50 години от експедициите Аполо: подялба на германската ракетна плячка (фотогалерия)

Със запуска на трофейни, а по-късно и на модифицирани ракети Фау-2 (V-2), стартират както някои американски програми (Hermes, Redstone, Mercury, Jupiter), така и съветските ракетни програми (Р1, Р2, Р3, Г1, Г4). Първите китайски балистични ракети Дунфен-1 също започват с усвояване на съветските ракети Р-2, създадени на база конструкцията на Фау-2.

Част от доставените в САЩ Фау-2 са използвани за научни изследвания. Така например, на 24 октомври 1946 г. автоматична 35-милиметрова камера, монтирана на трофейна ракета Фау-2, изстреляна от американски военни инженери от полигона „Уайт сендс“ (щата Ню Мексико), за пръв път фотографира Земята от височина 105 км.

На 20 февруари 1947 г. в САЩ, с ракета Фау-2 в космоса по суборбитална траектория са изведени първите живи същества — плодови мушици. Проведени са изследвания за последствията от радиационното въздействие на големи височини.

Съответно на 14 юни 1949 г. маймуната Алберт II е изведена в космоса със същия носител. За съжаление, Алберт II умира, защото не се отваря спасителният парашут. Но въпреки всичко Алберт II става първата маймуна, пребивавала в космоса, защото излита на височина 133 км.

А на 20 септември 1951 г. маймуната Yorick, известна и като Алберт VI, заедно с 11 мишки, прелитайки 70 км, става първата маймуна, която издържа ракетен полет. Тя умира 2 часа след приземяването, както и две от мишките. Тяхната смърт настъпва в резултат на прегряване в херметизираната капсула, вследствие излагането на слънце, преди да ги открие спасителният екип.

В СССР, в периода 1949-1951 г. са осъществени стартове на наследниците на Фау-2 – геофизическите ракети Р-1А (В-1А), Р-1Б (В-1Б), Р-1В (В-1В) с научни цели, включително с кучета на борда (проект ВР-190).

Силно впечатление на съветските инженери прави запознанството с германската ракетна техника. Ето как е описал това Борис Черток (бъдещият академик и ръководител на съветската космическа програма). Той е изпратен в Германия след края на войната с правителствена задача, заедно с други специалисти по ракетна техника, за запознаване с германски трофейни ракети Фау-2:

A.M. Исаев, аз, Н.А. Пилюгин, В.П. Мишин и още няколко специалисти бяхме допуснати до оглед на секретното германско оръжие. Влизайки в залата, веднага видях мръсночерна тръба с разширение, и от нея стърчаха краката на Исаев. Той се беше вмъкнал с главата напред в соплото на горивната камера и с помощта на фенерче разглеждаше вътре.

Наблизо седеше разстроеният Болховитинов. Аз го запитах: „Какво е това, Виктор Фьодорович?“ „Това е, което не може да бъде!“, шолучих отговор.

Просто ТчРД (ракети с химически течногоривни двигатели) с такива размери по това време ние не си представяхме.

Впечатлени от разрушенията и психологическия шок, който нанасят бомбардировките на крупни градове от Западна Европа с ракети Фау-2, командването на американските артилерийски сили се обръща през ноември 1944 г. към фирма General Electric, с предложение да пристъпят към разработка на ракета с голям обхват – Hermes. Именно затова специалисти по ракетите са привлечени към операция „Овъркаст“, переименувана по-късно в „Кламер“ (Paperclip).

Активизация на ракетните работи в Съветския съюз започва, колкото и до е куриозно, с инициатива от Уинстън Чърчил, отбелязва впоследствие академик Борис Черток. През юни 1944 г. Чърчил се обръща към Сталин с молба да изпрати група инженери в областта Близа, близо до полския град Дебица.

Германците изпитват там балистичните си ракети и британците искат да намерят следи, като наивно се надяват, че руснаците, като съюзници, ще им помогнат. Съветският диктатор обаче решава, че ако това оръжие интересува британците, то явно има голямо значение.

Сталин заповядва на народния комисар по авиационната промишленост, Алексей Шахурин, да се проведе секретно обследване от съветски специалисти, без да се уведомяват британците.

Ръководството на Борис Черток

На 19 април 1945 г. сталинската Ставка учредява нов институт за ракетни разработки под названието Централно конструкторско бюро номер едно (ЦКБ-1). Отначало ЦКБ-1 трябва да изучава Фау-2. Задграничната операция по изучаването на германската ракетна техника ръководи Борис Черток, тогава майор, инженер по радиооборудване.

През април 1945 г., в състава на специална комисия, Черток е командирован в Германия, където до януари 1947 г. ръководи работна група съветски специалисти по разучаване на ракетна техника и работи в НИИ-88, специално създаден за целта научен институт на територията на Калининград (близо до Москва).

От 1951 г. Черток е началник на отдела Системи за управление в НИИ-88 – Специално конструкторско бюро номер едно (ОКБ-1), чийто главен конструктор е Сергей Корольов. Цялата научно-техническа и административна дейност на Черток след 1946 г. е свързана с разработка и създаване на системи за управление на ракети и космически апарати и с ръководни длъжности в космическата индустрия.

