Падането на София и краят на Прехода

Обединените Варварски сили обсадиха София.

Стегнаха огромни обсадни машин/ации и с дивашки ревове се втурнаха в последен щурм.

На 29 октомври 2023 г., почти 34 години след паническото им бягство от града, двете колони на Варварите съкрушиха Западната и Източната порта на Сердика/София и се срещнаха в центъра на Decumanus maximus.

Така завърши безкрайният български преход:

34 години безцелно обикаляне из пустошта на глупостта, завистта и невежеството, в напразно търсене на Месията, който да отведе бедния народ в Обетованата земя – там, където текат реки от мляко и мед и никому не се налага да работи…

По пътя старите поколения измряха. Родиха се нови, но бацилът на марксизма оцеля, макар и вече модифициран…

Кръгът се затвори.

Стигнахме дотам, откъдето тръгнахме навремето – изпълнени с плам и дръзновение след грандиозния митинг на 7 юни 1990 г.

Двете орди на победителите, водени от Внук на шумкари/АБпФК и Червена ултралява, побиха насред Великия град Знамето с Дъгата и Червения байрак със сърпичука.

Всъщност това е една илюзия – съществува една единствена зла Сила, обединила в нечестив Съюз двете варварски орди, на база общата им кръв от един и същ Червен корен. Съюз гарантиран и финансиран от самия Враг Человечески!

Кои са варварите

Откъде дойдоха?

Разбира се, че не дойдоха от Гладните степи, както преди 1700 години.

„Тях Червеното знаме роди ги…“, както се пее в песента.

А конкретният отговор е скрит в Голямата тайна на Прехода – в генезиса и тайнственото „изчезване“ на Кастата АБпФК след 1990 г.

Самият генезис на Кастата е рожба на спецификата в българското историческо развитие след 1913 г. (повратна и съдбоносна точка в българската история).

Кастата е едно уникално институционално явление, не само в европейското комунистическо движение, но може би и в световното. Това е ключ не само към злощастното политическо развитие на комунистическата НРБ, но и към краха на стопанската ѝ система. Крах, който изплащаме и досега и ще продължим да изплащаме…

Кастата АБпФК, това са бившите шумкари, терористи, ятаци и партийни членове до 9 септември 1944 г. плюс техни роднини и приятели, а след 1954 г. всички обединени и оправомощени чрез техния орган КАБпФК, наброяващи към 9 септември около 7000 души.

Кастата управляваше ЕДНОЛИЧНО Партията-държава с желязна ръка, чрез инструментариума на ПБ, ЦК (и Секретариата му) и други институции (включително и КДС/ДС) и обществени организации (например ОФ), включително марионетки като БЗНС и ДКМС, управлявани индиректно или директно от ЦК.

АБпФК управляваха еднолично, защото САМО ТЕ ИМАХА ПРАВО да заемат постовете в ЦК и ПБ, както и Главните управленски длъжности в институциите на държавата (съгласно длъжностни разписания – т.нар. „номенклатурни списъци“), включително стопанските институции, както и в армията (например не можеше да се стане генерал, ако липсва генерична връзка с АБпФК) и в Службите (включително КДС/ДС, където заемаха ръководните длъжности).

Те (и Децата им, а частично – и Внуците) притежаваха привилеги, на които можеха да завидят и средновековните феодали…

ТЕ управляваха държавата, а останалите административни и институционални звена изпълняваха нарежданията им (включително КДС/ДС)…

В огромната система на КДС/ДС имаше също много хора със статут на АБпФК – най-вече началници и големи началници (както дядото и братът на дядото на Васил Терзиев).

При правителството на Станишев през 2006 г., Червените извършиха ГЕНИАЛЕН ХОД – отвориха чрез Закон досиетата на КДС/ДС и така „хвърлиха ДС-служителите на кучетата“.

Оттогава досега, 17 години сме се вторачили само в досиетата (не че не е полезно – напротив!) и съвсем забравихме ГЛАВНИТЕ виновници за комунистическите престъпления – АБпФК, чиито Внуци фактически ни управляват сега. По този начин Децата на АБпФК пожертваха малцина от своите, за да спасят (т.е. скрият) мнозинството от общественото внимание.

