Проф. Никола Алтънков: Народният съд, лобното място на елита и как комунизмът убива от далечина (видео)

Какво е уникалното на българския Народен съд? Каква е ролята на българската буржоазия? Къде наистина е убит и погребан топ политическия и военен елит на България? Колко са жертвите на комунизма в сравнение с другите европейски държави? И каква е връзката на комунизма с икономическото развитие, стопяването на населението и жертвите от ковид в България?

Лекция на проф. Никола Алтънков на тема „Народният съд и престъпленията на БКП след 9 септември 1944 г.“ на 25 януари 2025 г., Щаб на Български национален съюз (БНС), София. По повод 1 февруари, Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

*  *  *

Въпросът за Народния съд е уникален, не само в българската история. Такова нещо няма по света – една страна да загуби война и след това да бъде съдена за това. Говоря изобщо за съдилищата след Втората световна война (ВСВ), когато Съюзниците Великобритания, САЩ и Съветският съюз и Китай разгромиха силите на Оста – Германия, Италия, Япония – към които се беше присъединила почти цяла Европа.

През 1815 г. имахме прецедент, когато чудовището Наполеон не бе съдено, но тихомълком беше обезвредено и изпратено доживот на заточение на остров Света Елена, където почина. Това беше като че ли предвестник на Новото време. С други думи, внимавай да не загубиш война.

България имаше свои много добри причини да се присъедини към силите на Оста. Те бяха от същия характер и вирус – да ви предупредя – който проникна в българското общество след 1989 г. Ние изведнъж поискахме да станем част от нова Европа, от Европейския съюз. Те ни приеха, сега вече сме 27 стрни. А 32 страни сме във военния договор НАТО. И се чувстваме много естествено и много добре. Някой ден обаче може да ни съдят. И недейте да мислите, че това е шега или подмятане. Не дай си боже!

Тази нова Европа, тези европейски ценности – ние сме ги виждали. Те бяха ценностите, които ни накараха да се присъединим към Оста, нашите германски съюзници. И те са още живи. Наказанията бяха свирепи, сурови. И за разлика от пропагандата, България не беше единствената пострадала от отмъщението на своите врагове след края на войната. Малка Белгия осъди много повече хора със своя Народен съд, отколкото България.

Една от първите работи на новото правителство дошло на власт в резултат на преврата от 1944 г., беше да се справи със своите врагове. Много прийоми се използваха, най-важният от които беше обявяването на война на нашия доскорошен съюзник Германия и изпращане на българската армия по полетата на Югославия, Унгария, Австрия и т.н. Причината беше една: тази армия да не е в България, за да може да защитава народа си от чуждите поробители.

Паралелно с това още на 30 септември 1944 г. правителството на Отечествения фронт (ОФ) единодушно решава да се създаде Народен съд – извънредно съдилище без оглед на съществуващите тогава закони в България, без оглед на Търновската конституция, без оглед на правовия ред, който закриляше всички свои граждани и цялото общество, включително комунисти, фашисти, земеделци, социалдемократи и т.н.

Отговорността на буржоазията

За да ви дам представа за мащаба на операцията, която беше замислена – имайте предвид, че от новото правитество на ОФ, общо 16 министри, само 4 бяха комунисти. Другите 12 не бяха. Но пък 7 бяха масони. Освен 4 комунисти, други 4 бяха земеделци, 4 бяха звенари, 2 бяха социалдемократи и 2 бяха независими интелектуалци.

Голяма част от буржоазния елит на България участваше в репресиите на останалата част от българския народ.

Между тези хора имаше 3 регенти, от които само 1 беше комунист. Другият беше професор в Софийския университет (СУ) – проф. Венелин Ганев, човек със световна известност, експерт по право завършил в Швейцария. Третият регент беше Цвятко Бобошевски – който, о, ужас, беше министър на правосъдието в правителството на кръволока Александър Цанков дошъл на власт на 9 юни 1923 г. Това не е случаен човек.

Министър на външните работи стана проф. Петко Стайнов. Той беше женен за поетесата Анна Каменова, която е дъщеря на Михаил Маджаров – едни много известни софийски семейства.

