Тайните около биографията на Никола Вапцаров (част 2)

Това е продължение от Част 1.

Македонистката и социално-комунистическата насоки в поезията на Никола Вапцаров са неразривно свързани. Без едната няма да разберем другата. Затова е редно да се запозваем и с двете.

(тук и навсякъде другаде, стиховете на Вапцаров са цитирани съгл. [11], освен ако изрично не е посочен друг източник).

Социална и комунистическа поезия  

Ето какво казва поетът Христо Радевски за социално-комунистическата идеология в поезията на Вапцаров, което напълно обяснява и факта, защо ПБ на ЦК на БКП провъзгласява Вапцаров, а не Смирненски, за Велик пролетарски поет с Решението си от 17 юни 1952 г.:

… Тука се налага съпоставката с работника на Смирненски Той е същият революционер и не е същият. Работникът на Смирненски умира от мизерия вкъщи или на барикадата с оръжие в ръцете. Той стачкува и демонстрира по улиците. В неговите мечти бъдещето е „очакван земен рай“ — без конкретна представа за практиката на соииалистическото общество. Защото това общество още не съществуваше.

То беше още мечта. И след победата на Октомврийската революция то бе създадено, но бе още в началния си организационен и романтичен период, когато през незатихналата гражданска война, през глада и трудностите не можеше да се види цялата му всеобемност. Смирненски почина, когато то се раждаше.

Работникът на Вапцарова е участник в една борба, която се разиграва почти четвърт век по-късно, когато физиономията на социализма се виждаше на практика. Съветският съюз усилено се индустриализираше, налагаше се колхозният строй, съветската авиация завладя Северния полюс, Съветският съюз вече беше мощна социалистическа държава с огромен международен авторитет. И борците за социализъм от капиталистическия свят вече имаха ярък нагледен пример за утрешния ден след победата в собствената си страна.

Този именно етап от развитието на световния социализъм и у нас в съзнанието на хората е отразен в творчеството на Вапцарова… Вапцаров е в пълния смисъл на думата поет на побеждаващата социалистическа революция… [22]

Тези думи прекрасно се илюстрират в социално-комунистическото поетично творчество на поета. Примерите са навсякъде. Ето някои:

Вяра

………….. / Тя е бронирана/ здраво в гърдите / и бронебойни патрони / за нея / няма открити! / Няма открити!

В идеологически аспект, може би най-яркото стихотворение на поета, неговият идеал за желязната комунистическа вяра, която и той смята, че притежава. Същевременно подчертава един фанатизъм, възпитан още от детинство…

Двубой

……………… / Навред съм аз! / Навред съм аз! / Как мислиш, / ще ли победиш, / навъсен, мръсен, / зъл живот? / И аз / горя, / и ти гориш, / и двамата / се къпем в пот. / Но ти изчерпваш свойте сили, / слабееш ти, / отпадаш ти. /Затуй така жестоко жилиш, / в предсмъртен ужас / може би… / Тогаз, / на твойто място, / дружно, / ще изградим със много пот / един живот / желан / и нужен, / и то / какъв ЖИВОТ!

Непоколебима увереност в „светло комунистическо бъдеще“. Вапцаров от малък е индоктриниран в тази вяра.

Парадоксално, но и сега Вярата звучи актуално сред новите леви (неомарксисти), само че се назовава като нещо от рода на „Прекрасен Нов свят“ или „ Спасяване на планетата“…

Писмо

…………… / За мен е ясно, както че ще съмне – / с главите си ще счупим ледовете. / И слънцето на хоризонта / тъмен, / да, нашто / ярко / слънце / ще просветне. / И нека като пеперуда малка / крилата ми / опърли най-подире. / Не ще проклинам, / няма да се вайкам, / защото все пак, знам, / ще се умира. / Но да умреш, когато / се отърсва / земята / от отровната си / плесен, / когато милионите възкръсват, / това е песен, / да, това е песен!

 Комунистическата саможертва в името на великата идея. Тук поетът следва съветските образци – той смята, че знае какво значи „щастие за милионите“. А ако „милионите“ не го знаят, той им го обяснява. Както беше казал един съветски поет: „Ще подгоним с бич народните маси към щастието“!

Песен за човека

………….. / Тя, случката, станала в село Могила. / Бащата бил скътал / пари. / Синът ги подушил, / вземал ги насила / и после баща си затрил. / …………………… / Но във затвора попаднал на хора / и станал / човек. /…………… / „Тя – моята – свърши… / Ще висна обесен. / Но белким се свършва / със мен? – / Животът ще дойде по-хубав / от песен, / по-хубав от пролетен ден…“ / Споменал за песен / и нещо се сетил. / В очите му пламък цъфтял. / Усмихнал се топло, широко и / светло, / отдръпнал се, после запял.

Метаморфозата от престъпник в убеден радетел за новия бъдещ живот „не на небето, а тук на земята“ е често срещан мотив в литературата на социалистическия реализъм. Това е част от новата съветска религия, в която фанатично вярва и поетът.

Селска хроника

…….Та казвам аз, / понеже няма / олио / и хлебът е / от мъката / по-чер, / един е лозунга: / Терора долу! / Съюз със СССР!

Творбата е отзвук от т. нар. Соболева акция. Българските комунисти искат да помогнат на СССР да наложи на България такъв Договор за дружба и сътрудничество, какъвто бе наложен на Литва, Латвия и Естония от СССР, с цел окупация. Това е известно на всички, включително и на българските комунисти. Те просто искат окупация на България от СССР. Това иска и Вапцаров. Само така комунизмът може да победи в България. Пророческа идея!

Пушкин

Русия – мрак. / Русия – гнет. / .………. / Тогава простия народ / не знаеше за твойте песни. / Ти беше чужд и неизвестен. / Но ето днес – / трудът задружен, / задружния човешки ход / и тази обща светлина / роди един щастлив живот. / Сега е друго. Ето на̀: / един работник, / млад стругар, /
през обедната си почивка / чете във книгата усмихнат / и чувства те като другар. / .……… /

И простия народ / се влюбил в чудните ти песни / и в своя нов живот. – / Едно момиче от колхоза/ обича млад матрос./ И тъй – неволно, без да ще, / напява твои стихове. / И после спира. – /
Златна шир / наоколо. И класове. / Усмихва се и разцъфтява / на устните ѝ ален мак: / „Ах, с колко радост се живее, / мой млад, любим моряк!“

Щастливият живот в Обетованата страна – СССР, там където стругарите четат Пушкин в свободното си време, а колхозничките се радват на безгранично щастливия живот. Какъв контраст с документални снимки от СССР по ония времена. Горе-долу по същото време, когато е писано стихотворението, върлува Голодомор и милиони загиват от глад, появява се канибализъм… Но българските комунисти вярват, както и самият Вапцаров. За Вярата им „бронебойни патрони няма открити“!

Обикновен комунизъм.

Поколението което го преживя, наивно смятахме, че той е изхвърлен от президента Рейгън в сметището на историята. Не сме и подозирали, че ще възкръсне под нова, още по-ужасна форма през 21-и век…

Както вече беше отбелязано, цитираните творби на поета са дадени според [11], освен ако изрично не е посочен друг източник. Трябва да се има предвид обаче, че има солидни съмнения за нерегламентирана намеса по време на Народната власт в някои от текстовете му със социална и комунистическа насоченост. Дори за евентуални случаи на досъчиняване и пренаписване на стихове и цели куплети. Това се отнася преди всичко до т. нар. „предсмъртни стихотворения“: „Прощално“ и „Борбата е безмилостно жестока“.

Официалната версия е, че те са писани в затвора за много кратко време (броени часове?) преди разстрела (!).

В „спасяването“ им, като главни герои са изтъкнати Младен Исаев и Бойка Вапцарова. Тук съмненията са насочени главно към стихотворението „Прощално“ и Младен Исаев, чийто безспорен поетичен талант би позволил да редактира, дописва, съкращана и размества Вапцарови стихове, а защо да не напише и някои отново… Известна е и неговата склонност към фантазиране в полза на Партията (виж в предстояща Част 3).

Македонистка поезия

Това е една от най-важните насоки в поетичното наследство на поета. Тя вече близо 90 години систематично се укрива и/или неглижира с усилията на десетки „оправдатели“ от редиците на т. нар. „народно писателство“ и неговите идейни наследници.

Македонистката поезия е важен етап в родоостъпническото падение на Вапцаров, както и в прегръщането от него на „македонската кауза“. Той е увенчан със знаменития Доклад пред МЛК (виж Част I).

Македонизмът на Никола Вапцаров най-ярко проличава в стихотворенията му, посветени на Родината. В тях се открива безграничната любов към Македония, но няма и най-малък намек, че се е чувствал българин, а още по-малко, че се гордее с това.

Оттук следват някои важни изводи: България за „българина” Никола Вапцаров е „чужда земя“. За „българина” Никола Вапцаров Родината се нарича „Македония“, например в стихотворението „Илинденска” (1939-1942 г.) той определя идеала за Македония с думите: „Свободна искаме, / не щем, / не щем протекторати!”. Тук под „протекторат“ се разбира и зоната в Македония, под административно управление на България (виж [2] с.с. 136-141) и т. н.

Генезис

Първопричината за тази ранна македонизация, по всичко личи, се явява неговата индоктринация в марксистко-ленинската идеология още като юноша (виж Част 1) от д-р Борис Майлер. Както вече беше споменато там, Майлер е агент на НКВД и същевременно интелектуалец с дълбоки познания в марксистката идеология. Той запознава малкия Никола със социалната основа на марксистко-ленинската философия, но същевременно и с произведения на руските класици и съвременните комунистически руски автори, т.е. има принос не само в идеологическата индоктринация, но и в естетическото му развитие. С една дума духовното му влияние над малкия Никола е било огромно и определящо. (виж пак там)

Да се разбере обаче ранната идейна индоктринация на Никола Вапцаров е невъзможно без запознаване със специфичната и съдбоносна историческа обстановка през 20-те години на 20-и век в България и в частност в географската област Македония, по-голямата част от която е окупирана от Гърция и Кралството СХС (по-късно Югославия).

Така бурните следвоенни години (1919-1926 г.) оставят неизгладим отпечатък върху възгледите на бъдещия поет, първоначално умело насаждани от неговия гуру д-р Майлер, като неумолимо и едностранно определят насоките на развитието му в литературата и политическата борба.

Това е времето, когато левите комунистически идеи започват да проникват в структурите на ВМРО, която тогава е в процес на разпад и тепърва ще бъде възстановявана от Тодор Александров и сподвижниците му. Самото ВМРО се явява апетитна плячка за Коминтерна и НКВД, в качеството на високоорганизирана военна структура в югоизточна Европа. Точно тогава започва и борбата за овладяване на ВМРО от страна на Коминтерна с помощта на съветските тайни служби. (виж ([24] – с. с. 49, а също 74, 77, 78, 81).

Своя принос дава и агентът д-р Майлер. Както вече беше изяснено (виж Част 1), той успява да се внедри в най-вътрешните кръгове (около Иван Михайлов) на възстановената ВМРО…

След края на ПСВ настъпва коренна промяна в развитието на македонския въпрос. Превес взема борбата за духовното единство на разпокъсаната нация, за предпазването на останалите в Гърция и Кралство СХС македонски българи, от насилствена денационализация и асимилация.

По това време разцеплението на ВМОРО (Вътрешната македоно-одринска революционна организация) е вече факт.

Иначе по принцип всички фракции в движението са единодушни по отношение на целта – независима Македония, но се появяват основни различия, по отношение на начините за достигане на тази цел.

Оформят се две течения.

Едното, т. нар. автономисти, се представлява от Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО) начело с Тодор Александров и легалния Съюз на македонските културно-просветни и благотворителни братства. То настоява за съобразяване с общонационалните интереси и с политиката на българската държава, когато тя не противоречи на интересите на македонските българи.

