борба. Бяха свикнали само да държат речи, изпъстрени с красиви фрази и патетични призиви.

Обаче срещу себе си имаха опитни противници, калени в десетилетни вътрешнопартийни борби, съюзи и коалиции, участвали в дипломатически срещи и преговори, както със съветски другари, така и със западни представители.

Не беше трудно демократите да бъдат провокирани по време на публичните преговори (Кръглата маса), ударението да се постави върху политическите проблеми на Прехода, а икономиката да се остави за после (общо взето обратното на това, което стана в Полша).

Фатална грешка.

Кастата (АБпФК и децата им) вече се подготвяха за бъдещата неизбежна приватизация. Приватизация, която ще бавят умишлено и практически необезпокоявани осем години, за да се подготвят. И като резултат практически завзеха по-голямата част от икономиката на страната. Наистина, доста загубиха, но и това, което им остана, бе достатъчно, за да създадат огромна икономическа мощ, която да им гарантира сигурност и бъдещи успехи. Но това не стана лесно…

А иначе съдбата даде на демократите цели три шанса: 14 декември 1989 г., 26 август 1990 г. (палежът на Партийния дом) и 21 май 1997 г. (избрано е от НС правителството на Иван Костов).

На 14 Декември 1989 г. лидерите на демократите демонстрираха пълната си политическа незрялост. Това не бяха революционери, а обикновени хора, повечето родени и/или възпитани при социализма, които случайността издигна временно на високи позиции, за които те не бяха подготвени, а и не можеха да поемат отговорностите, които им вменяваше настоящият политически момент. Първият между тях, Желю Желев, освен кристална честност, не притежаваше никакви политически качества, поне в началото.

Тогава, на 14 декември те се уплашиха и… капитулираха. По-късно, сред студентите се говореше, че на лидерското съвещание, вечерта на същия ден в Студентския дом, всички са се изказали за напускате на площада, само Тренчев бил против…

Палежът на партийния дом беше още по-сериозен шанс за демократите. Опозицията вече бе набрала сили и опит. Закрити бяха партийните организации по месторабота, работеше Кръглата маса, състоял се беше Големият митинг на Орлов мост, бяха преминали първите свободни избори… но ги спечели БСП (бившата БКП)! Тогава напрежението започва да ескалира, избухна студентската стачка, а пък танковата афера предизвика оставката на президента-председател Петър Младенов, „последния мохикан“ на старата политическа гвардия на Кастата. Започна работа Великото народно събрание, а на следващия ден (11 юли 1990 г.) бе построен Градът на истината. Избухнаха демонстрации. Два дни подред Партийният дом беше обкръжен от хиляди демонстранти. Начело са „щурмоваците“ на „Подкрепа“.

На 26 август привечер, след драматични призиви и заплахи за самозапалване, тълпата подпали Партийния дом.

Първо избухна пожарът в сградата на КДС, свързана чрез топла връзка с Партийния дом. Партийният дом беше затворен отвсякъде, но тълпата започна да хвърля камъни, да чупи стъклата на партерния етаж, а после започнаха да хвърлят и запалени материали. Първо пламнаха завесите, а след тона явно и мебелите и килимите. При всяко чупене на нов прозорец пожарът поемаше въздух и отвръщаше с огнени езици. Група младежи домъкнаха от парка огромни пейки, с чугунени крака и започнаха да таранират огромните входни врати. Ако една пейка се чупеше, вземаха друга. След 15-20 минути едната врата рухна и големи групи нахлуха вътре. Малко след това се случи странен инцидент. Група полицаи от силите да борба с безредици (специално екипирани), около 30 до 50 души се опитаха да напуснат сградата през задния транспортен изход. Всеки водеше куче. Те започнаха да се промъкват в индийска нишка, плътно до стената на сградата, в посока главния вход, притиснати от тълпата, която обграждаше сградата отвсякъде. Когато се разбра за излаза, от задните редици се чуха викове: „убийте ги“. Тълпата забуча страховито и започна да става страшно. Задните редици бутаха напред, а предните се страхуваха от полицаите и големите кучета и се стараеха да удържат напора. Изглеждаше, че огромната тълпа (сигурно бяха над 15 000 души, а може и повече: почти целия площад – сегашния Батемберг, площада пред банката, площадчето зад Партийния дом и от другата страна, на бул. „Дондуков“) всеки момент ще размаже тези 50-тина човека и кучетата. Изведнъж, изглежда по команда, полицаите спряха да се движат и замръзнаха по местата си, а кучетата се проснаха по корем на земята и сложиха главите на земята, между предните си лапи, свиха уши надолу… Невероятна картина. А тълпата, като че ли започна да бучи по-тихо и да се успокоява. По едно време полицаите се раздвижиха и съвсем бавно, може би за 10-15 минути обиколиха сградата и се спуснаха надолу по „Дондуков“, където дойде автобус и ги натовари…

В сюблимния момент, никой не оглави недоволството. Лидерите на СДС се изпокриха в миши дупки, тази отговорност не беше по силите им. Оставиха свобода на действие за полицията и службите. Сред огромната тълпа щъкаха известни и неизвестни „демократи“, които убеждаваха хората към спокойствие и „цивилизовано отношение“. Това показа за сетен път, колко силна е била Кастата. Бързо беше съчинена баснята, че „комунистите сами запалили Партийния дом, за да изгорят важни документи“ (всички партийни документи се оказаха налице и сега са в Държавния архив), най-вече заради провинциалната публика, която беше шокирана от факта, че на комунистите им запалили къщата. Затова и доверието към партията взе да пада застрашително.

