Как неомарксистите пренаписват историята

Всеки исторически факт беше премахнат или фалшифициран,
всяка книга пренаписана, всяка картина пренарисувана,
всяка статуя и сграда преименувани, всяка дата беше
променена.
И процесът продължава ден след ден и минута след минута.
Историята спря.
Джордж Оруел, „1984“

На 7 февруари 2023 г. в клуб „Перото“, пред българската публика беше представена новата книга на проф. Марк Крамер, преподавател в университета Харвард. Авторът не е случайна фигура, той заема високи академични и административни длъжности в университетската система. Директор на изследванията за Студената война, старши сътрудник към Центъра за руски и евроазиатски изследвания „Дейвис“ и директор на програмата „Андрей Сахаров“ за правата на човека.

Освен това той има топла връзка с България, където изнася ежегодна лекция за американската външна политика в Историческия факултет на Софийския университет и е близък със състава.

Модератор на събитието беше журналистът Бойко Василев, а книгата представи проф. Йордан Баев.

На пръв поглед това е впечатляващ труд. 670 страници, 1155 цитати (а не отделни източници). Може би само знаменитият специалист по комунистически Китай, Майкъл Пилсбъри, с книгата си „100-годишният маратон“ има повече (681 отделни източници).

Обаче след подробно запознаване с книгата става ясно, че това е своего рода дворцова история за ръководители на някакви кланове, наречени „комунистически партии“, предвождани от съветската, които водят борба за надмощие в Европа с други групировки, наречени „демокрации“. За идеологическите основи на комунизма, които са определящи в тази борба, не става и дума. Все едно да разглеждаме завоеванията на теократичния Арабски халифат и да не споменем за основите на исляма.

Изложени са толкова много факти, интриги и обстоятелства, че както се казва, „от дърветата не се вижда гората“. Още повече, че авторът често не прави връзки между събитията и причините за тях, свързани с конкретните изяви на една или друга личност (метод, който вече се налага в западната историография). Читателят остава с впечатлението, че едва ли не описваните събития са функция само от решението на отделни личности и групи и зад действията им не стоят дълбоки идеологически, политически и икономически съображения.

Така например името „Сталин“ се среща десетки пъти в книгата, но пък терминът „марксизъм“ само няколко, и то в цитати. Комунизмът се представя без подробности, неутрално, като несъществена особеност в политиката на СССР – излиза, че това е една велика сила, която съществено не се различава от другите такива: САЩ, Веикобритания, Франция. Единствено изключение се прави за Германия, чиято идеология (пак без да се влиза в същината на НационалСоциализма) се описва в негативен план. Този метод също се наложи сред западните историци (предимно левите), при изследване на периода 1917-1991 г.

Иначе книгата гъмжи от подробности, някои много интересни, свързани с последните разсекретени материали, но почти липсва някакъв по-задълбочен анализ на причинните връзки в събитията, на уникалността на съветския комунизъм, за това, че в основата на описваните събития лежат икономически и идеологически причини.

Погледнато обективно, този обемист труд най-малкото е полезен като предметен справочник за голяма част от случващото се в описвания период, който все пак трябва да се използва внимателно… Защото авторът има цяла редица от необясними пропуски в изложението, което би трябвало да обхваща периода 1941-1991 г. В „гората“ от факти има огромни поляни и дори пустини:

Взаимоотношенията СССР – Източна Европа преди ВСВ

На този период са посветени 6 страници от 670 (с. с. 14-19!!), а пък за такива изключително важни събития като окупацията на Литва, Латвия и Естония от СССР, заедно с войната на СССР против Финландия е посветена половин (!?) страница (с. с. 19-20), а съответно за историята на пакта между Германия и СССР – 6 реда (с. с. 18-19).