Другото течение е Македонската емигрантска федеративна организация (МЕФО), т. нар. „федералисти“. Те поставят на първо място регионалните интереси на македонските българи и на другите народности в Македония. Федералистите първоначално не крият българското си национално съзнание, но смятат, че пътищата на Македония и България окончателно са се разделили. Характерно за ръководството на МЕФО е техният ляв уклон и склонност към компромиси с белградското правителство, както и с просръбски ренегати, бивши членове на ВМОРО.Те създават организационна мрежа и бойни ядра в цяла Македония, но впоследствие са разгромени от ВМРО през лятото на 1922 г. Онези от ръководителите им, които не се подчиняват и не успяват да се укрият, са ликвидирани.

На 31 януари 1923 г. Тодор Александров постига обединяването на легалното движение под знамето на ВМРО. Подкрепа му оказват и различни културно-просветни и национално-освободителни македонски организации, като например студентските организации на македонските българи (ММТРО, ММС, ММКПС, „Вардар“ – (виж [27], с.с. 192 – 195).

Междувременно, под натиска на редица обстоятелства и на международни събития (прекратяване на външната помощ от Италия и от хърватските националисти, разногласия с българското правителство и т.н.), Тодор Александров и ръководството ва ВМРО се решават на фатална стъпка като установяват контакти с Коминтерна, откъдето им обещават материална помощ и всякаква поддръжка.

Така започват преговори между двете страни, първоначално успешни. Предвижда се обединение с федералистите, включително и с ренегатите на преминалия на сръбска служба Стоян Мишев. Крайната цел е „включването на Македония като равноправен член на Балканската федерация”. Смята се решенията да бъдат отразени в документ, наречен по-късно от комунистическата историография „манифест“, термин възприет и досега. Постигнато е споразумение „манифестът“ да не се публикува веднага, а това да бъде направено по-късно при пристигането на Тодор Александров, който междувременно заминава за Виена, като оставя пълномощно на Димитър Влахов да го подпише. Същият внася самоволни корекции в документа и прави допълнителни отстъпки на представителите на Коминтерна.

 Когато се завръща и се запознава с обстановката, Тодор Александров се готви да се откаже от подписа си под него. Това води до тежък конфликт в Централния комитет на ВМРО (който има четирима членове: Александров, Протогеров, Чаулев и Влахов), като Чаулев и Влахов държат на документа, а генерал Протогеров е с неясна позиция. В началото на юли 1924 г. във Виена се провеждат нови разговори между Коминтерна и ВМРО, но без резултат.

Междувременно на петия конгрес на Коминтерна, проведен между 17 юни и 8 юли в Москва вече за пръв път не се говори за българи в Македония. Използва се неопределеното понятие „македонци“, без обаче да се има предвид отделна народност. На 18 юли 1924 г. „манифестът“ е публикуван във Виена от Димитър Влахов със съгласието на Чаулев в специално издадените за целта първи броеве на списание „Федерасион Балканик“ и вестник „Илинден“.

След публикуването последва грандиозен скандал, като от Протогеров, който е генерал и член на Военната лига са поискани обяснения и той дори е заплашван. Двамата с Тодор Александров оттеглят подписите си на 1 август 1924 г. На 2 август те издават Окръжно № 771 на ЦК, в което се заявява:

 … Ние предпочитаме да съществува независима България, даже управлявана от авантюристи като Стамболийски, отколкото да бъде окупирана от гърци, сърби и ромъни… ВМРО е национална организация, в която зема участие цялото македонско население без разлика на партийни убеждения, националност, религия… ВМРО не може да излиза с никакви комунистически позиви, манифести …

На 2 август 1924 г. се публикува Окръжно № 774, в което се изразява официалното гледище на ВМРО за събитията, довели до скандала с манифеста от 18 юли 1924 г. и опитите на комунистите да установят контрол върху организацията, виж ([24], с. 103).

 Но ВМРО и ръководството ѝ вече до голяма степен са изгубили доверието не само на българското правителство, а и на политическите сили. Левите ги смятат за нелоялен съюзник, а десните – за агенти на Коминтерна. Организацията изпада в още по-дълбока криза. 

Васил Коларов в шифрограма до ЦК на БКП, препоръчва скъсване отношения с Александров и неговите привърженици, понеже са български националисти. С това Коминтерна дава неофициална инструкция за отстраняване на Тодор Александров и създаване на ново ляво ръководство на ВМРО. Смята се, че със задачата се заема Димо Хаджидимов, по това време член на ЦК на БКП(т.с.) [ 24, с. 75 ].

Междувременно Александър Протогеров провежда конгрес на Струмишкия революционен окръг без знанието на Тодор Александров, заради което двамата влизат в задочен спор. Тодор Александров също така е решен да търси отговорност на Алеко Василев (Алеко паша), ръководителя на Серския революционен окръг, за многото повдигнати сигнали срещу него за злоупотреба с власт. За да предотвратят действията на Александров, на среща между Александър Протогеров, Алеко Василев и Георги Атанасов се постига споразумение за отстраняването му.

При тази ситуация група заговорници начело с Алеко Василев и Георги Атанасов организират убийството на Тодор Александров на 31 август 1924 г. край село Сугарево. Неговият спътник генерал Протогеров е оставен невредим.

В тази ситуация новият ръководител Иван (Ванче) Михайлов налага еднолично управление и прекъсва връзките с левите, като фактически спасява организацията. Той организира убийствата на договорилите манифеста Петър Чаулев и Тодор Паница, а в 1928 г. и на генерал Протогеров. За да се спаси, Димитър Влахов остава в Западна Европа, а по-късно емигрира в СССР. Майският манифест предизвиква смут в правителството на Димитър Цанков, който обвинява ВМРО в „болшевизъм“. Западните държави започват да се дистанцират от подкрепа за македонското революционно движение.

През октомври 1925 г. във Виена, въз основа на Майския манифест, Димитър Влахов (изключен от ВМРО заедно с дейци на лявото крило, повечето бъдещи комунисти) учредява т. нар. ВМРО (обединена), известна още като „обединенци“. Постепенно, идеите на тази организация еволюират в съответствие с тези на Коминтерна и БКП. Тя е приета за партньор в Балканската комунистическа федерация и е спонсорирана директно от Коминтерна.

Младият Никола Вапцаров не крие пристрастията си към политическата платформа на „обединенци“, както и ненавистта си към „михайловистите“ (ВМРО) – виж Част 1, Доклад пред МЛК.

Така например до 1935 г. организацията работи в гръцка Македония като тясно си сътрудничи с Комунистическата партия на Гърция (KKE). На 3 юли 1935 г. вестникът на ККЕ „Ризоспастис“ публикува изявление на ВМРО (об) в Едеса (Воден):

И ние македонците настояваме да не се наричаме българи, защото ние не сме нито българи, нито сърби , нито гърци, а македонци. Каним всички македонци да се присъединят към ВМРО (об) и всички ние заедно ще водим борба за свободна Македония…

Дейци на ВМРО (об) действат също в помощ на гръцките комунистически партизани. Виж [29].

Междувременно протогеровистите след разцеплението правят съюз с ВМРО (об) и заедно с тях съдействат на превратаджиите от 1934 г. в България, при разтурянето на ВМРО и преследването на дейците ѝ. Блокът на протогеровистите и ВМРО (об) първоначално се ориентира към Югославия и Франция, а по-късно към СССР и Коминтерна. (виж [25] с. с. 214, 215 и др. – в книгата се съдържат ценни факти, макар анализите и коментарите да са от прокомунистически позиции). През 1941 г. те ще се включат в Отечествения фронт и като негови съмишленици ще получат важни държавни постове след 1944 г. както в България, така и в югославска Македония и отново като техни жертви ще паднат членове на ВМРО.

В тази групировка се подвизава и прословутият Лев Главничев – патологичен убиец, главорез и виден екзекутор на БКП, протеже на Трайчо Костов, по-късно генерал-майор и приближен до Тодор Живков след 1956 г. До края на живота си член на КРК при ЦК на БКП и на ЦК на Съюза на АБпФК. През 1946 г. участва в македонизирането на Пиринско и избива стотици „врагове на народа“, заедно с милицията и търсещи възмездие въоръжени отряди на местни комунисти (участие в македонизацията взема и Борис Вапцаров). На погребението му, неговият брат Павел Главинчев посмъртно го похвалил, че собственолъчно бил убил 226 „фашисти“! А пък „другарката в живота“ на Лев Главинчев – Лили Кацкова, е дългогодишна сътрудничка на Бойка Вапцарова в работата ѝ по обработка литературното наследство на поета.

Така закономерно се стига до инициирането на знаменитата „Резолюция на Коминтерна по Македонския въпрос и ВМРО (об.)“ от ВМРО (об) и лично от Димитър Влахов, който е станал междувременно и член на БКП. Резолюцията цели признаване правото на самоопределение на отделен македонски народ. Текстът е одобрен в Москва на 11 януари 1934 г. от Изпълнителния комитет на Коминтерна, с което той официално признава съществуването на македонски народ. Публикуван е за първи път в априлския брой на Македонско дело под заглавие „Положението в Македония и задачите на ВМРО (обединена)“. 

 Между другото там се казва:

 … Буржоазията на управляващите нации в трите империалистически държави, между които е поделена Македония, се опитва да камуфлира националното си потисничество, отричайки националните черти на македонския народ и съществуването на македонската нация.

 Важно е тук да се подчертае, че документът е иницииран не от Коминтерна, а от ВМРО (обединена), с личните усилия на Димитър Влахов.

Още през 1932 г. членовете на ВМРО (об), които са същевременно и комунисти, поставят за първи път въпроса за признаване на отделна македонска нация. Участникът в тези събития Михаил Сматракалев (близък приятел и сътрудник на Никола Вапцаров) потвърждава лично това през 1947 г.

В тези години Македония ври и кипи от междуособни борби, заговори, интриги и и убийства. Ярко се открояват две крила: дясно крило – ВМРО и ляво: федералисти, ВМРО (об), протогеровисти и други, тясно свързани с комунистите. Лявото крило още от 1924 г. преминава на позициите на Коминтерна и започва да издига тезата за „македонския народ“, макар и неофициално, още преди тя да се утвърди като позиция на Коминтерна (под натиска на ВМРО (об)).

Напълно дискредитирани и оредяващи, организациите на лявото крило постепенно стават ненужни и през 1936 г. са закрити, а членовете им се вливат съответно в редиците на БКП и ЮКП.

От всичко казано дотук става ясно, че нашият герой, младият Никола Вапцаров, под влияние възгледите на своя ментор д-р Майер, е бил вече идейно подготвен, за да възприеме събитията през призмата на комунистическата гледна точка. С други думи, към средата на двайсетте години, той изглежда е с вече с избистрени комунистически възгледи, не само относно социалните борби на „потиснатите класи“, но и относно решението на националния въпрос. Бил е, така да се каже, закърмен с идеите на лявото крило на ВМРО, контролирано от Коминтерна. Едва ли има съмнения, че още тогава, към края на 20-те години на 20-и век, неговите убеждения не са се различавали от тези на дейците на ВМРО (об), а именно тезата за „поробения македонски народ, който са си поделили Гърция, Сърбия и България“. Този негов възглед е широко застъпен в цялото му поетично наследство, а също в публицистиката и в документите на МЛК. В тези документи (Докладът през МЛК – виж Част 1) той открито застава на позициите на федералистите и ВМРО (об), като яростно напада „михайловистите“ (ВМРО).