Така самият Комитет на АБпФК, след 10 ноември 1989 г. мимикрира в Съюз на антифашистите, а след 2006 г. АБпФК се покриха и „изпариха“ от общественото внимание, изчезнаха и Децата, и Внуците им… Днес никой не ги знай.

Никой не говори за тях, в училище не се изучават и в учебниците не ги пише, Големите медии (собственост на Внуците) не ги споменават, а младите поколения (до 40 години) изобщо не са и чували тази абревиатура…

Каквато беше задачата!

Всъщност цялата ЛИЧНА вина за престъпленията на комунизма в България лежи ИЗКЛЮЧИТЕЛНО върху Кастата АБпФК – общност легитимирана чрез техния орган КАБпФК и организирана в стройна кастова система с пет степени. Смята се, че към 1989 г. броят на удостоените АБпФК възлиза на до 200 000 души, за чиито заплати, пенсии и други привилегии отива голям процент от държавния бюджет.

А що се отнася до дъвката „ДС“, те не са нищо повече от Служители, пряко подчинени на ЦК на БКП, т.е. на Кастата. А пък ажиотажът около тях има само една цел: прикриване на преките виновници, АБпФК заемащи номенклатурните постове – ръководството на Партията-държава.

Днес малцина забелязват, че Внуците на АБпФК са тези, които държат икономическата власт в страната и вече за пети път се добират и до Политическата – правителствата на Луканов, Виденов, Орешарски, Петков и Денков от левите и левичарски партии:

– ЧервеноРуски (БСП, АБВ, БВ, Възраждане, Атака, Левицата и други леви и/или русофилски групи) и
– ЧервеноЛеви (ДБ, ПП, ЛГБТ и и други левичарски/неомарксистки групи).

Общото е, че те се ръководят от Внуци и Роднини на АБпФК (или на Клиентелата на АБпФК), а пък голяма част от членската/фенска маса са със същия генеричен състав.

Това са двете крила на Кастата АБпФК, на които тя се разцепи в първото десетилетие след 1989 г. Едните си останаха марксисти-популисти и русофили, под Червеното знаме, а другите прегърнаха идеите на левичарите неомарксисти под знамето с Дъгата, но пък не харесват Русия.

И едните, и другите обаче добре съзнават, че дължат всичко на Дедовците и Роднините си.

Изборите за София и лъжите около тях

Цялата голяма медийна машина (собственост пряко или косвено на Внуци на АБпФК, или доминирана от журналисти, генерично свързана с АБпФК) беше впрегната да подкрепя левичарската лъжа, че с Хартиените бюлетини лесно се вършат измами, докато Машините (имат се предвид изчисляващите вота електронни машини за гласуване – т. нар. „мадуровки“) са непоклатимо честни.

Тези лъжи са предназначени за наивни и неинформирани хора, защото:

1. Има ясно Решение на германския Конституционен съд, където освен обоснованото доказване негодността на „мадуровките“ (изчисляващите вота електронни машини за гласуване) за целите на „открития, директен, проследим и демократичен“ процес, където „не са необходими на избирателя специални умения, за да проследи целия изборен процес“, се споменава също, че гласуването с хартиена бюлетина дава най-голяма увереност за спазване на горните изисквания, като фалшификациите „са най-трудни и свързани с големи рискове“.

2. Лъжите на самозвани „изборни експерти“ са смехотворни: например „разбираш се с членовете на Изборните Комисии и готово – фалшифицираш изборите“.

