Quo vadis, Bulgaria? (част 2)

Авитохол живя 300 години. Родът му
Дуло, а неговата година дилом твирем
Ирник живя 150 години. Родът му Дуло,
а неговата година дилом твирем.
Гостун, наместникът, 2 години. Родът му
Ерми, а годината му докс твирем.

Тези петима князе управляваха
княжеството оттатък Дунава 515 години
с остригани глави и след това дойде
отсам Дунава Аспарух княз и досега
Аспарух княз 61 години [управлява]
Родът му Дуло, а годината му верени алем.
Тервел 21 години. Родът му Дуло, а
неговата година теку читем.

Именник на българските владетели. Уваров препис.
Превод на новобългарски от Петър Добрев

Дефектът на политическата класа

Има и друга причина за българските нещастия – вековна, за разлика от посочените в част първа, които съществуват само от три десетилетия.

Става въпрос за незрялостта на българската политическа класа. Тя се създава след Берлинския договор и досега съществува 144 години, обаче това не означава непрекъснато развитие. Българската политическа класа на два пъти е била заличавана по една или друга причина и отново е била формирана, обаче на абсолютно нови принципи и с нови хора. С други думи, без каквато и да е приемственост, за разлика от формирането и развитието на политическата класа при съседните нам държави.

Тази незрялост довежда до катастрофата от 1913 г., определила оттам нататък пътя на България през 1918 г., та чак досега, и дала огромно отражение върху вътрешната политическа обстановка в страната. Защото тя предопределя неумолимо следващите крушения през 1918 г. и 1944 г., като дава огромно отражение върху вътрешната политическа обстановка в страната, а дори и върху българската народопсихология.

Особеностите на българската политическа класа е посочена още навремето от Лев Троцки, който изрично отбелязва тази незрялост, сравнявайки я със сръбската, през паметната 1912 г., когато пребивава в България (книгата му би трябвало да се прочете от всеки българин!). На всичко отгоре, както отбелязахме по-горе, в нашата политическа класа няма непрекъсната приемственост, нейното развитие два пъти е прекратявано и е започвало отначало. Сега разполагаме за трети път с нова (от 30 години) политическа класа, с неясни и противоречиви възгледи, която отново учи политическата азбука по метода „проба-грешка“…

Това е в пълен дисонас, по отношение политическите класи на съседните ни страни, където съществува приемственост от 200 години (Сърбия, Гърция), та до 500 години (Румъния – Влахия и Молдова), т.е. непрекъснато развитие, което води до натрупване на огромен политически и дипломатически опит, а от своя страна способства за вземане на правилни решения във външната и вътрешна политика.

Това особено добре се вижда в примера за държавната и политическа история на новосформираната през 1861 г. румънска държава, която акумулира наследството на политическа класа от три века и половина (във васалните княжества Влахия и Молдова). Оттогава румънската държава не предприема нито един погрешен дипломатически или политически ход на международната арена, въпреки тежките изпитания, на които е подложена страната през този век и половина. В резултат държавата увеличава територията и населението си два пъти (а в един момент и повече).

Този вроден недостатък на политическата класа се явява един от основните фактори, определящ развитието на българското общество, чак до наши дни. Той довежда до редица национални катастрофи, до запалване на Гражданска война и до най-голямата катастрофа – установяване на комунистическа власт и създаване на Кастата АБпФК.

Гражданската война

Разгромът през 1913 г., резултат от недалновидната русофилска политика на кабинетите Гешов/Данев, автоматично подрежда България в лагера на Централните сили. Антантата просто не може да предложи нищо, защото Сърбия и Гърция не са склонни да отстъпят и педя земя от заграбеното. Румъния също.

От другата страна пък обещават граници, обхващащи територията на цялото българско етническо пространство. А Турция обещава да върне Малкотърновска област и още една територия. Освен това, българското обществено мнение, в голямото си мнозинство, е силно настроено и обединено за реванш срещу „съюзниците-разбойници“.

В 1915 г. България влиза в Първата световна война (ПСВ) на страната на Тройния съюз. Войната продължава 4 години, мобилизирани са почти един милион войници и офицери. 115 000 са убитите. Европейската военна история не познава такова мобилизационно натоварване – повече от 20% от населението.

България губи войната. На 29 септември 1918 г. е подписано примирие с Антантата в Солун. Междувременно в армията възникват бунтове, предизвикани както от тежките условия, така и от пропагандата на тесните социалисти и земеделците. Разбунтуваните войници, ръководени от земеделски лидери, тръгват към София, където са разгромени при Владая. Започва Гражданската война. Тя ще мине през четири условни периоди на военни действия, които могат да се нарекат „горещи“:

Първи период (1918 г.): войнишките бунтове, под ръководството на земеделци и тесни социалисти;
Втори период (1923-1925 г.): комунистически бунтове и терористични действия;
Трети период (1941-1944 г.): възникване, развитие и победа на антиправителственото комунистическо партизанско движение („шумкарите“) с решаващата помощ на Червената армия;
Четвърти период (1945-1956 г.): възникване, развитие и разгром на антикомунистическото партизанско движение („горяните“).

И съответно, през три „студени, невоенни периоди на гражданско разделение и непрекъснати вътрешни борби и противопоставяне: 1919-1922 г., 1926-1940 г., 1957г. – досега…

Продължаващата Гражданска война, в нейните горещи и студени фази, се явява един от основните фактори, определящ развитието на българското общество, чак до наши дни.

Причините

Българската армия в началото на 20-и век е над 90% селска. Затова разгромът през ПСВ удря най-силно българското село. Там се дават най-тежките човешки жертви и цари най-голяма икономическата разруха. Селото години наред е една отворена рана. В нея веднага попада бацилът на комунизма.

Комунистическите групи никнат като гъби по селата. Затова и българският комунизъм е предимно от селски, а не от работнически произход, докато при съветския комунизъм (и повечето други, особено в Европа) е приблизително обратното. Има и друга качествена разлика – българските комунисти, единствени от всички комунисти по света, си създадоха официална Каста – кастата на АБпФК, един вид комунистическа аристокрация.

Управлението на Земеделския съюз (1919-1923 г.) създава нови противоречия, този път по оста град – село. Земеделската власт също така започва да тероризира и унижава офицерството, интелигенцията, установява приятелски отношения със СХС кралството (Югославия). Министър-председателят Александър Стамболийски дори заявява публично, че се отказва от Македония, за което е осъден на смърт от ВМРО, а след преврата е убит жестоко от техни активисти.

