Паметници за позор или слава?

Повече от 30 години дебатът за паметниците на комунистическия период от историята на България не само не стихва, но се разгаря с все по-голяма сила. Двете страни са непримирими. Фокусът е насочен най-вече към паметника на Съветската армия в София, паметника на Альоша в Пловдив и монумента на Бузлуджа.

Защитниците на тези паметници неизменно излагат едни и същи аргументи, че това са паметници на загиналите войници в битката срещу фашизма, паметници на свободата, паметници на признателност.

Противниците, точно обратното. Това са паметници на окупатори, на отнетата свобода и на раболепието на една политическа върхушка, наложена ни от чужди сили. Това са паметници на позора.

Всъщност и двете страни са прави. Верни са по силата на смисъла на създаването и поставянето на паметниците въобще.

Какво спечелихме ние, днешните жители на планетата Земя от това, че всеки владетел в миналото, дошъл на власт, е унищожавал паметници, скулптури, храмове, дори картини и книги, в които предходните поколения са запечатвали събития, нрави, ценности, култура, знания? Нищо. Напротив, загубите са неописуеми и завинаги.

Но ако за миналите епохи бихме могли да кажем, че човечеството е било в своята незрялост, не е разбирало какви са щетите на разрушението и тоталното отрицание, то днес това е непростимо. Би трябвало вече да сме пораснали. Би трябвало вече да надградим значението и смисъла на паметниците и да се отнасяме с уважение към историята си, към това, което се е случило. А то не винаги е добро, не винаги ни дава самочувствие, не винаги е в правилната посока. Но е било. И със събарянето на един или друг паметник няма да заличим случилото се. Напротив, ще създадем предпоставка да ни се случи отново. Би трябвало да сме пораснали достатъчно, за да използваме знаците на миналото с ум и разум. А затова ни е нужна памет и нейните символи и изразни средства.

Паметникът е за това: да помним и да ни напомня. Ако премахнем паметника на Съветската армия, Альоша и Бузлуджа, дали ще премахнем тези 45 години от историята си? Не, няма. Но трябва да помним и да не забравяме, че е имало едни 45 години на застой, на загубен суверенитет, на увредени морални и естетически ценност. Просто трябва да гледаме на тях от друг ъгъл.

Защо Бузлуджа да не се превърне в забележителност на една архитектура и естетика, които да ни покажат и напомнят какво е било и защо? Защо да не се превърне просто в атракцион, който да привлича туристи и да носи пари?

Нещо, което няма как да стане вече с мавзолея, например. Събарянето му беше груба грешка. А можеше да се нареди до петте най-забележителни мавзолеи в света и да привлича посетители с невероятната си съдба. Защо не?

Всичко е въпрос на зрялост, на нова оценъчна система за събития, паметници и памет. Съвременниците имат право да поставят знак за слава, наследниците имат право да преосмислят и да поставят обратен знак. И двете страни имат право да означат времето, в което живеят.

Затова няма спор за „позор“ ИЛИ „слава“. Има „И“. И двете. Паметниците са за това, да ни напомнят „И“ двете. Разговорът трябва да приключи.