Последният удар

Отминаха 80 години. Малцина от живите помнят. Няма и особени следи.

Гробовете на хилядите жертви обраснаха и вече са забравени, в училищата доскоро изобщо не се изучаваше този период. Единствено само стотици комунистически и съветски паметници бодат небето и мърсят земята. Но освен потомците на палачите, почти никой не им обръща внимание.

Очакваше се времето да излекува раните и да оздрави нацията.

И наистина страната се съвзе икономически.

Така например през 1943 г. БВП на човек в България е бил 7300 щ.д. (13 780 лв.). В края на 1988-1989 г. показателят става 8700 щ.д. (16 400 лв.), увеличение с 19% за 42 години „народна власт“!), а през 1996-1997 г., вследствие на Виденовото управление, спада до 5400 щ.д. (10 100 лв.), спад 48% от БВП на човек. Понастоящем БВП на човек от населението е 16 943 щ.д. (31 984 лв.). През 1998 г. БВП на човек от населението спрямо ЕС е 22%, а днес е 50%.

За 2024 г. БВП на България е 122% от средния световен БВП.

Таблица 1: Богатството на народите. БВП (номинален) на глава от населението според МВФ, 2024, като са изключени са държавите-джуджета Люксембург и Сингапур. България е измежду 60-те най-богати страни в света (от общо 192).

Страната се съвзе икономически и политически, но разединението в обществото става все по-дълбоко. Нещо повече, наблюдава се ясен дегенеративен процес в структурата на самата нация.

И наистина, изключително рядко се наблюдава такава комбинация като повишаване благосъстоянието на нацията и едновременно увеличение на разделението и противопоставянето в обществото, което именно говори за процес, който можем да наречем разпад на нацията. Процес, на който ще се спрем накрая.

Ударите

През 1859-годишната си история България е получила няколко съдбоносни удара, отбелязани в писаната история:

Походите на Константин V

За 19 години между 756 и 775 г. Константин V (741-775 г.), един от най-способните императори на Източната римска империя, голям пълководец и реформатор) организира общо девет похода срещу България, като си поставя за цел да я унищожи: 756 г. – 2 похода, 759 г., 763 г., 765 г., 768 г., 774 г. – 2 похода и последният – 775 г.

Тогава съдбата на България виси на косъм. За този период начело на държавата се изреждат 7 канове, като един от тях (Умор) управлява само 40 дни. Край на кризата слага Телериг през 775 г. с блестящ контраразузнавателен ход. В същата година умира и заклетият враг на България – Константин V. България е спасена и скоро ще се превърне в имперска структура.

Епопеята на Самуил

Това е един от най-драматичните периоди от българската история и вторият, който има пряко отражение върху бъдещето на Европа. Борбата е наистина титанична, защото в нея са впрегнати огромни ресурси и от двете страни – Българското царство и Източноримската империя. Военните действия продължават с известни прекъсвания в периода 976-1018 г., т. е. общо 42 години и с други думи засягат живота на три поколения. Театърът на военните действия е около половин милион кв. км.

Война с такива мащаби българската имперска държава не е водила никога преди и след това.

Това е период на войни, героизъм и предателства, на човешки драми, военни победи и катастрофи. Със Самуил и неговите наследници (последният е цар Персиан II) отминава цяла една епоха, отива си с екот на стомана и слава. Залязва една уникална държавна цивилизация. Изчезва родът на Крум и древнобългарската аристокрация слиза от историческата сцена (факти, дълбоко неизвестни на българите). България никога вече няма да бъде същата.

Катастрофата 1913 г.

Фаталното лято на 1913 г. става повратна точка в новата ни история. България се оказва сама срещу армиите на пет държави и без нито един съюзник, а военното и политическото ръководство (от русофили) на страната изпада в състояние на шок и парализа, като взема предимно решения задълбочаващи кризата. Такова грандиозно военно-политическо поражение с катастрофални резултати няма не само в българската история, но едва ли и в европейската. То предизвиква верига от вторични събития – военни катастрофи, загуба на половината от националното землище, социални сътресения, които разпалват кръвопролитна гражданска война, докарват комунизма и изправят България на ръба на пропастта.