Впоследсвие, след края на войната и установяване на окупационните граници, СССР възобновяват производството на Фау-2 в самия завод Мителверк. Заводът е преименуван на „Институт Рабе“ (Raketenbau und Entwiklung), по-късно отново преименуван на Zentralwerke.

Започва привличане на германски инженери, работили в завода и събиране на образци от ракетите и документация. Руснаците решават да оставят производството и разработките на старите им места в Германия (засега) и да не разделят семействата на специалистите.

Черток успява да привлече най-близкия сътрудник на фон Браун, Хелмут Грьотруп (същия, с когото заедно са арестувани от Гестапо на 15 март 1944 г.). Дадени са му много добри жилищни условия за семейството и заплата по-висока, отколкото американците са обещали на фон Браун.

Руснаците планират да създадат ракети с по-голям обсег на действие. През декември 1945 г. в завода работят вече 600 специалисти. Черток изпраща свой пратеник и до фон Браун , но американците не го допускат.

По-късно съветските спецслужби се опитват да го отвлекат, но не успяват. В това време Черток разширява дейността си: институт Рабе вече се състои от 3 изследователски центъра – самия Мителверк, Блайхероде и оригиналния полигон на Пенемюнде.

Единственото, което постигат американците в Германия, е един успешен опит за изстрелване на Фау-2 от германски екип на 15 октомри 1945 г. Поканени са и съветски наблюдатели. Между тях е полковник Валентин Глушко, тогава ръководител на съветския изпитателен ракетен полигон в Леестен. Появяват се и двама непоканени съветски представители, които не са допуснати. Единият, с капитанска униформа, е полковник Сергей Корольов.

По-късно, лично Корольов възлага на Грьотруп да напише отчет за работата в Пенемюнде, от начало до край, както и описание на техническите проблеми, които е трябвало да бъдат решени при разработването на първата балистична ракета. Въпросният труд отнема на Грьотруп близо една година.

В съветската зона се развива бурна дейност – Грьотруп е назначен начело на Zentralwerke, с пилотна производствена линия, където ръководи 500 души. Освен това ръководи всички разработки на ракети в зоната.

Той създава пълен списък на поддоставчиците на компоненти за ракетния завод Мителверк и дори осигурява доставката им от другите окупационни зони, под носа на съюзниците, най-често като бартер с храни, алкохол и тютюн.

Главният конструктор Сергей Корольов

На 13 май 1946 г. Сталин подписва постановление на Министерския съвет: „Въпроси, свързани с реактивните въоръжения“. Създава се структура, поемаща цялата работа по проекта. Новата структура получава името НИИ-88. На 30 август 1946 г., за главен конструктор е назначен Сергей Корольов.

През септември 1946 г. германските специалисти и семействата им внезапно са прехвърлени в СССР с 92 влакови композиции – общо около 7000 души. Все пак на членовето на семействата, които пожелаят, е разрешено да останат в Германия.

При пристигането си в Москва, най-важните ракетни специалисти са разделени на 2 групи: едната – на остров Городомля в езерото Нелигер на 200 км от Москва. Мястото става известно като Филиал номер едно на НИИ-88, а за ръководители са назначени д-р Валдемар Волф и Йозеф Блас.

Другата група, ръководена от самия Грьотруп, е прехвърлена близо до Дачен, в североизточната част на самата Москва. Дори транспортират от Блайхероде личното му BMW.

Други членове на германския екип са разпределени по ж.п. линията Ярославска, близо до гарите Болшево, Валентиновка и Пушкино, в бивши дворянски имения. Германците получават много високи заплати.

Друга група германци са пратени в центъра ОКБ-456 на Валентин Глушко в Химки. Ръководител е д-р Освалд Путце. По време на войната той е технически директор на завода, където са произвеждани горивните камери на Фау-2, сърцето на двигателя. Друг забележителен член на същата група е Вернер Баум, отговорен инженер за Фау-2 към Управлението по въоръженията, който по-късно обвинява Глушко, че е откраднал неговите идеи за горивна камера, която се използва при ракетата Р-7.

Грьотруп започва работа по ракетата Г-1, усъвършенстван вариант на Фау-2. Първата ракета е успешно изстреляна на 29 октомври 1947 г. и германците получават премия от по 15 000 рубли. Красноречиво е също и разпределението на заплатите: Корольов получава 6000 рубли, а заместникът му Мишин – 2500. Най-голяма е заплатата на Грьотруп – 10 000 рубли, назначен му е също и личен шофьор!

В САЩ, аналогичната операция „Овъркаст“ се ръководи от военнното разузнаване. Тя засяга и германските ракетни специалисти – всичко 100 души, на които се обещава само шестмесечен договор (причината са антинацистките настроения в армията и особено в обществото – нещо, което по-късно ще застраши фатално операцията).

Огромен скок

Фон Браун напуска изследователския център през април 1945 г. Той взема със себе си разработки за най-различни ракетни проекти, за да заинтересува американските специалисти.