Така че отговорността не трябва да се хвърля изключително върху четиримата комунистически министри от общо 16.

В новото правителство министър-председател беше Кимон Георгиев – звенар, самият участник в преврата от 1923 г. и в преврата от 1934 г., и министър във второто правителство на Александър Цанков през 1925 г.

Това не са случайни хора, защото те носят отговорността не само за Народния съд, но и за закрилата и мантията, която хвърлиха върху комунистите, и създадоха погрешното впечатление у българския народ, че комунистите са дошли на власт на 9 септември. Те дойдоха на власт – заедно със своите „полезни идиоти“ (както ги наричаше Ленин), но комунистическо правителство не беше установено със своя тоталитарен начин и форма до 1947 г.

Дотогава българската буржоазия – или поне тази част от нея, която се продаде или погрешно прецени момента – носи отговрност за създаването на Народния съд.

Народният съд в цифри

Народният съд започва на заседанията си на 20 декември 1944 г. и продължава до края на април 1945 г. В цялата страна са проведени 135 съдебни процеса – във всички околийски, областни градове. Даже в село Елин Пелин има състав на Народния съд. Арестувани са над 22 000 души. Подведени под отговорност са над 11 000 души. Това са зловещи числа.

Формирани са 4 специализирани и 68 специални областни съдебни състави. Процесите се провеждат публично в СУ, Съдебната палата. Бях свидетел на тълпите, които ги разкарваха, черните забрадки, и викаха: „Смърт, смърт, смърт!“. Върховните състави на Народния съд  бяха оповестени като 13.

Много дълги години никой не се занимаваше с Народния съд. Комунистите изглежда не бяха кой знае колко възторжени. Това в крайна сметка е извънредно законодателство и нямаш никакви причини да се гордееш с нещо подобно – което е съдебно замаскиране на убийства на политически противници. Това не са военни престъпници.

От тези 13 състава всички материали за Народния съд са в Държавна агенция „Архиви“ при доц. Михаил Груев. Ровил съм се там. Сега са дори дигитализирани. Т.е. излизат, ако ги потърсиш в интернет.

Липсващи съдебни документи

Обаче от тези 13 състава има 4 състава, които са само споменати, но няма нито една думичка за тях. Кои са съдените по 5-ти състав? Никой не знае. А има 5-ти състав, защото има 4-ти и 6-ти. За 8-ми състав се казва, че е за съдене на фашистките агенти от Софийска област. Но няма материали. Няма данни и за 11-и състав. За 13-и състав – който съди жандармеристи за преследване на партизани – също няма нищо.

Всички съдебни материали трябва да са в архива на Съдебната палата. Какво търсят в ДА „Архиви“? Дали им ги. Да, но материалите за всички процеси, включително срещу Трайчо Костов и Никола Вапцаров, са все в Съдебната палата. И е на разположение. Аз с цялото си нахалство отидох и поисках ксероксни копия от целия процес на Антон Иванов. И ги имам вкъщи. Нещо, което не мога да взема от Народния съд. На всичкото отгоре материалите са непълни. Има част от показанията на подсъдимите, част от речите на защитата и части от речите на свидетелите.

Питат например княз Кирил (брат на Цар Борис III), който е също подсъдим, осъден на смърт и екзекутиран, „Мислите ли, че смъртта на Вашия брат беше естествена?“. Той казва: „Не, не беше естествена“. „Кой е посегнал върху него?“ Той казва: „Вие знаете много добре“. Разпитът приключва.

Квази съдебни процеси

Най-шокиращото във всички съдебни материали е – а не повече от 30% от тях са достъпни, изглежда много неща са рязани, изхвърлени, изгорени – че това е квази съдебен процес, т.е. само прилича на съдебен процес. Това е така, защото водещите процесите, народните обвинители (прокурори), защитниците и техните колеги – всички са юристи. Висшият народен обвинител Георги Петров е известен адвокат от Стара Загора.