Политиката на БЗНС предизвиква образуване на широка коалиция срещу тях, в която на практика влизат всички политически партии (без комунистите, които първоначално обявяват неутралитет), както и много граждански организации. На 9 юни 1923 г. земеделското правителство е свалено от армията, а Оранжевата гвардия е разгромена. За три години страната изпада в истинска война.

През септември 1923 г. по нареждане от Коминтерна българските комунисти предизвикват въоръжен бунт (т.нар. „Септемврийско въстание“), а след разгрома му започват четническа борба и атентати.

На 16 април 1925 г. те извършват атентат в църквата „Света Неделя“, с цел да унищожат цялото политическо и военно ръководство на страната. Атентатът е най-големият, според броя на жертвите дотогава, в световната история и остава такъв до събарянето на кулите близнаци в Ню Йорк през 2001 г.

Загиват стотици цивилни, политици, както и повече генерали, отколкото са убити във всички войни. Властта отговаря с масови арести и преследвания на комунисти. Военните създават тайна терористична група, която избива десетки комунисти, както и леви интелектуалци.

Комунистически партизани

През 1941 г. по поръчение от Москва българските комунисти започват борба чрез партизански отряди (наречени „шумкарски“) срещу правителството.

На 9 септември 1944 г. група военни от организацията „Звено“, в сговор с комунистите, извършват преврат, свалят правителството и предават властта на коалицията Отечествен фронт, доминирана от комунистите.

Започва безогледно избиване на всякакви политически противници от всички обществени прослойки, лични отмъщения и криминални грабежи. Жертвите са застрелвани, удушавани, давени, клани, живи изгаряни в пещи, хвърляни от скалите (като например Черната скала при Чамкория), заравяни в масови гробове (като например Голо бърдо край Радомир). Смята се, че за един месец загиват между 20 000 и 30 000 души, предимно цивилни – политици и представители на интелигенцията.

Антикомунистически партизани

Тези репресии и убийства предизвикват реакция. Започва бягство от терора и създаване на организирано нелегално движение. През пролетта на 1945 г. се появяват и първите военизирани чети от нелегални антикомунистически партизани („горяни“). Съставът им е изключително пъстър – земеделци, бивши царски офицери, анархисти, малък брой комунисти-трайчокостовисти, бивши дейци на ВМРО, СБНЛ и други патриотични и националистически организации.

Горянското движение достига връх около 1950-1952 г. като реакция срещу политиката на насилствена колективизация на земята. Общо, горянското движение наброява около 7000-8000 души, подпомогнати от около 20 000 ятаци и съмишленици.

Горянски отряди действат в много части на страната, като по-активни са в граничните райони, а във вътрешността на страната, в Старозагорско, Сливенско, Пловдивско и Плевенско.

Въоръжената антикомунистическа съпротива има свое задгранично радио „Горянин“, което излъчва емисии до 1962 г. Неговият девиз е „Гласът на българската съпротива“ и излъчва с два предавателя на различни честоти от околностите на Атина.

С разгрома на горянското движение през 1955-1956 г. Гражданската война отново преминава в „студена“ фаза, с еднократно припламване в периода 1989-1997 г. Положение, което се запазва и до днес и което определя съвременното състояние на обществото… Положение, което се запазва и до днес… Това е най-дългата гражданска война в Европа, коята и досега не е официално прекратена, а е просто „замразена“. Неофициално е забранена от червените историци, в качеството на исторически факт.

Политическото блато

Друга, може би най-важна причина за настоящето обществено състояние, е наличието в българското общество на една огромна, безлична маса, около 40% от гласоподавателите – т.нар. „политическо блато“. Трябва да се подчертае, че то се явява продукт на т.нар. „развито социалистическо общество“, създадено в България през периода 1947-1989 г.

Това е инертна общност от обезверени хора, която периодично се люшка между различни политически утопии. Те не вярват в собствените си възможности. Всичките си житейски неуспехи приписват на външни враждебни сили, политици, институции, лоши хора, дори фатална липса на късмет, но никога на собствените си грешки. За сметка на това, силно вярват в Месията, който ще ги „оправи“ (т.е. ще ги води в Обетованата земя) и винаги са готови да тръгнат след него, който и да е Той. Разбира се, когато се провали в очите им, те чевръсто го разпват и търсят нов.

За отбелязване е, че вярата им в Месията винаги преминава през Държавата, т.е. Той оглавява Държавата и спасява нещастния народ.

Това е един друг, отделен и виртуален свят. Свят на крайности, на черното и бялото, свят без полусенки. Тук господстват Вярата и Догмата, а не научното познание. Потресаващо, но тази маса демографски се обновява от млади хора, индоктринирани от „блатната идеология“ в семейството или от социалните медии. Затова в тази среда избуяват бурените на всякакви конспиративни и хейтърски теории. Тук процъфтяват също русофилството и примитивният шовинизъм (маскиран като лъжепатриотизъм с проруска окраска).

Най-страшното е, че измъкването от тази виртуална реалност е изключително трудно, почти невъзможно, без външна помощ…

Самото „блато“ не е статична структура, а образувание намиращо се в относително динамично равновесие, съставено от сравнително твърдо ядро и периферия. Периферията непрекъснато взаимодейства с други обществени групи, в нея влизат и излизат хора, проникват идеи…

Генезисът на този феномен, почти непознат в буржоазна България, както и в другите западни страни, се корени във времето на първите десетилетия от победилия социализъм. Когато частната собственост върху земята и върху производствените и занаятчийски активи е премахната и хората от следващите поколения вече започват да забравят, че могат да разчитат на собствения си труд и упоритост в живота.

Тогава една значителна част от населението се обезсърчава, че може да постигне нещо самостоятелно в живота извън волята на Партията-държава и се ориентира към пасивно оцеляване. Към едно тъжно, но пък предвидимо съществуване, където не е нужно да се бориш и да вземаш решения, защото винаги се намира кой да ти каже какво да правиш. Подобно на растение в парник, за което непрекъснато се грижат в познати и предвидими условия.

