Проф. Евелина Келбечева: За 24 май, образованието и метастазите от комунизма

Какво е историческото значение на 24 май – Денят на българската писменост, просвета и култура? Кои са истините и митовете за нашето минало? Как те обуславят манталитета и електоралните нагласи на българина? Докъде стигна реформата на учебниците по история и как трябва да продължи? И каква е същността на марксизма/комунизма като идеология и начин на управление?

По тези актуални и важни теми разговаряхме с проф. Евелина Келбечева, историк, преподавател в Американския Университет в България, инициатор на реформата в преподаването на история в българското средно образование и сценарист и продуцент на филма „Второто освобождение“.

Новетика: Какво е историческото значение на датата 24 май?

Проф. Евелина Келбечева: 24 май е свързан с поредица противоречия между историци и държавни политики. Малко хора знаят предисторията на славянофилството. Когато през 19-и век славянофилството става културна идеология, за да покаже, че славянските народи имат не по-малко култура и цивилизация, отколкото западните им съседи, това движение, което започва от Чехия и Полша, много бързо е „яхнато“ от Руската империя и става панславизъм. Т.е., тя започва да го използват като оръжие за своя натиск върху другите славянски народи. Поляците са първите, които казват: „Какво славянофилство е това, когато една славянска държава потиска и коли други славяни“, както става с потушаването на прочутото Полско въстание от Руската империя.

Оттам и фалшивата пропаганда, че руснаците идват, за да помогнат на братята славяни. Това са митологии, създадени от руската имперска канцелария, за да прикрие експанзията си на юг. Защото основната доктрина, която се оформя при Екатерина Велика в края на 18-и век, е достъп през Проливите – Босфора и Дарданелите – до топлото море. Това е алфата и омегата на външната политика на Руската империя. Ние сме ситуирани геополитически на техния път към Проливите и заради това попадаме във военния театър, който те организират десет пъти – Руската империя води десет войни с Османската империя в борба за геополитическо влияние чрез излаз на Средиземно море.

Освен това има и тайни споразумения между Австро-Унгария и Русия преди войната през 1877 г. Тогава те се договарят в Райхщат, че никога няма да се допусне голяма славянска държава на Балканите. Т.е., предварително се знае, че прелиминарният мирен договор от Сан Стефано ще бъде една от най-големите лъжи и кьорфишеци за българите.

Така, превръщайки славянофилството в панславизъм, т.е. политически инструмент за експанзия и доминация над другите славянски народи, руснаците започват да изкривяват и фалшифицират историята до ден днешен. Помним деня, в който Путин каза, че азбуката ни е създадена в македонските земи. Това не е случайно изпусната фраза.

Историята показва ясно, че България е мястото, където се създава нова цивилизация, която учените наричат „Бизантинославика“. Това е големият проект на Византийската империя, чрез патриарх Фотий, да се организира великото дело – създаването на славянската азбука, език и литература. Ние днес го празнуваме чрез деня на светите братя Кирил и Методий и техните ученици – Светите Седмочисленици. Нека това да се разбере в дълбочина – колко бързо българската църква канонизира славянските първоучители и как култът към образованието става най-ценната характеристика на българина.

Българската държава в лицето на княз Борис I и на цар Симеон създават условията за налагане на втората графична система (кирилицата) и тук се създава езикът и литературата, станали образци за целия славянски свят. Често забравяме, че и езикът се кове от Кирил и Методий и от техните ученици, докато превеждат евангелията и богослужебните книги на славянски език. Азбуката е само графичната система, а те коват и езика. Защото високата лексика на Библията не съществува в обикновените говори и славянските диалекти на тези паганистични общества. Т.е., първопросветителите създават високите образци на бъдещия официален език. И третото е литературата. В обобщение: в България се създава втората славянска азбука (кирилицата), кове се езикът и се дава началото на първославянската българска литература в школите в Плиска, Преслав и Охрид.

