Обединението – невъзможно?

Колко ли са хората с усещането, че живеем в неконтролируема ситуация? Анализатори и коментатори на политическия живот у нас се надпреварват като в конкурс за по-оригинален сарказъм на всяка изява на премиера Кирил Петков. Опозицията вади доказателство след доказателство за умишлените или неволни престъпни практики на управляващите, докато в същото време напоително тушира всеки опит да се предприеме стъпка за отстраняването на най-ощетяващото материално и морално България правителство от времето на уж отишлия в историята комунизъм.

От една страна, роднинско-приятелската компания на очевидните любители на забранени стимуланти отдавна не върши само големи или малки бели, а откровени нагли престъпления, докато на обществото се поднася митична теория за сериозни разногласия сред изключващите се взаимно партньори на четворната коалиция на безумието. От друга страна обаче си имаме опозиция, която очевидно се ползва с нарастващо доверие и в отсъствието на всякаква логика, не пожелава отстраняване на групата за партита с разкрепостени практики. Не бил моментът, хората се уморили от избори, много скъп лукс е да се харчи за предсрочен вот, след който няма да е много различна конфигурацията от сегашната, машините на Мадуро… А България е само една и за необладаните от демоничния прогресизъм на новите марксисти хора, усещането за живот в анархия е повод за несигурност и тревожност.

Напълно осъзнавам, че следващият извод на пръв прочит изглежда краен до абсурдност, но няма как да не го споделя. Сакаш цялата политическа класа е в тайно съглашателство против собствения си народ и държава. Усещането, че процесът се контролира и направлява в посока тотално унищожение, вече пряко се проявява в повсеместна нетърпимост и в същото време още по-масов отказ от лично участие в избори.

Трябва да има причина, поради която многобройните социологически агенции, отделни социолози, политолози и анализатори поднасят констатациите и версиите си за подобно явление, а субектите на народния избор с усърдно старание съучастват в безумието на разделението и обезпаметяването. А резултатът, предвид очевидните тенденции, ще бъде пълно обезличаване и заличаване на нацията ни.

Защо го правят, след като поне няколко исторически факта са безспорно известни и напълно подкрепят теорията, че българите и земята, която обитават, е пазена от невидими и непобедими сили?

След почти двеста години източно-ромейско владичество, след почти пет столетия османска власт, българите са запазили и език, и традиции, и вярата си в Бог. Болшевишките антихристи инсталират в клира на Българската православна църква (БПЦ) своята агентура и въпреки това, дълбоко в душата си, българинът не се отказва от своя един Бог. Невидима за тленния веществен свят, духовната броня все още пази народа ни. Всичко, което не идва от Създателя, води до унищожение на Неговото любимо творение.

Нека помислим за най-великите водачи в историята си. Поне в масово познатата ѝ част. Стабилна и респектираща държава сме имали само, когато начело е заставал талантлив пълководец, но и духовно въоръжен предводител. А кой е най-безспорният и свят за българите образ? Националната любов, сърцето на народа, е Дякон, посветил себе си на националното освобождение.

Възможно ли е обединение и кой е в състояние да върне достойнството на българите във времена на тотално разделение?

Засега поне политическата класа работи само и единствено в посока на яростното противопоставяне. Хората с лекота прощават леките задкулисни забежки на своите избраници и все по-често се примиряват с тежките и абсурдни компромиси. Изпитанието с войната в Украйна постави окончателните опити за колективен разум в дълбоко подземие, заключено сякаш със седем ключа. Модерната лудост да се издига украински флаг над национални обекти, да се развява като раболепно признание за безусловна капитулация, по срам и унизителна практика е съизмерим само с безумното издигане на руски флагове по време на национален празник. През комунизма беше кървавият флаг със сърпа и чука, но откакто се разпадна СССР, вече и руските флагове декорират празниците ни, че дори и протестите срещу откровени антинационални политики.