И тогава дойде Преходът. Парникът се счупи и тури край на безметежното съществуване. Задухаха ветрове, излязоха бури и дъждове. Животът стана истински, но сложен, опасен и непредвидим. Човекът трябваше да се бори и сам да взема решения. Но много от хората бяха забравили как се прави това, а и никога не са знаели.

Мнозина не се научиха и изпаднаха в „блатото“. В техните представи светът на Прехода беше нов, чужд и враждебен (а за мнозина действително се оказа такъв).

Сработи синдромът на дългогодишния затворник. Хората, прекарали няколко десетилетия в затвора, където ги хранят и се грижат някак си за тях, не могат да свикнат със свободата и свободната воля и правят всичко възможно да се върнат обратно в затвора или дори се самоубиват. По същия начин много от хората в групата, за която става въпрос, биха искали отново да се върнат към старото соцобщество, което навремето са ненавиждали и охулвали. Подобно на дългогодишния затворник, който копнее за свобода, но когато я получи, не знае какво да прави с нея. Оттам и широкоразпространената сред политическото „блато“ т.нар. „соцносталгия“ (сложен феномен, често пъти свързан и с носталгията по отминалата младост).

Всъщност, мнозина от тези хора навремето възторжено приемаха Демокрацията. Те масово ходеха по митингите на СДС, подкрепяха Прехода и се надяваха, че по някакво чудо животът ще стане прекрасен и ще заживеят, както в мечтания Запад.

Но чудото не се случи. Затова тези хора намразиха Запада и Демокрацията и обезверени, се записаха като жертви.

Единствената им надежда остана Месията, чиято роля си представяха различно. Едни се надяваха Той да ги върне в познатия им социализъм, чиито недъзи бяха отдавна избледнели в съзнанието им, а други – да ги заведе в Обетованата земя, където ще живеят богато, щастливо и безгрижно.

Не бива да се забравя, че поколения от тези хора, освен всичко друго, бяха подложени на систематично 75-годишно промиване на мозъци от комунистическата пропагандна машина. Машината, която под модифициран, „капиталистически“ фасон, работи и до днес. Но под формата на „свободни“ медии и на образователни и хуманитарни институции, управлявани не от АБпФК, а вече собственост на Внуците на АБпФК, или под тяхно управление и/или влияние.

Политическото „блато“ е количествено преобладаваща електорална прослойка. Тя задава политическия дневен ред в обществото, сваля и качва правителства, и с нея се съобразяват на първо място политиците.

Това е и главната причина в страната да не се извършват жизнено необходимите реформи и вече 30 години да търпим неработещи институции. По-точно, причината е в патологичния страх на политиците от негативната реакция на тази могъща обществена група…

Всичко това означава, че съдбата на България до голяма степен е в ръцете на хората от посочената обществена прослойка. Който успее да ги мотивира, той обикновено печели изборната надпревара, както в случая с последните серии от избори за НС, където те подкрепиха популистите от т.нар. ЧервеноЛевото крило на Кастата („Промяната“).

Там се намира и коренът на всичките ни беди, през безкрайния Преход. Там е основната причина за политическата турбуленция през всичките 32 години на прехода, за мятането от една крайност в друга, за скоротечното възникване, разцвет и упадък на политически партии, за мимолетното изгряване и изгаряне на нови и нови политически звезди. Това е един от основните фактори, определящ развитието на българското общество, чак до наши дни.

Някои наричат тези хора „полезни идиоти“, „дебили“ и т.н., но не са прави. Това са наши сънародници, кръв от кръвта и плът от плътта на нацията.

Месианството

Вярата в Месията (Спасителя) се заражда обикновено сред крайно потиснати под една или друга форма общества (например сред евреите в диаспората). Подобна е и вярата сред руските крепостни, че милостивият Цар-батюшка ще ги освободи, или аналогичната вяра на българите в Османската империя, след 17-и век, че митичният дядо Иван ще му донесе свободата и т.н.
И докато вярата в дядо Иван (руският император) угасва скоро след Съединението и Балканската освободителна война, то митът за Месията се появява в българското общество в годините след 1989 г., като напълно съвпада със зараждането на политическото „блато“ (виж по-горе).

Очаква се родният Месия да доведе бедния народ до Щастието за твърде кратко време, а не за цели десетилетия, както Библейските месии. Експериментално беше доказано, че в родината ни Месията живее най-много до 10-12 години, след което бива разпнат и се търси друг, по-способен, който да го замести.

Както вече беше отбелязано, вярата в Месията у нас винаги преминава през Държавата, т.е. Той оглавява Държавата и спасява нещастния народ.

Наскоро лековерният народ и най-вече политическото „блато“, припознаха в Кирил Петков, своя Месия. Защото от него струят неподправен оптимизъм, въодушевление и познатия на по-старото поколение комсомолски плам, примесени с обаятелна инфантилност. Истински Месия, който ходи пеша сред народа, проповядва и го увлича с пламенни слова за прекрасно бъдеще и за гибелта на Враговете.

Старият Месия е разпнат, сега се очаква Новият да ги поведе към Обетованата земя (ако не знаете, там текат реки от мляко и мед).

Уви, както си е в реда на нещата, много скоро имиджът на новия Месия помръкна, обещанията му се оказаха блъф. Все по-често виковете „Разпни го“ взеха да надделяват над „Осанна“. Най-вероятно ще бъде разпнат и повече няма да чуем за него…

Обаче не мислете, че тълпата ще миряса. Напротив, вече се търси нов Месия. И така нататък…

Месианската нагласа се явява един от основните фактори, определящи развитието на българското общество, от годините на Прехода, та чак до наши дни.

Национален нихилизъм и лъжепатриотизъм

Националният нихилизъм, изразяващ се в ерозия или дори загуба на национално съзнание, има дълбоки корени в българската история, проследими още през петвековното османско владичество. Някъде по средата на периода се заражда митът за дядо Иван, който щял да дойде от север, за да освободи поробения народ. Чуството за национална малоценност ту изчезва, ту се появява отново, в зависимост от самочувствието на нацията, в зависимост от възхода и падението на българската държавност. Няма го по време на победоносните войни за национално освобождение и обединение, но отново се появява при големите военни и икономически катастрофи.

Особено голяма е ролята му в епохата след 1947 г., когато националният нихилизъм става мощно оръжие в ръцете на проруската агентура. Оттогава у нас има дълбоко вкоренено чуство за национална малоценност. То е отглеждано 75 години, внимателно и с голяма грижа от Кастата на АБпФК.