Принципно при всички съдебни процеси – както си му е редът – когато има екзекуции, трябва да има съобщение прикрепено към материалите на процеса за начина на екзекутиране, часа и как е проведена. Вижте процеса срещу Антон Иванов и Никола Вапцаров. Там съвсем подробно са описани последните минути преди екзекуцията на осмината разстреляни. Един от тях даже изявява желание да се ожени и това е удовлетворено. За целта отлагат екзекуцията с два часа, докато младоженката пристигне. Във фашистка Царска България законите се спазват. Цитирах ви този случай само, за да видите до какви подробности стигат съдебните органи в Царска България.

Докато при Народния съд няма никакви документи, къде са телата на екзекутираните от съдебните процеси. Имаме около 9000 смъртни просъди, от които са изпълнени 2730. Нито знаем къде са убити, нито как са убити. Ние дори не знаем дали са били убити.

Аз съм историк и нашата работа е дори малко гробарска. Ние обичаме да се ровим по гробовете. Това е неприятно.

Първи състав на Народния съд е за съдене на бившите министри, регенти и царски съветници. Втори състав е за съдене депутатите от 25-ото Народно събрание. Шести състав на Народния съд съди генерал Луков. Съдят го, за да му вземат къщата.

Съдените са много. Екзекутираните не са толкова много, понеже доста от тях са вече убити, някои през 1943 г. Други са избягали в чужбина. За всички тях се казва, че са неприсъствени.

На 3 юли 1945 г. главният народен обвинител Георги Петров докладва, че са произнесени 10 875 присъди, от които 2617 са смъртни, 1220 доживотни и т.н.

Митът за Орландовци

Има мит, че осъдените от Първи и Втори състав са убити на софийските гробища в Орландовци. Даже се „знае“ и как са убити. Всъщност нищо не се знае! Първо, няма нито едно официално съобщение. Второ, липсват и неофициални съобщения. Всички сте чували баснята, как всички са били заведени в югозападния край на гробищата, където е сега Топлофикация и на юг от арменските гробища. Там даже са поставили една малка плоча с текст: тук бяха убити регенти, министри, целият генерален щаб с 23 генерали…

Откъде знаем това? Нейно Величество Царица Йоанна през 1964 г. издава своите спомени и в Рим. И фактически тя създава тази басня, която повтаряме и досега по простата причина, че нямаме друга версия.

Как са ги закарали, според нейната история? Там имало две ями, понеже гробището било бомбардирано. Били убивани един по един от двама войници с шмайзери. Тя пише кои са присъствали и как след застрелването на всеки от тези близо 130 души – които уж там са убити и погребани – проф. Станишев, който е световноизвестен хирург, член на 4 европейски академии, едно от най-големите медицински светила в България, министър на вътрешните работи в правителството на Добри Божилов. Той уж поискал лично да провери пулса и сърцето на всеки застрелян, за да не стане грешка и да се увери, че е действително убит. И след като той проверявал всеки, най-накрая бил убит. Това е съобщението на Царица Йоанна.

Тази история и досега съществува в българската историография, макар че много не се говори за нея. Аз не вярвам и един сантиметър от нея. Царица Йоанна не е била свидетел. Някой ѝ е разказал тази история. Тя не съобщава източника си. Прави няколко неволни грешки: смята, че са били убити 2-ри срещу 3-ти февруари, а те са убити 1-ви срещу 2-ри.

Ексхумация?

Направих каквото можах. Ходих в „Гробищни паркове“ в София и с цялото си нахалство поисках да се направи ексхумация. Това беше преди 15 години. Те ми се изсмяха. Хубаво, че не ме арестуваха. Но ме успокоиха, че ексхумация е възможна по два начина: по съдебен и по желание на някой от наследниците. Бях облекчен, защото познавах доста семейства, които имаха убити. Бащата на един от моите съученици Иван Василев, по прякор Ньовчо. Баща му беше народен представител – Никола Василев.

Ходих при наследниците на няколко убити. Не искаха ексхумация. Казаха: остави сега хората, те умрели, ти ще им ровиш… Но побързаха да си вземат имотите. Имотите си ги грабнаха. СДС още на първия митинг им обеща: и кожените палта ще ви върнем. И порцелановите чинии! Изглежда, това е интересувало българската буржоазия.

