Петър Петков: Куклен театър за чудо и приказ (фотогалерия)

Как се прави куклен театър? Какво е да си негов директор 26 години, а актьор – още 16? Кой и как подбира постановките? Как се привличат и задържат младите актьори? Само за деца ли е кукленият театър? Има ли пари за култура? Какви са проблемите с финансирането от Министерството? И ще има ли кукленият театър в Добрич свой музей?

По тези любопитни въпроси разговаряхме с Петър Петков, директор на Държавния куклен театър (ДКТ) „Дора Габе“ в Добрич.

(ДКТ) „Дора Габе“ е вече на цели 73 години. Първият спектакъл „Червената шапчица“ се играе през далечната 1952 г. от актьорите от драматичния театър в Добрич Михаил Михайлов и Николай Новаков, а главната роля е поверена на Руска Цекова, художествен ръководител на Самодейния куклен театър в града. На 1 януари 1963 г. с постановление на Министерски съвет кукленият театър е одържавен и става филиал на драматичния. С постановление от 1 април 1981 г. кукленият театър става самостоятелен институт.

За дългия му живот в театъра са създадени 210 постановки, изнесени са около 12 400 представления пред около 1 209 000 зрители. Над 150 са представленията в чужбина в рамките на фестивали и турнета в Словакия, Югославия, Мексико, Афганистан, Швейцария, Италия, Германия, Унгария, Австрия, Испания и многократно в Турция. Театърът е спечелил и множество международни награди.

* * *

Новетика: Работите в ДКТ „Дора Габе“ от 1983 г., а от 1999 г. сте негов директор. Как се прави прави куклен театър над 40 години?

Петър Петков: Много лесно: като си обичаш работата, е дори много приятно. Прекрасно е да харесваш това, което правиш; да ти е занимателно. И всъщност никога не съм го приемал като работа. А най-хубавото е, че винаги получаваш благодарност от публиката. Защото децата са най-красивата и най-честна публика. Там фалш няма. Няма притвореност. Винаги са много искрени, понякога даже боли. Те не освиркват, просто започват да си говорят. Тогава разбираме, че сме ги изгубили, че нещо сме сбъркали. Това ти дава възможност да се поучиш и повече да не допускаш такива грешки. В този смисъл те са и много благодатна публика. Защото ти показват верния път. А когато искрено обичаш децата – ние всички тук ги обичаме искрено и работим за тях – получаваме тяхната благодарност, което е чудесно.

Новетика: Вие сте актьор по професия. Изкушавате ли се да се върнете към играта?

Петър Петков: Доскоро играех. Но специално за кукления театър според мен трябва да има възрастова граница. Мисля, че сцената на кукления театър е за младите хора. Те имат друга енергия.

Новетика: Как успявате да привлечете и задържите млади актьори?

Петър Петков: Работим с постоянни екипи и по този начин постигаме добро сътрудничество: режисьорът познава много добре актьорите; за всяка конкретна постановка той знае кой от тях би бил най-подходящ за всяка от ролите. Имаме постоянен щатен режисьор от много години – Даниела Христова. Режисьорът Леонард Капон (от една и съща школа с Теди Москов) е наш много добър приятел от 1988 г. и с него също сме направили доста постановки.

Също поддържаме много добра атмосфера в театъра. Всички се разбират чудесно. Чувстват се като у дома си. Винаги съм смятал, че средата в театъра силно подпомага спокойната работа и всеки да се вглъби в ролята си. Целият екип е заедно вече дълги години. Няма необходимост да издавам заповеди. Всеки си знае задачите.

Новетика: Залата на театъра е много добре поддържана с качествено оборудване и звук. Как го постигате?

Петър Петков: Всичко е направено изцяло професионално. Много неща са променени отпреди. Например столовете сме поръчали, по наш дизайн. Плащали сме ги с наши пари.

Когато през 2009 г. министър на културата стана Вежди Рашидов, той ни събра и ни каза директно: аз не разбирам от театър, но искам да направя нещо добро за театъра и за всички сценични изкуства; това можем да го направим само заедно.

Ние му се доверихме. Събирахме се всеки месец и накрая минахме към т. нар. делегиран бюджет. Това от своя страна отпуши и самото финансиране. Министерство на финансите беше поставило такова условие: ще финансира културата независимо колко ще струва, но иска реформи. И ние ги направихме.

