Поклонение в лагера „Белене“: борба за памет и справедливост (фотогалерия)

Пропусквателният пункт към остров Персин – където се помещава бившият концентрационен лагер „Белене“ – беше изпълнен на 3 юни 2023 г. с хора и автомобили, чакащи да преминат Дунава по широкия понтонен мост.

Всички те – наследници на дисиденти и горяни, земеделци, редови граждани и политици – бяха дошли от различни краища на България, за да почетат паметта на жертвите в най-големия политически затвор от времето на комунизма у нас.

Моторът зад инициативата – журналистът Христо Христов – и дежурните полицаи – уговаряха как да обработят възможно най-бързо личните документи на неочаквано огромното множество посетители.

А в това време от групата на БЗНС „Никола Петков“ от Сливен гордо развяха зеленото си знаме, докато техни активисти разказаха как комунистите са избили горяните – собственици на земя, непожелали да я предадат на БКП по време на национализацията.

Наследник на горянин: неудобен по наследство

Докато пресичахме моста към остров Персин, се заприказвахме с един от дошлите на поклонението – 74-годишния Тодор Динев от село Тополчане, Сливенско. Ето какво разказа той специално за „Новетика“.

„Баща ми се върна след 15 години в лагера ‘Белене’, през 1961 г. Те не разказваха нищо, защото са били предупредени. Но тук е било страшно. Вземат ги от селата. Него го вземат, след като разбиват групата на горяните. Първо ги карат в затвора в Стара Загора. Там са били държани и ръководителите на горянското движение Георги Търпанов, Иван Радков и Иван Спасов. Оттам изчезват: някои са избити, други отведени кой знае къде.

Баща ми и другите горяни, държани в Белене, не си даваха земята; бяха свободни, селски хора. Както сме сега ние. Занимаваме се със земеделие. Земеделието е свобода. По-късно, покрай политзатворниците, и ние станахме неудобни. Никъде не можеш да отидеш, в училище ‘хвърчаха’ характеристики… До 30-годишен работих като шофьор в РПК (районна потребителна кооперация), и един ден идва един от председателите и казва: ‘Този е син на бандит’.“

Вледеняващ кръвта разказ

Понтонният мост свърши и се озовахме на брега на Персин. Там вече ни чакаха малки бусове, които трябваше да ни отведат до т.нар. „Втори обект“ – другото име на лагера. Разстоянието беше късо – само 12 км – но пътят – толкова лош, че се стигаше за около половин час.

Този половин час обаче мина неусетно, тъй като ни срещна със сладкодумна наследничка на репресирани: Анна Кънева, член на БЗНС от възстановяването на БЗНС „Никола Петков“ през 1989 г., потомствена земеделка по произход и убеждения, и в момента член на Управителния съвет на БЗНС.

Ето нейният вълнуващ, но и вледеняващ кръвта разказ, който изцяло ни върна в миналото на острова – с картина и звук:

„Погрешно е внушавано, че в т.нар. ТВО (трудово възпитателно общежитие) са въдворявани морално пропаднали жени и криминални престъпници. След възстановяването на БЗНС ‘Никола Петков’ през 1990 г. се запознах с десетки земеделци николапетковисти, преминали през преизподнята на комунистическите лагери и затвори. Онемяла слушах разказите на тези жертви, които са принадлежали на забранения Съюз – трудолюбиви българи, дръзнали да се противопоставят на насилствената колективизация. Разказваха за унижения и насилие.

Това, което най-много ме е ужасявало е, че немалка част от мъжете са излизали оттам стерилни и впоследствие са осиновявали дете или въобще не са създавали семейство.

Моята леля е била въдворена на остров Щурчето без обвинение, само защото е с „кулашки“ произход. Арестувана е била на пазара в Карнобат и няколко месеца близките ѝ не са знаели къде е. Освободена лагеристка ги намира и им казва. Леля не желаеше да говори какво е преживяла.

Репресираните ми приятели разказваха, че вечер от Щурчето често се чували женски писъци и пиянски милиционерски кикот, заглушавани от силна музика. Казваха, че стискали юмруци онемели и безсилни да помогнат на своите сестри… Какво ли се е случвало не знам, но след като освобождават леля, се е наложило дядо да я задоми за вдовец с дете… Леля не пожела да приеме държавното обезщетение за репресии. Обезщетение за объркан живот няма!

За мен беше странно, че всички страдалци, които познавах, не таяха желание за мъст, но искаха да се знае, че българи са унижавали другомислещи българи. Казваха, че не са герои, а жертви.