Елементарно и наивно. Това може да сработи само в малка селска секция, с до 2-3 партии, без външни наблюдатели. Естествено, в такава секция и с „мадуровки“, и с „принтери“, може да се направи същата измама, като се гласува от името на отсъстващи или предварително вписани „уседнали гласоподаватели“…

Когато обаче трябва да подкупиш членове на големи и много на брой секции, картината е друга:

Трябва да подкупиш Членовете, Застъпниците (на няколко партии), Наблюдателите, т.е. общо около 10 -15 души при средно голяма секция, които при броенето се събират в пълен състав и гледат с четири очи…

Значи, за да има ефект, трябва да подкупиш поне 1000 секции (общо май бяха 9-10 000), т.е. минимум 10 000 души, при това трябва БЪРЗО да опознаеш състава на поне 1000 СИК, да създадеш БЪРЗО стройна организация и БЪРЗО да ги подкупиш (като до последно не знаеш кои са всички членове на СИК, още по-малко кои са Застъпниците, да не говорим за Наблюдателите)… При това, забележете, всичките тези лица носят строга наказателна отговорност, която лесно може да им бъде вменена, защото доказателствата (бюлетини и протоколи) се пазят (а вече има и видеонаблюдение).

С една дума – МИСИЯ НЕВЪЗМОЖНА и само интелект, по-нисък от човешкия, може да повярва в това, с което се опитват да излъжат наивния народ (както навремето Големите медии успешно излъгаха наивниците около „Костинбродската афера“).

Иначе обяснимо е: средностатистическите български поколения систематично са били оглупявани от пропагандната машина на БКП/АБпФК още от 1947 г., а сега това правят Внуците, които притежават Големите медии и продажната журналистика…

От друга страна манипулациите с „мадуровките“ са много по-лесни. Има десетки примери по целия свят за измамите с тези машини (произвеждани от венецуелската фирма Смартматик).

В българския случай е още по-лесно, поради фигурата на Машиниста, началника на стотиците техници които за ден-два трябва да проверят, ремонтират (евентуално), инсталират софтуера (на 2 флашки) на 12 000 „мадуровки“ и да ги експедират по направления в цялата страна. Само и единствено Машинистът и Никой друг, не знае какво се зарежда с тези флашки. Изборният Закон и Сертификацията НЕ КАСАЯТ тази операция. Оттук нататък всякакви пароли и хеш кодове са уязвими, защото освен сертифицирания софтуер има и фирмена операционна система, представляваща орязан Windows (на втората флашка).

Елементарно е – всеки знае как хакери разбиват банкови сметки, където защитата е на порядъци по-висока, отколкото на жалките „мадуровки“.

3. В случая със скандала около хеш кода на 27 октомври 2023 г. става въпрос за ПРИНТЕРИ (преработени и сертифицрани „мадуровки“). Смята се, че при принтерите не може да има измами, защото гласоподавателят би трябвало (!) да провери разпечатката, преди да я пусне в урната, т.е. това си е гласуване с хартиена бюлетина.

Да ама не, защото се оказва, че в нашия, български случай, принтерът издавал и Протокол (?!), който се отчика от СИК.

Така или иначе, процедурата по генерирането на хеш кода е била компрометирана и според последвалото решение на ВАС, ЦИК е била в правото си да отмени машинното гласуване.

ВАС подкрепи решението на ЦИК да отменят машинния вот за 29 октомври. Но позволи използването на устройствата на балотаж, стига съответствието им с изискванията на закона да се удостовери със законоустановената процедура от компетентните органи.

Така в случая проблем се явява заповедта, с която министър Йоловски е възложил на зам.-министър Стойнов да подпише Протокола по сертификацията, тъй като според съдебното тълкувание на закона единствено министърът е компетентният орган по процедурата. Иначе казано, делегирането на правомощия, каквото е направил Йоловски, е незаконно. Така не отговаря на закона и удостоверението за съответствие на машините.

В случай, че не е проведена законосъобразна процедура от компетентния орган, какъвто е само министърът на електронното управление, не може да се твърди какъв ще бъде начинът за гласуване на 5 ноември. Така, че връщането на машинното гласуване за балотажа въобще не е сигурно, а зависи от сертификаторите и министъра.

Правителството и Големите медии пък обясниха на народа, че за всичко са виновни ДАНС и партиите извън кабинета, а самото решение на ВАС беше смутолевено и дори превратно тълкувано.

4. Големите медии нагло заблуждаваха наивния народ, че машините-мадуровки са най-добрият и честен начин за гласуване в света, а не ги информираха, че те отдавна са изхвърлени в ЦЯЛА Европа (с изключение на един окръг край Брюксел).

