За духовния и публичен облик на Българския патриарх Даниил

Политическата обстановка в страната на прага на поредните извънредни парламентарни избори за 51-ото Народно събрание, седми от общо 10 на брой (включително с тези за местно самоуправление, президент на Републиката и Европейски парламент) е трагична, или – нека го кажа така – изобщо „не е хумористична“, както бе заключила като императивен извод майката (и евентуална свекърва) на третия ерген Алек от популярното телевизионно шоу Ксения, съветвайки уж раздиращия се от дилема свой син коя от любимите му моми ще е достойна да се врече във вярност на отрочето ѝ (на маминото синче). Да, „ситуацията не е хумористична“, тя е нещо повече – потресаваща. И докога ще е такава и не ще влезе в руслото на сериозността, само един Бог знае!

Споменах Всевишния Бог и се надявам с това да не съм нарушил третата Божия заповед да не се изговаря напразно Неговото име. Но в крайна сметка, като се замислим, единствен Той знае „докога все така ще я караме“, както се пее в една популярна песен, нашумяла през първото десетилетие на демократичния ни преход.

Призив за всеобща молитва

Светейшият патриарх Даниил призова от висотата на служението си като първойерарх на отечествената ни Поместна църква в навечерието на предстоящите извънредни парламентарни избори боголюбивият български народ заедно с всечестното свещенство да усилят просбите си към Бога, за да се просветлят умовете на новите народни избраници и така да се сложи край на продължилата няколко години дълбока политическа и парламентарна криза, в която се намира обществото и държавата.

Като православен християнин, силно привързан към Църквата, изпитвам особена радост от този призив на патриарха ни. Но въпреки това у мен остава чувството за показна акция. Не, не казвам, че този призив не е породен от силна загриженост за добруването на нацията, напротив – такова решение е съвсем в реда на нещата откъм изискващата се още и обществена ангажираност на патриарха ни – той не може да си затваря очите по такива наболели теми/въпроси, а трябва да проявява отношение към тях, да бъде загрижен.

Въпросът е: до каква степен следва да са отворени очите на патриарха? До степен да се „вторачи“ в един определен проблем или да ги отвори тъй широко, че всяко нещо, което би могло да представлява обществен проблем, бил той малък или голям, да пред(раз)полага към непременно вземане на отношение и съответно към заемане на позиция. Естествено е да се предположи, че и в зависимост от значимостта на проблема ще се (пред)определи и отношението, и позицията.

Но и първият, и вторият вариант на „поглеждане“ поставя в рискова ситуация направата на обективна преценка. Следователно погледът на един патриарх ще е правилно да е фокусиран и в същото време обследващ, за да преценява фактичността на „проблемното“ като породил се социален конфликт, който изисква ефективното му (раз)решаване. Разбира се, в тази преценка не може да се изключи изцяло политическото осмисляне в отчитането на „проблемното“, поради обстоятелството, че всеки проблем се основава на предпоставки, които възпроизвеждат отрицателното влияние на недалновидни политики. Затова и политическото осмисляне е неизбежно.

Църквата и държавните дела

Дали църковните дела имат право да навлизат в полето на политическото действо, е въпрос, който на пръв поглед е еднозначен – не, категорично не може! За мнозина Църквата трябва да бъде дистанцирана от политиката и да не проявява никакви стремежи към такъв вид дейност. Тя не може да взема отношение и да заема позиция, с която би ощетила едни политики за сметка на други.

Питам се обаче, след като политическото действо изобщо пряко се отнася до обществото, то не засяга ли косвено и самата Църква?! И ако това е вярно, тогава тя за какво и за кого е? Нека го кажем така: Църквата – по думите на Пловдивския митрополит Николай – „спален вагон ли е“, че да мълчи, когато дадени обществени политики накърняват духовното благосъстояние на българското християнско общество? В този смисъл митрополит Николай е прав – Църквата не само трябва, но ѝ е вменено като задължение свише, да се произнесе по начин, който максимално да защити от преиначаване и/или подмяна на християнските ценности и така да се отклони човека от призива на Църквата да боготърсителства.

Вмешателството на Църквата в обществените политики е допустимо в случаите, когато (благо)състоянието – разбирано във всичките му аспекти – на човечеството е поставено пред сериозно изпитание. Нещо повече, когато тези политики се конфронтират със самата Църква и нейното учение, концентрирано в богоустремеността и човеколюбието, тя не може да остане пасивна, това е недопустимо за нея, и обратното – тя трябва да се активизира в защита на човешките права и свободи, които пряко рефлектират върху заявяваната религиозна (съ)принадлежност. В контекста на тази (съ)принадлежност понятийното определение „религиозност“ означава привързано отношение към някакъв – така да се каже – „духовен призив“. Философско-богословският аспект на религиозното чувство като психическа нагласа и устрем на волята постоянно съпътства развитието на човечеството и обуславя предприетите от него политики за социализация. Друг е въпросът, че именно този тип политики водят до глобализъм (по смисъла на Фукуяма), както и до секуларизационно (пре)осмисляне на оличностяването на човека в божествената действителност като висша цел на неговото битие. И ако религиозността представлява действено осъзнаван „духовен призив“, то при самия отклик на това „призоваване“ се осъществява мистичен (и парадоксален) акт на абсолютното оличностяване в действителността на Бога.