Когато Светослав, княз на Киевска Рус, напада и унищожава североизточна България, отнася цялата библиотека на цар Симеон в Киев. И така ние оставаме без нито един средновековен ръкопис в България от това време. Друг е въпросът, че Киевска Рус и Московското княжество са две различни политически формации и руснаците си присвояват историята на Киевска Рус, за да удължат и увеличат своята собствена история, включително тази на християнството и книжовността, които са всъщност привнесени от България.

Така всички тези митологии за дружба от векове за векове не издържат каквато и да било критика. По времето на комунизма пропагандата стигна дотам, че прабългарите се споменаваха спорадично. По това време се тръбеше, че сме само славяни, а съвременните генетични изследвания доказват точно обратното: че ние имаме много малко т.нар. славянска кръв.

Винаги казвам, че ние продължаваме не 45, а 77 години да бъдем обект на нестихваща пропаганда, идваща от БКП/БСП. Знаем как само за една нощ те си смениха името, но никога не смениха дълбоко идеологията си. Това се вижда в политическата им дейност, включително в зависимостта от СССР и след това от Русия. Това е партията, която заедно с дъщерните си фирми „Атака“ и след това „Възраждане“ са най-русофилските и поддържат линията на абсолютно невежа и арогантна русофилия в България. Русофилията е една емоционална нагласа, тя няма никаква друга основа. Защото цялата история говори точно обратното – че както Руската империя, така и Съветският съюз, а днес Русия – са нанасяли дълговечни щети върху българската държава, политика и общество.

Новетика: Какво се промени в учебниците след 10 ноември 1989 г.?

Проф. Евелина Келбечева: Още в началото на 90-те години на 20-и век, голяма част от модерно мислещите български историци видяха необходимостта да се направи дълбока ревизия на учебниците, които бяха изцяло парен чук на комунистическата пропаганда, задръстени от митове и фалшификации, които са характерни за всяка една тоталитарна държава. По това време излязоха т.нар. Записки по българска история, които предизвикаха два сериозни сериозни обществени скандала.

Първият беше по повод термина „турско робство“. Османистите възразиха, че „турско робство“ не е исторически термин и той наистина не е. Първо, това не е Турция, а Османска империя. Второ, ние не сме били роби. Всеки, който погледне един възрожденски квартал, къща, манастир или църква, веднага ще разбере, че това не са нито къщите, нито манастирите на роби. Роб означава човек, който е лишен от правото на собственост, женитба, свободно движение. Робски статут има в Османската империя – системата „кул“, но тя важи само за пленници по време на война. Българското население не само че е било свободно да работи, да се движи и търгува в цялата Османска империя, но и през 19-и век изживява своето Възраждане.

Нека също отбележим, че ние сме единствената балканска нация, която си иска „робството“. Дори гърците, които се смятат за наследници и на Византия, не употребяват думата „робство“, нито пък сърбите. Това идва от нашата възрожденска пропаганда, защото сме последните, които не са успели да създадат добре организирано и успешно национал-революционно движение, което да доведе до освобождаването от османско владичество. Парадоксът е, че градът с най-много българи през всичките векове на Османската империя, е Констатинопол/Цариград: до 60 000 души. В нито един друг град по това време нямаме толкова компактна българска общност. Освен това цариградските българи са много активни и успяват да доведат до успешен край борбата за самостоятелна българска църква.

Скандалът за „робството“ бе подсилен и от факта, че журналисти в търсене на сензация бяха написали, че „турско робство“ е заменено с „османско присъствие“. Това абсолютно не е вярно. Никой учен никъде не е произнасял такова нещо, камо ли да го сложи в учебник.

Вторият скандал избухна във връзка с плахия опит да се промени разказът за комунистическото време. В частта за България в периода 1944-1948 г., седеше заглавието „Възстановяване на многопартийната система“. Само че липсваше втората част: „… и нейното унищожаване“. Това беше сътворил силно зависимият от БКП/БСП кръг от хора, които се мъчеха дори да минат за дисиденти. Същите тези автори бяха отговорни, че в учебниците нямаше и една дума за Народния съд. Народният съд присъстваше дори в учебниците през комунизма, като там беше представен като акт на възмездие срещу фашизма, който никога не е съществувал в България! Това е абсолютна измислица на комунистическата пропаганда. Дори в нотата, с която Съветският съюз обявява война на България, също няма нито една дума за България като фашистка държава!