Веднага се забелязва, че авторът не се интересува твърде от крещящите нарушения от СССР на международното право. За германската агресия е отделено малко повече място – близо 2 страници (с.с. 18-19). Налага се убеждението, че недоимъкът в изложението относно този период има за цел да се игнорират факти, уличаващи СССР в агресия и съучастие в разпалването на ВСВ.

Между другото, в началото на книгата авторът споменава и атентата в църквата „Света Неделя“, като погрешно твърди (вероятно заблуден от българските си колеги), че жертвите са 100 (с. 16). Всъщност са над 300 (загиват повече генерали, отколкото във всички войни дотогава, а точният брой на жертвите и досега не е установен) и по брой на загиналите атентатът държи световен рекорд чак до септември 2001 г., когато падат кулите близнаци в Ню Йорк.

Установяване на съветски режими в Източна Европа

За отбелязване е, че тук (с.с. 23-56) нищо съществено не е казано за зверствата на „освободителите“ и местните комунисти, освен че съветските изстъпления в Полша били по-малко от нацистките (с. 38), а пък според Ян Грос (с. 38), цитиран от автора, нацистките зверства никога изобщо нямало да бъдат надминати. Явно авторът още не е разбрал, че за жертвите на комунизма се твърди, че са някъде между 100 000 000 и 140 000 000, за периода 1917-1991 г. (т.е. за 74 години!). За съпротивата срещу комунизма през този период в Западна Украйна, Западен Беларус, Литва, Латвия и Естония е отделена 1 страница (с. с. 44-45), а за българската съпротива – нищо, явно българските колеги на автора не са го информирали…

Берлинската/Кубинската ракетна криза (1961-1962 г.)

Практически нищо не се споменава за кризата и превръщането ѝ от „берлинска“ в „кубинска“ (!?), освен 10-11 (!) реда инцидентно на с. 164, където авторът невярно твърди, че през 1962 г. СССР имал възможност да нанесе по територията на САЩ удар с МБР (междуконтинентални балистични ракети) и бомбардировъчна стратегическа авиация.

През 1962 г. СССР е разполагал с 3-4 МБР „Р-7“ (идентична с РН „Возход“), с време за подготовка 48 часа (!), а пък стратегическите му бомбардировачи просто не са имали възможност да долетят до САЩ и да се върнат обратно. Това е и причината Хрушчов да приеме риска да изпрати ракети със среден радиус на действие в Куба, близо до САЩ (те обаче имат време за подготовка най-малко 12 часа).

В това време САЩ са разполагали с около 200 шахтово базирани МБР „Титан“, с време за подготовка около 10 минути. И същевременно около стотина шахтово базирани МБР „Минитмен 1“ с твърдогоривни двигатели и време за подготовка от порядъка на секунди. Стратегическата авиация на САЩ наброява няколкостотин самолети, разполагащи с резервни летища в Европа и Близкия изток. Освен това САЩ притежават пет стратегически атомни подводници тип „Джордж Вашингтон“, въоръжени с по 16 стратегически МБР „Поларис А1“ с твърдогоривни двигатели и време за подготовка от порядъка на секунди.

Изглежда авторът избягва тази тема, защото би трябвало да изясни рисковата политика на СССР, водена от Хрушчов (със съгласието на Политбюро), която за малко не довежда до ядрена война, в условията на пълно превъзходство на САЩ. Американският удар от ядрената Триада можел да бъде неотразим, преди изобщо съветските ядрени сили да се задействат, а съветските ракети в Куба са щели да бъдат унищожени от авиацията за по-малко от час.

Вероятно поради тази причина името на Хрушчов рядко се споменава в книгата (!?).