Разгромът през 1913 предизвиква серия от верижни злощастни събития/катастрофи – последствия които отекват и до днес:

– 1915 г. (ПСВ) – 1918 г. (крах и бунтове, започва Гражданската война).

– 1923 г. (преврат и леви/комунистически бунтове)

– 1925 г. (атентат и „бял терор“)

– 1941 г. (комунистически партизани – „шумкари“)

– 1943 г. (смъртта на цар Борис и начало на кризата)

– 1944 г. (превратът в полза на комунистите и СССР)

– 1958 г. (край на антикомунистическото партизанско движение на „горяните“)

– 1959 г. (Тодор Живков създава Кастата на АБпФК, измежду които се рекрутира по т. нар. „номенклатурни списъци“, цялото управляващо съсловие на Партията-държава)

– 1989 г. (преврат срещу Тодор Живков и край на комунистическия режим)

– 1990 г. (започна преустройството на политическата и икономическа основа на страната, дирижирано от бившите комунистически управници – АБпФК)

– Деветосептемврийският преврат 1944 и установяване на пълна комунистическа диктатура 1947-1989 г.

Това е последният удар, който българската нация получава и от който може би и да не се съвземе.

Деветосептемврийската катастрофа

Кои са заговорниците?

Преди всичко това са офицерският Военен съюз и Политическият кръг „Звено“, които извършват преврата в интерес на Българската работническа партия-комунисти (БРП(к)). През фаталната есен на 1944 г. съдбата на България за следващите 45 години се определя до голяма степен и от две личности, предателите: генерал Иван Маринов и политикът Стойчо Мошанов.

В списъка с Никола Вапцаров, Владимир Заимов и Радко Димитриев, генерал Иван Маринов със сигурност е безспорен кандидат за първото място, считано според вредата, която е успял да нанесе на родината си през близо 25 години. Приносът му за съветската кауза е неоценим. Смята се, че е бил произведен в Герой на СССР и награден с ордена „Ленин“.

На 8 август 1944 г. Стойчо Мошанов е изпратен от тогавашното правителство със съдбоносна дипломатическа мисия в Турция, където се среща с британския посланик Хюгесън, проучвайки възможностите за излизане на България от ВСВ, при което получава сравнително изгодни предложения за сключването на мир със Съюзниците. Днес е известно, че той всъщност е шиканирал преговорите, с цел, когато Червената армия стъпи в България, самите преговори да се обезмислят. С други думи, е извършил предателство спрямо интересите на страната.

Деветосептемврийски преврат. Новото правителство

Съставът на правителството на Отечествения фронт (ОФ) от 9 септември 1944 г. до 16 август 1945 г. включва Министерски съвет от 16 министри: ПК „Звено“ – 4, БЗНС – 4, БРСДП – 2, безпартийни (Димо Казасов, Петко Стоянов), БРП (к) – 4. Министър председател – Кимон Георгиев. Забележете, че от 16 министри + министър-председател, комунистите са само 4.

От 9 септември 1944 г. до 16 август 1945 г. правителството на ОФ, начело с Кимон Георгиев и поддържано от „демократичните партии“ (левите земеделци и БРСДП), приема редица закони в интерес на комунистите и окупационната Червена армия, включително:

– На 30 септември 1944 г. МС приема единодушно законопроекта за Наредба-закон за съдене от Народен съд ….., изготвен от Министерството на правосъдието с министър Минчо Нейчев (комунист), включително и от некомунисти, съюзници на БРП (к) – земеделци на Никола Петков и социалдемократи, участващи в ОФ.

– На 8 септември 1946 г. второто правителство на Кимон Георгиев и опозицията (вкл. БЗНС) подкрепят референдума за републиката.