Идеята е, българинът да се чувства принадлежащ към народ втора категория, който дължи всичко на СССР/Русия – главните защитници на властта на Кастата (преди на АБпФК, сега на внуци и роднини).

Чрез образованието и медиите, на хората е внушавано, че българите съществуваме като нация благодарение и само на Русия/СССР, „двойните освободители“. Че „дружбата със СССР ни е нужна, както въздуха и слънцето за всяко живо същество“ (Георги Димитров). За целта се фалшифицира историята, свързана с: църковната борба за независимост и национално-освободителното движение до 1877 г., освободителното движение в Македония до 1939 г. и дипломатическите усилия за създаване на автономни български области (Цариградската конференция 1877-1878 г.).

Укрити са за обществеността споразуменията на Русия с Австро-Унгария и Великобритания през 1877 г., както и цялата дипломация около Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), Санстефанския прелиминарен договор и Берлинския договор.

Чрез училищата, медиите и книгите се втълпява на хората, че видите ли, Русия сама решила и сама ни освободила, чрез Санстефанския договор (нито дума, че с този договор Русия започва разчленяването на България, като подарява на Сърбия Нишки и Пиротски санджаци, а на Румъния – Северна Добруджа). А пък лошите Западни сили завидели на Русия и на новоосвободената България и затова я разпокъсали…

Разбира се, една държава не може да бъде стабилна, ако националната митолотия (част от културата на всяка нация), се крепи върху чуство за национална малоценност. Това беше разбрано от ръководството на Партията-държава и беше предприето създаване на нов „социалистически патриотизъм“, който включваше на първо място Пантеон от измислени Идоли, борци за комунизъм и социална справедливост, големи и малки Герои: Георги Димитров, Васил Коларов, Никола Вапцаров, Вела Пеева, Митко Палаузов, овчарчето Калитко, а също и съветски агенти като ген. Владимир Заимов и т.н. Много скоро към тях бяха прибавени и всеизвестните национални герои от близкото минало, но под формата на изсушени мумии, от които беше извадено и скрито всичко опасно за комунистическите управляващи и за господстващата русофилска историческа митология: Ботев („Ботйов“ е изхвърлен), Левски, Бенковски и други, а някои само се споменават, защото няма как да бъдат игнорирани, като Георги Раковски и Захарий Стоянов, а след 1956 г. са прибавени и някои дейци от ВМРО до 1903 г. (мнозина от лявото крило). Героите от националноосвободителните борби бяха възвеличавани пак според клишетата и методологията, по която са създадени измислените преди това комунистическки Герои. Идеята е проста. Комунистическите борци за социална справедливост трябва да изглеждат като продължители на борбата, водена от добре познатите борци за национално освобождение. Самата националноосвободителна борба е очистена от всякакви форми на „буржоазен национализъм“ и е представена най-вече в социален, марксистки аспект. Неудобните произведения са укрити от обществото, дори към имената на някои дейци на националната революция са прикачени фалшиви литературни произведения (Ботйов).

В общи линии образите на тези борци и до ден днешен са натоварени с тези стереотипи, наследство от соца, които здраво са заседнали в общественото съзнание.

Обаче чувството за национална малоценност продължи да витае в социалистическа България, неминуемо подклаждано от жалкото жизнено ниво в страната и нейната изолация от цивилизования свят: сравнение, което проникваше дори през Желязната завеса. Осезателно се чувстваше нуждата от разширяване на националната митология, което да осигури по-високо самочувствие.

И то настъпи, на границата между краха на комунизма и настъпването на демокрацията. Появи се митологията на лъжепатриотизма (патриотарството), базирино на фалшива фактология, фантастични журналистически измислици и открито шарлатанство. Масово започна фабрикуване на факти, „народни обичаи и предания“, лъженаучни теории и т.н.

Митовете започнаха собствен живот в разкрепостените медии и в новопоявилите се социални медии и взеха да се разрастват като ракови образувания. Вече съвсем сериозно се твърди, че „българин изпратил американците на Луната“ (този мит се поддържа масово и от т.нар. „русофили“, иначе те смятат, че американците никога на са били на Луната), или че „българин изобретил компютъра“, че българите били създали първата цивилизация, дори че Първият човек бил българин (!). В тази тенденция има интересен паралел с руската народопсихология – там митът за Великая Русь, дълбоко внедрен в съзнанието на редовия руснак, ярко контрастира с дълбоко вроденото чувство за малоценност пред Запада. Това обаче не бива да ни учудва, защото архитектите на този тип митологии имат руски или русофилски корени.

Все по-често се правят опити националният нихилизъм да се компенсира чрез измислена и/или фалшифицирана история. Ярък пример е антинаучната теория на т.нар. „тракедонизъм“. Тази теория има корени още в 19-и век, но силен тласък получи по времето на Людмила Живкова, чрез пропагандната машина на социалистическата държава. Базира се на тезата, че траките са носители на древна пределинска цивилизация (някои твърдят, че е първата в човешката цивилизация!), която влияе на елинската и те са първо и основно автохтонно население на полуострова, което някак си се трансформира в сегашните българи. Тази лъжетеория процъфтява по времето на Людмила Живкова, която като председател на Комитета за култура, подкрепя финансово многобройни инициативи (включително международни), които трябва да докажат, че българите са преки потомци на траките. Дори Тодор Живков лично заявява, че в нашите жили тече и тракийска кръв. Напоследък тракедонистките лъжетеори лавинообразно се разрастват и разрояват, вследствие наивитета и масовото невежесто сред доверчивата публика. Говори се дори за писменост при траките, (която никой не е открил) които са един всъщност безписмен народ, от чийто език са се запазили двайсетина думи (според проф. Дуриданов). Това е население, което е романизирано от римляните още в 1-ви век сл.Хр., а после унищожено или претопено при варварските нашествия и което има само условна и частична историческа, антропологична и етническа връзка с българския етнос.

Така или иначе тракедонизмът се явява една от опорите на лъжепатриотизма в България.