Времето на „застоя“ и крахът на СССР

Тук (с. с. 158-343) читателят остава с впечатление, че действащото лице е само Горбачов, като същевременно Политбюро е някакъв неясен фактор, въпреки че авторът споменава за „стенограми“, без да ги цитира (това са голяма част от стенограмите за заседанията на Политбюро, които още Буковски извади на бял свят през 1991 г.). Той само коментира някои факти, които излизат наяве в тези стенограми. Например „открива Америка“ с твърдението, че Горбачов е бил твърдолинеен комунист, което е съвсем ясно на съвременниците. Същевременно авторът нищо не обяснява относно първопричината за описваните събития, за същността на марксистката концепция, за социалната революция с хегемон работническата класа и за бъдещото утопично комунистическо общество.

Няма как, та нали неомарксизмът предлага същото. С тази разлика, че Революцията ще бъде Културна, а хегемон ще бъдат „потиснатите малцинства“ от всякакъв вид и род. Крайната цел, обаче ще бъде идентична – разрушаване на буржоазното общество и изграждане върху руините на Прекрасния Нов свят…

Повече внимание в раздела се отделя на инвазията на СССР и сателитите му в Чехословакия, но без да се изясняват подробно идеологическите разногласия, довели до конфликта, както и причините за заглъхването му.

Много внимание е отделено също и на Полша (с.с. 248-362). Това е и частта, която е най-подробно развита и може да има висока справочна стойност. Разбира се, пристрастията на автора тук проличават с пълна сила. Почти не се споменават икономическите причини (!) за кризата в Полша (където е разликата с Чехословакия), има само намек на с. 248, с точно 4 думи (!)…

Подробно се изследват фактите за развитието на кризата до установяване на военното положение. За първи път дори се обсъждат подробно (на половин страница) стенограми от заседанието на Политбюро. Трябва да се отбележи една важна подробност, отбелязана мимоходом от автора (с. 287) – американските служби не съобщават на „Солидарност“, че всеки момент армията ще обяви военно положение, въпреки че са знаели това (и досега случаят остава загадка).

Най-забележителното в този раздел е, че авторът се бои като дявол от тамян изобщо да спомене името на 40-ия президент на САЩ Роналд Рейгън (1981-1989 г.)!! Успява, като много рядко споменава изобщо факти, свързани със САЩ и никога с президента.

По време на представянето на книгата в клуб „Перото“, водещият Бойко Василев зададе въпрос на проф. Крамер, свързан с американския принос за краха на СССР. Професорът отговори с общи приказки, отново без да спомене президента Роналд Рейгън. После се оказа, че в сценария не се предвиждат въпроси от присъстващите към автора на книгата…

Крахът на съветския блок

Тук (с.к.304 – 542) идеологията на комунизма почти не се засяга, повествованието тече като своего рода дипломатическа история. Това не е случайно. Проф. Крамер с непостижима виртуозност успява да прескочи периода на най-голям натиск срещу СССР от страна на администрацията на Роналд Рейгън (толкова мразен от левичарите тогава, колкото и Тръмп сега), всъщност решаващ фактор за събарянето на СССР.

И в този раздел авторът съумява да не спомене нито веднъж името на президента (!?). Дори успява да обърне внимание на Договора за ЯССО (Ядрени средства със среден обсег) – два реда на с. 323, без да каже нищо за Рейгън. Все едно да се говори за ВСВ и да не се спомене Сталин, Хитлер или Чърчил. Същевременно името на Горбачов се среща навсякъде и читателят остава с убеждението, че единствено той е движещата сила на реформите, както и главният виновник за разпада на СССР: нещо, което е внушено и на по-младото поколение у нас от т.нар. „червена професура“. Съвременниците на тези събития много добре помнят как името на Рейгън кънтеше денонощно по медиите, заклеймяван във всички земни грехове, както от соцлагера, така и от американските леви „либерали“ (кампания, много подобна на тази срещу Тръмп сега). Тогава се издадоха стотици книги в СССР (а също и в България) срещу политиката на Рейгън и „рейгъномиката“. Ужасът беше огромен. Социалистическият Лагер се тресеше из основи. Проф Крамер успява обаче да игнорира фактите и едно от главните действащи лица във финалния акт на Студената война (!). Акт, който ще определи бъдещето на човечеството…

Авторът почти нищо не споменава за икономическата криза в СССР и в Лагера, главната вътрешна причина за катастрофата, която беше причинена от едновременното въздействие на стагнацията в съветското стопанство и външния икономически и политически натиск, оказван от администрацията на Рейгън. Нищо не се споменава и за параноята ВРЯН (Внезапно ракетно-ядрено нападение), която обзема Политбюро и ускорява края на СССР.