Най-добрият приятел на баща ми – Страти от Карнобатско (не помня фамилията и селото, а татко вече го няма да каже) с още няколко младежи се опитали да избягат с лодка, но я претоварили и започнали да потъват. Страти се удавил. Останалите се опитали да преплуват, някои се удавили, други успели, но на брега били убити с лопати от надзиратели. От тази случка оживял единствено Евлоги Заев от Видин, вече покойник. Заев беше активен при възстановяването на Съюза, член на ръководството.“

Живи лагерници

И ето, пристигнахме на прясноокосена морава, където ни приветства парадна дървена табела с надпис: „Да, човек звучи гордо! ТВО 2ри Обект“. В далечината се виждаха опушените от времето здания на концлагера, а досами тях се бяха скупчили дошлите на поклонението, може би около 200 души.

На своеобразна сцена под облачното небе, водещата Люба Кулезич приканваше един по един говорителите на събитието, сред които евродепутатът Андрей Ковачев, лидерът на БЗНС „Никола Петков“ Илия Зюмбилев, лидерът на „Обединени земеделци“ Петя Ставрева, още политици, активисти и религиозни представители. Поздравителни адреси бяха прочетени от името на президента Петър Стоянов, председателя на 49-ото Народно събрание Росен Желязков и Атлантическия съвет.

Специално внимание обаче получиха група от около 20 бивши затворници в лагера. Те излязоха на сцената и разпънаха малък банер с надпис „Последните свидетели докато са живи, искат да видят правосъдие“, а четирима от тях разказаха своите истории.

Първият взе думата: „Казвам се Сейдали Салим Алиш. Роден съм в Кърджалийско, 15 години живях в Айтос, по време на етническото прочистване бях задържан и вкаран в килиите на МВР и Окръжния затвор в Бургас. След четири месеца изтезания и тормоз, седем души бяхме изпратени на остров Белене със затворническа катафалка. По пътя, когато се видяхме с другарите си, не можахме да се познаем едни други – от 100-килограмови хора бяха останали 40-50 килограмови“.

Втори поде: „Казвам се Ахмед Албай. Бях студент в Техническия университет, трети курс. Само заради това, че принадлежа към друга етническа група, т.е. турското малцинство, бях задържан и изпратен на остров Белене“.

Земеделец също се приближи до микрофона: „Казвам Тако Иванов Караиванов от село Малево, Хасковско. Тук в затвора в Белене прекарахме пет-шест месеца. След това бяхме в Плевен, после в каменната кариера в Самоводене, след това в Стара Загора, и така шест години. Иначе сме добре. В духовно отнешение сме на ниво“.

С горчива ирония беше изпълнено споделянето на четвърти лагерист: „Казвам се Сабри Бекир Гаваз. Бях връстник на свободата – роден съм 1944 г. Но ме изкараха мръсник на свободата. В този обект имам 580 дни. След това 22 месеца принудително изселване в село Долна Рикса, Михаловградско (днес Монтанско). Бях освободен на 9 май 1988 г. – денят на Хитлеровата капитулация. А на 21 май 1989 г. ме обявиха за персона нон-грата и ме изпратиха за Австрия.“

Молитва срещу злото на комунизма

Силна реч-молитва пред публиката изнесе и пастор Радослав Илиев от Дискусионен клуб „Свободна България“, част от организаторите на поклонението.

„Българският народ беше в желязната хватка на сатанинската комунистическа идеология. Но въпреки това имаме тези примери на непреклонност и свободолюбие.

Аз съм израснал отсреща, на първия хълм и си спомням как този остров винаги беше забулен от един невидим облак на страх и ужас. Невидим в естественото, но много осезаем за всеки, дори само при споменаването му. Зловещите истории, които се дочуваха тогава или само се загатваха, бяха достатъчни, да смразят кръвта във вените на всички нас – и малки, и големи, които живеехме в този район.

Като част от Дискусионен клуб ‘Свободна България’ – който се е посветил всячески да популяризира истините от близкото минало, така че да бъдат достъпни за българския народ и да достигнат до следващото поколение – и като свещенослужител и проповедник на християнската вяра, бих искал да ви призова: нека се молим Бог Всемогъщи да дава утеха на семействата на всички знайни и незнайни пострадали от злото на комунизма. Нека се молим Бог Всемогъщи да ни дава сили, за да не се уморяваме в тази непрестанна борба за изявяване на истината. Нека се молим Бог Всемогъщи да помогне на обществото да изтрезнее от червеното опиянение. Нека се молим Бог Всемогъщи да ни даде сила да се отърсим от метастазите на комунизма. Нека се молим Бог Всемогъщи да ни дава мъдрост как да помогнем на следващото поколение да не пада под заблудителното идеологическо омайване на комунизма. Нека се молим Бог Всемогъщи да ни помага да стоим заедно в прокламиране на истината.