Когато започнах като директор през 1999 г., бюджетът на театъра за цялата година беше 120 000 лв. Сега при същата трупа като бройка гоним 1 млн. лв. Това почти 10 пъти по-голямо финансиране се дължи на по-големи приходи и по-стройна организация. Не разхищаваме. Постоянно търсим контакт с нова публика. Разширяваме кръга. Имаме две организаторки: едната работи основно в Добрич и окръга; другата е ситуирана в Силистра и обхваща целия район наоколо до Тутракан, Исперих. Там има много хубави, големи села с много деца. Ходим редовно при тях. Също гостуваме във Варна, Девня, Аспарухово, Аксаково, чак до Каспичан и Шумен. Там, където сме играли, винаги ни канят пак. За мен това е ценно потвърждение, че нашите спектакли си струват.

А и не може да бъде иначе. Ние играем за деца и всичко трябва да е направено по най-добрия начин. Децата са много важна част от нашия живот. Ако не обръщаме сериозно внимание на тяхното възпитание и на изграждането им като личности, и ние ще страдаме.

Новетика: Как подбирате спектаклите?

Петър Петков: Принципно не се меся в режисьорската работа. Въпреки това с режисьорите водим разговори за всяка конкретна постановка. Защото не можем да си позволим да предлагаме на сцената неща, които не отговарят на естетиката на театъра и което не е в контекста на това, което трябва да виждат нашите деца. Оттам нататък всеки режисьор си избира композитор, сценограф. Може би тази свобода им дава възможност да разгърнат повече талант. И нещата се получават.

Аз лично предпочитам повече класически заглавия. Обяснението е просто. Когато публиката прочете едно познато заглавие, идва по-лесно. Пробвали сме и с други, неизвестни неща, и веднага се усеща спад.

За миналата година сме предложили 34 заглавия. Това е нашият поддържан репертоар и той носи огромно разнообразие за децата. Някои детски градини в Добрич ни канят два пъти месечно и това изисква ротиране на постановките. Имаме автобус, с който вземаме децата и после ги извозваме обратно. Плащаме за това и смятам, че така е редно. Работим много добре и с детските градини от цялата област: Шабла, Дуранкулак, Генерал Тошево, Тервел, Балчик и Каварна, също селата Стожер, Сенокос. Посещаваме ги редовно.

В момента репетираме нова пиеса, тя е повече образователна. След това идва Лео Капон, с когото започваме „Палечка“. През септември пък ще работим с режисьора Краси Ранков – с него ще направим „Малкият принц“. Това е трудно заглавие с философско съдържание, ще видим как ще го реализираме.

Новетика: Кукленият театър само за деца ли е?

Петър Петков: „Малкият принц“ е насочен към по-голямата публика. Надявам се да привлечем учениците от средния курс, от осми клас нагоре. Защото те сега са в „ничия земя“. Като станат трети-четвърти клас, вече ги е срам да идват тук. Имат се за големи. И не ходят никъде на театър. Нито ги водят в драмата… Много пъти сме говорили с колегите от Драматичния театър, че трябва да намерят такива материали, с които да „хванат“ учениците от четвърти клас нагоре. Но е трудно.

Затова с „Малкият принц“ ще се опитаме да направим нещо в тази посока. За да не губят големите деца съвсем връзката с театъра. А проблемите и изкушенията пред тях са много.

Стремим се да предложим истински разнообразна програма. Всяка класическа приказка носи в себе си редица поуки и герои, които нашите актьори пресъздават.

Новетика: В същото време обаче вие правите нов прочит на класическите приказки. Ето в „Бременските музиканти“ котката свири рок, звучи джаз, хип-хоп, реге…

Петър Петков: Разбира се, че е нов. Съобразяваме се със съвременната публика. Децата не са същите като преди 20 години. Има разлика.

Преди 20 години пак бяхме направили „Бременските музиканти“, пак с Лео Капон. Тогава решението му беше за моноспектакъл. Беше пак интересно и много предизвикателно: един актьор да изпълни всички роли. Лео Капон е режисьор с много богат опит и много добре съумява да вкара нови неща, да провокира. Неговите постановки са характерни точно с това, че карат децата да се замислят. Винаги успява да извади от по-дълбокото теми, които по-отгоре може и да не забележиш. И то винаги с много хумор. Защото знаете, истината най-лесно се приема с хумор и лека шега; без назидание и тежка педагогика. С майтап, весела музика и подходящо осветление всичко се приема по-лесно. А театърът е именно това – зрелище.

Новетика: Финансирането предизвикателство ли е? Всички се оплакват, че за култура пари няма?