Лъжепатриотизмът усилено се внедрява и чрез националните символи, знамето, носията, обичаите (измислени и автентични). Човекът трябва да смята, че щом тури калпака, щом телефона му звъни с националния химн или ако облече национална носия, вече е автентичен Българин и в кръчмата може да вика: „булгар, булгар“. Естествено, не го интересува, че в селото му няма паметник на загиналите във войните и че не знае поне историята на рода си…

Що се отнася до националния нихилизъм, след 1990 г. той не изчезна. Напротив, възроди се с нова сила след тежките икономически трусове в края на 90-те. Националното самочувствие падна още по-ниско, отричаше се или омаловажаваше всичко, от способностите и морала на българина, до цели епизоди от българската история. В този период националният нихилизъм често се отъждествява с носталгията по социализма, сред определени групи от населението.

Националният нихилизъм и лъжепатриотизмът са две проявления на една същност, но с обратни знаци, нещо като скачени съдове – единият помпа другия и обратно. Те се явяват едни от основните фактори, определящи развитието на българското общество, чак до наши дни. Това са двата полюса, между които се люшка българското национално съзнание.

Поради това голяма част от българите са привлечени идейно към един от двата полюса. Основна причина е, че те нямат опорни точки, върху които да изградят едно съзнание за национално самочувствие, изградено върху истински, неопровержими факти. Защото не познават тези факти, не са ги учили в училище, или там са споменати мимоходом. А медиите не се интересуват много от българската история, освен ако не е конспиративна.

Нацията 75 години непрекъсвато е облъчвана от ЧервеноРуска пропаганда, а напоследък и от ЧервеноЛева. Пропаганда не само в медиите, но и в образованието, литературата, историческата и други науки. В резултат, нацията е загубила чувството за историческа памет.

И досега, повечето българи смятат, че Аспарух е основал България през 681 г., предвождайки една малка орда от тюркски произход, която се била претопила в славянското море (по Марин Дринов и Константин Иречек) и че титлата му е „хан“. Почти е неизвестен фактът, че ние, българите имаме документ, в който е записана датата на основаване на държавата и името на първия владетел (ако такъв документ беше наличен в някоя цивилизована страна, там всеки ученик трябваше да го знае наизуст).

Малцина от българите са чували, че най-големият ранносредновековен строеж в Европа се намира в България (наблюдаем от Космоса) и е толкова голям, че на територията му може да се помести един съвременен двестахиляден град и да остане още място. Построен е от древните българи.

Не знаят, че най-големите защитни съоръжения в ранносредновековна Европа също са изградени от древните българи на територията не само на България, но и на съвременните Сърбия, Румъния и Украйна (също наблюдаеми от Космоса).

Слабо известно е, че азбуката наречена „кирилица“, не е дело на Свети Кирил, а е създадена тук, в България, вследствие близо двувековна традиция в канцеларията на българските владетели.

Чуждите учени знаят, но не и редовият българин, че средновековната българска култура е била от цивилизационен тип. Тя разпространява кирилометодиевската книжнина (написана на глаголица и кирилица) в Сърбия, Хърватия, Влахия, Молдова, днешна Словакия, Русия. Неизвестно остава за широките народни маси, че България е дала на Русия не само азбука и книги, но и езика.

Кирилометодиевският език (наречен там „църковнославянски“) става основа за руския литературен език и се налага повсеместно. Затова в руския език т.нар. „българизми“ са около 40% (според академик Алексей Шахматов).

В княжествата Влашко и Молдова, официалният и литературен език е кирилометодиевският до 18-и век, а кирилицата пък се използва до средата на 19-и век. Затова в съвременния румънски език българизмите са около 30%, а структурата на самия език е силно повлияна от българския. Определителният член е задпоставен (има го само в българския), дори спомагателният глагол е същият (сравни на румънски: „Тата е болнав“).

Още по-малко са запознатите с факта, че съвременният български език, който е вкаран в групата на славянските, рязко се различава от тях по отношение на граматиката, а също и по голям брой домашни думи от неславянски произход. В тази група българският е единственият език, който е от аналитичен тип (използва определителни членове), за разлика от славянските, където всички са от синтетичен тип (използват падежни форми).

Българинът също е слабо запознат героичните събития, довели до края на първата българска имперска държава. А малко са, които знаят, че титлата „цар“ (пълната титла е „цар на българите“, никога „цар на България“) е съкращение от „цесар“, цезар, официалната титла на римските императори.

Малцина са наясно и с трагичните събития около фаталното османско завоевание и не по-малко фаталните предхождащи събития, свързани с чумата и близо 150-годишните разорителни татарски нашествия…

Едва ли много българи знаят, че за разлика от другите европейски народи, ние имаме официален документ, който удостоверява територията на българския етнос, към средата на 19-и век.

Да не говорим за новата и най-нова история, част от която съвсем доскоро беше забранена за изучаване в училищата. А пък друга част и до днес си остава извратена, включително и историята на т.нар. „македонски въпрос“, пазещ тайната на най-голямото предателство, сътворено от дедовците на сегашните леви и левичарски лидери.

Българите, които са били владетели, национални водачи и герои, пример за поколенията, са или неизвестни и забравени (Авитохол, Самуил), или неглижирани (Раковски, Захарий Стоянов, Стефан Стамболов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа), а най-често превърнати във восъчни кукли с одобрени от червената професура биографии (Левски, Ботйов който през 1946 г. е преименуван на Ботев, а в произведенията му е подхвърлена фалшивка).

В замяна, като национални герои са представени отявлени и доказани предатели и родоотстъпници, като Радко Димитриев и Никола Вапцаров. На тяхно име са наречени булеварди, населени места и едно висше военно училище.

За сметка на това са разрушени и/или преместени десетки паметници на загинали във войните, като и паметници на национални герои…

Фактите, с които можем да се гордеем, са старателно затъмнени и зорко се охраняват от червената професура (сега от внуците на ония от 1947 г.). Известни са на малцина изследователи, които, слава Богу, пишат и разчупват ледовете на мълчанието, но вече е късно – българинът се е отучил да чете и за всичко непознато кълве като папагал от Гуглопедията (особено най-младите), пространство, много опасно за невежите.

Широкото разпространение на национален нихилизъм в България не убягва от вниманието на нашите недоброжелатели, най-вече сред шовинистичните среди в съседни страни. Там добре се разбира, че българското национално самочувствие се е сринало до много ниско ниво и българската нация може да бъде нападана почти безнаказано.

