Опелото на патриарх Неофит – изпитание за единството и съборността на Православните църкви

Накратко: Московският патриарх Кирил не присъства на опелото на патриарх Неофит за сметка на Украинския митрополит Епифаний. Руската посланичка Елеонора Митрофанова без капка срам от опечаления български народ поради кончината на своя първойерарх определи присъствието на митрополит Епифаний на опелото като отявлена провокация към Руската православна църква под давление на Вселенския патриарх Вартоломей. Изводите от това: единството на поместните Православни църкви са пред сериозна заплаха за опазване на своето единство и съборност.

След многобройните ми изказвания по националните медии, започнали ударно още късно вечерта на 13 март 2024 г. и продължили до късно вечерта на следващия ден, по повод (не)очакваната кончина на патриарх Неофит (1945-2024 г.), мисля, че ще бъде от полза да насоча вниманието към една конкретна ситуация, която освен каноничен, има и чисто политически характер – последното разбирано и в широк, и в тесен смисъл.

Става дума за процедурата около опелото на упокоилия се в Бога наш първойерарх. Ще обясня какво имам предвид: това е собствено тази ситуация, която според утвърдилата се през вековете традиция в поместните Православни църкви при опелото на първойерарх да присъстват на това молитвено последование всички негови събратя първойерарси на останалите Православни църкви, ако не лично, то чрез техни представители. Това се отнася и при интронизацията на нов първойерарх. От морална гледна точка тази традиция е израз на уважение към починалия им събрат първойерарх, а от канонична – е свидетелство за единството и съборността на Христовата църква. Покрай Руско-украинската криза от началото на 2022 г. и учредяването на Православната църква на Украйна с предоставения през 2019 г. томос (акт) за автокефалия (самоуправление) от Вселенската патриаршия, отношението между патриарсите Кирил и Вартоломей рязко се влошиха, което предизвика решението на Московската патриаршия в лицето на нейния предстоятел Кирил да прекъсне каноничното си общение с Константинополската. Патриарх Вартоломей не предприе реципрочно действие.

Тъкмо това канонично прекъсване, обаче, (ще) доведе до нарушаване на споменатата традиция за всеобщо изпращане на починал първойерарх от всички останали други първойерарси. Руският патриарх Кирил лично не присъства на опелото на събрата му Неофит, а чрез негов представител. Предполага се, че това се дължи на обидата на Руския патриарх към патриарх Неофит и членовете на Светия Синод, че не са взели категорична позиция относно битността на Украинската църква, автокефално учредена от патриарх Вартоломей. Бил много обиден. Да отбележа, че опелото беше водено именно от Вселенския патриарх, което е отново в съзвучие със споменатата традиция, понеже Константинополската патриаршия според каноничния ред на поместните Православни църкви заема първо място в диптиха (списъка със самостойните Църкви). Повече от ясно е, че патриарх Кирил няма как да преглътне факта, че при евентуалното му идване на това опело ще се наложи да е в присъствието на патриарх Вартоломей, който и като пръв сред равни от всички първойерарси ще ръководи това молитвено последование пред тленните останки на дядо Патриарха ни.

Но нека да дам малко предистория, преди да навляза в същината на въпросната ситуация, в която се засяга идеята за единството и съборността на Църквата, за да разберем защо е важно това единство да бъде съхранено занапред, и то завинаги до Второто Христово пришествие.

В познатия за повечето православни християни „Символ на вярата“ се конституира както самата вяра в Богочовека Иисус Христос като спасително учение за човека, така и самата Църква като благодатно средище, събрание (от гръцки „еклесѝя“) на верни Христови последователи, повярвали в Изкупителната жертва на Сина Божи. В рамките на тъкмо това разбиране идва и определянето на действителния глава на Църквата. Това несъмнено е самият Иисус Христос. И макар последното да не търпи никакво опровержение в Православната църква (общовъзприета и като Източна), то в Римокатолическата (Западната) – с оглед стремежа на папите да пресекат веднъж-завинаги системно случващите се опити за църковен сепаратизъм (за отделяне от юрисдикцията на Римския епископ в резултат на незачитане на духовната му власт) – на свикания от нея през 1869-70 г. Ватикански събор (определян за Първи) се формулират и приемат два важни за Римокатолическата църква догмата. Тяхната цел е на първо място да се издигне и утвърди върховенството на Римския епископ (папата) над останалите епископи в цялата Христова църква (на Изток и на Запад) и на второ – да се прокара и защити като легитимно църковно учение догматическата теза за непогрешимостта на този епископ.