Според автора причините за краха на СССР се коренят в появата (от нищото!) в Източна Европа на някакви (добри?) сили, които „дифузно“ се разпространили в СССР и успели да „трансформират“ комунизма в демокрация (?!). Никакви икономически причини не се изтъкват.(с.с. 633 – 635).

Според нас може да се твърди, че интелектуалният недоимък на западните съветолози е твърде сходен със средновековната схоластика. Те не успяха изобщо да предвидят краха на социалистическата система, защото така и не разбраха същността на комунизма, а голяма част от тях – ляво ориентираните – бягаха надалеч от всеки намек за близост между съветския комунизъм и западното левичарство.

А жестоката истина, базирана на фактите е съвсем друга – марксистко-ленинската теория беше взривена от икономическата криза. Икономиката („Базата“ по Маркс) реши съдбата на комунистическия блок не само в Европа, но и по света… Схемата на западните съветолози, включително на проф. Крамер, за някакви политически дифузии на влияние, не работи дори в примера за Чехословакия – там нямаше тогава дълбоки икономически причини (както в Полша) и затова опозицията (за „социализъм с човешко лице“) затихна.

Против схемата говори и едно елементарно съображение. Ако си представим, че жизненото ниво в западните страни рязко спадне, дали неомарксизмът ще продължи бурното си развитие? Дали хората ще имат желание да излизат по улиците и да маршируват за зелено бъдеще и еднополови бракове, когато не са сигурни в утрешния ден? Няма, разбира се. Тогава „Базата“ (икономическите отношения) ще срине „Надстройката“ (идеология, култура, политика) по същия начин, както се срина СССР. Неомарксизмът е болест на богатите общества, тънещи в доволство и лишени от важни проблеми. Общества, в които има големи човешки маси, необвързани с икономиката, например такива на социални помощи или обикновени безделници.

Що се отнася до предмета на обсъжданата книга, тук като червена нишка преминава стремежът да се оневини в максимална степен СССР за престъпленията, агресията и разпалването на ВСВ. Замисълът е прост. Да се прикрият, потулят и омаловажат фактите, които уличават СССР, а следователно и комунизма, за да се замаскира връзката между двете леви сестрински идеологии – комунизма (марксизъм-ленинизъм) и неомарксима (представляващ ревизия на марксизма). Също така да се прикрият фактите за забележителни личности-антикомунисти, като Роналд Рейгън, за да не може примерът им да вдъхновява младите поколения…

Всичко изложено дотук не е случайно. Проф. Крамер, мастит историк, е ярък представител на неомарксисткия уклон в историческата наука на Запад и най-вече в САЩ, там където процъфтя неомарксизмът. Книгата е издържана в политкоректен дух, с оглед административната позиция на автора в Харвард. А пък от години Харвард и останалата част от Бръшляновата лига са доминирани от неомарксистите, което обяснява всичко. Тук свободата на словото е в агония.

Целта на историците-неомарксисти е да се пренапише историята така, че да съответства на теоретичните основи на тази свръхопасна тоталитарна идеология от съвсем нов тип, а от друга страна да спомага за индоктриниране в младите поколения (деца, ученици, студенти) такива разбирания за историческия процес, които съответстват на идеологическите течения в платформата на неомарксизма (джендъризъм/ЛГБТ-изъм, затоплизъм/екологизъм, мултикултурализъм, веганизъм, наркоманизъм, КРТ-изъм и т.н.).