Да знаем нашата история, за да бъдем народ. Господ да ни дава мъдрост и сила. Ние помним, ние вярваме, ние стоим за истината. Амин!“

Борба за образование

Лиляна Друмева, председател на Съюза на репресираните от комунизма – памет успява да обучи 800 от общо 5300 учители по история през 2018 г. и 2019 г., като директор на Националния център за повишаване на квалификацията в Банкя, под ръководството на тогавашния образователен министър Красимир Вълчев.

Бившият министерски съветник и депутат изнесе силно емоционална реч и попита докога ще толерираме комунизмът да управлява България.

„Прекланяме се пред паметта пред всички, които изгубиха живота си, здравето си, съдбата си във всички тези 86 концентрационни лагери в България. Цели 86 в една малка страна, която не можа да ги спаси; която беше потъпкана от силата на болшевишкия ботуш.

Много често ми казват: стига вече с този пещерен антикомунизъм, дайте да не се разделяме и да вървим напред! Хубаво, нямам нищо против. Но нашият Бог казват: когато се покаеш, има прошка. Някой от тях да се е покаял? Някой от тези, които ни го причинаха? Които унищожиха нашите близки? Които унищожиха съдбите ни? Които чрез децата си, а днес чрез внуците си, заграбиха всички материални ценности и отново управляват България цели 34 години? Докога?

Аз си обещах, че няма да държа политическа реч. Казах факти. За ‘Бузлуджа’ намериха милиони, а за ‘Белене’ и за хилядите лобни места – не. А за това, че не знаем къде са костите на избитите горяни? Някой погрижи ли се за това? Никой. Като бели врани са накацали хиляди руски паметници по снагата на нашата родина. Какво направихме за жертвите на тоталитарния режим? Приети ли бяха поправките в закона за паметниците? Колко пъти го предлагахме? Не се случи.

Като човек, работил дълги години в системата на образованието, искам да ви кажа още един факт. Христо Христов, проф. Евелина Келбечева, моя скромна милост, бившият образователен министър Красимир Вълчев и редица университетски преподаватели направиха всичко възможно да променим програмите по история и цивилизация, и най-после българските ученици да учат какво се е случило в Белене или в Ловеч. Обучихме учители. Какво се случи? Спряха обучението.

Нека заедно да успеем да направим онова, което за 34 години не успяхме. Но в същото време да запазим България като член на единното европейско семейство, член на НАТО и да не позволим това, което пълзи в момента, да успее. Пожелавам ви здраве, стоицизъм и смелост.

Покана за конференция в Ловеч

Корнелия Маринова, кмет на Ловеч и съорганизатор на събитието, почете паметта на жертвите в Белене и покани всички на важна конференция в Ловеч.

„Да направим всичко възможно, младите хора да знаят какво е било. Да знаят, че в тези жестоки години на комунистически терор е имало хора смели, които са имали куража да се противопоставят на престъпния комунистически режим. Това дава сила и самочувствие. И ние сме длъжни да даваме точно тази сила и самочувствие на подрастващото поколение.

Затова искам да ви поканя на 10-11 юни 2023 г. на научна конференция на тема ‘Руският фактор в българските кризи’ под ръководството на политолога Антон Тодоров. Лектори ще бъдат: проф. Вили Лилков, политикът Веселин Вучков, проф Веселин Янков и проф. Лизбет Любенова. Ще вземат участие над 20 видни български учени.

Нека да говорим. Така ще се борим против забравата. Това е наш дълг. Да помним, да върнем признанието и мечтите на невинните избити и с отнема младост хора. Светла да е паметта им!“

Президентът Петър Стоянов с призив за национален мемориал

Поздравителен адрес до организаторите и участниците в годишното поклонение пред паметта на жертвите на тоталитарния комунистически режим в лагера в Белене изпрати президентът Петър Стоянов (1997-2002 г.).

