Когато просяците станат принцове
Наследниците на каскетните принцове докарват държавата до просешка тояга
„Аз съм принц по рождение и боговете ми са мои братя.“ Ето това е философията на наследниците на някогашните шумкари, обирали мандри и крайните къщи на села и паланки, самонарекли се „активни борци против фашизма и капитализма“. Неудачници и криминали, слезли от гората, направили преврат с помощта на съветската армия, настанили се в домовете на хората, ограбили имотите им и всичко това, както твърди героят на Смирненски, било в името на народа. Нима? Не, не е било в името на народа, а в име своему. В името на себе си и собствените си облаги. Нахлуха във властта, обърнаха социалната пирамида с главата надолу, унищожиха духовния елит и самообявиха себе си за такъв. Създадоха партийна върхушка, дадоха си превилегии и тъкмо започнаха да се чувстват удобно и да имат самочувствието на нещо повече от другите, взе че се случи голямата промяна.
Настана смут в душите на бившите шумкари и днешни „червени аристократи“: какво ще правят техните изучени дечица, как да си запазят превилегиите? И започнаха да мимикрират, да се правят на демократи, да вдигат двата пръста с възглас „СДС“ и без срам да крещят по площадите „Кой не скача е червен“. Но най-важното беше да изпратят внуците си по чужбина да се учат. И ето, че се изучиха и се завърнаха. Стаиха се и зачакаха търпеливо. И след 30 години ходене по неведомите пътища на историята дойде техният час. Върнаха се внуците на мандраджиите изучени, лъскави и красиви, и айде ще сменят статуквото, както нарекоха крехката ни демокрация. „Да си върнем държавата“ – крещят. „Тя ни се полага по заслуги и по принцип“ – тропат с краче.
Мошеници с дипломи, алчни и ненаситни за облаги и привилегии, но все още с манталитет на обирджии. Рушат и пренареждат държавата, така че да им е удобна, както е било, но за сметка на изстрадалата ни Родина. За сметка на всичките ни усилия през последните 33 години да заприличаме на нармална държава. За сметка на синята мечта да бъдем демокрация.
И ще бъдем. Защото както пееха, някогашните млади и днешни възрастни хора по площадите, „Времето е наше“.