Още Херберт Маркузе беше казал, че историята представя развитието на потисничеството… и затова е вредна със своята фактичност (Херберт Маркузе. Репресивна толерантност. 1965).

С други думи, това е битката за пренаписване на Историята (виж: Джордж Оруел. 1984).

Накрая трябва да се отбележи, че издаването на тази книга е първият крупен опит у нас (доколкото ни е известно) да се промотира пренаписването на европейската история през втората половина на 20-и век. Изглежда не е случаен и фактът, че издаването на книгата е следствие от колаборацията на проф. Крамер с Историческия факултет на СУ, където това може да дава знак за начало на идеологическа трансформация към неомарксизъм. И евентуално да очакваме навлизане на „мултилатералния поглед“ към историческите факти, метод широко разпространен сред колегите им в РСМ. Кой знае…

„Добре дошъл“ на неомарксизма в българската историческа наука!

Пренаписване на научната история и подбуждане на война между половете

На 10 февруари 2023 г. по БНТ 1 в предаването „100 % будни“ беше излъчен материалът „Жените променили науката на XX век“.

Обсъждаше се проблемът за процента на жените нобелистки. По наша оценка предаването съдържаше поне наполовина неистини.

Жените нобелистки към момента ОБЩО (науки, литература и мир) не са 20% (според госта в предаването), а 6.4 . А само в науките (медицина, физика, химия и икономика) – 3.6 %. Във физиката са 1.8, в химията 4.1 %, в медицината 5.3 % и в икономиката 2.2 %.

Това са фактите, такива, каквито са. Могат лесно да се проверят.

Същевременно господинът, който беше гост в предаването, изрече куп неистини и на всичкото отгоре изобщо не беше наясно откъм научната проблематика (представиха го като „популяризаторът на науката в България“!?).

Освен това за 20-те процента жени нобелистки, пълна неистина е също и представянето на случая с Розалинд Франклин, който беше разискван. Тя не е откривателка на двойната спирала на ДНК. Била е много добър изследовател-кристалограф и е направила много добра дифракционна снимка на молекулата ДНК. Но това не е била единствената снимка, имало е и други, макар и не с такова качество. Естествено на снимката не се вижда структура, а само дифракционна картина от неясните петна на атомите, която картина може да се интерпретира по най-различен начин. Което и става още преди Уотсън и Крик да направят революционното си предложение за структурата на ДНК – двойната спирала (началото на 1953 г.). Розалинд Франклин никога преди това не е признавала този модел, тя е била противник на спиралната структура и дори я е осмяла в един шеговит „некролог за смъртта на двойната спирала“, която окачила на видно място в лабораторията… Но след оповестяването на модела на Уотсън и Крик тя безрезервно го подкрепя, заедно с Морис Уилкинс.

Пълна лъжа е, че Франклин не е получила част от нобел-а поради това, че е жена. Просто тогава, през декември 1962 г. тя не е била вече между живите (починала е през 1958 г.) . Третият, който разделя тогава епохалния нобел през 1962 г. с Уотсън и Крик, е нейният ръководител по онова време, Морис Уилкинс. За повече информация виж: Джеймс Д. Уотсън. Двойната спирала. Земиздат. 1975. София.

В последните години обаче, левите активисти не престават със спекулациите по въпроса, че едва ли не без дифракционните снимки на Франклин двойната спирала нямало да бъде открита. (за причината, виж по-долу)

В посоченото предаване само изнесеното за Грейс Хопър отговаря в общи линии на фактите… (въпреки, че гостът така и не можа смислено да обясни големия ѝ принос в програмирането).

Имаше и други спекулации. Укрито беше от публиката, че Мария Кюри продължава изследванията, започнати заедно с нейния съпруг Пиер Кюри (който трагично загива след получаването от двамата на Нобеловата награда).