Вижда се, че и двата Римокатолически догмата се отнасят пряко за достойнството на папското служение (понтификата), като единият – за неговия примат, а другият – за непогрешимостта в учителната му власт. Бидейки първа катедра, Римската църква през целия си исторически път се стреми да утвърди върховенството си над останалите Църкви по места и заедно с това да издигне абсолютния авторитет на нейния предстоятел (папата) по отношение на правото му да счита себе си по силата на това, че е примат за абсолютна и крайна мяра в точното смислово изясняване на всички верови истини както от каноническа, така и от догматическа гледна точка.

Разбираемо е, че тези два догмата взривяват не само Римокатолическата църква отвътре – поради което някои кардинали тенденциозно се отцепват и създават свои катедри (като например Старокатолическата църква в Германия) – но също и довеждат до влошаване на дипломатическите ѝ взаимоотношения с Православните църкви, т.е. с Източната. В крайна сметка намерението на папа Пий IX да допринесе с тези догмати на вярата за авторитетизирането на Римокатолическата църква в християнския свят – аргументирайки се въз основа на учението за примата (първенството) на Римската катедра и съответно на нейния предстоятел – не се осъществява извън нейните предели. Това поражда нуждата от свикване на нов Втори Ватикански събор век по-късно през 1962 г. Свиква го българският папа Йоан XXIII (Анджело Ронкали), който храни особени топли чувства към Православието и собствено Българската православна църква, поради близките си взаимоотношения с екзарх Стефан. Поради кончината си, папа Ронкали не доживява да закрие този събор, приключил три години по-късно през 1965 г. Това се случва при неговия наследник папа Павел VI. Същият този папа предприема решителни действия за сближаване на Римокатолическата църква с Православната, осъществявайки активен диалог с тогавашния Вселенски патриарх Атинагор. През 1964 г. двамата правят историческа среща, ознаменувана като „Целувката на мира“ в Гетсиманската градина в Йерусалим. Заявката и на двамата първойерарси е ясна – взаимно да признаят авторитета си на духовни водачи като предстоятели на Римокатолическата и Константинополската катедра, и с това да се преодолее разделението им от 1054 г., в историята познато като „Велика схизма“.

Възниква въпросът, защо папа Павел VI – а и други папи преди и след него – търси сближаване с Източната църква основно с Вселенския патриарх (архиепископът на Константинопол). Не без основание се твърди от специалистите, че това е, защото Константинополската катедра по ранг се числи като втора след Римската, погледнато обаче в историческа перспектива. Константинопол е провъзгласен от император Константин Велики за Новия Рим и следователно този град става столичен на Източната Римска империя. Това автоматически издига достойнството и на тази катедра.

През 6-и век император Юстиниан Велики, ръководен от тази идея (поради което и изгражда величествената църква „Света София“ в престолнината на Новия Рим, наричана още и Великата Христова църква) утвърждава учението за самоуправлението на петте Църкви, т.е. за Пентархията, като посочването на тяхната последователност цели да степенува достойнството им по чест, но не и по духовна благодат, тъй като тя е абсолютно една и съща; не е нито повече, нито по-малко. В числото им влизат Римската, Константинополската, Александрийската, Антиохийската и накрая Йерусалимската. До разделението между Източната и Западната църква през 1054 г. втората по ранг катедра е Константинополската, но с настъпването на това печално за живота на Църквата събитие, тя веднага заема първо място, а Римската започва нов етап от съществуването си като самостоятелна Църква, извън общение с останалите поместни Църкви.