В Сърбия, близо 70 години вирее злостен антибългаризъм, почти необезпокояван от българска страна. Наскоро беше отбелязана поредната антибългарска клеветническа изява – изложбата „Българските злодейства в окупирана Сърбия 1915-1918 г.“, открита на 27 декември 2022 г. в юридическия факултет на Белградския университет.

Естествено, реакция у нас нямаше, освен един формален протест от МВнР. Иначе медиите и останалите официални институции реагираха с оглушително мълчание. В това няма нищо особено, напротив в реда на нещата си е. Медиите и институциите в страната, както беше вече отбелязано, се управляват от внуци и роднини на АБпФК. Тази прослойка, известна още като „приятели на Русия“ или „русофили“, винаги са били приятели и на сръбската политика и на Сърбия, верен съюзник на Русия. На повечето българи не е известно, че в Сърбия от години се създава „шопска нация“, синтезира се литературен език, граматика, учебници. Целта е да се представи българското малцинство в Сърбия като отделна народностна група, част от един народ – „шопите“, по-голямата част от които живеят в България (!). Това е същият изпитан шаблон, по който навремето се създаде (с помощта на Коминтерна) „македонската нация“, естествено благодарение на нашето обществено-политическо разединение. Стигна се дотам, че преди няколко години в присъствието на българския министър-председател (Орешарски), при посещението му в Сърбия, тогавашният сръбски премиер публично засегна въпроса за „шопите“. Орешарски не реагира… Аналогична е ситуацията в Гърция. Тук отдавна съществуват традиции в антибългаризма, който избуява благодарение пак на липсата на отпор от наша страна.

Така например в Гърция има десетки улици, наименувани на Василий II Българоубиец, които въпреки обещанията не бяха преименувани (съвременните гърци се самоопределят като потомци! на елините, а пък Източната римска империя била „средновековна гръцка държава“!).

Мнозина българи не знаят, че в Гърция от години се създава „помашка“ нация, за която е създадена граматика, речник, издават се книги (азбуката е гръцка!). Естествено, за такава нация се обявява българското помашко малцинство в Гърция. Целта обаче е по-далечна, новата нация да се разпростре и в българската част от Родопите. Гръцкото правителство в продължение на десетилетия бавеше отварянето на източната граница, за да препятства контакта на България с областите в югоизточните Родопи, населени с помаци.

Виждайки мащабите на българския национален нихилизъм, гръцката дипломация умело се възползва, за да реализира целите на своя национален интерес.

Такъв е случаят с българските каракачани. Гръцката държава от години води кампания за тяхното грецизиране и приобщаването им към гръцката нация. Всяка година се организират публични културни събития в каракачанските села, с участието на официални представители на Република Гърция и на местните български власти (които по някакъв интересен (!) начин са силно мотивирани от тези мероприятия). Целта е създаване на културни връзки на каракачаните с Гърция, като на желаещите се предоставя второ (гръцко) гражданство и редица привилегии. Обратният случай – български официални представители да се появят в помашките области на гръцка Тракия е невъзможен, поне не се е чуло за такъв.

Между другото, в скоро време можем да очакваме също и гайдата (!) да бъде представена като гръцки национален инструмент.

Също мнозинснвото в НС по времето на правителството на Виденов сключи една предателска спогодба с Гърция, чрез която им осигуряваше за 30 години напред гарантиран годишен отток от водите на река Места (най-чистата вода на Балканския поруостров). Това значи, че България няма да може да строи големи водни обекти там или да използва водите в големи мащаби, защото при нарушения дължим обезщетение. С други думи водите на Места текат за Гърция, а не за България! Малцина българи знаят, че Северна Гърция (Западна Тракия) зависи напълно от водите изтичащи от България (България е нетен воден износител на Балканския полуостров) и че бъдещите войни няма да се водят за ценни ресурси, а за ВОДА, най-ценното вещество на планетата.

Националният нихилизъм е едно разрушително за нацията явление, болест която може да я погуби, а пък лъжепатриотизмът (патриотарството) не е лекарство, а отрова, ускоряваща агонията. Лекарство може да бъде само просветеният национализъм, базиран на факти и на общочовешките идеали: този, който изповядваха дейците на националната революция .

От изложеното става ясно, че националният нихилизъм и лъжепатриотизмът са две проявления на една същност, но с обратни знаци, нещо като скачени съдове – единият помпа другия и обратно.

Те се явяват едни от основните фактори, определящи развитието на българското общество, чак до наши дни. Това са двата полюса, между които се люшка българското национално съзнание.

Quo vadis Bulgaria

Преди много векове прадедите ни създадоха няколко Българии. Остана само последната, нашата. След 19 века, изглежда камбаната вече бие за проекта „България“. Може би времето ни като народ изтича, може би вече сме в преклонна за народите възраст. В света сега едва ли се наброяват повече от 7-8 страни и народи с по-стара история.

А зловещи рекорди вече ни отправят застрашителни предупреждения:

До 2050 г. България ще загуби 1/4 от населението си. По този показател сме на едно от първите места в света. Не че това е нещо ново, просто никой не му обръща внимание…

България беше на челни места в света и по смъртност от COVID-19, считано на 100 000 души от населението. Например за 28 ноември 2021 г. този показател е бил 402 починали на 100 000 души от населението. Това също не се коментираше. Също така по процент напълно ваксинирани жители България е на последно място в Европа и на приблизително 150-о място в света, от общо около 200 държави. След нас са само африкански и някои изостанали азиатски.

Понастоящем, след краткото управление на последното редовно месианско правителство пак ще се готвим за избори. Лидерите на осиротялата коалиция Кирил Петков и Асен Василев отново ще се кандидатират за Месии, но този път с неясен успех. Дежурните „протестиращи“ (2000-4000 души) са мобилизирани, за да представляват „народа“ и да манипулират политическото „блато“ за успеха на т.нар. „промяна“.

Спокойно, няма нищо случайно…

Все повече виждаме как българският народ проявява симптоми на нарастващо опростачване и деградация.

Прословутият червен професор току-виж излезе прав – сметката клони, ако не към 80, то поне 50-те… „Пепел ви на устата“, ще каже по-образованият читател. И може би е прав. Та нали Макгахан беше казал преди 160 години, че в отоманската провинция България общинската образователна система е по-добра от британската. А пък Бисмарк нарича по това време българите „прусаци на Балканите“…

Уви, реалността е вече друга и нелицеприятна, но за нея не е прието да се говори публично.