Един мой приятел – баща му полковник – казваше: баща ми мразеше българската буржоазия, защотто като бутнеш тика в корема им, прави пльок! Като на жаба. Слаба, кофти.

Не стигнах доникъде с ексхумацията. Късно ли е? Не е късно. Последната ексхумация на царското семейство убито в Екатеринбург в Русия през август 1918 г. беше ексхумирано 4 пъти. Последния път – по времето на Борис Елцин. Шансът за идентификация от един косъм е много висок. Може без съмнение да докаже съответствие на ДНК.

Следа в друга посока

Все пак аз исках да разбера къде са били убити. Докопах се до книга на софийския свещеник Стефан Тодев, който цитира майка си. Тя била със сестрата на моя приятел Ньовчо. Ася се казва; дъщерята на убития народен представител Никола Василев.

Били там на другата сутрин след убийството – уж на мястото, където са убити. Видели една елипсовидна фигура от сгурия, земя и сняг; 10 м дълга, 5 м широка и 30 см висока. Ние не сме вчерашни. За да има там над 100 трупа, ямата трябва да е 8 м дълбока. И отгоре трябва да има поне 4 м пръст, над гроба. Къде е това нещо? Няма го. Самата Царица Йоанна казва, че когато е ходила веднага след екзекуциите – деверът ѝ е там убит – когато отишла, всичко било сняг и кръв. Ама какво всичко? Кое? За тях там няма място.

Д-р Найден Найденов, народен представител (пръв приятел на Иван Багрянов, българския министър-председател, 1944 г.), оставя дневник, който бе намерен от доц. Димитрина Нанева от СУ. Тя го публикува. В дневника д-р Найденов съобщава, че заедно със свой приятел са взели колата на Димо Казасов, който по това време е министър на пропагандата в правителството на ОФ на Кимон Георгиев. Д-р Найденов има късмет, че не е бил депутат в 25-ото НС, иначе и той е щял да бъде сред убитите. Въпреки уверенията на тримата регенти, че няма да има екзекуции, докато те не подпишат, д-р Найденов не бил вчерашен. Обадил се на Казасов и му поискал колата назаем, под предлог да изпрати пакет на гарата. Тогава д-р Найденов и шофьорът Стоян отиват на ул. „Алабинска“ и виждат как от задния вход на Съдебната палата изкарват хора и ги товарят на 4 камиона, като добитък. Д-р Найденов веднага разбира, че ще ги водят да ги утрепят. Последват ги с колата. Стигат до площад „Македония“, но вместо да тръгнат надясно по бул. „Христо Ботев“ към Орландовци, отиват на ляво към Руски паметник. Милиционери спират колата с двамата на площад „Македония“ и го питат за паролата. Тя била „Сталинград“. Шофьорът казал паролата и продължили напред. Стигат до Руски паметник и малко по-нагоре, където сега е „Пирогов“, шофьорът отбелязва: „Тези не ги водят на гробищата. Ще ги трепят някъде другаде“. И предложил да се връщат. Д-р Найденов казал: „Не, давай да вървим след тях“. Шофьорът отвърнал: „Не може, и нас ще гепят“. Връщат се.

Радомир?

Също има свидетелства на подофицер, който разказва, че хората живеещи наблизо до гробищата, на сутринта не са чули никакви изстрели. Кучетата щели да лаят, нямало нищо.

Така че аз действително имам съмнения. В търсенето си попаднах на спомените на Мирчо Спасов: много „приятен“ садист, който е заместник-министърът на вътрешните работи, личен приятел на Тодор Живков и който със собствените си ръце е убил поне 50 души. И то в ония хубави нощи. В мазето на „Славянска беседа“, където са ги водили и са си играели с тях: рязали са им носове, уши, крака… Ужас! Та този мръсник има спомени! Описва как в Дирекция на полицията на Лъвов мост карали месеци наред хора с камиони, коли, таксита, а там само ги записвали и след два часа ги качвали на камиони и… хайде! Накъде ги карали? Към Радомир.

Затова моето съмнение е, че щом онези камиони не са завили към Орландовци, а на ляво – по Княжевско шосе, именно натам са отишли – към Радомир. Там трябва да се търсят.