Под Източна църква следва да се разбират всички поместни Православни църкви, които пребивават в т. нар. „евхаристийно общение“, изразяващо се във взаимното им признаване като Сестри-църкви. Това единство е свидетелство за единността на Христовата църква. Споменатият „Символ на вярата“, приет през първите два Вселенски събора на Църквата през 4-ти век (съответно Никейски и Константинополски), наред с изключителния си принос за утвърждаването на християнската вяра откъм догматическото учение на Църквата за Светата Троица (Отец, Син и Дух Свети) и личността на Богочовека Иисус Христос, изяснява и благодатната същност на Църквата. Това е засвидетелствано конкретно в неговия 9-и член, в който се описват нейните четири свойства, в смисъл – особености: тя е Една, Света, Съборна и Апостолска. Това е важно да се знае, тъй като поместните Църкви, макар и отделени и обособени по териториален (национален) признак, тя е винаги единна и съборна. Обръщам специално внимание върху тези две свойства на Църквата, защото разкриват в дълбочина какъв е нейният духовен характер.

С оглед на споменатото, всички първойерарси на поместните Църкви се признават помежду си като духовни водачи – глави на тези Църкви. Това се засвидетелства винаги, когато всеки един от тях отслужва света Литургия (Евхаристия). Именно тогава, т.е. при нейното извършване, всеки един от тях произнася поотделно и според реда им в диптиха имената на другите глави на поместните Църкви. Отсъствието от диптиха на един първойерарх означава, че не е признат за глава на канонична Църква и следователно тази Църква не е в евхаристийно общение с останалите, които са в такова общение (подобен случай беше с Македонската православна църква).

И нека се върнем на ситуацията с кончината на патриарх Неофит. Тя постави в сериозно изпитание единството и съборността на Източната църква. Все пак Руският патриарх изпрати прочувствен съболезнователен адрес до членовете на Светия Синод и изпрати свой представител Корсунския и Западноевропейски митрополит Нестор. Види се, че единството на Църквите е разклатено от угрозата да не се постигне съгласие по такива канонични въпроси, които изискват единодушно съгласие от главите на поместните Църкви, без изключение.

Патриарх Неофит по време на българския разкол от 1992 до 1998 г. беше основният представител на каноничната ни Църква, възглавена от покойния патриарх Максим. Той водеше преговорите с т. нар. „Алтернативен синод“ на дядо Пимен за преодоляване на църковния разкол. Патриарх Неофит водеше преговорите с благост, смиреност и простодушие, но в същото време беше твърд в убежденията си, че единствено легитимната Православна църква в България е тази, която е ръководена от дядо Максим – патриархът-аскет. Със своята диалогичност и пословична толерантност той успя да върне в покаяние не един мирянин и клирик от Алтернативния синод в общение с каноничната Българска църква, призната от останалите поместни Църкви. Дали сега, когато вече не е сред нас Светейшият ни патриарх Неофит, паметта за него като обединител ще допринесе за единство на Църквата по места, предстои да разберем. Защото светите първойерарси, дори и вече преминали във вечността, продължават да полагат всеотдайни грижи за своите пасоми и Църквата, която са ръководили, като отправят горещи и непрестанни молитви към Всеподателя Бога. Патриарх Неофит, струва ми се, ще направи всичко по силите си да утвърди единството и съборността на Христовата църква, за слава Божия. А той е в състояние, наистина, и то не само заради дълбокото му смирение пред Бога, но и заради ангелския си глас, с който до сетния си дъх Го възпяваше: „Свят, свят, свят, Господ Саваот!“ (Исая 6:2).

Бог да прости патриарх Неофит – помирителят и обединител на Българската православна църква! Сигурен съм още, че ще и напъти отчески своя временен наместник на патриаршеския престол – Врачанския митрополит Григорий, да съумее с Божията помощ да организира едни честни избори, с които да бъде избран достоен първойерарх на родната ни Църква.