Светогледът на патриарха

Не без основание една част от обществото ни остава все още резервирана към новия Български патриарх Даниил по отношение на заеманите позиции, в които политическите му убеждения открояват неговата геополитическа ориентация. Руско-украинският конфликт изведе още повече желанието на украинския народ да има своя независима от Московската патриаршия Църква, за да пресече по линия на църковната пропаганда вмешателство и във вътрешната политика на Украйна от страна на проимперските амбиции на Путин.

Въпросът за каноничния статут на Украинската църква, както и за изхода от този военен конфликт, показва взаимното проникване и влияние между църковните и обществените политики на тези две държави и Поместни църкви, едната от тях в положение на подчиненост, макар нейният диоцез да се разпростира на територията на суверенна държава. Намесата на Вселенския патриарх Вартоломей от края на 2018 г. и издаденият в началото на следващата 2019 г. от него акт за учредяване на нова Православна църква, способства за решителното изтласкване на украинския народ от орбитата на руското влияние – и църковно (в лицето на патриарх Кирил), и политическо (в лицето на президента Путин).

Патриарх Даниил по тези два въпроса зае позиции. За новоучредената Поместна църква изрази остро недоволство, а спрямо Руско-украинския конфликт предпочете да бъде по-предпазлив. Въпреки тази предпазливост обаче, ясно бива откроима неговата геополитическа ориентация, насочена към Москва. Така например църковно-политическата концепция за универсалния характер на т. нар. „Руский мир“ заляга в светогледа на патриарх Даниил като основоположен ориентир за ползотворно (по същество благодатно) изповядване на християнската вяра. Смущаващото е, че този ориентир почива на митологемата за „панславизма“, идващ от Древна Рус, и на производната на нея за „Третия Рим“ (Москва). Не е тайна, че тази митологема бива широко пропагандирана в бившия Съветски съюз и сателитните ѝ социалистически държави, и радикално отстоявана за исторически правдива с методите на тоталитарната пропаганда на болшевизма. Уви, в днешните политики на президента Путин и на патриарх Кирил тази митологема се възкреси и аргументира цялостното поведение на Русия и Руската църква.

Не се наемам да осъждам светогледа на нашия патриарх, но лично аз, воден от християнския си дълг, съм загрижен за състоянието на нашата Църква. Не искам да се смята за сателитна на Московската патриаршия, а за самостоятелна и с доказано във вековете канонично достойнство. Българската патриаршия е безспорна авторитетна институция и като такава е заела по право първенстващо място в националната ни история за духовното и културно възрастване на българския народ, а и на други. Затова Българската православна църква не бива да изпитва никакви притеснения да отстоява водещите си позиции на авторитет за православна духовност. Към това и да добавим, че тъкмо поради тези свои позиции тя осезаемо способства и за културното идентифициране на европейския континент.

Патриаршеският институт

Патриарх Даниил е типичен монах, аскетично вглъбен и молитвено ориентиран в поведението си. Тези качества го отреждат към числото на достойните монаси, които красят Църквата със своето цялостно поведение. Действително такива монаси освещават благодатната същност на православната духовност. Бихме си задали въпроса: какво повече може да искаме от това от един духовник-монах, който е епископ, че и патриарх? Може!

Патриаршеското служение е преди всичко отговорно освен за самата Църква като цяло, но и за обществото. Може би по-правилното ще е да употребим предлога „пред“ вместо „за“, защото фигурата на патриарха е да предстоява и пред Църквата, и пред обществото (не само миряните), а това предполага ангажираност и към обществени проблеми от светско естество.

Патриархът поначало е духовна фигура, но в същото време е и публична (по държавен протокол), което налага публичното му засвидетелстване като отчетливо присъствие в обществения живот на страната. Ще си кажем, че това е налице при патриарх Даниил, но ми се струва, че не е достатъчно, поне от гледна точка на публично присъствие.

Ежедневните патриаршески служби свидетелстват за желанието на патриарха духовно да обгрижи до краен предел своята епархия, но това води до изоставяне на административните дела на Патриаршията. В този ред на мисли патриархът следва също така и дейно да администрира поверената му Църква както в църковен, така и в обществен план. В противен случай неговото служение ще се оприличи на своеобразен викариен (помощен) епископ на митрополитска катедра.

Патриаршеският институт не бива да си позволява да потъва в „аскетично състояние“ за сметка на публичната му ангажираност, защото задълженията на патриарха включват и обществено присъствие, за да се чуе така гласът на Църквата чрез неговата уста. Това именно ще покаже, че тя не е натоварена с „празнично-протоколна“ функция, а е духовна (религиозна) институция с изискващо се от нея силно изявено обществено присъствие.

Дано Светейшият ни патриарх Даниил се вслуша в отправената от Плевенския митрополит Игнатий добронамерена критика към него да съумее в най-скоро време да покаже пред обществото не само епископската си ангажираност като патриарх, което е похвално и буди респект, но успоредно с това и да се наложи като публична фигура в качеството му на предстоятел на Българската православна църква.