Внушението, че има само два избора за позицията в конфликта на територията на Украйна, е нищо повече от едностранна възможност, маскирана като дилема, обслужваща мощната антидуховна коалиция. Има и друг избор. И той не е в неглижиране на факта, че някъде оръжия в ръцете на хора убиват и унищожават живота и света на други хора. Изобщо какъв избор може да има между феодален диктатор и инсталирана морионетка на глобалисткия заговор? Проблемът е в сетивата на хората, неспособни да прогледнат отвъд сцената на баталния театър. Може ли един откровен деспотичен диктатор да бъде алтернатива на пълен със зависимости поставен началник? Това, което не успяха засега да постигнат, поне сред мнозинството хора, глобалистите и техните проксита в България чрез пандемията и последвалата ваксинационна пропаганда, доста успешно им се получава с противопоставянето по оста Украйна (жертва) – Русия (агресор). Да, Украйна е жертва, но не само на Путин. Украйна е жертва на глобалистичните амбиции, които съвсем не са с център Москва. На същата самопровъзгласила се за вездесъщ владетел на света клика, дообучила и доошлайвала обещаващите качества на Путин, минал през месомелачката на КГБ. А наивната страст на хората да натоварят със симпатия една от две враждуващи страни, ги вкарва капана на избора между две лица на една и съща монета.

Това не е конфликтът на българите. По-скоро самото му съществуване е проблемът, пред който сме изправени. Защото в локален план занулителите на света имат своя сценарий и за България. И той е да поразят сърцето на нацията ни. Македония в битността ѝ като самостоятелна държава с име РСМ може и да има своите основания за самоопределение и съществуване в съвременните реалности. Но неистовият натиск за капитулация и отказ от собствената ни изстрадана и обляна с кръвта на предците ни история е ярък пример за персонална саморазправа с непокорния и непожелаващ да изчезне български дух.

Русия, която получава даром Слово, писмо и цивилизация от България, от времето на киевския си княз Светослав, извършва чутовни подстъпи към овладяване на територията, която обитаваме физически и духовно. Македония, по-точно – населението ѝ, като част от съветското чудовище СРЮ (Социалистическа република Югославия), е обект на трайна асимилация, тормоз и подмолни психологически практики. Съветски агенти с български произход съдействат след приключване на Втората световна война (ВСВ) за създаване чрез осакатяване на прототип на българската азбука за нуждите да се изписва с тях югозападен диалект, който вече в разрез с всякакви лингвистични закони и правила, нахално се пропагандира като самостоятелен език.

Да не говорим за системното фалшифициране на артефакти, тенденциозното изкривяване на исторически документални доказателства и откровените лъжи, свързани с българската политическа и църковна история. Опростачването чрез отнемане възможността за образование на един народ отваря празно пространство в духовната му просвета. И то съвсем тенденциозно се запълва от псевдокултура и контролирани измишльотини. Процес, който всъщност наблюдаваме и в България чрез чалгаризацията по всички възможни канали на естетическа и социална инвазия. И така: инструмент, сътворен от СССР, чийто правоприемник е Руската федерация, в момента е повод за политически, културен и обществен натиск към България от страна на ЕС и САЩ.

Още ли има съмнение, че воюващите на повърхността две драконовски глави – отдолу, там, където наблюдаващият сцената на битката не може да види с несъвършения поглед на материалното си себе – излизат от едно тяло? В съвременната политолигия теловището е известно като марксизъм. Модерната му прогресистка версия се проявява в различни движения и организации за защита и налагане на какви ли не права на носители на аномалии за сметка на дръзналите да бъдат себе си по Божиите закони и висша наредба. Инволвират се какви ли не теории (най-популярната е за климатичните промени, които тихомълком бяха преименувани от „затопляне“ на „изменение“) само и само да внуши на хората, че те са туморното образувание в пространството, което обитават.

Има ли шанс все пак да преминем и през това изпитание? Кой и дали ще събере остатъците от хората със здрав разум или политическата шарлатанщина в лицето на „Възраждане“ ще продължава да привлича отвратени от предателства на идеи и ценности политически формации? Ще им се получи ли на заговорниците окончателно да откъснат част от България? Не физически чрез промяна на граници, защото това отдавна го направиха. Ще ампутират ли окончателно от духовното тяло на родината ни Македония, като я поставят под пълната наркоза от разказа за европейските ценности, солидарност и върховенство на закона? Имаме ли право да го допуснем? За някои грешки прошката е невъзможна.