С това приключва колаборацията между левите партии от ОФ и комунистите. Но Земеделците на Никола Петков и БРСДП продължават да носят пълната политическа отговорност за приетите противоконституционни и антидемократични актове в периода 9 септември 1944 г. – 16 август 1945 г. и се явяват фактически съучастници в извършения геноцид срещу част от българския народ.

Планът за изтреблението

На 12 септември 1944 г. е издадено Окръжно №5 на ЦК на БРП (к): „При съдействието на ОФ комитетите да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа, на ОФ, да се ликвидират енергично и твърдо оцелелите все още гнезда на фашистка съпротива“.

Трайчо Костов, политически секретар на ЦК коментира: „Чистката беше проведена от нашите изпълнителни тройки“.

На 13 септември 1944 г. ЦК на БРП (к) изпраща знаменития си доклад до Георги

Димитров в Москва, където между другото се казва:

„В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в нашите ръце. Сега се вземат мерки с това да занимават съответните наказателни органи.“

С Окръжно №6 на ЦК на БРП (к) публикувано на 22 септември 1944 г., на местните комитети на ОФ се възлага задачата за съставяне списъци на обречените. Забележете, става въпрос за комитетите на ОФ, където са представени и „демократичните партии“. Няма сведения за тяхно несъгласие.

Вестник „Работническо дело“ изригва вулкан от кръвожадна и нечовешка злоба в знаменитата си уводната статия от 25 септември 1944 г. Тя е озаглавена „Отмъщение“ и в пряк текст нарежда на комунистите и членовете на ОФ (!):

„Стреляйте точно, забивайте ножа по-дълбоко. Дръжте здраво пушките в ръце! Крачете смело срещу врага. Унищожавайте го безпощадно! Той не заслужава никаква милост – дори и оная към едно пребито куче.“

Така официално се дава ход на изтреблението и се насъскват комунистите по места да убиват враговете.

Убийствата

Омразата изригва. Такава, каквато не е запомнена от 500 години, напълно нелогична, безсмислена, с нищо неоправдана и наистина нечовешка. Това е тоталитарен геноцид. Започва безогледно избиване на всички политически противници от всички обществени прослойки, лични отмъщения и криминални грабежи.

Жертвите са застрелвани, удушвани, давени, клани, живи изгаряни в пещи, хвърляни от скалите (като например Черната скала при Чамкория), заравяли са ги в масови гробове (като например Голо бърдо край Радомир). Често пъти жертвите са принуждавани сами да изкопаят гробовете си, а понякога, поради немощ на нещастниците, били хвърляни полузаровени и месеци наред над земята стърчали я ръка, я крак.

Лобните места на комунистическите жертви в периода 1944-1946 г. в огромната си част не са известни, не са документирани и не са осветени по християнски. Смята се, че са над 500. По тази причина броят на жертвите не е уточнен и се смята, че е в широки граници: от 15 000-20 000 до 25 000-30 000.

По разбираеми причини никой на държавно ниво не се е заемал с този проблем, той вече 35 години се замита. Държавата все още фактически се управлява от внуците на палачите, които нямат интерес престъпленията на родствениците им да излязат наяве.

В невиждания кървав терор са избити хиляди хора. На първо място, според указанията, това са представители на интелигенцията и управляващите до 1944 г: учители, кметове, полицаи, висши офицери, търговци, адвокати, съдии, по-богати българи, членове на патриотични организации (легионери, бранници и т.н.), свещеници и други.

Непосредствените извършители на престъпленията са лумпени от комунистическите партизански банди, комунисти от бойните групи на БРП (к) и РМС, както и членове на БРП (к) от средата на малобройната партийна интелигенция като Валери Петров, Анжел Вагенщайн, Стефан Продев и други, от пълномощници на руското НКВД, от криминални елементи, освободени от затворите и хора от утайката на обществото, жадни за мъст и примитивен реваншизъм (а те са хиляди според сина на Руси Христозов – директор на Народната милиция и един от организаторите на убийствата).