Ранна македонистка поезия (1926-1932 г. )

Особено интересно е да бъдат разгледани ранните поетични творби на младия Вапцаров, почти неизвестни на широката публика. Защото изявеният в нея македонизъм противоречи на една от главните опорни точки на оправдателите му. А именно, че Вапцаров в душата си е бил български патриот, но видите ли, от Партията (на която никога не е бил член!) му наредили след 1943 г. да стане „македонец“.

Друг довод на оправдателите е, че това му било наредено от Москва (каквото и да значи това). Всъщност Вапцаров никога не е имал връзка с Москва, т.е. със съветската компартия, с правителството и органите на Съветска Русия, за тях той е бил световно неизвестен.

При всички доводи обаче, основните оправдателни тези са две:

1. Младият Никола се бил трансформирал в „македонец“ след 1934 г. (годината, когато Коминтерна официално издига тезата за „македонска нация“, а паралелно и за „добруджанска“ и „тракийска“). Т.е., преди това си е бил българин и патриот.

2. Обаче, след 1941 г. се бил осъзнал и отново се върнал на български патриотични позиции. (втората теза ще разгромим документално в предостояща Част 3 на статията).

Уви, самата му ранна поезия отрича първата теза и я разбива на пух и прах…

В ранната поезия на Вапцаров (писана в периода 1926-1932 г., когато е на 17-23 години), живеейки във Варна и Русе, той се изживява като чужденец и човек, намиращ се в чужбина. Нарича тези места чужбина, хората и облаците – чужденци, а за своя родина и роден край обявява територията, включваща: планините Пирин, Пинд, Шар, реките Струма, Вардар, Черни Дрин, Гласна (Глазне), езерата Преспанско и Охридско, градовете Воден и Охрид, село Търлис, бреговете на Егея. Места само от Македония.

При това Вапцаров най-често ги подбира по тройки – по една от трите части на поделена Македония (между България, Сърбия и Гърция). Младият Никола смята Македония за намираща се все още под робство (шествековно!), като приема за несвободна и поробена също и Пиринска Македония, наравно с Вардарска и Егейска.

Вапцаров никъде в поезията си не споменава дори името България, макар че в неговата поезия срещаме имената на всякакви страни: Мексико, Русия, Киренайка, Испания, дори Влахия („В Кубрика”, 1930 г.). Но не и България!

Изброявайки местата, които Вапцаров е определил като чужди в поезията си: Варна, Русе София, ние виждаме образа на чуждата страна – България, на която авторът във цялата си поезия ще противопоставя алегорично лика на своята родна земя – Македония. Така че прословутото стихотворение „Земя” не се явява някаква нова позиция на поета, повлияна от Коминтерна или други някакви зли сили, а просто едно обобщение на цялостното отношение на твореца от първите до последните му творби към чуждата България и към Родината Македония. Виж [21]

Добре известно е, че Никола Вапцаров посвещава много творби на „отечеството“ (например цял опус за „родината“ е включен в единствената му стихосбирка издадена приживе – „Моторни песни” – там става ясно на всеки обективен читател за коя родина става дума).

Иначе твърде малко се знае, че Вапцаров е писал за Родината (Македония) още в най-ранните си юношески стихове. Именно родината на поета, отразена в тези ранни и слабо известни поетични произведения, е темата в голяма част от ранната му поезия.

Става дума за начални, незрели творби, писани в периода 1926-1932 г. (когато Вапцаров е 17-23 годишен), лишени от силата на по-късните му стихове и под този претекст обикновено невключвани в изданията на неговото творчество (тук разбира се, играе роля и нескритият македонизъм, който струи в много от тези творби и ги прави доста неудобни за оправдателите). Но макар като поезия да нямат особена стойност, те ни говорят не по-малко ясно за чувствата и мислите на младия Вапцаров. (всички стихове от този период са цитирани съгласно [23], за периода виж също [21]).

Най-старата запазена тетрадка с негови стихове е т. нар. „Тетрадка по смятане”, ([23], с. 40) с текстове предимно от 1925-1926 г., някои писани още когато е ученик в Разложката гимназия, а също и по-късно.

Стихотворението под № 1 ([23], с. 41) в тази най-стара Вапцарова тетрадка е посветено на темата за родината. То започва със серия въпроси дали и „тамо” славеят пее, трендафилът може да живее, младост тлее и облаците сълзи леят (к.н.):

Ах кажете що мълчите / Вази питам чужденци. / Или идат ощ разбити / Клети мили бежанци?

Но във снежните чукари / На величествен Пирин, / Лъх бунтовнишки ощ гали, /Спомня спомен там един.

Там, във Преспа, Шар и Воден / Кръв бунтовнишка кипи / Скоро волен дух народен / Славни час ще извести.

И талазите на Струма, / Гордий рев на Черни Дрин, / Всред ще носят тази дума: / Свобода, ще пей Пирин.

Няколко са интересните моменти в това стихотворение, за което се смята, че е писано във Варна. В него Вапцаров се обръща към местните хора, в мнозинството си без съмнение българи, с определението „чужденци”. Посветено е на македонската тематика – хилядите бежанци, който се спасяват в пределите на България, революционната борба в миналото и вярата на поета, че скоро ще дойде часът на бунта, който да донесе свобода. Описаната географски страна, която трябва да се освободи, е Македония (Пирин, Преспа, Шар, Воден, Струма, Черни Дрин) и което е особено знаменателно – свободата, която ще се извоюва, ще се отнася и за Пирин и за Струма, т. е. той е смятал и тези части на Македония, които са се намирали в Царство България, за несвободни!

Така още от самото начало на творческия път на Вапцаров са маркирани няколко от основните идеи в темата за родината: родината е Македония, а България е чужда за него; Родината не е свободна, а окупирана и затова трябва да бъде освободена, включително и от българско „робство“.

Много подобно е стихотворението под № 12 в същата тетрадка със заглавие „Облаци” ([23], с. 51). Този път авторът се обръща към облаците, питайки ги откъде са бежанци. Следва серия въпроси (к.н.):

Носите ли вие радост, / Спомен мил поне един? / Или още гине младост / Там далече зад Пирин?

Там в далечни край страдален / Слънце грее ли в небе? / Или Вардар е печален / Или всичко будно мре?

Или вредом смърт царува / Или в Търлис кръв се лей / Бащин дом в сълзи ли плува / Там наший враг живей.

Дали в Охрид все тъй мило / В нощ звездите блещят / Или някак си унило / Там талазите шумят.

Де сега е мойта майка / Моят брат къде живей? / Тя за мен дали се вайка, / Той байрак дали ветрей.

Вижда се кои са географските места от „далечен край страдален” – споменава освен Пирин, също така и Вардар, Охрид, Търлис, които по никакъв начин не могат да бъдат включени в родния край на поета. Тях ги обединява друго – те са все места в Македония, които не само не са родни места за Вапцаров, но той никога през живота си дори няма да ги приближи. Така че под фразите „далечен край страдален” и „там” се крие нещо друго и по-голямо, а именно далечната родина. Това се потвърждава и от последния куплет, който очевидно няма предвид биологичната майка и брат на поета – за тях няма нужда де се пита къде са – знае го, у дома, в Банско, нито пък – дали невръстният му брат ветрее байрак (т.е. води дружина). Въпросът е зададен от позиция на прокудения от родината македонец, незнаещ какво става с близките, които е оставил в Македония.

В страданията на така ясно описаната Македония е включен и Пиринския ѝ дял („Или още гине младост/ там далече зад Пирин”), наравно с Егейския („в Търлис кръв се лей”) и Вардарския („Или Вардар е печален/Или всичко будно мре”), в познатите вече тройки. Това е много показателно – Пиринският дял на Македония от гледна точка на един българин би трябвало да бъде щастлив, че се е озовал в свободната част на отечеството. За Вапцаров това обаче не е било така. Родният му край също страда: Бащин дом в сълзи ли плува. А гинещата младост край Пирин не е само някакво творческо преувеличение – според македонистите това е „кървавото, душегубно зловещо време на Иван Михайлов“, началото на кървавите сблъсъци между ВМРО и левите прокомунисти на ВМРО (об) и федералисти, които застават на позициите на македонизма, изповядван и от поета.

Втората запазена поетична тетрадка на Вапцаров е т. нар. „Розова морска тетрадка” ([23], с. 75). В нея се съдържат стихове, писани през 1927 г. и 1928 г.

Седмото поред ([23], с. 78), без заглавие, е посветено на родината:

За теб родино във борбата / За теб родино в планината / Хайдушка песен аз ще пея / За твойте чада изморени / За твойте китни брегове / За бащин дом осквернен / Или цветущи градове

За твойте хубави балкани / За Пинд, за Шар и за Пирин, / За твойте синове терзани – / Ще кръв пролеем до един. / Родино мила ний те любим

За теб живеем, за теб ще мрем, / И млади дни за тебе губим, / За тебе всичко ще дадем.

Тук недвусмислено е употребено за Македония понятието Родина. Тя отново е описана по един безспорен начин, според познатите тройки: Пинд (в Егейска Македония), Шар (във Вардарска) и Пирин (в Пиринска Македония). Това са трите части на Македония, окупирани от България, Сърбия и Гърция. Често срещана тема и в ранната, и в зрялата поезия на Вапцаров е борбата за освобождението на родината майка, която е… поробена. Това би било много странно твърдение от страна на един българин по отношение на България…

Следващата запазена поетична сбирка от ранния период на поета е т. нар. „Голяма тетрадка” ([23], с. 115), където се съдържат стихове от периода 1928-1930 г.

На 3 септември 1929 г. в Божурище поетът завършва „Хайдушка песен”, ([23], с. 123), под № 9 подражавайки стила на Яворов:

Тъмна мъгла лежи над Пирина, /.. … / Камо ли ние триста дружина / Войводо. …… Тъмна мъгла лежи над Пирина / ….. / Та аз не скитам тук от година / Хайдути ….. Друга е мъгла легнала – / Родина. / Развейте байрак над мури, / Огън ще падне и бури. / Дружина!“

По каква причина може да се събира дружина в Пирин, 17 години след изгонването на османците? Алегориятата е ясна – защита на Родината срещу окупатора (т.е. България). Годините след 1924 г. са началото на кървавите сблъсъци между ВМРО на Ванче Михайлов и левите – прокомунистите на ВМРО (об), федералистите и протогеровистите (с активната помощ на югославските власти, Военния съюз, ПК „Звено“ и БЗНС „Пладне“), които застават на позициите на македонизма, изповядван и от поета: „Друга е мъгла легнала“. Предстои тежка борба: „Развейте байрак над мури, Огън ще падне и бури“.

Тук стихотворението „Обет“ е поместено под № 26 ([23], с. 135) . През април 1928 г., то е отпечатано в списание „Родина”, под заглание „Зов“:

При първий зов, при първата покана / Ще дойдем свята Майко ний / При бойни зов на първата камбана / ще дойдем там плеада от борци.

Протегнеш щеш ръце си оковани / – Измъчена светица и следи / От бичове и най-ужасни рани / Ще видиме; и кървави сълзи

Свидетели за дните преминали. / Глави ще склоним ний за благослов, / Прегърнеш щеш децата отраснали / С великата ти Родино любов.

Ще дойдем майко, хиляди борци / Ще дойдем там: стихия, лава, / пламък, / От робството ний новите творци / Не ще оставим камък върху камък!

Коя е тази Родина е ясно от останалите стихотворения на поета, това естествено е Македония. Но и тук се съдържат доста алегории. Тази родина и майка е под робство, с оковани ръце и подложена на мъчения. От гледна точка на българин и по отношение на България това би било нелепо – все пак България е свободна държава и дори повече от половин век е свободна. Но от гледна точка на македонист по онова време, констатациите са напълно точни, Македония е поробена и разделена между България, Сърбия и Гърция.