„Уважаеми госпожи и господа, позволете ми най-напред да ви поздравя с днешното събитие, което е толкова важно за поддържане жива паметта за жертвите на тоталитарния комунистически режим и в частност за превръщането на концлагера в Белене в национален мемориал посветен на тези жертви. Убеден съм, че реализирането на тази идея е наш дълг. Дълг към избитите без съд и присъда, към политическите затворници и лагеристи, към пропиления живот на стотиците хиляди българи, репресирани от комунистическия режим.

Не искаме и не бива да се примиряваме с циничната мисъл, че такова беше времето. Защото освен палачите, служителите и доносниците на режима, същото това време роди и хора като Илия Минев, като Стефан Вълков и още стотици като тях. Те предпочетоха влажните килии на затвора и бараките на концлагера пред безропотното подчинение на една безчовечна и лъжлива идеология.

Срам за нашето поколение е фактът, че България е все още осеяна с паметници на Георги Димитров и антифашистката борба. А за издевателствата на комунистическия режим – много по-продължителен, жесток, перфиден и с тежки последици върху бъгарския народ – все още се говори сякаш с неудобство и между другото.

Последните геополитически събития потвърждават, че не успяхме да изградим докрай собствения си национален проевропейски демократичен идеал – в голяма степен и заради факта, че не осмислихме и не осъдихме докрай бруталната и деморализираща природа на комунизма и неговите последици.

Концлагерът в Белене – този най-жесток негов символ – трябва да се превърне в едно от най-важните места на българската национална памет – не само заради страданията на жертвите, но и заради бъдещето на България. Бог да прости жертвите на комунистическия режим и дава сили на нас, техните наследници, да опазим тяхната памет, никога да не допуснем забрава да покрие един от най-мрачните и жестоки периоди в цялата история на България.“

Адрес от Росен Желязков, председател на 49-ото Народно събрание

„Обръщам се към всички вас, госпожи и господа, които сте се събрали в бившия лагер ‘Белене’ на остров Персин, за да отдадете своята почит пред жертвите на комунистическия режим и изразявам своята подкрепа за това благородно дело.

Трябва да се поучим от историята и да не повтаряме грешките от миналото. Длъжни сме да разказваме на следващите поколения за тези събития, за да опазим жертвите от забрава. Не можем и не бива да оставаме равнодушни към репресиите на комунистическия режим, с които се е целяло да бъдат прекършени духовната човешка воля и достойнство.

Вярвам, че усилията, които години наред полагате, за да организирате възпоменания за жертвите на тоталитарния комунистически режим в лагера ‚Белене‘ са напълно оправдани, защото тази болезнена истина трябва да бъде повтаряна. И това не е просто акт на възпоменание, а мисия, която обединява граждани, неправителствени организации, политически партии и институции.
Дълбок поклон пред жертвите на комунистическия режим!“

Декларация от Атлантическия съвет

„За почест пред героите и мъчениците от остров Персин!

Уважаеми госпожи и господа, поредна година свеждаме чела пред паметта на български герои-мъченици, чийто живот е прекъснат по жесток и нелеп начин от месомелачката на комунистическия режим, от школувани садисти насадени от съветските окупатори за подизпълнители на техните пъклени планове.

Създаден на 27 април 1949 г. със секретно постановление на Министерски съвет начело с Васил Коларов, концентрационният лагер ‘Белене’ се превръща в колективен гроб за стотици българи, за хиляди съвести, съзнания и личности, безмилостно посечени от сталинските главорези.

Атлантическият съвет на България подкрепя и приветства възстановяването на поклоненията на остров Персин след тригодишно прекъсване. Днес паметта за невинните жертви на комунизма и сталинизма е още по-важна за имунитета на нацията. Не бива да се успокояваме, че злото е унищожено, че спи под камък или даже, че се е покаяло, променило, очовечило и заедно с всинца ни гради светлото бъдеще на свободна, демократична и просперираща България.

Неслучайно десетилетия след последното затваряне на най-големия концентрационен лагер в страната ни мястото все още не е обявено за паметник с национално значение, не е съграден подобаващ мемориал на жертвите на героите и мъчениците на съпротивата срещу комунистическия режим, на знайните и незнайни българи, министри, индустриалци, банкери, народни представители, николапетковисти, социалдемократи, доблестни офицери, легионери, членове на ВМРО, католически, протестантски и православни духовници, руски емигранти, гръцки, турси и германски военнопленници, комунистически политемигранти.

Затова призоваваме да се подновят усилията за превръщането на ‘Белене’ в мемориал с национално значение. Да живее християнска Европа – нашата голяма родина и люлка на съвременната цивилизация!“