В следващите 3-4 месеца след 9 септември1944 г. са извършени най-големите престъпления. Училища, затвори и казарми били препълнени с арестувани, към които били отправени абсурдни, а често пъти и безсмислени обвинения. След това обикновено идвала кодирана заповед от Центъра (София, хотел „Славянска беседа“, Щаб на Народната милиция): „Докарайте арестуваните в София!“. Това била паролата всички арестувани да бъдат избити.

Един от главните екзекутори на Народната милиция непосредствено след 9 септември 1944 г. е патологичният убиец Лев Главинчев. Макар и да е №1 сред убийците на Партията, той не е изключение. Като него, фанатици с психопатологични отклонения, има и много други, например Мирчо Спасов, Веселин Георгиев, Цола Драгойчева, Митка Гръбчева и други. Тук трябва да се включат и представители на младата комунистическа интелигенция: Валери Петров, Анжел Вагенщайн, Стефан Продев и т.н.

Народният съд

С Народния съд, комунистите целят също узаконяването на част от извършените убийства. В тази връзка Георги Димитров изпраща съобщения до ЦК на БРП (к) на 21 декември 1944 г. и през през януари 1945 г.: „Никой не трябва да бъде оправдан“ и „Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“. За главен обвинител е назначен Георги Петров, бивш участник в Септемврийското въстание от 1923 г., а по-голямата част от съдиите се избират от Отечествения фронт. Останалите, включително председателите на съдебните състави са назначени от министъра на правосъдието Минчо Нейчев, като няма изискване за образователен ценз, включително юридически.

От телеграмите на руски език, които Трайчо Костов (с псевдоним Спиридонов) от София и Георги Димитров от Москва си разменят, става ясна истината:

„До Димитров. Готов е законопроектът за Народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително. ЦК на БКП, 25 септември 1944 г.“

„До Димитров. Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път.“

Народният съд продължава до 29 април 1945 г. Докато текат заседанията, БРП (к) организира неспирни митинги с искане за смъртни наказания на „фашистите”. Докарани са тълпи от цяла България, които реват непрекъснато „Смърт!” и скандират лозунги на омразата и жестокостта.

Говорителят на Радио „София“ Валери Нисим Меворах и съдебен заседател в един от съставите на Народния съд, с литературен псевдоним Валери Петров, непрекъснато призовава към революционно насилие. Тълпите биват насъсквани и с неговата прочута хорова агитка „Народен съд“.

Изпълнителите

За организирането и провеждането на екзекуцията от ЦК на партията е сформирана специална команда, оглавявана от софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава ѝ са включени само комунисти и ремсисти от системата на МВР и военното разузнаване на генерал Петър Вранчев: биячи, удушвачи и касапи от славните вартоломееви нощи. Палачи с опит.

Екзекуциите

Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г.

В Софийските централни гробища са докарани с камиони и разстреляни един по един 148 души, а труповете им са нахвърляни в яма от бомбардировките. Така след 67 години съществуване е ликвидиран българският политически елит: 67 депутати от 25-ото Народно събрание (включително 20 от 47-те подписали писмото на Димитър Пешев), 22 министри за периода от 1940 г. до 9 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов, тримата регенти – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и генерал Никола Михов, 9 секретари към двореца, 47 генерали и полковници (включително племенникът на Иван Вазов, който носи името му), както и трима от четиримата синове на Райна Княгиня.

Българският национален елит е унищожен по отбелязаните по-горе начини и започва изграждане на нов, „социалистически“ елит, предан на Партията.