И когато попитаха в предаването „Всяка неделя“ един от авторите на този дял от учебника как така Народният съд липсва, отговорът беше: „Ами аз просто забравих“… Това е като да пишете за Възраждането и да забравите да споменете Априлското въстание.

По подобен начин, и досега в български учебници има само един параграф за атентата през 1925 г. в църквата „Света Неделя“ (който е най-големият в света терористичен акт на 20-и век, с изключение на Локърби) и не се казва и една дума, че той е заповядан, организиран и платен от Коминтерна. А приложените снимки показват само жертвите на белия терор, който е резултат от касапницата, организирана от БКП, по заповед от Москва.

Новетика: Какво разкриват за комунизма днешните учебници?

Проф. Евелина Келбечева: Европейско изискване е да имаме няколко учебника. Директорите избират по кой учебник да преподават. Учебниците са написани по различен начин, в зависимост от авторските екипи. Все пак съдържанието се определя предимно от учебния план – той е един и се одобрява от Министерство на образованието (МОН).

Още през 2018 г. от нашата фондация „Истина и памет“ изпратихме писмо до МОН, със списък от събития и термини, без които не може да се преподава този период.

След много усилия и с цената на нов скандал през 2019 г. успяхме да се преборим. Причината: събрахме всички учебници на едно място и установихме, че много ог изискванията на новия учебен план са заметени „под килима“ или въобще не се споменават.

Под натиска на МОН и от страх, че няма да им одобрят учебниците и че ще изгубят доста средства, главните редактори промениха най-ярките девиации в текстовете. Те са много, но тук ще спомена четири от тях.

Първо, терминът „държавен социализъм“ беше заменен с „тоталитарен комунистически режим“ – това меко казано не беше добра новина за левите историци. Второ, политическият терор веднага след 9 септември 1944 г. Ние и досега не знаем колко точно са убитите, наречени „безследно изчезнали“, но дори членове на ЦК на БКП казват цифрата 20 000 души. Този терор се омаловажава: било такова времето, било „законно възмездие“… Такава форма бил и Народният съд, който е противоконституционен съгласно въстановената Търновска конституция и въпреки че нямат право да организират извънреден трибунал, комунистите отново действат под диктата на Съветския съюз. Да не забравяме, че всичко това се случва по време на тригодишната окупация на България от Съветската армия. Окупацията не се прие да влезе в учебниците. И това, въпреки че е абсолютно документирана и е довела България до най-голямата продоволствена, финансова и политическа криза.

Трето, учебният план одобри включването на трите фалита на българската държава – никъде и никога дотогава не бяха споменавани. Сега се споменават.

И четвърто, „Възродителният процес“ се ситуираше само между 1984-1989 г., а той е всъщност кулминацията на една ескалираща тенденция да се анихилират мюсюлманските малцинства в България. Истината е, че този процес тече много преди това с българските роми и с помаците. Освен това са преследвани католици, протестанти и се затварят арменски училища и църкви.

Вторият термин, който наши колеги от Софийския университет (СУ) „изхвърлиха“, беше историята как Тодор Живков два пъти предлага на Съветския съюз да станем част от СССР. За това също не се разказва в учебниците. Единствено в един учебник се казваше, че предложенията на Тодор Живков били представени „медийно“ (!) след 10 ноември 1989 г. като опит да се присъединим към Съветския съюз. Т.е., че това е медийна кампания, която иска да очерни великия държавник, „човека от народа“, който е направил всичко за благоденствието на собствената си страна.