Петър Петков: Това вече е като мантра. От моя гледна точка нямат основания да говорят такива неща. Пари има достатъчно. Лошото е, че не се подават там, където е необходимо и не се предоставят навреме.

Давам ви конкретен пример. Всички пари, които печелим, ги превеждаме по банков път в София, до Министерство на културата. Също изпращаме искания за одобряване на средства при нужда, примерно развалена пералня, материали за нова постановка и т.н. Всичко изрично правим прозрачно, по банков път. Така по-лесно се работи и се спи по-спокойно. (Много наши колеги все още плащат на ръка, което за мен не е редно) От края на октомври 2024 г. до Нова година нямаше нищо одобрено като суми от Министерството. Натрупахме много разходи: за газ, ток, телефони, командировъчни, хонорари… А хората чакат.

Оказа се, че парите на Министерството свършили. И аз задавам въпроса: след като аз мога да си правя разчета за моя театър и сметката ми е точна и излиза, защо Министерството не си прави сметката? Особено предвид че там много добре знаят ние какви разходи ще направим – за тези разходи им даваме редовна прогноза. Но явно няма кой да я прочете. Разбира се, някои театри не си изпълняват плана и остават на минус. Но нашият театър специално е преизпълнил плана със 150 000 лв. Тогава защо не ми одобряват разходите? Макар да сме изпълнили всички изисквания, от отсрещната страна няма разбиране.

В началото на 2025 г. министър Мариан Бачев ни плати само част от разходите – за газ, ток, вода. Но нямаше пари за останалите неща. Едва през март 2025 г. изплатиха всичко. Чакахме ги четири месеца и половина! Как след такова забавяне ще мога да продължа да разчитам на фирмите, с които работя? Нямам право да им платя предварително. Ще го направя, но ще бъде в нарушение на методиката, по която работим.

Новетика: Получихте ли уверение от Министерството, че това няма да се повтори?

Петър Петков: Никой от Министерството не контактува с нас. Министърът вече месеци не проявява желание да се съберем и говорим за плановете и намеренията. Пълна тишина. Работим на сляпо. Нямало е година, в която да започнем и да знаем колко ни е планът. Нещата идват едва април. Още не е обновена минималната заплата. Чакаме бюджета. Машината е много бавна и тромава. Една камара народ, а се работи много бавно.

А при нас процесът не спира. Хората работят и чакат увеличение на заплатата. Годишно правим по около 310 представления.

На 22 април отиваме на престижния фестивал „Ян Бибиян“ в Ямбол. Там участват само отличници сред театрите. Така за нас това е чест. Също нашата най-млада актриса Елена Георгиева беше номинирана за наградата „Сивина 2025“ за дебют в спектакъла на Лео Капон „Лудориите на Карлсон“, за ролята на Дребосъчето.

Новетика: Мислили ли сте за музей на театъра?

Петър Петков: Да. По време на ковид идвах тук всеки ден. Другите не идваха, понеже беше забранено. И като бях сам, ми хрумваха някакви шурави идеи в главата.

Освен основната зала, в театъра имаме горе една камерна зала. Направихме я още 1984 г. специално за едно представление, „Слънчев лъч“. По онова време имаше проблеми с горивата; трудно беше да отопляме голямата зала, нямаше и с какво. Топлехме с един калорифер и играехме там. Но пък тя събираше около 120 деца, т.е. доста.

Та през ковид ми дойде наум да направим музей. Понеже пазим всичко: кукли, декор. Но искам да го направя модерен: с интерактивна техника и тъч скрийн дисплеи. Разбира се, в комбинация с експонати. Някои от куклите ни са знакови, с тях сме печелили награди и те са влезли в историята на театъра. Освен това музеят би имал образователна стойност. Децата могат да идват на групи. Ето например другата седмица заминавам за Сицилия, където има музей на марионетката. И разбира се, ще ида да го видя.

Започнах да работя по въпроса за музея. Идеята ми беше изцяло да го финансираме ние. Като цяло винаги всичко в театъра правим със собствени средства. Оказа се обаче, че направата на музей ще е доста сложна. Изискват се много разрешителни, обосновки, ходене по институции. Бюрокрацията е много тежка.

Иначе събрах инженер и сценограф, с които умувахме как да оформим пространството: как да се подходи от стълбите нагоре, как всяко стъпало със стъпването да свети по различен начин; да има определени звуци; и как детето като влезе в залата, да става магия. Надявам се моят заместник, който ще поеме щафетата от мен, да продължи идеята.