В друго безименно стихотворение, под № 27 ([23], с. 136) авторът изказва своята обич към родния Пирин. Посветил е и специално стихотворение на тази любов. Ръкописът му е от месец май 1928 г., а като място е посочено град Варна. Публикувано е в списание „Родина“ през юни 1928 г., под заглавие „Обичам те, Пирин“ (к.н.):

Обичам те, обичам те Пирин, / Обичам те едничка моя радост. / … / И разкази на тихите букаци / За мъките на цял един народ. …

За автора Пирин е не само роден, край или символ на една част от поробената родина, той е символ и на самата родина и на народа ѝ. Виждаме, че в цитираната творба букаците на Пирин разказват за „мъките на цял един народ”. Това е неговият „цял един народ“, но при всички положения не е българският…

Стихотворението „Носталгия“ ([23], с. 144) е под номер 36. В него Вапцаров отново се връща към темата за чужденеца, изгубената родина и страдащия народ. Първият вариант на стихотворението, без заглавие, под № 13 ([23], с. 51) се намира в „Тетрадка по смятане“ (виж по-горе). Тук обаче стихотворението е значително преработено. Особено куплетите втори, пети и шести (к.н.):

Неволник клет в далека ли чужбина / Ще диря аз изгубения рай? / ………… А тъжно, болно става на душата, / В глава разляно олово тежи, / Кат облак чер виснал във небесата / Дълбока скръб ме родино мори.?/ ……………Родино, твоя образ ме опива, / И твоя глас неспирно ме зове; / Тъга безкрай по тебе ми открива / Невидени цветисти брегове. ………..Аз зная… знам душа не ще изтрай / Да е далеч от твоя небосвод, / Но моя дух над тебе ще витай /Със мъките на цял един народ.

В ръкописната преработка на стихотворението е посочено, че то е писано във Варна. Вапцаров във Варна изпитва мъка и носталгия по родината и душата му не може да изтрае далече от нейния небосвод в далека чужбина! И така не само хората във Варна са му чужденци, не само облаците, но и самата земя е чужбина, а родината – далече. Едва ли има съмнение при това положение, че родината, за която говори, не е България, а този „цял един народ” е именно македонският, а не българския, за който Варна е част от родината. Ако има някакви съмнения, коя е родината на младия Никола Вапцаров, то посочените по-горе стихове не оставят и помен от тях – това е Македония.

Друго стихотворение е „Предвещание” ([23], с. 150), под номер 43. Преписано е от т. нар. „Кафяв бележник“ ([23], с. 110), където не е озаглавено:

Аз вярвам майко родино пресвята / Във светлостта на своя бъден ден / Аз зная, знам не вечни са теглата, / И тоз народ не е за тях роден. …… / ще дойде край на твоята Голгота / На робството оковите и мрака. … … / И не напразно те със кръв поиха / Незнайните усои и поляни. / О не напразно родино се биха ….. Аз вярвам майко – малък слаб поет / Аз вярвам, че ще дойде светъл ден, … …

Тук като „пресвята родина“ поетът безспорно разбира Македония. Но през 1928 г. Пиринска Македония е част от Царство България, османската власт вече я няма, а Вапцаров я рисува в робство, окови и мрак, като нейният народ влачи тегла, които поетът вярва, че не са вечни. А за какви тегла може да става въпрос, след като Пиринско е равноправна част от Царство българия. Очевидно е, че той не се чувства българин. Ще дойде светъл ден и неговата пресвята родина ще бъде освободена…

На 68-о място в „Голямата тетрадка” е записано друго стихотворение без заглавие ([23], с. 165):

………… / Ний тръгнахме, прегърна ни нощта… / На край града сложихме свойте пушки / И дадохме обета си хайдушки, / Че живо нема връщане дома! ….. … / Напразно, ний израснахме под гнет .. … / Сънувахме че там на свети Климент / Камбаните ехтяха вдъхновени … …… Не чакахме, ний търсехме навред / На някаква незвана смърт следите / Защото яд безумен сви душите / И мъката на шест вековен гнет.

За какъв шествековен гнет говори поетът? България е под османска власт почти пет века (ако трябва да сме обективни 482 години – от 1396 г. до 1878 г.). Но географската област Македония е била под османска власт 541 г. (ако се смята от 1371 г. битката при Черномен до 1912 г. Освободителната Балканска война). Ясно е, че отново става дума за Македония, а не за България. По-важното е, че авторът съвсем ясно намеква, че Пиринска Македония, която е в границите на България (!), също се намира под гнет. Защото той твърди: „ний израснахме под гнет”, а всъщност цялото негово поколение е израснало в Царство България (Вапцаров е тригодишен, когато през 1912/13 г. Пиринска Македония се озовава в границите на Царство България). Броено до 1929 г. (периодът, в който е датирана Голямата тетрадка), шествековният гнет, споменат от Вапцаров, е още по-пълен – стават 558 г. „гнет върху Македония“. Шествековният гнет е характерен лайтмотив за поезията на Никола Вапцаров (Сравни с “шест сме века чакали напразно” в стихотворението “Крали Марко”).

В т. нар. „Малка тетрадка” ([23], с. 179) са записани творби, написани през 1930-1931 г. г., а също и 1932 г.

В стихотворението „Погребение” ([23], с. 179), намиращо се на първо място в „Малката тетрадка”, писано в Банско на 31 юли 1930 г., посветено на Анна, намираме припокриване в образите на Родината и на Пирин (к.н.):

… / Поспри се, чуй из нейните недра / Дали не плаче тъжно в тишината / Душата ми до болка изтерзана / ….. / За любовта, която грей в Пирина / И бродяща с светулките над Гласна / И после щом вечернята удари / И замръчи над моята Родина / Скръсти ръце, защото тя огасва…  ….. И събери най-хубави цветя / И песните ми пръснати в тъмата / След туй вземи я, чиста тя / Ще свети ярко във очите сини / Пирин забравил песните отколе / Ще гледа, ти я погреби с цветята ….

Душата на лиричния герой е до болка изтерзана, и той моли Анна да я погребе в любимия Пирин, когато замрачи над неговата Родина.

Тук под № 7 ([23], с. 183) се намира стихотворение, което отново кореспондира с темата за родината и чуждата България. То е писано в Русе на 19 юли 1930 г.:

Далечен бряг… /  … И в този ден, до смърт ранен / С тъга по светла ведрина / Жадувах мир и грейнал шир / Над родната земя. / ….. / Но после в миг един светлик / Свирепо скъса вечерта / И моят път – безгробна смърт / В далечен край, очерта.

Поетът жадува за грейналата шир над родината. Но свиреп проблясък осветява грозната действителност – безгробна смърт в далечен край. Именно далечен край, чужбина, а не друг край от родината му. Ясно е, че чужбината е България, никой българин не би нарекъл далечен край един друг български град или област. (виж също [21]).

Интересното е, че категоричният македонизъм на Вапцаров се оформя, освен в Разложката гимназия, също така и в среда крайно неблагоприятна за такъв един македонизъм. Това е обстановка на обучението в Морското училище. В него, както във всяко военно училище, учениците са възпитавани в духа на национализъм и патриотизъм. В тетрадките, отпечатани специално за това училище, кориците отвътре и отвън са изпъстрени с надписи от рода: „Помни: България велика е била и на света култура е дала” „Помни войната”, „За България живея, за България ще умра. Аз чакам деня!” и т.н. Вапцаров като че ли е избягвал тези тетрадки. Използвал е само две такива за поезия. На едната не е записал нито едно стихотворение за Родината (нещо наистина странно за този период от неговото творчество), сякаш смятайки, че ще я оскверни, ако запише нещо за нея между подобни корици. Записал е едва осем стихотворения там. В другата е писал за родината, но пък … са откъснати кориците! Тя е използвана и след завършването на Морското училище. Виж също [21]

Зряла македонистка поезия (1936-1942 г.)

Името Македония се среща рядко в явен вид из недовършените му патриотични стихотворения (в проекта за поема за Илинден и в продължението на „Ще бъда стар”), за разлика от веговата политическса проза (Виж Част 1, Докладите).

В зрелите си стихове за Родината той споменава предимно алегорично територии от Македония.

Темата за България като чужбина ще намери своя известен и категорично оформен завършек в стихотворението „Земя”, писано през 1938 г. в София, което започва с добре известните думи:

Тази земя,/ по която тъпча сега… / Тази земя – не е моя земя, / тази земя, / простете, е чужда…/,

противопоставяйки й своята земя, съставлявана от Пирин, Охрид и Егея.

Вапцаров, без да бъде член на комунистическата партия (и според това да бъде задължаван по пътя на партийната дисциплина), доброволно става не само член и съосновател, но и вдъхновител на Македонския литературен кръжок, организация, поставила си за цел създаване на македонска национална литература, пищеща на „македонски“ и български. Тази организация е създадена с помощта на БКП, а последната както е известно, по това време вече смята македонците за отделна нация. Така че само това обстоятелство само по себе си ни показва и македонистката национална позиция на Кръжока (засвидетелствана както от неговите документи, така и от факта, че е създаден с подкрепата на БКП ). (Виж Част 1, а също [6] с. 5).

Този факт е осъзнат дори и от властите, макар и късно, в началото на 40-те. Ето една интересна извадка от полицейски доклад на Гешев (Дело 585/1942 г.):

Партийното ръководство взе следното становище: македонците не са нито сърби, нито българи, а самостоятелен народ, който трябва да се обособи в отделна македонска държава, тъй че присъединяването на Македония към България се окачестви като акт на империализма на българската буржоазия.

Така в зрялата поезия на Никола Вапцаров темата за Родината (и Македония, като такава) добива окончателен завършек.

„Родина“ (1936 г.)

Над тебе Пирин / издига гранити, / обвити във сиви мъгли. / …………………/ Сега си ми близка, / по-близка от майка дори, / но днеска ме плиска / ненужно пролятата кръв, / насън ме души / площадния кървав двубой / на твои герои, / платени със чужди пари… / Тежи ми, Родино, / кошмарно жестоко тежи / димящата кръв / …………………… / А моят народ / работи, / умира, / както в дълбоката / бронзова ера. / Аз пак те обичам, / Родино на Гоце и Даме, / защото израснах, / защото закрепнах във Теб. / И нося в сърцето си младо / тревожното знаме / и вечния устрем / на всички без покрив и хлеб.

Неговият народ живее в Родината на Гоце и Даме, там дето Пирин издига гранити, в тази Родина е израснал и поетът (а после заминава, да тъпче чужда земя – явно България, виж стихотворението „Земя“). Визират се и междуособните борби на македонските организации, платени с чужди (най-вероятно български) пари и пролятата кръв, която не е нужна на Родината. А неговият народ живее в гнет „както в дълбоката бронзова ера“. Съвсем ясно е, че тази Родина е Македония.

„Земя“ ( 1939 г.)

Тази земя, / по която тъпча сега, / тази земя, / която пролетен вятър пробужда, / тази земя – не е моя земя, / тази земя, / простете, е чужда. / Сутрин тръгвам. / Фабричният път / го задръства / с рубашки / безброя. / ……………. / Над мойта земя / в небето / опира / Пирин. / И мурите в буря / илинденски приказки пеят, / над Охрид лазура е / толкоз просторен и син, / а още надоле / е светлия бряг на Егея. / …………. / Моя страна! Моя прекрасна страна!… / Поена със кръв / и разлюляна / в метежи. / По Беласица телени мрежи…

Темата за България като чужбина ще намери своя известен и категорично оформен завършек в стихотворението „Земя”, писано през 1938 г. в София, което започва с добре известните думи: „Тази земя,/ по която тъпча сега“, противопоставяйки ѝ своята земя, съставлявана от тройката Пирин, Охрид и Егея. Тук метафората „телени мрежи“ съвсем явно символизира българската „окупация“ на Македония. Стихотворението „Земя“ е било написано по повод на конкурс на тема „Мъката на емигранта по родната земя“, обявен между поетите, участници в Македонския литературен кръжок.