Скандалът и отхвърлянето на двете предложения се случи по време на обществен дебат, на който присъстваха министри, заместник-министри шефове на дирекции в МОН, депутати, специалисти от БАН, СУ, НБУ. Един от аргументите против нашите предложения беше, че „дори в предаването История.бг се спорело за 16-ата република“ , а пък ние сме искали да го включим в учебниците!

Сигурна съм, че присъстващите там много добре знаят истината, но вероятно имат зависимости – политически и идеологически – които им пречат да я подкрепят, за да стане публично достояние. Защото това не са невежи хора. Дори по времето на комунистическия режим, партийните лидери знаеха, че режимът им е пълно фиаско.

Докато сменяхме учебния план, от БСП издадоха две декларации в НС – да се спре веднага тази реформа, защото ние сме изкривявали историята. За жалост, реакцията на определени „леви“ и т.нар. „патриотични“ политически кръгове е мълниеносна, когато става въпрос за справяне с метастазите на комунистическото наследство.

Още преди десетилетие започнах да алармирам, че невежеството по отношение на комунистическия режим у нас е ужасяващо. Трябваха ни години, за да стигнем до някакъв резултат. Най-тревожното е, че в СУ се подготвя вече трето поколение защитници на комунизма.

Новетика: Кога е следващият рунд?

Проф. Евелина Келбечева: Ще има такъв, ако Корнелия Нинова, след като заяви, че трябва най-после да се напише истината в учебниците по история, се задейства. Това беше едно от първите ѝ изказвания, като дойде на власт последния път. Не съм видяла още действия в тази посока. Но те прозират през коментарите относно войната в Украйна и е ясно, че тежките зависимости и тази абсолютно криворазбрана русофилщина продължават да имат много почва у нас.

Новетика: Кой учебник е най-близо до историческата истина?

Проф. Евелина Келбечева: Петте налични учебника за 10-и клас, където се разглежда комунизмът в България, имат различни акценти. Но навсякъде има предимно политическа история, която е написана преднамерено подробно, с десетки ненужни детайли и с множество маргинални имена, без да се очертаят ясно и категорично големите характеристики на политическите системи с техния генезис и с техните последици, и да се акцентира на най-важните социо-културни процеси.

Затова казвам, че учебниците са умишлено перфидно написани, за да завоалират фундаменталните характеристики на комунизма. Така децата се объркват, не могат да поемат тази огромна фактология и отново казвам – доминира политическата история, почти няма социална история, няма разказани събития чрез човешки съдби. Съществуват зле подбрани откъси от спомени. Например споменът за един човек от лагера в Ловеч е, че жена му отишла на свиждане и не могла да го познае, понеже бил много отслабнал. Ето така се прави учебник, който отново ще продължи да замазва историята.

Това, което ме изумява е, че във всички учебници културата е поставена накрая, т.е. тя не е вплетена в тъканта на историческия разказ. И още – всеки от петте учебника дава различни имена на най-великите българи в областта на културата, с едно изключение – „Мистерията на българските гласове“. Ето пример: като една от най-важните личности от комунистическия период беше дадена Елена Лагадинова, която е най-младата партизанка и несменяем шеф на Съюза на българските жени. Абсолютно маргинална личност, част от номенклатурата! Беше голяма борба поне тя да бъде премахната като голяма историческа фигура от този период. Друга дилема беше да сложим Кристо в учебниците. Най-известният българин от втората половина на 20-и век. Не можело – той бил емигрант и говорел на френски. За мен това са политически поръчки. На практика обаче се оказва, че най-великите българи са тези, които са се реализирали на Запад – Джон Атанасов, Борис Христов, Кристо, астрономът от Харвард Димитър Съселов и т.н. Това са двайсетина души, които са световноизвестни учени, конструктори, оперни певци, артисти и т.н. Явно именно прославата им извън България дразни силно някои тукашни историци, автори на учебници.

При всички случаи учебниците по история сега са доста нечетивни. Казвам това на базата на разговори с ученици и студенти – чието знание е пряк продукт на тези учебници.

Новетика: Kак младите хора възприемат комунизма?