Органите на КДС не бяха разформировани и действаха безпогрешно, а демократите повече се интересуваха да държат речи но митинги, отколкото от практически въпроси, като например този за досиетата, които по това време се горяха на воля в МВР (очевидец от МВР си спомня: „щурмоваците на Подкрепа маршируваха отвън, а ние горяхме вътре архиви…“).

По късно беше направен поръчков филм, който да отразява баснята съчинената в коридорите на КДС… Тренчев и Кошлуков едва се отърваха от обвинението за подстрекателство, говореше се, че Кошлуков го спасили американците.

Властта на Кастата тогава беше на косъм. Това много добре се разбираше от членовете ѝ. Авторът на тези редове си спомня разказа на един такъв човек от средната номенклатура, за събитието:

„… Почивна станция на ЦК на морето [къде точно, не е ясно]. В голямото фоайе огромен телевизор показва кадри пряко от горящия Партиен дом. Вътре има около 50 души, партийни кадри и стопански ръководители. Цари пълна тишина, муха да бръмне ще се чуе… Гледах, гледах и си казах: това е краят, трябва да се спасяваш… „

Това събитие беше преломна точка и за Кастата. Най-умните и способните зарязаха партията и се ориентираха към сектора на раздържавяването, за да вземат „част от това, което им се полага, нали кръв са проливали за него“.

Така Кастата започна икономическото овладяване на държавата…

Правителството на Иван Костов беше последният шанс. Шанс, и то какъв.

Уви, Иван Костов предаде и последните надежди на антикомунизма в България. В периода 1997-2001 г. той имаше контрол фактичесски върху цялата власт в Републиката (Изпълнителна, Законодателна и Съдебна, нещо невиждано от времето на цар Борис III). Но вместо да прочисти държавния апарат от представителите на Кастата, той ги остави на спокойствие и здрава храна (т.е. да приватизират). Негова беше заслугата за стратегическото тайно сговаряне с БСП – така нареченото „джентълменско споразумение“, което му осигури спокойно управление.

За сметка на това Иван Костов задуши идеята за лустрацията и за отварянето на досиетата. Всичко, което сътвори неговото правителство, за да оправдае своя „антикомунизъм“ пред лековерните, беше един странен закон, който повече прилича на литературно произведение и от който нищо не следва… Срещу това си осигури комфорт и безнаказаност, като същевременно се обкръжи с Деца и Внуци на АБпФК и „бивши“ КДС/КГБ шпиони.

Нищо чудно няма, та той по произход също бил внук на АБпФК, говори се, чe дядо му навремето бил ятак на видния деец на Коминтерна и БКП, Станке Димитров-Марек. Именно оттук идвали неговите добри стартови позиции в живота.

Помним как Иван Костов прегърна червената идея за РМД и я претвори в живота. Понастоящем неговите апологети, предимно от изчезващата партия ДСБ, както и млади хора, които не са запознати с важни подробности от тази историческа епоха, постоянно ни вменяват неговите „гениални заслуги“ за извършената приватизация и икономическото възстановаване след Виденовия разгром (1997-2001 г.).

Не бива да се забравя, че основите бяха поставени от служебния кабинет на Стефан Софиянски. Освен това самата приватизация беше главното условие за помощта от Запада, чрез Стабилизационните споразумения с Международния валутен фонд и Световната банка. Неспазването им означаваше спиране на плащанията по стабилизационните заеми, жизнено важни за възстановяването на страната. Всички големи приватизационни сделки са осъществени по програми на международните и европейски финансови институции (Американската агенция за международно развитие, програма САРА на ЕК и т.н.). Пряко от Агенцията по приватизация, за най-големите приватизационни сделки са ангажирани международни посредници и консултанти с първокласен рейтинг…

Коловозите бяха начертани от международните финансови донори и Костов много добре схвана, с изострения си политически нюх, какво се изисква от правителството му. Още повече, че този развой на събитията, отговаряше и на личните му интереси, които изглежда винаги поставяше на първо място. Така че дори и без него, приватизацията едва ли би се развила по различен начин. Същевременно не бива да се отричат и заслугите му в този важен период.

Някои все още помнят как публично пред Парламента той заяви: „Днес погребахме българския национализъм“ (при което неколцина народни представители щяха да получат удар).

Всъщност, той погреба завинаги това, което наричахме „Синя идея“, символично погреба и самата идея за бъдеща демократична и прогресираща България.

Като резултат, Децата, Внуците и Близките роднини на АБпФК вече безнаказано продължиха да обсебват всички ключови позиции в обществото и институциите. Това беше преломен момент в след десетоноемврийската история на България.

Вече нямаше връщане назад.

Съдбата любезно ни предостави три шанса да изхвърлим завинаги от властта Червената мафия на Кастата, но ние ги проиграхме.

Затова сме обречени на вечен Преход.

Загубата на Прехода се явява един от основните фактори, определящи развитието на българското общество, чак до наши дни.