„Хроника“ (1941-1942 г.)

Отвсякъде врази. / Беласица е в броня. / Край Охрид син / картечниците грачат./ Какво сега? – / Сълзи ли да пороним, / или на глас да седнем и да плачем? / Зенитите се кашлят към звездите / и храчките им светят с бяла диря. / Душите сме си стиснали в зъбите, / ала не мислим да умираме. / За първи път не влиза днес у нас / историята с кървавата мутра. / Столетия сме чакали, за час / ще потърпим сега дима барутен. / Но после, след жестокия погром, / когато прашни, морни и / окъсани / се юрнете назад към своя дом – / ще ви посрещнем злобни и навъсени. / От глад ще вием в пустите поля, / на глутници ще ви следим в горите. / В гърдите ще избухне дива страст / и мътен блясък ще гори в очите ни.

Историята на това знаково стихотворение е твърде интересна. „Васил”, т.е. Цвятко Радойнов, поръчва на Вапцаров да напише стихотворение с пропаганден характер. Вапцаров мисли цяла седмица постоянно за това.

Не че липсваха теми, но исках да избера най-близката до сърцето ми. След дълго обмисляне на темите аз реших да напиша за войната в Македония. И действително написах стихотворение на тази тема. Оставих го в бележника си, но после го изгорих, защото е компрометиращо. Не се страхувах, че ще го забравя.

(из показанията на процеса)

Вапцаров твърди, че го е унищожил, но че го помни наизуст. Той признава, че е било компрометиращо, но прикрива защо е било такова. По-нататък става ясно, че „Васил” не харесвал стихотворението, защото било „построено на погрешна идеологическа основа”, защото пишело за минали събития, хулело германския народ вместо фашизма, неуместно се подчертавало, „че не за пръв път влиза у нас историята с кървавата мутра, защото в Македония са влизали и турци, и гърци, и сърби, и англичани, а в настоящия момент ние нямаме сметка да припомняме всичко това”. На предложението да го поправи Вапцаров отговаря, че му е по-лесно да напише ново, отколкото да поправи. Станало му криво от забележките. Но истината е по-друга. Виж [9]

Излиза, че стихотворението е компрометиращо с това, че е хулело германския народ, т.е. българските съюзници, а и съвсем ясно става, че като „прашни, морни и окъсани“ се визират българите – окупатори, защото в Македония просто други няма. Видно е, че това е по същество антибългарско стихотворение, според тогавашните и сегашните разбирания за българския патриотизъм. Вместо радост от освобождението на Македония, намираме осъждане на българската окупация. Твърдението, че отвсякъде има врази, изразява именно македонистката позиция – Македония е окупирана от България, Италия и Германия, при което Охрид и Беласица са гранични между окупационните зони, но са в българската зона. Трябва да се има предвид, че българската зона тогава е била близо 90% от цялата географска област Македония, т.е. „окупатори“ са били преди всичко българите. От позиция на един българин не само няма врази отвсякъде, но има отвсякъде съюзници, а Македония би трябвало да е в по-голямата си част освободена. На първо място сред вразите несъмнено се визират българските войски, в чиито ръце се намира Охрид, където „грачат“ картечниците.

Радойнов обаче бил засегнат от думите, че не за пръв път влиза „у нас” историята с кървавата мутра, защото правилно е разчел в това нападка към българите, германците и италианците. Затова посочил, че „са влизали и турци, и гърци, и сърби, и англичани” (тук важно е кои не споменава – това са онези, които е разчел като врази, влезли в Македония, т.е. смисълът е, че не само българи са влизали, ами и други) в миналото, но нямало сметка да се припомнят тези неща. При това в „Хроника“ се предвижда, че тези врази ги чака страшен погром и че ще се юрнат назад към домовете си гладни и окъсани и тогава ще се сблъскат с (партизанска) съпротива от ”нас” – народа на Македония. При това страшният гняв на този народ срещу бягащите „врази” е описан особено картинно… „Вразите“ безспорно са българите.

В прав текст в тези показания на процеса е посочено и коя е най-близката тема до сърцето на Вапцаров – Македония. Виж [6] с.с. 18-19. Вапцаров тук си служи с алегории, които обаче лесно могат да бъдат разчетени. Той е преди всичко поет и облича своите чуства в поетична форма. Нему са чужди директните нападки, както постъпва например неговият колега и приятел Венко Марковски, който пише през 1942 г., в прословутото си стихотворение „Робии“ буквално:

Войници изрод болгари,
по кърф и зверства бирани…

Виж [28, 30], а също за сведение [29].

След критиката от страна на Цвятко Радойнов, Вапцаров унищожава стихотворението, но го възстановява по време на ареста, когато очаква присъдата. Пише го в тефтерчето „Байер“, което му е върнато от полицията. Това действие е прецедент и е можело да го нареди само длъжностно лице от позицията на началника на отделение „А“ на Държавна сигурност (или по-висока)!

Фактът с възстановяването на „Хроника“ показва за сетен път, колко е държал Вапцаров на тези стихове и окончателно развенчава твърдението, че след 1941 г. се бил отказал от македонизма и свързания с него антибългаризъм. Въпреки че македонизмът е бил снет от актуалната програма на Партията, поради по-важната текуща задача – подкрепата на СССР. Но той е останал в сърцето на Никола Вапцаров до последния му миг.

„Доклад“ (1939 г.)

Какво ще докладвам? / Какво ще усуквам? / …………… / Та аз съм просмукан / от мъка / и чукам на вашата съвест / за нещо по-висше, / което е вплетено / в нашия спомен, / което гневно / в гърдите напира, / умира / и пак се заражда / в сърцето / и носи прекрасното име / Р о д и н а! / …………… / Аз мисля, че първата / капка, която / от своята кръв / за света ще пролея, / ще бъде за мойте / поробени братя, / ще бъде за Нея! / …………… / Аз чувствам горещите думи на / Ленин: / „Прав е другарят Вапцаров“ – ще каже. / ……………… / Грешите – / аз страдам за свойта Родина. / Аз страдам за вас, / и за себе си страдам… / Защото живота ни бие сурово / в лицата, / а ние примигаме, братя, / защото перото си топиме ние / далече, далече – / през девет морета / и наште / куплети / едва ли достигат / до робската мъка, …………… / Работи работник / в хлебарница „Охрид“. / ……………… / Но за работника / тя е простора / над Охрид / тя е Родина. / ……………/ Да, пишем. / И пишеме верно и честно, / защото ни смазва живота. / Но колко от нас са / написали песни / за този незнаен / работник, / който се просва / в леглото без мисъл, / но в съня си кошмарен / мисли за Охрид, / за лодката мисли, / която в детинство / е карал? / ………………. / А в Прилеп са скрити / в мъха на стените / легенди, които ни чакат.

Докладът на Вапцаров, изнесен пред Македонския литературен кръжок (виж Част 1) е претворен в стихотворението „Доклад“. Рядък случай в българската поезия.

Това показва голямото значение, което поетът отдава на Доклада. Също става ясно за пореден път, кои са „Родина” и „Нея” в стихотворението – това е Македония: Охрид, Струма, Вардар, Пирин. Но за работника тя е простора над Охрид тя е Родина. За разлика от самия Доклад прочетен пред МЛК, тук поетът си служи с различни алегории. Защото самият Доклад пред МЛК е предназначен за съмишленици от малка конспиративна група, докато стихотворението – за широка публика.

„Илинденска“ (1939-1942 г.)

Вината не бе наша. / Вината беше чужда / и другиму тежи / стотонна отговорност. / Когато дойде ден, / когато стане нужда, / ний всичко ще разкажем / на майката история.

Започнаха със мръсните ръце / да пипат във душите на народа. / Гневът бе толкоз много накипел, / че не съзряха вълчата порода / муцуните под овчите им кожи, / Престъпната и плитка лицемерност, / Но идат дни, когато ний ще можем / да хвърлим кал във мутрите им черни.

И бунта почна / ….. / в Илинден влехме / наше съдържание.

Какво ще кажете на тази новина, / ще търсите ли тука руски рубли? – / …….. /

Те бяха също като нас младежи. / Досущ каквито тук сме збрани ние. / И биха се / и мряха във мятежа / тъй както утре / ще умреме ние /

Не хленча аз, че бури ги обрули. / Израстват други в димните пожари. / ……/ И ако трябват лозунги- / добре! – /ще вдигнеме плакати до луната! – / Свободна искаме, / не щем, / не щем протекторати.

(виж също [2] с.с. 136-141)

Във финала на това стихотворение, считано за недовършено, под „протекторати“, се имат предвид трите окупационни зони на, които е разделена географската област Македония: българска (най-голямата, около 90 %), германска и италианска през 1941 г. С други думи се визира „българския протекторат“.

Окончателният вариант (с незначителни изменения) е поместен в „Кафявата тетрадка“ в края на 1941 г. или началото ва 1942 г. (виж ([23] с. с. 455-456)

„Ще бъда стар“ … (и продължение) (1939 г.)

Това е едно известно, но незавършено произведение. Оказва се, че и то също е било замислено като патриотично и македонистко.

За пръв път се среща в „Карираното тефтерче”, творбите в което са посветени именно на родината Македония. В това тефтерче са дадени и фрагменти от плануваното продължение на творбата. Така след добре оформеното и познато от публикациите начало (виж [22 с. 135]), в което Вапцаров заявява, че желае да си помечтае за бъдещето, е оставил няколко реда пауза, вероятно за да напише в бъдеще връзка със следващите стихове:

Тогава аз ще имам син / синът ще бъде двадесет / годишен.

Следва една трета празна страница, в която да се развие темата, маркирана с тези два стиха, а на следващия лист започва нов етап от стихотворението, в което вече се описва бъдещето, за което Вапцаров си мечтае. Описва случка, при която младите в това бъдеще се правят на важни, но нямат достатъчно подготовка и за някаква елементарна повреда викат „спец” – т.е. него. Авторът също описва как им се кара за това и им обяснява какви са били младежите по неговото време, а младите се смеят и зъбите им „блестят от чистота и здраве”. Затова взема гневен да чете вестника:

Поставям очилата, като / лента / на кино плавно плъзгат се / колоните / И ето виждам – плана с сто процента / по посева изпълнен в Македония. Не казвам нищо. Скачам и / обличам / наопаки палтото. Става тихо/

В края се появява мечтаният син:

Не казвам нищо. Мръщя се обиден / и гледам моя син ме дебне тихо. / Но аз се пазя той да ме не види / с какво доволство днеска се / усмихвам.

Това е именно смисълът на недовършеното произведение „Ще бъда стар…” – македонистко патриотично стихотворение, в което авторът ни казва за какво бъдеще мечтае – без съмнение комунистическо, но с независима Македонска Съветска държава, в която плановете се изпълняват на 100%, а младите пращят от здраве и дори има едно породено от благоденствието лекомислие (!). Виж [21]

Изглежда, че Вапцаров е бил много привързан към тази си недовършена творба, изразяваща мечтата му за бъдещето на родината Македония. В Софийския централен затвор (след 25 юни 1942 г.), пред прага на гибелта си Вапцаров възставоява по памет няколко свои стихотворения, между които и част от „Ще бъда стар …“, като последното записва в „Тетрадката Сампа“ [23 с.с. 478-479]. В последните дни от живота си той отново мисли за родината Македония…

[23 с. с. 381-383]

Крали Марко (25 октомври 1941 г.)

… / Стани рано, Марко Кралевики, / ……. / Я оседлай коня Шарколия, / пришпори я бялата си коня – / да погледам как ли ще се биеш / боздуганно с танкова колона!