Отначало американските физици, математици и специалисти по аеродинамика, които участват в операция „Овъркаст“, първоначално се отнасят с известно недоверие към своите колеги и бивши неприятели. Създаване на такава голяма и сложна ракета като Фау-2, обаче, много учудва американските специалисти. Те не предполагат, че в тази все още неизучена област е извършен такъв голям скок.

В полигона за ракетни разработки „Уайт сендс“ пристигат 100-те специалисти (включително групата на фон Браун, а на Дорнбергер е първоначално е отказан достъп в САЩ, допуснат е по-късно, но не в ракетната, а в авиационната област) и 300 вагона с ракети и части от Германия. За съжаление, много от тях корозират по пътя…

От 100-те Фау-2, пренесени от Германия, само една трета могат да бъдат сглобени от наличните изправни компоненти. Проблем се оказва и липсата на достатъчно метрични инструменти.

Освен това, германците са държани настрана от всяка дейност, която се смята за доусъвършенстване на Фау-2. След редица перипетии, първата Фау-2 е готова за статични изпитания на 14 март 1946 г. Първото успешно изстрелване е на 16 април 1946 г. Ракетата достига височина само 5 км.

На 10 май 1946 г. е постигнат първият успех – Фау-2 достига височина 115 км. За награда, началникът на базата раздава на членовете на екипа на фон Браун малки дървени макети на Фау-2. Германците се чувстват подценени и са обезсърчени…

Липса на визи

Обаче се очертава огромен проблем, свързан с липсата на визи за ракетните специалисти, чиито договори за работа изтичат. Един висш чиновник от Държавния департамент, Самюъл Клаус, евреин със силни антинацистки възгледи, е уверен, че всичко, което германците знаят, може да се почерпи в рамките на шестте месеца, споменати в договорите им, след което трябва да бъдат върнати в Германия.

Въпреки намесата на президента и държавния секретар, той създава големи пречки за процедурата по издаването на визи. Обществото е известено за случая, започва полемика в пресата. Повечето американци са против оставането на германските учени в Америка. Годината приключва с едно обръщение към медиите, подписано от група видни личности, между които и Алберт Айнщайн; с него се обявяват против идеята.

През декември 1946 г. обаче, на германците е позволено семействата им да пристигнат при тях. На 11 май 1948 г., генерал Чембърлейн, началник на военното разузнаване, ходатайства пред Дж. Е. Хувър, да отмени препоръката от 13 септември 1947 г. за недопускане на германските ракетни специалисти до класифицирана информация. В резултат Хувър се ангажира също лично да се срещне с правосъдния министър, за да ускори решението на проблема с визите. След много перипетии и пътуване на германците до Мексико, откъдето уж влизат в страната, накрая визите са издадени.

По-късно нещата се подреждат и германските специалисти получават американско гражданство. Почти всички от тях остават да работят в ракетната област.

Вернер фон Браун, който от 1937 г. до 1945 г. е технически директор на ракетния изследователски център в Пенемюнде (Heeresversuchsanstalt Peenemünde) и главен конструктор на A-4 (Фау-2), през 1950 г. е прехвърлен в Хънтсвил, Алабама. Там 10 години оглавява Редстоунската ракетна програма, по-късно ABMA. През 1960 г. става директор по разработка на операциите в новосъздадения център на NASA – „Д. Маршал“ в Хънтсвил, Алабама, където работи още 10 години, най-вече по ракетите Сатурн от програмата „Аполо“.

Групата на Грьотруп

По същото време в СССР, групата на Грьотруп е преместена на остров Городомля, а заплатата му е намалена на 5000 рубли. Става ясно, че Корольов е получил разрешение да изостави проекта Р-1 и да започне нов: Р-2. Но Грьотруп смята, че руските нововъведения няма да са толкова добри, като Г-1.

На 9 април 1949 г. министърът на отбранителната промишленост, Устинов, посещава Городомля и поставя нова задача на германците, която да замени Г-1: ракета, която да изпрати тритонна бойна глава на 3000 км, проект Г-4.

Грьотруп не знае, че е получил същата задача като Корольов за следващата съветска ракета – Р-3. Когато германците завършват проекта, документацията им е събрана, но никой не е поканен в Калининград, в НИИ-88. Така продължава и през следващите години.

Скоро хората на Грьотруп се отчайват, защото осъзнават, че никога няма да им позволят да участват физически в проекта, т.е. никога няма да видят проекта си да лети.

През април 1950 г., Устинов решава да закрие поетапно ракетните разработки в Городомля, което е утвърдено с Постановление на МС номер 3456. Това се пази в пълна тайна, но планираният процес е много дълъг.

Макар и да не им дават нова информация, руснаците продължават да използват германците като „ходещи енциклопедии“, според думите на Грьотруп. Към тях са прикрепени млади съветски инженери, с цел да научат всичко възможно, подготвяйки се за ракетни специалисти.

Репатрирането в Германия започва на 21 март 1951 г. с най-ниско квалифицираните специалисти. През юни 1952 г. е репатрирана втората група. Между 22 и 28 ноември 1953 г. се връщат последните, включително и Грьотруп. После всички са разпитвани от западните разузнавания – нещо което руснаците са предвидили…

За повече информация и илюстрации, вижте тук (pdf).