С мадуровки понастоящем се гласува изцяло САМО във Венецуела, Бутан, Бразилия и Индия, а частично – в някои щати на САЩ.

Истината е, че понастоящем в света само в тези четири държави се прилага машинно гласуване в общонационален мащаб. Единайсет страни гласуват с машини само в отделни региони, три са го прилагали, но впоследствие го премахват, а други единадесет са го тествали само пилотно и са се отказали. Към тази горда компания ни присъединиха родните депутати от най-калпавия парламент от началото на прехода – 45-ото НС. Сигурно беше, че рано или късно машините ще започнат да правят проблеми, както навсякъде.

Решението на изборната сага е съвсем просто:

Изхвърляне не всички „мадуровки“ и прилагане на хартиено гласуване с ПРОСТИ ПРИНТЕРИ, без всякакви изчислителни функции, заедно с монтиране на видеонаблюдение във секциите, което да може да се следи в реално време от местните общности.

Защо се случи катастрофата

Защо стигнахме дотук? Поне по три причини:

1. Не само защото Бойко Борисов не подкрепи Вили Лилков, а и поради съвсем обективна причина – защото на изборите натежават вече гласовете на младите поколения до 40 години, които не знаят що е КомунизЪма, не помнят за зверствата, изтребленията и жертвите (между 20 000 и 30 000 избити без съд и присъда, а по изпълнени смъртни присъди сме на ПЪРВО място в следвоенна Европа), не са чували изобщо абревиатурата „АБпФК“ (и/или не знаят какво означава). Тяхното обществено съзнание наподобява tabula rasa (чист бял лист), върху който всеки може да пише. Затова медиите (собственост на Внуците на АБпФК) им пълнят главите с приказки за друга една абревиатура – „ДС“, която била единствено виновна, ама пък от друга страна комунизмът не бил лошо нещо…

Причината за това положение е ГЕНИАЛНИЯТ ход на Децата и Внуците на АБпФК след 1990 г.

А именно, забраната в училище да се изучава историята на България след края на ВСВ.

Така поколенията на 40-годишните (по-точно 43-годишните) ИЗОБЩО не познават ФАКТИТЕ за Червеното Зло.

Възгледите им се оформят от социалните медии (които ги индоктринират в левичарството), приятелската среда, и в по-малка степен от семейството, където или родителите не са склонни да разказват за онова минало, или нямат време за това, или където самите родители не помнят нищо от комунизма.

Младите хора получават някакви сведения само от родители, които са поляризирани по отношение на комунизма – едните, които са „за“ (свързаните генерично с АБпФК, Роднините, Клиентелата), а другите – „против“ (потомци на преследваните/пострадалите от Народната власт).

И понеже вече трето поколение софиянци до 43-годишни, незнаещи за комунизма и АБпФК, влиза в електорална възраст, то и съотношението на гласовете се измества наляво – най-вече заради историческото невежество, заради влиянието на социалните медии (които отдавна са овладени от западните Неомарксисти), както и заради влиянието на родните Големи медии, които от 76 години са в Ръцете на АБпФК и Децата им, а сега на Внуците.

2. Поради наличието в българското общество на една огромна, безлична маса – т.нар. „политическо блато“.

Това е инертна общност от обезверени хора, която периодично се люшка между различни политически утопии. Те не вярват в собствените си възможности. Всичките си житейски неуспехи приписват на външни враждебни сили, политици, институции, лоши хора, дори фатална липса на късмет, но никога на собствените си грешки. За сметка на това, силно вярват в Месията, който ще ги „оправи“ (т.е. ще ги води в Обетованата земя) и винаги са готови да тръгнат след него, който и да е Той. Разбира се, когато се провали в очите им, те чевръсто го разпват и си търсят нов.

Това е един друг, отделен и виртуален свят. Свят на крайности, на черното и бялото, свят без полусенки. Тук господстват Вярата и догмата, а не научното познание. Потресаващо, но тази маса демографски се обновява от млади хора, индоктринирани от „блатната идеология“ в семейството или от социалните медии. Нивото на образованост не е много високо, но се срещат и лица дори с академично образование (!)…

Генезисът на този феномен, почти непознат в буржоазна България, се корени преди всичко във времето на първите десетилетия от победилия социализъм.