Ето как главният обвинител на процесите Георги Петров оценява действията на Народния съд:

„Прочие примерът, който даде нашият Народен съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ. Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.“

Присъдите

При 28 630 арестувани и 11 122 подсъдими Народният съд се произнася така:

Присъди 8529 (или 122 осъдени на 100 000 души от населението)

– смъртни 2618, изпълнени 1046
– доживотен затвор 1226
– 20 години затвор 28
– 15 години затвор 946
– 12 години затвор 41
– 10 години затвор 627
– 8 години затвор 134
– 7 години затвор 134
– 6.5 години затвор 1
– 6 години затвор 48
– 5 години затвор 1006
– 4 години затвор 7
– 3 години затвор 332
– 1 годинa затвор 724
– 8 месеца 5
– 1 година условно 652
– прекратени преписки 104 (оправдани 1.2% от осъдените)
– починали 202 (всъщност убити септември-октомври 1944г., в статистиката са прибавени към броя на изпълнените смъртни присъди)

Освен това са конфискувани над 200 предприятия, както и огромен брой недвижими имоти и вещи. Изселени са 4325 семейства на близки на осъдени, като броят на членовете им възлиза на близо 12 000 души.

Извънсъдебни убийства и репресиии

Смята се, че в периода 1944-1958 г. общо са убити и репресирани по един или друг начин, на едно или друго основание, или без основание (осъдени, арестувани) около 200 000-250 000 души. Заедно с членовете на семействата им (х 3.5) това са между 700 000 и 850 000 човека при средно население от 7 000 000, т.е. между 10 и 12% от населението. Такова трябва да бъде и съотношението понастоящем: 10 до 12% от населението са потомци по права линия на репресирани от комунистическата власт (ако прибавим поне роднините по съребрена линия от втора степен, съотношението става още по-голямо).

Според някои данни, броят на АБпФК към края на 80-те години е около 70 000-90 000 души (спрямо първоначалния им брой през 1957 г. от около 7000 души). Така броят им заедно с членовете на семействата (х 3.5) е около 250 000-350 000 души. Може да се приеме, че понастоящем те са пак около 250 000-300 000, т.е. от 3.5 до 5% от населението (ако прибавим поне роднините по съребрена линия от втора степен, съотношението става още по-голямо).

От друга страна броят на наследниците на АБпФК твърде точно съответства на броя на поддръжниците на твърдите ядра на партиите и организациите гравитиращи към посткомунизма и „русофилството“.

Унищожаване на паметта

В хода на установяване на Народната власт бяха премахнати (унищожени, взривени, преместени) 30 до 40% от паметниците на падналите във войните за национално освобождение и обединение и в национално-освободителното движение (в София беше унищожен най-големият от тези паметници). В Пиринско този процент достигна почти 100%, там рушаха дори и гробове (беше взривен гробът на Тодор Александров).

За сметка на това комунистите издигнаха стотици паметници на свои „герои“ като генерал Радко Димитриев, генерал Владимир Заимов, Никола Вапцаров и т.н., както и на окупационната Червена армия, подкрепила завземането на властта от комунистите (1944-1947 г.).

Потомците на палачите и т. нар. Червена професура вече 35 години укриват фактите за Народния съд, но числата говорят и произвасят съда на историята.

Таблица 2: Народният съд. Чудовищен рекорд. Извънредни съдилища в Европа и Япония след ВСВ (съгласно изпълнени смъртни присъди).

Вижда се, че България уверено държи зловещото Първо място В СВЕТА: виж колони: 7, 8, 9, 10 и 11. Виж източници по-долу.

Зловещият баланс на Гражданската война 1918-1958 г.

Смята се, че общият брой на жертвите от комунистическия геноцид, т. нар. „Червен терор“, в периода 1944-1946 г. се движи в граници 10 000-15 000 и 30 000-40 000, като обикновено се приема 20 000-30 000. Диапазонът е голям, защото сериозни изследвания не са правени вече 80 години, по разбираеми причини: икономическата и част от политическата власт е в ръцете на генеричните приемници на АБпФК (Внуци и Близки роднини). Те упражняват влияние и върху значителна част от историческата гилдия в България (свързани с Кастата с естествени генерични зависимости), както и върху част от т.нар. „художествено-творческа интелигенция“.

Често се пропуска фактът, че в периода 1920-1944 г. жертви на Оранжевата гвардия на БЗНС стават около 2000 граждански (и дори военни) лица, а в периода 1923-1944 г. комунистически атентатори, четници, бойни групи и въоръжени партизани (шумкари) избиват около 3000 граждани (държавни и общински служители, кметове, учители, селяни), полицаи и военни.