Проф. Евелина Келбечева: Обобщено е трудно да се каже. Но това, с което се сблъсквам през последните години и особено след като излезе нашият филм „Второто освобождение“, е доста симптоматично. Срещаме изключителен интерес от младите хора. Канени сме по училища, показваме филма и след това обсъждаме с часове. Те разбират всичко за съветската окупация на България 1944-1948 г. – не само като фактология, а като голям исторически процес, включително на фона на съвременната история. И реагират с много интересни коментари. Отбелязват различни детайли, които са ги впечатлили: например кадъра във филма, в който възторжени хора подават касетки с ябълки на съветските войници, а след това те ги изхвърлят. Ако бяха цигари и алкохол, нямаше да ги изхвърлят.

Сред младите хора има огромен интерес към устната история. Моите студенти правят сравнение между написаното в учебниците и спомените на техните баби и дядовци, които са живели при комунизма. Бабите и дядовците буквално разцъфват от вниманието на своите внуци, /които за първи път не им искат пари за маратонки/, а ги питат как са живели, какво са учели, как са се обличали… Там излизат големи поколенчески сблъсъци и се появяват интересни сравнения.

Изключително важно е как учителите преподават материала и как заинтересуват ученици и студенти – затова аз наблягам силно на документалното кино. Друг способ са изложбите и училищните екскурзии. В педагогическата практика е установено, че най-ярките спомени и знания от учебния процес идват от ученическите екскурзии. Това е така, защото те са едновременно фактологически и емоционални събития. Веднъж заведени на Шипка или в Батак, учениците го помнят цял живот. В тази връзка питам защо нямаме училищни посещения в лагерите в Белене и Ловеч. Това е абсолютно изключено от учебния процес.

Новетика: Kак трябва да продължи образователната реформа?

Проф. Евелина Келбечева: Моето абсолютно убеждение е, че трябва да се продължи с радикализиране на учебните реформи, на всяко ниво. Също да се преработят учебниците от гледна точка на модерното писане на история – което „хваща“ младите поколения. Т.е., да има много повече социално-културна история, много повече културно-антропологически разказ, вместо този телефонен указател на политическата история. И трето, което отново идва от опита ми – това поколение разчита на визуалното учене и серия от документални филми, които да покажат цялото изкривяване на българската история, и то не само след Втората световна война, а и преди това, ще има много по-дълбок ефект, отколкото всички опити отново малко да се реформират или понапудрят с полуистини учебниците.

Трябва да се види как се създават съвременните учебници – с много лични истории, примери, видеа. А не да изпитват учениците кога Кимон Георгиев е бил министър-председател на България.

Също е изключително важно да видим какво е състоянието на историческото знание и култура на сегашните поколения в България – единствената страна в Източна Европа, която няма кохерентна културна политика по отношение създаване на историческа памет за комунистическото минало. Трябва да се изчистят най-после мантрите, че днес сме най-бедните (след като всяка година ни се повишават доходите и благосъстоянието) и че през социализма сме били по-добре (пълна лъжа и пандемия на глупост и невежество!).

Второ, ние сме на първо място по соцносталгия в цяла Източна Европа – директно причинена от невежество и неразбиране какво и как сме преживели през тези 45 години. Защото образованият човек, който мисли самостоятелно, не може да бъде поддръжник на нито една тоталитарна или авторитарна доктрина и режим. Ние все още сме отровени – ментално и духовно – от метастазите на комунизма: идеология на примата на материалното и на обсесията със стомаха. Не това движи света.

Заради тази десетилетна отрова на пропагандата, мнозина отказват да приемат истината за комунизма. Например моята приятелка журналист и писател, Нася Кралевска, живееща в САЩ, написа една чудесна книга „България под комунизъм“. Един човек ѝ се обадил по телефона и ѝ казал: „Аз съм полковник от ДС. Вашата книга е изключителна! Поздравления! Но аз няма да позволя на моята дъщеря да я прочете!“ Този отказ от знания е много симптоматичен и страшен при поколенията, живели при комунизма. Като във вица за милиционера, който стои пред жирафа и казва: „Е па те такова животно нема“.