Шест сме века чакали напразно. / Чакали сме – сто синджира роби. / Късай ти, а аз ще ти разказвам: / Рожба писка в майчини утроби

Кой не мина – той не ни ухапа. / (А една ли мина вража орда!) / …

[23 с. 454]

Но какъв е този шествековен гнет, за който пише Вапцаров? Веднага става ясно: България е под османска власт почти пет века, по-точно 482 години (от 1396 г. до 1878 г.). От друга страна географската област Македония (която през 14-и век не е носила това име!) е била османска 541 години, от 1371 г. до 1912 г. Съвършено понятно е, че в стихотворението Вапцаров визира Македония, а не България. Излиза, че за автора тази Македония също се намира под гнет, вече шест века. При това, ако се смята периодът до 1941 г. (годината на първото публикуване на стихотворението – във вестник „Кооперативна защита“, бр. 12 (461), 25 октомври 1941 г., с. 2) шествековният гнет върху Македония, споменат от Вапцаров, става още по-близък до шест века – 570 години!

А всъщност, цялото негово поколение е израснало в свободна България (Вапцаров е тригодишен, когато през 1912/13 г. Пиринска Македония се озовава в границите на Царство България) и затова един истински български патриот не може да използва термина „шествековен [османски] гнет“.

Стихотворението „Крали Марко“ е едно от най-ярките антибългарски и македонистки стихотворения на Никола Вапцаров, писано само девет месеца преди неговата смърт (!).

Това отново разбива (за кой ли път) тезата на Оправдателите, че видите ли, Вапцаров бил залитнал временно по македонизма, под натиска на Партията, но впоследствие, след 1940 г. се бил върнал отново в лоното на българския патриотизъм [14].

В редица други стихотворения на Вапцаров също има македонистки мотиви. Навсякъде обаче те са облечени в различни алегорични форми. Поради тази причина съвременниците са смятали неговите македонистки стихотворения за някаква странна форма на провинциален патриотизъм. Тогава идеите на македонизма са били непознати за широката публика. Затова и редките прояви на македонистки патриотизъм са се смятали за нещо като екзотични идеи. Дори Никола Гешев докладва за появата на нова линия в комунистическото движение (македонизма) чак в края на 30-те години.

Алегоричните форми в поезията на Вапцаров по отношение на Родината, България и Македония не са случайни. Те от една страна се определят от стила на самото му творчество, но от друга отразяват силното желание на поета да пробие в поетическите кръгове на България и затова да прикрива антибългарски изяви.

Защото той пише на литературен български език, единствения език който познава, а да не забравяме, че литературен македонски език още не е създаден, въпреки недодяланите напъни на Венко Марковси, Антон Попов и Коле Неделковски.

Така например в цялото си поетично творчество, той споменава Македония алегорично или описателно не по-малко от 25 пъти, при това съвсем конкретно – един път („Ще бъда стар…“). Съответно България – никога, нито дори алегорично.

Проза, публицистика, бележки

Друго е положението с публицистичните произведения на Вапцаров. Там македонизмът рядко се среща, дори има единични изяви на български патриотизъм. Изключение правят само документите излезли под неговото перо, свързани с дейността на МЛК (виж Част 1), които са били предназначени само за ограничен полуконспиративен кръг от хора, където македонизмът е дефиниран съвсем открито. Затова тези документи (Докладите пред МЛК) не се разглеждат тук.

В т. нар. „Синя тетрадка с надпис Морска учебна част” ([23], с. 198)

• Под № 5 ([23], с. 203) е поместена импресията със заглавие „о-в Марма“:

… Ти ли си, Марма? А защо името ти свива болно всяко българско моряшко сърце? За това ли, че по на север останаха те, за да не се върнат никога вече. За да не чуят никога яростната симфония на Черно море, да не чуят никога неговата песен, която събира акордите на далечните степи и на родния Балкан? ……. Марма, някога в някоя нощ, когато мине български кораб……. много ли скърбят за своето родно море?

• Под № 6 ([23], с. 204) е поместена импресията със заглавие „Черно море“:

… А обичаме те, Черно море……… Прощавай, мое хубаво родно море!

И двете импресии са писани по време на завършването на шестгодишния, 26-и випуск на Морското машинно училище (ММУ) и пътуването на Вапцаров като стажант-механик по Източното средиземноморие през май 1932 г. Първата импресия е посветена на корабокрушението на българския кораб „Варна“ в Мраморно море. Публикувана е за първи път в списание „Морски сговор“, кн. 10, от декември 1933 г.,под заглавие „о-в Мармара“. Тук за пръв (и последен път) изобщо в своето творчество, поетът споменава родния Балкан (един път), родно море (2 пъти), определението българско/български (два пъти), при това в позитивен смисъл, което странно изпъква на фона на цялото му литературно наследство.

Изглежда този феномен се корени във факта, че посочените две произведения са писани в ММУ и са предназначени, както за публикация, така и за споделяне с колеги на Вапцаров от училището. Там той е имал няколко близки приятели, с които е осъждал лирическите си поетични произведения. Но никой от тях тогава изобщо не се е досещал за македонистките му възгледи. (Виж [2], с.с. 27-59).

За отбелязване е, че в последната излязла до момента книга за Вапцаров, „Оловна тишина“ от Ивайла Александрова [26], горните „патриотични“ примери са надлежно приведени, без никаква връзка с контекста (дело 585/1942 г.), докато за македонизма на Вапцаров там съответно няма и дума. Изглежда става дума за някаква форма на плахо „оправдателство“ специално по отношение литературното наследство на Никола Вапцаров…

В т. нар. „Тетрадка с речта, произнесена при завършване на Морското машинно училище във Варна, 1932 г.” ([23], с. 208), под № 1 ([23], с. 209) е поместена речта на Вапцаров, произнесена на прощалния банкет при завършване на ММУ. По желание на съвипускниците Вапцаров решава, вместо да отговори на приветствието на началника на флота с шаблонна протоколна реч, открито и честно да изтъкне и добрите, и лошите страни на режима, при който са живели през шестгодишния курс на обучение бъдещите техници.

Господин капитан, господа офицери и преподаватели,

…………… ……………..Вие ни сочихте единствен стимул – България, но ние знаеме че този стимул, колкото и да е мил, не облекчава суровите закони в борбата за хляба. ………………..

Тук България е спомената за пръв и единствен път в неутрален смисъл, с изключение на Доклада пред МЛК (Виж Част 1), където е спомената два пъти в негативен смисъл.

В „Карираното тефтерче“ [23] (изписано в периода 1936-1942 г.) на лист 46 обратно се намира бележката [к.н.]:

Ако вие, които сте хиляди километри

далече от нашата страна, не сте забравили

и я обичате толкова, живеете с вярата че тя ще бъде

освободена; дано в синовете на нашия народ,

разпръснати по всички меридиани, не е

изгаднал копнежа по родната пръст

вярвайте утре тя ще бъде свободна

щом тези години на робство не можа

да погребе изгнанието през    [край на записа]

На лист 47 се намира друга неадресирана бележка [к.н.]:

Един народ, този народ ще извовюва

свободата си

ви поздрвяваме за

огромната услуга, която днес правите

на македонската кауза и ви уверяваме

че очите на целия народ ви следят

с бодрост и вяра.

Вярвайте също така и

че стоим здраво на поста

си и никога не сме забравили

своя дълг като писатели

И в двата случая (л.л. 47, 48) е ясно, че става въпрос за страната и народа на Македония, за „македонската кауза“, за дълга на „македонските писатели“ (намек за МЛК), за „години на робство“ (писано 1936-1940 г., т.е. излиза, че неговият народ е поробен, а това е народът на Македония). Видно е, че информацията е предназначена за единомшленици и не е публична, затова текстът е пределно ясен и откровен.

Изглежда текстът касае македонистки организации в САЩ, което навява на мисълта, че може би има връзка с добре познатия на Вапцаров съидейник и члена на МЛК Васил Ивановски, по съвместителство също и агент на Коминтерна. Това е човекът, който в годините преди войната създава известния пасквил „Защо ние македонците сме отделна нация“ и с помощта на Георги (Гео) Пирински я разпространява между имигрантски организации в САЩ и Канада… Виж [7]

В Синия бележник „Байер” ([23], с. 481), под № 3 ([23], с. 485) е поместена следната бележка (буквално):

Д-р инж. Пенчо П. Петров

И тази блага вест, като

херовимска песен се

понесе …

(вестта за Добуджа)

По всичко личи, че става въпрос за присъединяване на южна Добруджа (съгласно Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г.). Този акт е посрещнат с огромен патриотичен подем в България. Дори комунистите и комунистическият печат се присъединяват към всенародното ликуване. Поведението им е обяснимо. СССР и Германия от една година официално са съюзници и от Москва идва указание до всички комунистически партии да съдействат за установяване на дружески отношения с германците и техните съюзници. Комунистическата партия снема македонизма от дневния ред и дори насърчава проявите на патриотизъм в условията на всенародно ликуване от присъединяването на Южн Добруджа.

Междувременно върху България е оказван засилващ се германски натиск за присъединяване към Тристранния пакт, което е видно, че ще даде резултат поради важното съдействие от страна на Германия за успешното приключване на спогодбата в Крайова (присъединяването към пакта става доста по-късно, на 1 март 1941 г.). От друга страна, СССР се надява да получи сфера на влияние в България и да повтори операцията с трите балтийски държави (това ще опита чрез т. нар. „Соболева акция“, което ще постави и началото на разрива с Германия). Всичко това обяснява поведението на комунистите и техните симпатизанти, както и тяхното участие във всенародната радост послучай връщането на Южна Добруджа.

Дали горната бележка е чернова за някакво публицистично произведение и кой е д-р инж. Пенчо П. Петров, остава неясно…

В Тетрадката с „Вълната която бучи” ([23], с. 240)

В изложението на пиесата, България е спомената два пъти, само информативно и неутрално. Действието все пак се развива в България и споменаването ѝ не е никак необичайно.

Докато в поетичното си творчество Вапцаров не споменава нито веднъж България, българин, български/о, то в документите от МЛК го прави два пъти, при това само негативно. Там споменава 17 пъти Македония, македонци, македонски, в смисъл на родина, роден. (виж Част 1).

А в цялото си поетично творчество споменава Родината (образ на Македония) не по-малко от 15 пъти.

За сметка на това в откритите си публицистични произведения (голяма част от която е публикувал приживе) той споменава България, макар и неутрално три пъти, а българско/български, роден общо 4 пъти.

Език и литературна съдба

Друга важна опорна точка за оправдателите на Вапцаров е, че той е писал на литературен български език. Щом пише на български, значи е българин (според тази логика излиза, че американските, шотландски и уелски поети, които пишат на английски, са англичани!).

Защо Вапцаров пише на български? Елементарният отговор би бил, защото още не е измислен „македонския“ литературен език. Но има някои нюанси.

За отношението му към езика свидетелстват и спомените на Симеон Русакиев. Виж [4] с. 128

Няма документи, които директно да изясняват отношението на Вапцаров към българския език.

Има обаче сведения, които косвено изясняват проблема.

