Осиновяването: важността на истината

Всеки един от нас има колега, приятел, познат, съсед и дори роднина, който е осиновен. Но може би не всеки знае, че не е дете на родителите си. Това е така, защото допреди година Семейният кодекс пазеше в тайна акта на осиновянето. И лишаваше хората от правото им да знаят своя произход – положение, което често водеше до травми и разрив в семействата, след научаване на истината по най-нездравословния начин.

По силата на променения чл. 105 от Семейния кодекс вече се позволява осиновителите, навършилият 18 години осиновен, неговите низходящи, съпругът, съответно съпругата, да поискат от окръжния съд, постановил решението за допускане на осиновяването, да им бъде предоставена информация за произхода на осиновения.

Аз разбрах „тайната“ на своето осиновяване, когато бях 11-годишна, в предпубертетна възраст. Лошото беше, че не я разбрах от родителите си, а от „доброжелатели“. Страхът в родителите ми беше надделял и те не бяха събрали смелост да ми кажат. По онова време, 1998 г., разбира се, психологическата подкрепа и разясняването от страна на институциите беше нулева.

Почувствах, че животът ми до този момент беше като замък съграден върху пясъчни кули. В момента, в които разбрах, кулите се разпаднаха. Проблемът не беше, че майка ми не ме е родила, а че ме е излъгала. Баща ми пък беше разярен на хорската клюкарщина, чрез която разбрах. Подаде жалба в Дирекция за социално подпомагане към Отдел за закрила на детето. Оттам ни изпратиха психоложка, която да говори с мен. Забележете: психоложката се включи едва когато вече имаше проблем и бях в състояние на шок и силна емоция. Психоложката казала на родителите ми, че трябва да провери „дали съм в ред“. След среща, която помня и до днес и която не продължи повече от час, психоложката заявила на родителите ми: „Имате много умно дете всичко ѝ е наред; тя ще се справи“.

Ами да, права е била. Справих се, но 15 години по-късно, вече 26-годишна. Без никаква помощ от страна на институциите. А с работа с психолог в продължение на четири години, с постоянни въпроси, които си задавах към самата себе си. С много емоции, много разговори с родителите си и с тяхна помощ на 24 години успях да отворя своето дело. След две години събрах смелост да потърся жената, която ме е родила и към днешна дата знам коя съм, откъде идвам, знам какви заболявания имам в рода си и с какво да внимавам при своите деца.

За да не преминава всяко дете през ада, който аз преживях, би било добре да има безплатна психологическа подкрепа за всички хора осиновяващи дете. Да се работи с тях в процеса на осиновяване и да им бъдат обяснени всички на пръв поглед елементарни неща, които са всъщност изключително важни за съдбата и емоционалното здраве на детето имало късмета да се сдобие със семейство.

Работата с психолог е абсолютно задължителна, а не само „когато се наложи“. Защото родителите не са длъжни да знаят как да се справят с тази ситуация, как и кога да съобщят на детето; това е работа на специалистите. А и те преживяват огромни психологически предизвикателства заради хорските предразсъдъци: че всяка жена трябва да стане майка, че не са успели да имат „собствено“, че не са успели те да кажат на детето си истината и така са му отнели изконното правода да познава своите гени, да може да отговори на лекар при рутинен преглед на въпроса има ли наследствени заболявания в рода; да знае защо очите му са сини, а не кафеви като на всички останали в семейството му; и да познава своите физически и емоционални предпоставки.

Чувала съм и за „специалисти“ психолози, които са вменявали чувство на вина на осиновени търсещи информация за биологичните си родители. Казвали са им: „Нямаш право да питаш, да говориш, да търсиш. Просто трябва да си благодарен и да мълчиш“. Това създава комплекс за малоценност.

Иска ми се все повече хора да говорят, да питат, да търсят, да събират своя пъзел без чувство за вина и притеснение. Време е – след като законът е променен – ние като общество да преразгледаме своите ценности и вярвания. Да не съдим, а да подкрепяме и разбираме.

Към родителите

Мили хора с големи сърца, трябва да знаете едно: не бива да имате и капка съмнение в себе си и безмерната любов и благодарност на вашите деца.

Децата трябва да знаят, защото единствената заплаха, която може да счупи връзката с вашето дете, е лъжата. Лъжата във всичките ѝ форми е лъжа и тя наранява. Децата ви са само ваши, защотото вие ги отглеждате, възпитавате и най-важно – обичате.

Не лъжете децата си. Нека детето расте с истината. Няма по-здрава основа от тази, на която може да се изгради здрава личност. Има хиляди начини, варианти, подходи, чрез които може да се разкаже на детето. Не през болката, а чрез приказка вечер, ако детето е в ранна възраст. Когато се чувствате несигурни, можете да потърсите помощ от детски психолог, който да ви даде насоки кой е най-добрият вариант в зависимост от възрастта и темперамента на детето. Така ще запазите връзката с детето си и ще се освободите от „тайната“.

Добре е детето да научи преди пубертета, защото тази възраст крие своите подводни камъни, поради процеса на израстване и билогичните промени в пътя, който извървява детето към младеж. Призмата, през която подрастващият вижда света, е в пъти по-наситена. Слънцето свети по-ярко, дъждът е по-мрачен. Всичко е в пъти по-силно; такива са и преживяванията на подрастващия. В този момент той има нужда от сигурност, не от промени, защото всичко при него се променя изключително бързо.

Ако все пак детето е вече в този период, е по-добре да се изчака пубертетът да премине и тогава просто да бъдете честни и да разговаряте като с възрастен, защотото то вече ще е точно такъв. Ще бъдете изумени колко емоционално стъбилен е той всъщност. Тогава връзката ви ще стане още по-силна, просто защото ще е основана на два стълба: честност и любов.

Към децата

Мили деца или вече пораснали възрастни, всеки човек минава през своя път и всеки път е индивидуален. Бъдете искрени със себе си и не потискайте желанието си да разберете своя произход. Не позволявайте да бъдете обвинявани. Пътят не е лесен, но трябва да го извървите със своето темпо.

Може да намерите контакти и да видите снимки на биологичните си роднини на 18 години, и да преработите своите емоции на 25 години. Да имате смелостта да се заявите пред тях кои сте и да разберете от тях цялата история на своето създаване. Възможно е да усетите конфликт на лоялност и ако се появи такъв, най-доброто, което можете да направите, е да се посъветвате с психолог, с когото да извървите пътя рамо до рамо. Имате право и да не го правите. Може тази първоначална информация, която сте разбрали да ви стига. Не се съдете, просто се вслушайте в себе си.