Да не говорим за продължаващите ритуали, с които обрасват над 200 паметника на Червената армия, няколкото хиляди паметника на партизани, /плюс паметниците на Тодор Живков/ – които са фактически терористи срещу собствената си държава. Култът към тези т.нар. антифашистки герои не е мръднал и на местно ниво.

И третото, особено важно е липсата на държавен ангажимент за политика на почит към места за памет, събития и личности, свързани с комунистическия режим. Например на мястото на най-зловещия лагер в Ловеч има една плоча, която е счупена и до нея е поставена нова. По пътя има табела, на нея пише „Лагер Слънчев бряг“. Като питам да ме упътят към лагера, хората или не знаят къде е кариерата, или не искат да ми кажат. Там са унищожени бараките и няма и помен от мястото на лагера. Само ентусиасти мечтаят за информационен център, който да говори за истината на лагера с най- садистичните убийства в България.

В останалите бивши комунистически страни тази памет не само се пази, а се и пресъздава. Там има институти за паметта, музеи на комунизма. В Румъния има впечатляващи места на памет из цялата страна: затвори, лагери, музеи на селото. В Будапеща има уникален музей на терора. В Полша е най-големият и най-добре работещ институт за национална памет. В Източна Германия, комисията на Щази и публикациите ѝ отвориха очите на цели поколения.

Единствено ние нямаме държавна политика в тази насока. Това показва нивото на ангажимент на всички български управляващи елити спрямо необходимостта от самопознание чрез историята. Те неглижираха една от най-важните задачи на прехода. Признаха си липсата на лустрация, на съдебни процеси за т.нар. справедливост на прехода, с всичките пропаднали дела срещу садисти и убийци, началници на лагерите в Ловеч и Белене, които бяха живи по това време. И когато на посещение в България беше пастор Йоахим Гаук – първият председател на комисията на Щази и по-късно президент на Германия – той каза, това не е дело на отделни, малки организации, а трябва да бъде държавна политика. Ние единствени в Европа нямаме такава държавна политика и това е най-голямата причина за това ниво на невежество какво наистина е бил и какви са последиците от комунистическият режим. Втората най-голяма причина за това е дългият процес на съветизация на България – който започва не 1944 г., а 1919 г.; също зависимостите между българския комунистически елит и Москва. Днес ние продължаваме да сме жертви на непресъхващата русофилска пропаганда, която е изкривила цялото разбиране на съвременното общество относно каква роля са играли Руската империя, Съветският съюз и сега Русия, спрямо България. Невежеството и изкривяването на историята ясно влияят на манталитетните и електорални нагласи в България днес.

Новетика: Защо именно образованието е обект на комунистическа пропаганда?

Проф. Евелина Келбечева: Няма сфера от живота, която да не беше използвана от режима за идеологически цели. Но образованието навсякъде е част от държавните институции, които градят националната идентичност. Чрез образованието се прокарват ценностите и ориентацията на едно общество. Затова то винаги е идеологизирано и политизирано. Но има и степени. Не можем по никакъв начин да сравним една комунистическа тоталитарна диктатура с нейната цензура, и либералната демокрация с плурализма на мнения, медии и учебници. Голямата червена линия е там, където се изкривява историята и не се отразява нейното съвременно развитие като наука. В това число новите документи, обнародвани след падането на Берлинската стена. Ако досега се измъкваха с довода, че сме нямали документи, сега това не работи – имаме разсекретени държавни и партийни документи, включително досиетата на ДС. Целият архив на БКП е достъпен. Разбира се, руските архиви остават затворени – включително заграбените от СССР наши документи като „военен трофей“ – но въпреки това имаме достатъчен масив от натрупани знания и публикации. Обществото ни има глад за истина. И тя е не само дело но професионалните историци, създали модерната историография за комунизма, като екипът на Института за изследване на близкото минало. Ето например разследващият журналист Христо Христов свърши работата на три института с разкритията си за досиетата и всички други книги, които предизвикаха трус в общественото съзнание. Същото направиха и проф. Вили Лилков и Борислав Скочев.