Веднага възниква въпросът какво се цели с такива извращения на фактите, още повече, че спекулации на джендър основа относно научен приоритет не са рядкост в мрежата. Превъзнасят се жени учени в области, в които нямат приноси, единствено с цел да се пренапише историята.

Например как известната математичка Еми Ньотер, ни повече, ни по-малко е сравнявана с Айнщайн (!).

Така или иначе, това телевизионно предаване е емблематично, защото може би представлява първият опит у нас да се пренаписва научната история, като същевременно се опипва почвата за промотиране наченки на война между половете (виж по-долу). Видно е, че неомарксизмът започва да прониква в българските медии, през левичарски НПО и купуване на съвести, чрез огромния финансов ресурс, с който разполага.

Трябва обаче дебело да се подчертае, че показаният материал има политическа насоченост, демонстрирана ярко от некомпетентния гост. Това са тезите на войнствените феминистки/лесбиийки: ударният отряд на джендър идеологията.

Според тях, за всички беди на човечеството е виновна бялата раса (основна теза на неомарксистката историография) и в частност (БЕЛИТЕ) МЪЖЕ. Както твърди Енгелс, „хилядолетия наред те потискат жените“ – теза, застъпена в Преамбюла на Истанбулската конвенция (ИК). Като в частност, според съвременните левичари, мъжете пречат на жените да се изявяват в науката, защото както твърди теорията на джендъра, мъжете и жените, не само са равни, но и ЕДНАКВИ, при това жените във всичко били по-добри и по-полезни за обществото, а мъжете – повече вредни (те били агресивни и разпалвали войни…).

Всъщност главната вреда от мъжкия пол за неомарксизма, се очаква да бъде по-агресивната съпротива срещу налагането на тази аморална идеология (което важи и за бялата раса като цяло). Според джендър-идеолозите женският пол е по-конформистки настроен и когато бъде освободен от „гнета на мъжете и от гнета на майчинството“, ще прегърне идеите на неомарксизма. Джудит Бътлър обаче стига постепенно до извода, че и жените не са нужни на прогреса и че бъдещето принадлежи на безполови хора — queer (което кореспондира с левичарските идеи за постхуманизма).

Така че засега най-важната задача пред обществото била овластяване на жените (основен тезис в ИК) и маргинализация на мъжкия пол (виж по-долу #killallman). Както каза същият гост в гореописаното предаване, „в това направление трябва да се работи“.

И наистина се работи:

Нобеловият комитет е подложен на огромен натиск от левичарски и джендър организации; научните институции и отделните учени се притискат, за да се публикуват повече цитати (!) от жени-учени, като по този начин ще има и повече кандидати-жени за нобели и други научни награди; насърчават се по всякакъв начин млади жени и момичета да се насочват в научната област (чрез безплатни курсове и чрез осигуряване на стипендии) и преди всичко към точните науки; приемат се за докторанти повече жени; приемат се на работа повече жени в научните институции (при равни други условия се предпочитат жени, а често и напреки условията); масово се назначават за ръководители на проекти учени-жени (често срещан случай е млада докторантка да ръководи професори с известни имена и дългогодишен опит); настоява се за въвеждане на квоти по пол и етнос при нобеловите награди, в научните институции и т.н.

Това обаче е само една малка част от Големия план за осъществяване на Неомарксистката Утопия:

Разрушаване на „буржоазното семейство и морал“, а след това и на „буржозните институции и държава“, и построяване върху руините на Прекрасния Нов свят, там където ще живеят Новите хора — еднакви, безполови и лесно управляеми. Те цял живот ще се занимават само с игри и развлечения, а Работата ще се върши от Машините (съгласно Херберт Маркузе), като решенията ще се вземат от други фактори.