Нашият народ е смазан духовно, морално и демографски.

След фаталната 1913 г. (вследствие предимно на русофилската куца политика на Гешов/Данев, но и в съучастие с цялата тогавашна политическа класа), България върви все надолу. След кратка стабилизация и големи надежди (1937-1943 г.) идва довършващият удар. България е окупирана от Червената армия, а съветската агентура извършва преврата на 9 септември 1944 г. Следват 45 години извън и встрани от Европа и от цивилизацията.

Междувременно режимът на селските комунистически лидери ражда Чудовище – Кастата на АбпФК, чиито генерични наследници фактически управляват по един или друг начин страната и до днес.

Нацията 75 години непрекъснато е облъчвана от просъветска/проруска пропаганда, а в последните години и от левичарска/неомарксистка. Пропаганда не само в медиите, но и в образованието, литературата, историческата и други науки.

В резултат, нацията е загубила чувството за историческа памет. Разделена е както никога в цялата история на Третата българска държава.

А само на 300 км от нашите граници бушува най-свирепата война в Европа след Втората световна война (ВСВ) и въглените на Гражданската война отново тлеят, раздухвани от Североизток.

Междувременно се опитахме да подобрим пагубния си дипломатически рекорд от 1912-1913 г. Успяхме отново, пак с многогодишните усилия на родната дипломация, да се обградим с противници отвсякъде (този път в ЕС) по „македонския въпрос“.

Добре, че накрая ни просветна и се отървахме на косъм (с чужда помощ).

Към Сцила и Харибда

Българската държава и народ са в един от най-тежките периоди от своята история. Досега, в близо 19-вековната история на проекта „България“ се е проявявал едновременно само един главен враг. Ако е имало изключения, те са били кратковременни.

Русия. Досега главният, 200-годишен враг беше руският (съветски) империализъм и неговата агентура в страната, т.нар. „Пета колона“. В момента руското влияние е важен фактор във външната и вътрешна политика на страната, независимо от членството ни в структурите на ЕС и НАТО. Важен фактор за това е могъществото на руската агентура за влияние – Петата колона. Гръбнакът на агентурата е Кастата на АБпФК, в лицето на внуци и роднини: на АБпФК, на Клиентелата на АБпФК и на КДС/КГБ атентурата. Тази прослойка, в последните две десетилетия се сдоби с огромна икономическа власт, вследствие на приватизацията и на старите връзки на дедовците им в Западна Европа, САЩ и СССР/Русия. Те държат почти 100% от големите компании и преобладаваща част от средните, проникнали са във висшите и средни нива на ВСИЧКИ институции на държавата – държавни и общински, държат под една или друга форма всички големи медии, включително електронните, господстват в науката и културата, имат силни позиции в службите, в съдебната система, в адвокатурата, в образованието. Влияят и върху решенията на политическите партии. По този начин оказват влияние върху икономиката, политиката (външна и вътрешна), науката (хуманитарната – най-вече история), образованието, общественото мнение (чрез медиите и контрола над информационния поток). Това могъщество се използва по съвместителство за поддържане на руското влияние в страната и осигуяване на руските интереси.

В момента руската агентура (както тази за влияние, така и оперативната) е оплела институциите на българската държава, както паяк жертвата си и изсмуква жизнената ѝ сила. Целта е да се гарантира властта на Кастата в обозримото бъдеще, докато в паметта на поколенията изчезне споменът за престъпленията на дедите им. За тях Русия се явява важен фактор в този план. Тя е единственият гарант за тяхното съществуване и пазител на интересите им. Докато съществува силна Русия с голяма влияние в България, те са в безопасност. Защото над главите им като Дамоклев меч виси (или те си го предствят) опасността, престъпленията на дедите да излязат на бял свят и тогава да започне отмъщението (представят си го по същия начин, както техните предци си отмъщаваха след 9 септември и това ги ужасява). Те са готови, като крайна мярка, дори Русия да окупира България, защото се надяват, че ще бъдат нещо като губернатори…

Неомарксизмът. Трагедията на България е в това, че вече от едно десетилетие се появи още един голям враг, дори още по-ужасен и по-коварен – Неомарксизмът.

Когато в началото на 90-те години комунизмът се спомина и американският президент Рейгън го изхвърли на сметището на Историята, ние, преживелите тоталитарната система, решихме, че той е мъртъв.

Грешка!

Просто не знаехме, че марксизмът е претърпял реинкарнация и вече под друга, силно изменена форма, овладява Западния свят още от 80-те години. Уви, скоро го видяхме да нахлува и у нас. Той вече е надянал друга маска, тя не е кръвожадна, а състрадателна (към страдащите малцинства) и измамно човеколюбива. Младите хора, които не са се срещали с марксизма, стават лесна плячка на коварната манипулация. Защото целите и на класическия марксизъм (комунизма), и на неомарксизма, са едни и същи. Неомарксистите смятат да построят Прекрасния Нов свят (познато, нали), където ще обитават Новите хора – еднакви, безполови и лесно манипулируеми. Тези същества „по цял ден ще се занимават само с игри и развлечения, а пък работата ще се върши от машините“ (Херберт Маркузе). За целта ще трябва първо да се разруши „буржоазното семейство и морал“, както и цялата „буржоазна държава“ и чак тогава, върху руините ще се изгради Новият свят. Това няма да стане чрез кървав социален преврат, под ръководството на работническата класа, както при класическия марксизъм, а чрез Културна революция, под ръководството на „потиснатите малцинства“ (Маркузе), с малко жертви, постепенно и неусетно. План, които върви на Запад вече 40 години и който пожъна огромни успехи. Западните институции (най-вече в САЩ) са почти напълно овладени, медиите също (включително социалните). Но основното и най-страшно оръжие на Неомарксизма, аналог по ефикасност на термоядреното, е индоктринацията на децата и младежите в идеологията на неомарксизма. Този процес протича нонстоп в детските заведения, училищата и университетите, институции отдавна овладени от левичари активисти. Преминали през тези институции, повечето от децата и младежите се превръщат в активисти на неомарксистката идея и по-голямата част ще си останат такива до края на живота. Спомнете си, как покрай събитията около нахлуването в Капитолия преди две години, имаше случаи на деца, които предаваха родителите си на властите, защото „така било правилно“. Аналогично на децата които предавали родителите си в СССР, по примера на известния съветски детски кумир Павлик Морозов, известни като „павликморозовчета“. Между американските и съветските „павликморозовчета“ принципна разлика няма, както няма такава (само по отношение на целите) и между класическия марксизъм/комунизъм и неомарксизма.