Така много от българските историци и журналисти са си свършили работата. Въпросът е как да направим това знание основа на учебниците и на обществените медии – чрез които да се изчисти тази ужасно агресивна и фалшива пропаганда, поддържана от БКП/БСП. И да не забравяме, че все още на ключови позиции в България стоят високопоставени агенти на ДС или техните наследници. Вече знаем кои са те в икономическата сфера, също в журналистическата сфера, но трябва да ги видим в общокултурен мащаб, като формиращи обществените нагласи.

Новетика: Справедливостта ли е най-голямата измама на комунизма?

Проф. Евелина Келбечева: „Справедливостта на социалистическото общество“ е една от най-големите измами на комунистическата пропаганда. Тази абсолютно изкривена представа и почти религиозна вяра, че всички са били равни, е отново незнание за структурата на обществото и за комунистическата номенклатура: 200 фамилии управляваха България по феодален начин и дори се женеха помежду си. Днес техните наследници продължават да играят сериозна роля във вземането на политически и държавни решения. И това глорифициране на агентите на ДС е единствено български феномен. Няма друга държава, в която да се биеш в гърдите и да казваш: „Аз служих на България“, след като си служил на една комунистическа сатрапия, и директно, и косвено си унищожавал хора и съдби.

Наскоро агент от техническото разузнаване ми обясняваше колко е горд, че крал в продължение на 20 години различни лицензи от западните държави и купувал от най-различни места на Запад части от машини. Попитах го: „Не ви ли хрумна, че това е непочтено занимание?… Но, да оставим моралната страна на въпроса: добре, крали сте, обикаляли сте целия свят, огромен финансов ресурс сте усвоили…. но кажете ми, направихте ли нещо добро за България, внедрихте ли някоя от тези технологии, за да промените към добро икономиката на страната?“ и той млъкна. А парите, давани за това т.нар. техническо разузнаване, са колосални. В книгата под редакцията на Димитър Иванов, бивш шеф в ДС, се казва гордо, че през комунизма България внедрявала по 200 лиценза на година – крадени. Добре, каква е ползата от това? Чува се, че и досега плащаме неустойки на компютрите „Правец“ за краден софтуер от Запад.

Новетика: Някои казват, че идеята на комунизма е добра, но се проваля заради неумело прилагане?

Проф. Евелина Келбечева: Това е мантра, която може да бъде произнесена само от хора, които не са наясно със същността на идеологията на Маркс и с политическата реалност в комунистическите страни. Тя е факт и днес в Северна Корея и Китай, и ние непрекъснато неглижираме политическата система, която продължава да бъде тоталитарно–комунистическа. Една от причините е развитието на икономиката: тя заглуши истината за режима в Китай.

Но искам дебело да подчертая, че в самата идеология на марксизма е заложена диктатурата и липсата на всякаква свобода; свободата не е ценност. В теорията за революцията на Маркс и Енгелс, публикувана през 1848 г., се казва, че с революция трябва да се смени строят и да се унищожи цяла една класа – класата на тези, които притежават т.нар. средства за производство. Това е средната класа – която организира производството и движи обществото. Това показва, че в сърцето на тази идеология е политическото насилие.

Нещо много интересно: по време на първите публични прояви на марксизма, в Париж се срещат Маркс и анархистът Прудон. В началото двамата много си допадат като радикални политически мислители. Много бързо обаче Прудон разбира, че Маркс е диктатор по разбиране и натюрел. Прудон наблюдава начина, по който Маркс създава комунистическия интернационал, диктува своите виждания и подбира и налага хората си. Това отвращава Прудон от Маркс и те стават идеологически и политически врагове. Стига се дотам, че Маркс пише цяла книга, която да го разбие: в отговор на Прудоновата „Философия на нищетата“ Маркс отвръща с „Нищета на философията“.