Светлина хвърля синът на разкаялия се впоследствие известен македонист Кръсте Мисирков – д-р Сергей Мисирков (Мали спомени за Коле Неделковски и Никола Вапцаров: Коле Неделковски. Собрано дело 1981 г., с. 193):

В началото на 1940 г. – пише той – македонският поет Коле Неделковски се е свързал с майка ми – вдовицата на един от основоположниците на македонския литературен език Кръсте Мисирков, от която получи първото издание на книгата „За македонцките работи“, както и някои други материали, свързани с неговия живот и дейност. Като получил от майка ми моя адрес (тогава живеех и работех в Елена), Коле Неделковски ми изпрати писмо, датирано от 18.V. 1940 г., в което между другото пише: „Ние, прокудените, където и да се намираме навън от нашата мила родина, се чустваме чужденци и заради това не останахме глухи на идеята на Вашия незабравим баща и затова прегърнахме неговата дело, за да го изградим с цената на най-милото. И така, далече от родината, ние се обединихме в едно Македонско литературно другарство, от чието име се осмелявам да Ви помоля да ни запознаете с живота и дейността на Вашия покоен баща, за да можем този голям борец по-отблизо да го представим ва македонската общественост.“

След около месец получих от София пакет с книги, на които имаше автографи. Между тях бяха: „Луна“ от Венко Марковски, „Мълскавици“ от Коле Неделковски, „Моторни песни“ от Вапцаров и др. Екземплярът от „Моторни песни“ имаше следното посвещение: „На Сергей Мисирков – с дълбока почит – Никола Йонков“ и датата 12.VI.1940. С перото на автора бяха поправени и някои печатни грешки, а краят на песента „Огняроинтелигентска“, изпуснат от цензурата, беше допълнен от ръката на автора със „за свобода“ …По-късно научих от майка ми, че между младежите, които я посетили с Неделковски, бил и Н. Вапцаров.

Тук изложените факти потвърждават не само това, че Вапцаров е бил активен член на „Македонското литературно другарство“ в София, те доказват и интереса, който той е проявявал към македонския литературен език, както и към един от неговите създатели, изразен от самия него и с посвещението в книгата си, предназначена за сина на Кръсте Мисирков. Виж [1] с.с. 42-44

Отношението си към несъществуващия още „македонски“ литературен език, Вапцаров е изразил в Доклада пред МЛК (виж също Част 1):

За нас се открива невероятно поле за работа. Македонския фолклор е толково богат. Ние трябва да го изучаваме в най-тънките му подробности. За нас, особено за белетристите, е абсолютно необходимо да познаваме нравите, обичаите, носиите, езика, поне в типичното преобладаване на някои изрази,думи и образи… Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза“

(к. н.), Виж [2], с.с. 174-180. 

Т.е. излиза, че предстои голяма и тежка работа по създаване, нормативно утвърждаване и налагане на нов „македонски“ език.

Същевременно българският литературен език е бил вече инструмент, който е разработван и усъвършенстван близо сто години дотогава. На него са написани огромен брой текстове и художествени произведение. А Вапцаров познава езика в съвършенство и си служи виртуозно с него. Той явно не смята да посвети живота си на къртовското занятие за създаване на нов език (за разлика от Венко Марковски).

Вапцаров, макар и скромен като човек, има високо самочуствие като поет. Защото притежава безспорен поетичен талант, като особено изпъква на фона на своите колеги, саморасли и бездарни поети от кръжока (с изключение донякъде на Венко Марковски).

Но никъде няма сведение, че той се е възпротивявал на опитите на някои членове на кръжока (Коле Неделковски, Антон Попов, Венко Марковски) да пишат поезия предимно на родните си диалекти от Македония, наричани грандомански в кръжока „македонски език“. Напротив, той ги насърчава, въпреки че добре съзнава ниската художествена стойност на тяхната поезия, макар и издържана според критериите на марксистката идеология. Явно му е трябвало голямо усилие на волята, за да дава положителни рецензии на бездарната маса от неговите колеги (Попов, Неделковски, Сматракалев/Жаров и други), при това за съчинения, имащи малко общо с художествеността. (виж Част 1, Другият доклад).

По този повод има едно конкретно и логично мнение от македониста Гане Тодоровски:

Живеейки и работейки в България (Вапцаров е роден в Пиринския дял на Македония, който след стръвното разделяне на живото тяло на нашата родина между трите най-близки съседки, се падна на тази страна), нашият поет в условията на още нерегулирания проблем за македонския литературен език пише на български. Това е съвсем обяснимо: на български език той се школува, в българска среда се движи и се формира като поет, там се осмисля като като прогресивен боец комунист за правата на работниците, експлоатираните в несправедливите общствени формации. Няма нищо чудно в това, че на български литературен език създава поетически опус и издава първа и единствена поетическа сбирка. Литературните езици са преди всичко конвенции и им трябват стотици години [к.н.], за да се извисят над живите диалекти, които в близките езици се смесват едни с други. Родният бански диалект на Вапцаров по много снои черти (вокална система , лексика) е по близък до днешния македонски литературен език, докато по други отделни характеристики (акцент, неологизми, особено от абстрактната терминология) е по-близък на българския литературен език. Факт е, че този диалект вече от 1912 г. се намира под непосредственото и силно влияние на българската култура, а от времето на Екзархията до присъединяването към българската държава през 1912 г. е култивиран от повече генерации. Това обстоятелство може да обясни много…

Виж [1] с.с. 39-40

Тук трябва да се допълни, че в училище младият Никола (роден 1909 г.) е изучавал само и единствено българския литературен език (той се изучава в новоосвободения Пирински край още от 1914 г.!), чак до завършване на Разложката гимназия през 1926 г.

С други думи, по онова време в България, за един талантлив поет не е било възможно да пише на друг език освен литературен български, дори и да има друго национално съзнание.

Вапцаров просто не е имал друг избор. В противен случай, ако реши да използва някой диалект от Македония, като Коле Неделковски или Венко Марковски, това би значило да погуби таланта си. „Македонският“ език става реалност години по-късно, след усилния труд на редица македонисти и на първо място Венко Марковски и Блаже Конески. По времето на Вапцаров, това не е било възможност, поради най-важното условие – липсата на македонска държавност.

Трябва също да се отбележи, че като писател и поет, Вапцаров се оказва до голяма степен изолиран от духовните елити, изповядващи културните идеали на тогавашното българско общество, например кръга „Златорогъ“ и от важни културни институции, като Народния театър, където напразно е предлагал пиесата си „Вълната, която бучи“. Виж [2] с.162)

Това вероятно допълнително засилва амбицията му да стане известен като голям македонски поет, който обаче пише на литературен български език. Което от друга страна няма да прекъсне възможностите му за признание от българските литературни елити, на които поетът се възхищава. В това няма нищо необичайно. Шотландски, ирландски и уелски поети пишат на английски (също и американски, въпреки, че има някои различия в езика), което не ги кара да се чустват англичани.

Всъщност в литературните кръгове, където бегло са запознати с Вапцаровото творчество, смятат, че той просто застъпва някакъв странен местен патриотизъм. Зараждащата се идея за македонска народност/нация, повлияна от марксизма, не е позната на обществото, а само на тесен кръг комунистически активисти. Дори полицията се запознава с нея, чак някъде към 1939-40 г.

Сред известните тогава писатели по възраст са му близки Георги Караславов, Христо Радевски, Орлин Василев, Ангел Тодоров, Младен Исаев. Това са леви (и не само леви) писатели, но и те го гледат отвисоко.

За това си спомня Любомир Везьов: „Повече Караславов говореше, отколкото той. Никола слушаше, а Караславов говореше“.

По въпроса Стоян Сотиров твърди: „Стесняваше се от Радевски, когото почиташе и уважаваше, и от когото се учеше“ (Радевски се е препитавал само от литературен труд (!) и близо две години е бил наемател на Вапцаров).

Вапцаров изключително много уважава писателите от кръга „Златорогъ“. Идеологически не ги признава, но естетически им се възхищава.

За отношението му към писателския елит около списание „Златорогъ“ пише в спомените си един от най-близките му приятели, Михаил Сматракалев. Става въпрос за едно литературно четене в салона на БАН, организирано от писатели, пишещи в списанието: „Той застанал до самата сцена от дясната страна, откъм вратите, дето се влиза. Изправил се той и с най-голямо внимание слуша“.

Най-после Вапцаров, който бил, пак според Сматракалев „стеснителен, но вътрешно много амбициозен“, се решава да издаде първата си и единствена стихосбирка „Моторни песни“.

Обаче не го забелязват не само чуждите, но и своите. Мълчанието е почти пълно. Освен приятелските похвали, почти задължителни в такива случаи, не е чул и думица от кумирите си. Според Костадин Сирлещов: „Ние тогава не можехме да разберем поезията му. Но от голяма симпатия към него му казвахме: Добре е!“.

За атмосферата тогава Сматракалев пише: „Но нашата мъка беше причинена от нашата среда, от нашите хора“.

В един общ преглед във вестник „Дъга“ – „Нови имена в литературата ни“, Караславов споменава Вапцаров с добри думи. Някой си Кирил Филипов пише за стихосбирката в „Технически глас“. Александър Муратов, сам млад и неизвестен, пише отзив за „Моторни песни“ в още по-неизвестното „Врачанско слово“.

Всичко три отзива, като единият не е само за него.

Сматракалев си спомня: „Радевски и Караславов бяха известни вече писатели. И затова ние бяхме там много скромни – само мълчахме и слушахме. Какво отношение са имали към Вапцаров: нямаха никакво особено отношение. Той беше неизвестен поет“.

Когато по време на „Соболевата акция“ Вапцаров е арестуван, интерниран в Годеч и после съден, приятелите му убеждават Светослав Минков – известен и утвърден вече писател, който пише в „Златорогъ“, да се яви в съда и да свидетелства, че Никола е благонадежден гражданин и автор на патриотични стихотворения.

По-късно Вапцаров се среща с уважавания писател и му благодари. Срещата става, но разговорът не се получава, макар и на чаша вино. Дори фактът, че друг го запознава с Минков (Богомил Райнов), говори че Вапцаров не е бил известен, че не е имал самочуствие на професионален писател и е странично лице в тогавашните литературните среди. Срещата свършва бързо, както пише Райнов: „Минков погледна часовника си и оповести, че трябва да става. Имал среща с Фурнаджиев и Каралийчев в „Кристал“. Виж в [4], с.с. 126-137

Философът Тодор Павлов (известен в левите среди като „бачо Тодор“) е обещал да напише нещо, но се спотайва. Всъщност той си има друг любимец, бъдещият ренегат и македонски поет Венко Марковски. Симпатията мужду тях е взаимна. Тодор Павлов обявява Марковски за велик македонски поет и литературен гений (виж [32] – с.с. 3, 4, 5, 15). Последният, от своя страна го величае като велик теоретик на марксизма, съизмерим с марксовите прозведения ([28] – с. 114) и заедно с това, всебалкански учител (!) и мощен борец за свобода (пак там, с.с. 117, 118)…

Всъщност за отношението на „своите“ към поезията на Вапцаров е много характерно именно мнението на Тодор Павлов – всепризнат освен като главен партиен идеолог, също и за най-авторитетен пролетарски литературен критик. За разлика от възторженото отношение към любимеца си Венко Марковски, към Вапцаров той е повече от въздържан. Споменава го мимоходом (като „Н. Йонковъ“), покрай много други „пролетарски поети“ от това време. Интересно е, че това отбелязване става през 1943 г., т.е. след разстрела на поета:

… И тъкмо тия задачи бяха решени от плеадата нови пролетарски поети начело с Христо Смирненски, който още с най-ранните си работи се прояви не само като пропагандист на социализма, но и вече като певец-войник на социализма, като поет на революционното действие, на бунта, на Йохана, на Либкнехта, на Спартака, на Везувий, на Въглекопачите и на … Гавроша, Цветарката и „Жълтата гостенка“. Крум Кюлявкон, Хр. Ясенов (след самоопожаряването на индивидуалистично-символистичния му рицарски замък), Н. Хрелков и впоследствие Г. Милев, Крум Пенев, А. Тодоров, Пантелей Матеев, Младен Исаев, Хр. Радевски, Лозан Стрелков, Н. Йонков (к.н.), Н. Стайков, Бог. Райнов и др. създадоха, общо взето, пролетарско-партийна поезия……… И ето, отдавна вече са назрели обективните условия, субективните фактор…….. да се завърши до край делото на Смирненски и да се създаде, най-сетне, и у нас поезия, която, като е стопроцентово високо-художествена, за бъде същевременно и стопроцентово партийно-болшевишка, да бъде партийно-ленинска, сталинска, димитровска. И това именно е вече извършено с поезията на младия високо даровит и необикновено плодовит поет Спартак – Венко Марковски…….поезията на Спартак означава нов етап в развитието на нашата пролетарско-революционно-партийна поезия…

Виж пак там, в [32] – с.с. 13, 15; в предговора към македонистката стихосбирка на В. Марковски „Орлицата“

Освен всичко друго (възвеличаване гения на Венко Марковски, известен още като „Спартак“), това авторитетно мнение на главния партиен литературен идеолог показва и какво е било отношението към вапцаровата поезия още преди решението на ПБ да бъде провъзгласен за велик пролетарски поет. Общо взето, почти никакво!