През 70-те години на миналия век ЦК на БКП възлага на БАН и на Музея на революционното движение да пресметнат поименно броя на жертвите сред комунистите и левите земеделци, в периода между 1923 г. и 1944 г., т.е. за 21 години (т. нар. „Бял терор“). Резултатите от извършеното мащабно изследване са публикувани в албум-справочник, озаглавен „Звезди във вековете“. Там излиза, че броят на жертвите е 4816.

Има обаче една подробност: в това число са включени комунистически дейци загинали за чужда политическа кауза – например в Испания и другаде, в т. ч. и тези, които са избити по време на Сталиновите репресии в СССР, както и починали от болести, за които се твърди, че са настъпили вследствие на репресии от страна на врага. Следователно в България, по време на Белия терор са загинали не повече от 4000 комунисти и леви земеделци.

Така рухва митът на партийната пропаганда за стотици хиляди (!?) жертви, избити от „монархо-фашистите“, а излязлото по книжарниците издание се оказва неудобно и по-късно изчезва, затова сега е библиографска рядкост.

Таблица 3. Жертви на гражданската война в България

* числата са приблизителни

Последствията

Деветосептемврийският преврат 1944 г. е последният удар, който българската нация получава и от който може би и да не се поправи.

42 години България беше напълно изолирана от Европа и Света, движеше се назад и встрани от световното развитие.

Цялата държавна индустрия и национализирано земеделие бяха построени на пясъчните основи на вътрешната търговия на СИВ. Когато изчезна СИВ, изчезна и социндустрията и „кооперираното“ селско стопанство.

Най-страшен обаче беше моралният удар върху българската народопсихология. Появи се огромна ретроградна обществена прослойка, т. нар. „политическо блато“ – някъде около 30- 40% от гласоподавателите. Това е една маса от обезверени личности, създадена още при Социализма и възпроизвеждаща се по един привидно странен начин, вече 4-5 поколения. Това са хора, в мнозинството си, още навремето отделени от частната си собственост върху средствата за производство и превърнати в пролетарии, зависещи от Партията-държава. Те не вярват в собствените си възможности и чакат Държавата да ги „оправи“. Търсят Месията, Който да ги заведе в Обетованата земя, където, както е известно, текат реки от Мляко и Мед. След като Го намерят, тръгват като овце след него, но скоро се разочароват, бързо Го разпват и търсят Новия. Тази прослойка клати държавния Кораб и стои в основата на Кризата.

Разпад на нацията

Цялата работа е там, че кризата не е в политическата система, а в самото общество.

Нацията се разпада както на враждуващи прослойки и групи, така и на индиферентни общности, като посоченото по-горе „политическо блато“, на общества от хейтъри, конспиратори и дори отявлени антибългари. Шири се национален нихилизъм и чувство за национална малоценност, „компенсирани“ с теории за българската изключителност. Като например идеите, че българите създали най-старата цивилизация на света, други „историчари“ пък смятат, че тази цивилизация е създадена от траките, а българите са фактически техни потомци (т. нар. „тракедонисти“).

В това време демографската криза настъпва, моралът рухва, изучаването на историята (Учителката на поколенията) се саботира от Червената професура.

Същевременно героите са забравени/забранени/маргинализирани или превърнати в бездушни бронзови Идоли.

Паметниците на падналите за България са занемарени или преместени/разрушени – по този показател, ние, българите сме единствена нация в Света. Съответно националните предатели и окупаторите са възвеличени. В страната има десетки паметници, населени места, улици и булеварди, наименувани на видни родоотстъпници.

От друга страна средното интелектуално ниво на широки слоеве от населението непрекъснато пада, същото се наблюдава, дори в по-висока степен, и сред младото поколение, а особено притеснителен е този процес сред академичната младеж.