Когато частната собственост върху земята и върху земеделските и занаятчийски активи е забранена и хората вече започват да забравят, че могат да разчитат на собствения си труд и упоритост.

Тогава една значителна част от населението се обезсърчава, че може да постигне нещо самостоятелно в живота извън волята на Партията-държава, превръща се в декласирана тълпа от пролетарии и се ориентира към пасивно оцеляване. Към едно тъжно, но пък предвидимо съществуване, където не е нужно да се бориш и да вземаш решения, защото винаги се намира кой да ти каже какво да правиш. Подобно на растение в парник, за което непрекъснато се грижат в познати и предвидими условия.

И тогава, гръм: дойде Преходът. Парникът се счупи и тури край на безметежното еднообразно съществуване. Обаче задухаха ветрове, излязоха бури и дъждове. Животът стана истински, но сложен, опасен и непредвидим. Човек трябваше да се бори и сам да взема решения. Но много от хората бяха забравили как се прави това, а някои никога не са знаели. Мнозина така и не се научиха и изпаднаха в „блатото“.

В техните представи светът на Прехода стана нов, чужд и враждебен (а за мнозина действително се оказа такъв).

Сработи синдромът на дългогодишния затворник. Хората, прекарали няколко десетилетия в затвора, където ги хранят и се грижат някак си за тях, не могат да свикнат със свободата и свободната воля и правят всичко възможно да се върнат обратно в затвора или дори се самоубиват. По същия начин хората от групата, за която става въпрос, биха искали отново да се върнат към старото соцобщество, което навремето са ненавиждали и охулвали, подобно на дългогодишния затворник, който копнее за свобода, но когато я получи, не знае какво да прави с нея. Оттам и широко разпространената сред политическото „блато“ т.нар. „соцносталгия“.

Всъщност, мнозина от тези хора навремето възторжено приеха Демокрацията. Те бяха искрено въодушевени и пламенно скачаха по митингите на СДС, подкрепяха Прехода и се надяваха, че по някакво чудо животът ще стане прекрасен, „по-хубав от песен, дори“ и ще заживеят, както в мечтания Запад.

Но чудото не се случи. Затова тези хора намразиха Запада и Демокрацията и се записаха като жертви.

Единствената им надежда остана Месията, чиято роля си представяха различно.

Едни се надяваха Той да ги върне в познатия им социализъм, чиито недъзи бяха отдавна избледнели в съзнанието им, а други – да ги заведе в Обетованата земя, където ще живеят богато, щастливо и безгрижно (защото там, както е известно, текат реки от мляко и мед и никой не се налага да работи).

Не бива да се забравя, че поколения наред тези хора, освен всичко друго, бяха подложени и на систематично промиване на мозъци от комунистическата пропагандна машина. Машината, която под модифициран, „капиталистически“ фасон, работи и до днес. Но вече под формата на „свободни“ медии и на образователни и хуманитарни институции, собственост на Внуците на АБпФК или под тяхно управление и/или влияние.

Политическото „блато“ е количествено преобладаващата електорална прослойка в страната. Тя редовно гласува на изборите. При нея се наблюдава висока електорална активност и мобилност и така задава политическият дневен ред в обществото, сваля и качва правителства и с нея се съобразяват на първо място политиците. Това е и главната причина, в страната да не се извършват жизнено необходимите реформи и вече 34 години да търпим неработещи институции. По-точно причината е в патологичния страх на политиците от негативната реакция на тази могъща обществена група…

Електоралната тежест на „блатото“ е много голяма; като цяло тя сама по себе си се явява нещо като първа политическа сила.

Този електорат е неравномерно разпределен между политическите сили и се намира в непрекъснато движение, преливайки се от една политическа партия в друга, в зависимост от това къде вижда новия Месия.

Всяка от настоящите политически партии, освен твърдото си ядро, има и периферия от „блатото“. Някои имат малко ядро и голяма периферия (ПП, ИТН и до голяма степен ДБ), а други обратно – голямо твърдо ядро и по-малка периферия (ДПС, ГЕРБ, БСП), затова са относително по-стабилни.