Оценката на главния народен обвинител

Георги Петров, главният народен обвинител, съставя доклади до Централния комитет на БКП. Съобщава по радиото:

„Народните представители, които не са получили смъртни присъди, могат повторно да бъдат съдени и подведени под отговорност от местните народни обвинители. И съответно съдени в избирателните им райони, като могат да получат и смъртни присъди.“  

Преценката му за процесите е:

„Делото на Народния съд такова, каквото е, е една отлично проведена акция. Вярно е, че издадените смъртни присъди са значително малко и незадоволително. Но нека да надникнем в съдържанието на тези 2857 смъртни присъди. И наистина: кои лица разстреляхме? Първо, това са тримата регенти, между които и княз от Сакскобургготската династия, която е донесла толкова злини на родината и народа ни. Второ, поставихме на подсъдимата скамейка духа на починалия Цар Борис III, за да го развенчаем като народен цар и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ. Трето, разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов. Всичко убихме 33 министри, между които трима министър-председатели. Четвърто, разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила (бел. ред. – съветници, прислужници, готвачи, всички в двореца). Пето, разстреляхме 67 народни представители от фашисткото 25-о обикновено Народно събрание. Но само това ли? Не. Ние разстреляхме целия висш военен съвет, целия генерален щаб, около 47 души: генерали, полковници и други. Разстреляхме целия апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички областни и околийски полицейски началници, коменданти и околийски управители, и всички групови полицейски началници. И цялата политическа полиция в страната. Разтреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да укрият на фронта. И всички озлобени врагове на места: бандити, предатели и прочие. Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна. Примерът, който даде нашият Народен съд, остава и ще остане ненадминат в международен мащаб. Ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.“

Трайчо Костов, главен секретар на комунистическата партия по онова време, е мого недоволен от този доклад. Защото много малко хора са убити.

На всичкото отгоре са арестувани 28 000 души, подведени под отговорност 11 000 души. Какво е станало с другите 17 000? Мислите, че са ги оставили да си отидат вкъщи ли?

Военни престъпници?

В комунистическата историография много не се говори за Народния съд. Единствената трактовка – макар и квази историческа – излезе четири години преди 1989 г. Там казват, че Народния съд го били решили съюзниците, за да се накажат военните престъпници. И затова нашите спазвали нарежданията на американци и англичани. Което не е вярно.

Въпросът за наказване на военни престъпления действително е повдигнат на съвещанието в Техеран между тримата големи – Чърчил, Рузвелт и Сталин. Но се отлага за следващото събиране. И едва да август 1945 г. съюзниците не могат да се съгласят какво е военно престъпление. Най-накрая се съгласяват, че всички германци, които са вършили военни престъпления и в страни, които те са нападали, трябва да бъдат върнати и съдени там.

Но какво е военно престъпление? Това е, което Хагските (от 1899 г. и 1907 г.) и Женевската конвенции (1864 г.) повеляват. Военни престъпления е да нападаш болни, да убиваш цивилни.

Нашият Народен съд обаче не убива хора, които са извършили военни престъпления. Понеже ако са извършили военни престъпления, тези хора трябва да бъдат съдени в страните, в които са ги направили. А ние имаме окупационен корпус в Югославия и в Гърция. Значи ако гръцките власти – след като са се освободили от силите на Оста и са получили своята свобода – имат право да искат да им се предадат тези чужди граждани, които са вършили безчинства. От Гърция няма такова искане. И от Югославия няма.

Нашите както винаги се престарават. Иван Гьошев, който е член на петорката на ратниците и шеф на ВЪРТОП, западно-покрайнският вариант на ВМРО, заедно с още 11 души – нашите го предават на властите в Ниш, там да го направят на парчета, защото той е фашист и ратник. Там го разпитват два-три месеца и го връщат в София. Казват: „Този човек се е борил срещу същите, срещу които се борихме и ние – кралския режим в Югославия. Нямаме нищо против него“. Тогава нашите няма как да го пуснат и го закарват в мините в Перник „Куциян“ и бум-бум-бум. И толкоз!