Във връзка с горното, много скептично можем да се отнесем към тезата на Йордан Каменов, един от по-умерените оправдатели на поета, който твърди, че напротив, Вапцаров е бил известен сред представители на кръга „Златорогъ“, а от друга страна се бил радвал на „народната любов още от 1940 г.“. (!)

Каменов твърди постфактум, че известният литературен критик Владимир Василев и основател на списание „Златорогъ“ бил оценил високо произведенията на Вапцаров и дори го бил поканил да пише в „Златорог“. Като едно от основанията Каменов се позовава на хвалебствена статия за Вапцаров от Василев – „Певец от Пирин“ публикувана през зловещата 1947 г.. Разбира се, Каменов пропуска да отбележи, че след 9 септември 1944 г. Василев е арестуван и изключен от Съюза на писателите. Също толкова необосновано Каменов издига фантастичното твърдение, че: „Веднага след 1944 г. Вапцаровата популярност нараства лавинообразно.Това става възможно и защото корените на народната любов произлизат още от 1940 г. (к.н.) от издаването на „Моторни песни“. Постепенно, предавани от ръка на ръка, слушани на четения, преписвани даже, неговите текстове заживяват със своите читатели“. Виж [31] – с. 19

Явно Йордан Каменов не знае или пак скромно премълчава, че Никола Вапцаров е провъзгласен за Велик поет с Решение на ПБ на ЦК на БКП с Протокол № 60 от 17 април 1952 г. А също така напълно премълчава фактите за македонизма на Вапцаров.

* * *

Приведените примери от поетичното творчество на Никола Вапцаров нагледно и абсолютно доказват, че той е убеден македонист. До последния си час смята за своя родина Македония, а за свой народ – македонския. За тяхната „свобода“ и бъдещия им комунистически строй, той е готов да даде и живота си.

Вапцаров изобщо не е повлиян от Решението на Коминтерна от 1934 г., както твърдят някои от оправдателите. Напротив, това Решение само утвърждава неговите позиции сред левите, прокомунистически среди, дотогава незапознати с македонизма.

Иначе той е убеден „македонски патриот“, документирано още от 1926 г. (!), както става ясно по-горе, от ранните му македонистки стихове. Основна причина е ранното му индоктриниране в идеита на марксизма и комунизма от съветския агент д-р Майер. Така младият Никола става идеен привърженик и на лявото крило на ВМРО („федералисти“ и „обединисти“), създадено от Коминтерна не без съдействието и на същия д-р Майер и съответно ожесточен противник на ВМРО („михайловистите“).

Да не забравяме, че резолюцията на Коминтерна от 1934 г. излиза по предложение именно на лявото крило, а не по някаква инициатива излизаща от Комунистическия интернационал.

С други думи, генезисът на македонизма се корени на българска почва, вследствие дейността на българските комунисти в средите на ВМРО (об) и също под влияние на идеята за македонизма, като противобългарска и просръбска идеология, лансирана пърноначално от Стоян Новакович през 1885-1892 г. и развита до известна степен, под формата на македонски сепаратизъм, от т. нар. „лозари“ (кръга около списание „Лоза“ 1892-94 г.) и най-вече от противоречивата личност на Кръстьо/Кръсте Мисирков. Той е най-известен с книгата си „За македонцките работи“ (София, 1903 г.), издадена с финансовата помощ на Русия и личното съдействие на Новакович.

Мисирков е деятел много уважаван от Вапцаров и членовете на МЛК (виж по-долу), заради споменатата книга, въпреки че към края на живота си се отказва от македонизма и преминава на български патриотични позиции. (виж Част 1).

Така Вапцаров става убеден македонист, видно от първите му македонистки стихотворетия (1926 г.), та до последното („Хроника“, 1942 г., писано в затвора). Той винаги е бил искрен македонски патриот, от младите си години, та до самата си смърт.

За него Македония винаги е била „Родината“.

Безспорно е, че поезията на Никола Вапцаров обогатява българогласната литература (да се използва термина „българска национална литература“ би било кощунство спрямо паметта на падналите за Македония българи), т.е. езика. Така или иначе той е поет от значителна величина.

Дали обаче Никола Вапцаров е талантлив поет, или Велик поет, какъвто го произвежда ПБ на ЦК на БКП на 17 юни 1952 г., ние не можем да решим, а и това в никакъв случай не е цел на настоящата статия.

Както би казал Летописеца, гласецът ни е слаб, защото сме съвременници (почти), както отбелязахме в началото…

Само Историята може да реши (след поколения, когато утихнат политическите страсти), какъв ранг ще заеме този човек сред поетичната общност на България.

Възниква и справедливият въпрос за националността на поета, оспорвана между София и Скопие, на база от една страна на езика, на който е писал, а от друга – на етническото му самоопределение. Е ли той поет-родоотстъпник, или пък велик македонски поет? Затова някои (промакедонисти) го наричат „двудомен поет“. Виж [6], с. 21

Така или иначе историята не дава оценка на таланта (художествен или научен), съобразно моралното поведение на твореца.

Уви, талантът общо взето е независима от морала категория. Например един от най-великите поети на Франция, Франсоа Вийон, е бил престъпник и грабител. Накрая е осъден и обесен (15-и век). Чак 100 години след това историята отдава дължимото на таланта му.

След като се анализират всички факти за отношението на Вапцаров и неговите близки съмишленици и приятели към българското етническо име, към българския вационален идеал, без съмнение трябва да приемем преценката на Марин Георгиев (Форум, предаване на БНТ, 8 ноември 1992 г.): „Вапцаров е бил македонски националист“, с допълнението: „каквито бяха и неговите приятели“ [1].

Дори самото наличие на Доклада пред МЛК (виж Част 1) стига, за да бъде доказано родоотстъпничеството на поета. Да не говорим, че в предстмъртните си часове той възстановява и преписва антибългарското си стихотворение „Хроника“.

Към тези определения нищо повече не можем да добавим.

Следва Част 3 (последна).

Основна литература

[1] Тодор Балкански. Никола Вапцаров, България и българите. Към просопографията на поета. ИК Знак ‘94q 1996, В. Търново.

[2] Цвета Трифонова. Никола Вапцаров. Текстът и сянката. Фабер, 2004, В. Търново.

[3] Цвета Трифонова. Водевилът с Вапцаровите архиви. https://liternet.bg/publish/ctrifonova/vodevilyt.htm

[4] Марин Георгиев. Третият разстрел. Роман-разследване. Литературен форум ООД и ВИК Св. Георги Победоносец, 1993, София.

[5] Тони Николов. Вапцаров и македонизма https://kultura.bg/web/%D0%B2%D0%B0%D0%BF%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D1%82/

[6] Стойко Стойков. И полуистината в помощ на лъжата – делото Вапцаров. (PDF)

https://www.academia.edu/8641818/%D0%98_%D0%9F%D0%9E%D0%9B%D0%A3%D0%98%D0%A1%D0%A2%D0%98%D0%9D%D0%90%D0%A2%D0%90_%D0%92_%D0%9F%D0%9E%D0%9C%D0%9E%D0%A9_%D0%9D%D0%90_%D0%9B%D0%AA%D0%96%D0%90%D0%A2%D0%90_%D0%94%D0%95%D0%9B%D0%9E%D0%A2%D0%9E_%D0%92%D0%90%D0%9F%D0%A6%D0%90%D0%A0%D0%9E%D0%92_ 

[7] Владо Перев за МЛК и Никола Вапцаров https://samokovinfo.com/%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B2%D0%B0%D0%BF%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BF%D0%BD%D0%B0%D1%82-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83-%D0%B4%D0%B2/

[8] Държавна агенция „Архиви“ Архив: ЦДА – 12, ЧП № 55Б / / Вапцаров, Никола Йонков http://isda.archives.government.bg:84/FundSearch.aspx

[9] Дело 585/1942. Протокол от разпита на Вапцаров – печатен текст http://policefiles.archives.bg/dosieta/2013-01-21-13-41-03

[10] Стоян Бояджиев в интервю от Милен Белчев, за Михаил Сматракалев (Ангел Жаров) https://www.decommunization.org/Testimonies/Spomeni.htm

[11] Никола Вапцаров. Събрани съчинения https://vapcarov.litclub.bg/

[12] Никола Вапцаров. Дело 585/ 1942 Никола Йонков Вапцаров. Фондация „Вапцарова вяра.  2012. София

[13] Петър Галчин. Македонски литературен кръжок (1938-1941 г.). Първа част. http://www.promacedonia.org/mpr/mp_glachin.html

[14] Петър Галчин. Македонски литературен кръжок (1938-1941 г.). Втора част. http://macedonia.kroraina.com/pg/pg_2.html

[15] Борис Данков. Литературният код на македонизма 10.              https://sbp.bg/%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B0-10/

[16] Н. Вапцаров – кореспонденция: между трети лица. Колекция Институт за литература при БАН https://lit.libsofia.bg/bg/details.php?id=BG08L0000177

[17] В-к Отечествен фронт, брой 4751, год. XVI, 8 декември 1959. НБКМ

[18] Литературенъ критикъ, седмичен литературен вестник, бр. бр. 1 – 19. НБКМ

[19] Как е създаден македонският език http://www.bgnow.eu/news.php?newsid=26265&fb_comment_id=732969643444940_732978833444021

[20] Държавна агенция „Архиви“ Архив: ЦДА – ф. 2124^к а е 105 611 / Материали по дело 585/1942, том I и II.

[21] Стойко Стойков. Родината в поезията на Никола Вапцаров. https://www.academia.edu/8641783/%D0%A0%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%B2_%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%92%D0%B0%D0%BF%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2

[22] Никола Вапцаров. Съчинения (под редакцията на Лилия Кацкова и Бойка Вапцарова). Български писател. 1971. София.

[23] Никола Вапцаров. Ръкописно наследство (съставител Б. Вапцарова). Изд. БАН. 1982. София

[24] Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ по данни на вѫтрешната македонска революционна организация. 1924. Фототипно издание: Дике. София.1990.

[25] Костадин Палешутски. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918 – 1941. Изд. БАН. 1983. София.

[26] Ивайла Александрова. Оловна тишина. Историята на един разстрел. Документален роман. Жанет 45. София. 2022.

[27] Димитър Г. Гоцев. Младежките национално-освободителни организации на македонските българи 1919-1941. Изд. БАН. 1988. София.

[28] Венко Марковски. Робии. Македонски епос. 1944. Слободна Македониа

[29] Венко Марковски. Низ пожарите на Елада. 1944. Скопjе.

[30] Венко Марковски. Песни од спевот „Партизани“, „Робии“. 1944.Издание на отделот за информ. При Бит. Обл. Н.О. Одбор. Също: Венко Марковски. Партизани: спев во три дела. Скопие. НОВ и ПО. 1944

[31] Йордан Каменов. Властта, историята и Вапцаров. „Пространство и форма“.София. 2004.

[32] Венко Марковски. Орлицата. Нариздат. 1944. София