Същевременно институциите не работят нормално. Критично е положението в най-важните от тях, отговарящи за външната политика, за външната и вътрешна сигурност на държавата, за образованието и културата. Оставаме с чувството, че в тях от десетилетия господстват не националните интереси, а чужди (най-често руски) такива.

Характерен пример са отношенията със Северна Македония. Вече много политици в Европа, а дори и по света, започнаха да забелязват оглушителната тишина, която се носи от дипломатическите коридори в София във връзка със затягащия се Гордиев възел, наречен „Македонски въпрос“. Това прави странно впечатление на фона на хиперактивното поведение на македонската дипломация. Такава ситуация е извънредно рядко срещана в световната дипломатическа история и в такива редки случаи това се дължи на пълна некомпетентност на дипломатите или на нежелание да се действа, поради някакви съображения. Изглежда, че точно това е и нашият случай. Естествено, такова поведение се тълкува еднозначно: от българската страна мълчат, следователно няма какво да кажат, защото не са прави.

Общото, което е характерно за българските институции, е наличието в тях на мощни управляващи групировки на средно и високо административно ниво, от средата също на потомци на Кастата АБпФК. Това са хора от десетилетия заемащи важни постове в държавните институции (министерства и агенции). Министрите идват и си отиват, а те остават. От тях се движат основните дейности в институциите. Те могат да саботират, дори да провалят, почти всяко начинание, спуснато от политическия кабинет на даден министър. Защото от тях зависи работоспособността на институциите, които и без това не са в цветущо положение: раздут бюрократизиран щат, некомпетентни служители, лоша организация на работа и т.н. (да не забравяме, че редица институции изпълняват по съвместителство ролята на хранилки, най-вече за потомците на АБпФК).

Общоизвестен факт е, че тези институции работят бавно, трудно и нестабилно. Те се явяват преки наследници на социалистическите институции, позакърпени, с пришити нови блокове и секции, трудно стиковащи се с основната структура (най-ярки примери са МВР, МВнР, МО, МОН и т.н., а сред обществените – БАН). Никое правителство, вече 30 години, не се заема с неизбежната институционална реформа. А защо ли?

Най-важна причина е страхът. Защото който започне тази реформа, със сигурност ще плати огромна цена, образно казано ще си заложи главата. Най-малкото, ще бъде заличен като политически субект. Тъй като реформирането на институциите може да предизвика обществен земетръс. Хиляди хора ще загубят работа. Има опасност държавната машина да се блокира за дълго време. Ще възникнат хаос и неуредици. Защото проблемите в тези институции са се задълбочавали все повече и повече през последните 30 години, не на последно място и заради опитите да се решават частично и временно. Натрупала се е критична маса, която сериозно спъва развитието на страната през 21-и век. Така под заплаха е изложено самото съществуване на държавата.

Спасява ни само това, че в днешно време, поради международни съглашения и съюзи, е много трудно една страна да бъде овладяна и завоювана, както в предишните векове на европейската история (така например, в момента Русия не успява да завземе Украйна, което лесно можеше да стане преди 200 години).

Въпреки това, вече всички наши съседи разбраха нашето положение и започнаха да късат парчета, засега от българската културна общност: в Сърбия създадоха граматика на „шопския/торлашки“ език и прокламират тази нова „нация“, съответно гърците създадоха „помашка“ нация и помашки език. Същевременно разни нашенски НПО, финансирани от външни левичарски/неомарксистки донори, работят усилено за утвърждаване на „помашката нация“, със съдействието на една българска политическа партия.

Изглежда, след близо 19 века съществуване Проектът България върви към закриване…

*  *  *

Източници Таблица 2:

Сътрудници на нацистите

Нидерландски документи обвиняват нацистки сътрудници

Следвоенни процеси и денацификация

Осъдени в Дания за сътрудничене на нацистите след ВСВ

Италианска гражданска война

Миналото е друга страна: мит и памет в следвоенна Европа – Част 1

Тони Джуд, „След войната. История на Европа след 1945 г.“