Народният съд в други страни

Да не помислите, че народните съдилища в другите страни са били много по-мислостиви от нашите.

Нашите глупави антикомунисти твърдят колко били лоши комунистите, понеже убили 2830 души в България. В Германия Нюрнбергският процес от 24 души обвинени има 12 смъртни присъди. Но не е точно така. В Германия има процеси до днес. Има т. нар. докторски съдебен министерски процес. Подсъдимите по него са съдени от американската държава. Обвинени са 23, осъдени 16, от които 7 на смърт. До средата на 1949 г. има 12 големи процеса водени пред американски военен съд в Нюрнберг. От 1021 обвиняеми в Дахау, Бухенвалд, Матхаузен, Шарлотенбург лагерите, 885 са осъдени. Издадени са 324 смъртни присъди.

Френски военни трибунали заседават в Германия и Австрия. Съобщава се за 2107 осъдени. В ГДР са осъдени над 12 000 души.

В Италия – родината на фашизма – от идването на Мусолини на власт през септември 1922 г. до преврата срещу него лятото на 1943 г. убитите от фашисткия режим са… няколко: повече от 5, но по-малко от 9. Затова в Италия няма Народен съд.

Но по достоверни сведения убитите фашисти от техните политически противници, комунисти, социалисти, т.н. след 1945 г. са между 25 000 и 50 000.

Да не мислим, че комунистите в другите страни са коей знае колко по-добрички от нашите! Комунистът е садист. Той е мръсник. И безотговорен.

И още малко сведения от цивилизована Европа. След войната в Холандия са учредени 35 специални съдилища и над 100 трибунала за „малките“ колаборационисти. А 127 000 холандци губят избирателни права. Други 92 000 души са лишени от право на военна служба. И 95 000 – от право да заемат държавна служба. 419 на всеки 100 000 холандци са осъдени на затвор. Въпреки че смъртното наказание в Холандия е отменено още от 1885 г., на 22 декември 1943 г. то е възстановено специално за наказване на колаборационистите. Издадени са 200 смъртни присъди, от които са изпълнени 38. Според други източници са издадени 183 и са изпълнени 36.

В малка Белгия са образувани 346 283 дела. Предявени са обвинения срещу 57 052 души. Издадени са 230 смъртни присъди. Но други 48 835 белгийци получават присъди.

Даже в малък Люксембург около 4000 души са осъдени на затвор и 4 на смърт.

Да не говорим за Франция. Там има направо вакханалии. Там съдят и по бързата процедура. Обшо заведените дела са 350 000. Издадени са 7037 смъртни присъди, от които задочно 4397. А са изпълнени 1500.

Комунизмът убива от разстояние

Жертвите на комунистическия терор в България в периода 1944-1989 г. са около 200 000.

А в Унгария – която претърпя Унгарска революция през 1956 г. – са 22 000.

В Чехословакия са 67 000.

В Румъния е въвсем друго нещо. Там са 435 000.

В Албания 100 000.

В Македония жертвите са 35 000. Като ги „хвърлите“ върху тяхното население, което е 1.5 млн. души, се оказва, че колкото са избивали тук, толкова са избивали и там.

В ГДР жертвите са над 200 000.

Съобразно тези жертви имаме и сегашното положение в Европа. Ние с нашите жертви, тези в Румъния, Македония и Албания, сме на опашката на развитие. На всички тези страни отпечатъкът им е досега.

От 20 страни – за които ООН представя статистики за най-голямо намаление на населението (демографски проблем) – на първо място е България. А 16 от тези страни са бивши комунистически. Комунизмът продъжава да убива от далечина и досега.

Имам и пълни статистики за жертвоте на ковид. Знаете ли коя страна в света има най-много жертви на 1 млн. население? България. А 6 от първите 10 държави с най-много жертви от ковид са бивши комунистически държави.

Да, китайските комунисти го пуснаха. Но те го пуснаха навсякъде.

Така че крушките си имат опашки. Убийците и досега плачат в гробовете си.

И най-малко ще бъдем, и най-много жертви ще имаме от ковид, и нищо няма да ни върви заради тези неща.