По това време Маркс вече е започнал да създава структурите на комунистическите партии, обединени в Първия интернационал. Създават се национални и международни институции, които да прокарват идеята за кървава революция, която да унищожи съществуващия ред. Крайната цел е диктатура на пролетариата, която да замени свободното капиталистическо общество.

Що се отнася до практическото приложение на марксизма – никога и никъде не е имало диктатура на пролетариата. Имало е диктатура на една малка част от партийната номенклатура, която още преди да дойде на власт, също се държи като номенклатура. Такъв е случаят с налагането на болшевишката диктатура и създаването на Съветска Русия. А след Втората световна война отново насилствено и против волята на 100 милиона души в Източна Европа се налага съветският модел с неговия комунизъм/болшевизъм. Тогава отново се вижда, че има огромна разлика между самата теория на Маркс и практиката – пролетариатът никога и никъде не е бил на власт. Има диктатура, но тя е на върхушката на съответната социалистическа или комунистическа партия, която идва на власт, унищожава предишния политически и културен елит във всички страни, където се налага и създава всичко друго, но не и пролетарска държава.

Все пак идеите на Маркс са прилагани, в смисъла на философията на историята: че „битието определя съзнанието“. Т.е., че материалният живот диктува всичко останало. Това унищожи разнообразието и свободата на мисленето. И показа как еднофакторното разбиране на историята винаги води до изкривяването на знанието за нея. Учението на марксистите, че материалният свят определя духовния, е едно от най-големите изкривявания на мисленето ни за историята.
А аз мисля, че е точно обратното: че винаги първо съществува идеята за нещо, след което тя се материализира, включително в политически проекти. Това е платоническото обяснение на света.

В момента политическите и социалните проблеми у нас затъмняват другите и тук играе роля наследството на марксизма. Мисля, че едно образовано общество има много повече възможност да реформира себе си и да върви към просперитет, отколкото необразованото. Отново поставяме каруцата преди коня, защото голямата мотивация е културата – тоест начина на поведение на едно общество. Въпросът за образоваността и самосъзнанието на това общество е много по-важен, отколкото въпросът колко струва хлябът. Сигурно и това е много важно, но именно това е марксизмът – той подлъгва хората, че от цената на хляба зависи културата и просперитетът на нацията, а всъщност е обратното.

Новетика: Как се развива идеологията на марксизма/комунизма?

Проф. Евелина Келбечева: Скоро след създаването на марксическите организации, редица дейци, които се смятат за социалисти в Западна Европа, започват ревизионизма на марксизма. Те отричат най-страшната и кървава част от тази идеология – за революция, която да унищожи огромна част от населението, както и става в Съветския съюз. Те виждат, че теорията на Маркс, че „революцията ще победи в най-развитите капиталистически страни“ не отговаря на реалността. И Ленин е фактически ревизионист, той проповядва, че революцията ще победи в най-неразвитата капиталистическа страна – Русия. Ленин успява да организира болшевишкия метеж с 3 милиона райхсмарки, дадени му от кайзера на Германия, за да свали временното руско правителство на Александър Керенски и изведе Русия от Първата световна война. Това е трябвало да доведе до победа на Германия на Западния фронт. Споменаването на този факт е абсолютно табу в Путинова Русия днес.

Всяка теория се развива. Западноевропейските социалисти ревизират Маркс. И Ленин ревизира Маркс. Марксистите също се променят и стават неомарксисти.

И какво се оказва: че ревизионистите на марксизма, които отричат кървавата революция и не смятат, че трябва да унищожат най-важната и най-креативната част от обществото, за да наложат диктатура на пролетариата, създават социалдемократическите партии в Западна Европа. И в момента най-проспериращите страни в света са западноевропейските демокрации, в някои от които има силно участие на държавата в социалните проекти. Те твърдят, че обществото може да върви към все по-голяма социална справедливост със средствата на парламентарната демокрация – както и го правят: с данъчна система, социални, образователни и здравни програми. А не с терор и диктатура по комунистически.