Особен феномен бяха настоящите местни избори в София.

Те бяха решени и от „блатото“, което мощно се преля в последните няколко години, както от ГЕРБ и БСП, така и от по-малки маргинални партии към ППДБ, а в последните месеци – към кандидата им Васил Терзиев, рекламиран ударно от Големите медии. Особено ударно протече преливането към архипопулистката платформа на Ваня Григорова, която в последните седмици дърпаше „блатни“ гласове от всички партии. Така и двамата бяха припознати за Месии, които ще решат с магическа пръчка всички столични проблеми. Остана само на балогажа да се реши кой е по-истинския Месия…

3. Поради един специфичен феномен в българското дясно пространство:

Проявите на т. нар. „седесарщина“ – дегенеративното явление, което „яде“ част от дясната общност в България и което ни докара безброй беди, донякъде и падането на София.

Представлява ценностна деформация, характеризираща се с Дясно говорене, Ляво мислене и хейтърство, признак за неизживян комунистоиден манталитет. Има ярко изразен „блатен характер“, въпреки, че носителите ѝ не спадат към „политическото блато“. В политическите си решения те се водят не от трезви логически преценки, а от силни емоции, независимо от това, че резултатът е вреден, както за политическата им (дясна) кауза, така и за самите тях.

Страшното е, че феноменът поразява и млади хора, вследствие общия интелектуален недоимък, характерен за нечетящите поколения, жертви на социалните медии.

Какво да се прави

Отговорът на този въпрос се корени в това, каква е ползата за дясноконсервативните граждани на София, в ситуацията на изборната катастрофа и предстоящия балотаж за кметския пост и за районни кметове.

Този отговор би трябвало да е ясен за всеки разумен член на дясноконсервативната общност, освен ако не се ръководи единствено от първични и примитивни душевни инстинкти и пагубни емоционални изблици. А той е, че единственото полезно решение за дясната общност е, да се гласува масово за Червената Ваня Григорова.

Най-добре за десните би било тя да стане КМЕТ, защото в противен случай ЦЯЛАТА ВЛАСТ ще се окаже в ръцете на ЧервеноЛевите партии (ДБ, ПП, ЛГБТ и и други левичарски/неомарксистки групи) – това са:

кметският пост и най-голямата група в общинския съвет. Да не говорим за районните кметства, които изглежда ще бъдат 80-90% техни!

От друга страна, при един кмет от ЧервеноРуските партии (БСП, АБВ, БВ, Възраждане, Атака, Левицата и други леви и/или русофилски групи), между двете крила могат да настъпят непреодолими противоречия (ЧервеноЛевите имат слаба група в СОС) по много управленски въпроси, което значително ще облагодетелства десните съветници.

Защото ЧервеноЛевите ще държат да провеждат политика на планомерен и систематичен грабеж, чрез свои фирми, маскиран под лозунги с левичарски/неомарксистки популизъм, докато другите ще искат да приложат одържававане и разни фантастични комунистически проекти, служейки си с марксистки популизъм (а да не забравяме как Дедовците и на едните, и на другите, ограбиха София 1944 г.!).

Такова едно положение силно би затруднило естественото сътрудничество между двете крила на Внуците (иначе израснали върху общ Червен корен) и би довело до непреодолими противоречия.

Още един довод в полза на такава стратегия е, че ЧервеноЛевите имат много по-мощно финансиране чрез външни неомарксистки донори и НПО (което между другото им позволи да откриват доходни хранилки за купуване съвестите на „столичните интелектуалци“ в хода на кампанията) и затова, овладяването на кметския стол би ги направило извънредно могъщи…

С една дума, дясноконсервативният интерес (и единственото полезно решение) налага да се поддържа високо напрежение и противоречия в бъдещите отношения между двете Крила… А това може да стане САМО И ЕДИНСТВЕНО, ако кметският пост се заеме от Ваня Григорова (колкото и непоносимо да изглежда това).

Затова всеки истински дясноконсервативен гражданин на Великия град би било най-правилно да гласува за Ваня Григорова, макар и „с отвращение“. Друго решение просто НЯМА.

Последен шанс!