В момента се води титанична битка в САЩ за бъдещето на Западния свят и на humani generis, между дясно консервативните сили и левичарите неомарксисти.

Както споменахме, Неомарксизмът навлиза и в България. От няколко години в СУ има магистърски курс по джендър. Прие се пакет от 10 закона за децата с явно джендър влияние. Вече няколко години се издават детски книжки с хомосексуално съдържание от НПО-та финансирани от външни неомарксистки донори. Както стана ясно в част 1 на тази статия, по кината, с благословията на МК се появи детски хомосексуален филм. От една година се публикуват „детски новини“ (световните новини на „детски език“?!). А от няколко години се организират грандиозни гей-паради в София, финансирани пак от външни донори.

Медиите масово са купувани, особено големите, за да пазят мълчание относно настъплението на левичарството. Както се каза вече, главният удар ще бъде съсредоточен върху децата, в сърцето на нацията, вече отслабена и разделена, неспособна да се съпротивлява. Ако неомарксистите спечелят Войната за децата, само за 20 години (едно поколение) с българското общество ще бъде свършено, в морален аспект. Скоро след това ще настъпи и постепенното изчезване на нацията.

Аналогично на руското влияние, също и при осъществяване на неомарксисткото, пак е налична Пета колона. И тя също е съставаена от внуци и роднини: на АБпФК, на Клиентелата на АБпФК и на КДС/КГБ агентурата. С тази разлика, че тези съставляват лявото крило на Кастата (ЧервеноЛевото), за разлика от проруската пета колона съставляваща ЧервеноРуското крило на Кастата. Левичарската Пета колона (ЧервеноЛевото крило), това са млади хора (внуци и роднини…) получили високо образование, дори и в чужбина, които обаче са скъсали с русофилството, не харесват, а презират Русия. Същевременно са приели ценностите на неомарксизма и левичарството (по меркантилни причини, а и поради семеен марксистки рефлекс). Те активно подкрепят разпространението на неомарксистките идеи, помагат за проникването в българските институции, пропагандират идеологията и същевременно лично се обогатяват чрез участие в неомарксистки проекти, издания и мероприятия.

Изобщо от могъщите финансови потоци, които извират от световните левичарски донори, едно немалко ручейче от презрения метал се отклонява и към България. По бреговете му цари блъсканица от тълпи леви интелектуалци, които един връз друг се натискат да продават съвестта си.

Катастрофата откъм неомарксистката опасност може да се окаже дори по-опасна, отколкото проруската, защото се оказа по-скоротечна, като раково образувание в държавната машина. Зад нея стоят огромни финансови ресурси, с които могат да се купуват не само отделни личности, но и цели институции.

Руската угроза и Неомарксисткото Зло се превръщат в две едновременни и смъртоносни заплахи, за и без това болното ни общество. Или едната, или другата ще ни смаже, а може би и двете. Подобно на митологичните Сцила и Харибда, те дебнат държавния кораб „България“. В това време медиите и общественото мнение пеят приспивна песен или бълват безумно дърдорене. Едните припяват, че Сцила е заплаха, а Харибда – приятел, докато другите тананикат обратното…

А държавният кораб е в смъртна опасност. Екипажът се е разделил на фракции и под водачеството на офицерите, се е вплел в смъртна схватка за капитанския пост. Рулевият е негоден, а и вниманието му е приковано към изхода на борбата. На мостика няма никой, а машините, оставени на самотек, тракат, скърцат и прекъсват. Жестоки бури тласкат кораба право към блъскащите се грамади на Сцила и Харибда. Пасажерите или дремят в алкохолно безпаметство, или с налудничав интерес наблюдават борбите за мостика, под омайната и коварна песен на Сирените, заглушаваща воя на бурята и стенанията на разрушаващия се корпус: нещо, от което никой не се интересува. Корабът е обречен. Изглежда ще бъде смазан между Сцила и Харибда, ако преди това сам не се разпадне и отиде на дъното, заедно с пасажерите и екипажа. Само чудо може да го спаси…

Какво да се прави

Има само две възможности: да се очаква чудо или да се направи опит за спасение.

Както е известно, чудеса в политиката не стават, можем само да се надяваме на чудесно стечение на обстоятелствата и някакъв външен фактор, който да ни спаси (както в 1989 г.).

Например Доналд Тръмп да победи на следващите президенски избори в САЩ, да разгроми Неомарксизма и да ни осободи от тази смъртоносна заплаха.

Същевременно Русия да загуби войната с Украйна и да изпадне в колапс, та дори да се разпадне и тогава нашите проруски петоколонници от само себе си да се дезинтегрират…

Едва ли нещата могат да се съчетаят така, както ни се иска.

Излиза, че единственият реален ход е да се опитаме да си помогнем сами (има такива примери в нашата история), или поне да се опитаме…

Най-важно е да помогнем на колкото се може повече хора да се измъкнат от „блатото“, за да могат да участват в борбата за спасение. А това може да стане само ако ние, дясно консервативните хора, се опитаме да спечелим информационната война за душите им…

Да се борим за утвърждаване на просветения национализъм и за разобличаване на фалшивия патриотизъм (проруски и/или патриотарски).

Да се отвървем от зависимостите към Русия, веднъж завинаги, и да блокираме дейността на петоколонниците ѝ.

Да спрем Неомарксизма и на първо място да пресечем пътя му за индоктринация на децата – това е решаваща стъпка в тази борба, както и да разобличим левичарските петоколонници. Обаче да не забравяме, че докато в борбата срещу руското влияние можем да разчитаме на съюзниците от ЕС, НАТО и САЩ, то в борбата срещу неомарксизма можем да разчитаме само и единствено на себе си (както и на сродни дясно консернативни организации), защото нашите съюзници са ударени от същото това вселенско Зло. Не трябва да забравяме, че Войната срещу неомарксизма може да бъде спечелена/загубена само и единствено в САЩ. Там се решава съдбата на Западната (Европейска) цивилизация и на човечеството.

И накрая трябва да се отбележи, че всичко това може да се постигне само и единствено с просветителска дейност!