В момента неомарксизмът представлява теоретична платформа обединяваща различни левичарски течения:

Леви феминист(к)и и ЛГБТИ-сти, мултикултуралисти, екологисти, пацифисти, зеленисти/затоплисти, веганисти, КРТ-исти (дейци на Критичната расова теория), както и щурмовите им отряди (в САЩ) — антифашисти (Antifa), SJW-исти (Social Justice Warrior — Войни за социална справедливост), BLM-исти (Black Lives Matter — Черният живот е от значение) и други.

Теорията на Неомарксизма (известна още като „Културен марксизъм“) се базира преди всичко на трудовете на философите от т.нар. Франкфуртска школа (Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, Валтер Бенямин, Херберт Маркузе, Ерих Фром, Юрген Хабермас и други) и също заемки от Фройд, Грамши и други леви и левичарски философи и идеолози.

В момента ядрото на теоретичната мисъл на Неомарксизма се представлява от професори в университетите от „двете леви“ (Западното и Източното) крайбрежия на САЩ (включитено и от „Бръшляновата лига“), основно в хуманитарните катедри.

В тези университети процъфтяха и новите теории в платформата на Неомарксизма: теорията за джендъра на Джудит Бътлър и теорията за КРТ (Критическа расова теория, на практика антибял расизъм). Дори университетите от Бръшляновата лига вече са овладени не само на академично, но и на административно ниво (другомислещите професори и студенти редовно се преследват и гонят).

Те бълват годишно огромен брой индоктринирани младежи (повечето вече „заразени“ в предишните степени на образованието, още от детските заведения), една част от които стават активисти в различните движения, изброени по-горе, друга част заемат преподавателски места в университети, колежи и училища, или постъпват в държавните институции и ги овладяват отвътре.

Същото става и с мениджмънта на големи и малки частни компании. Така вече са овладени и гигантите Apple, Microsoft, Google, Netflix, Disney и т.н. (засега само Tesla им се опря). По такъв начин неомарксистките движения си осигуряват огромен финансов ресурс, невиждан досега в световната история на политическите борби. Пред обема му бледнее дори финансовият поток, осигуряван навремето от СССР за „подпомагане на комунистическите и антиимпериалистически движения“ и за подриване устоите на Свободния свят в периода 1918-1991 г. Само финансовият обем за поддържане на Зеления преход осигурява на глобалните корпорации (вече овладени или в процес на овладяване на управленско ниво от млади неомарксистки кадри) нови пазари за трилиони долари, част от които ще се влеят в касите на неомарксистките движения, за да финансират разрушителната им дейност (защото чрез Зеления преход се ускорява неумолимото приближаване на поредния Ледников период). И така кръгът се затваря…

Смята се, че целта на Неомарксизма за постигане на Утопията ще се постигне посредством Културна революция, чиито субекти ще бъдат „клетите потиснати малцинства“ – сексуални, социални, религиозни и т.н., като тук се включват и жените! (виж по въпроса Херберт Маркузе. Репресивна толерантност. 1965). А пък оръжията за постигане на Целта ще бъдат следните:

За разрушаване на семейството:

полиамория; инцест; снижаване възрастовия праг на педофилията и разширяване „правата на децата“; наркомания; освобождаване на жените от „гнета на мъжете и от гнета на майчинството“ (това се лансира предимно сред бялата раса); освобождаване на децата от „гнета на родителите“ и предаването им в ръцете на (правилната) държава за ранно индоктриниране в „прогресивна идеология“; ранно сексуално възпитание (от тригодишна възраст, съгласно СЗО); насърчаване на децата към смяна на пола без съгласие на родителите (лансира се предимно сред бялата раса) и т.н.

За разрушаване на обществото:

удушване Свободата на словото и заместването му с Политическа коректност; пренаписване на историята; унищожаване на „неправилните“ исторически артефакти или преработването им, където е възможно; въвеждане на официален Новоезик в общуването; преработване и преиздаване на „неправилни“ книги, като се започне от детските; овладяване институциите на държавата, включително образователните; овладяване мениджмънта на частните компании във всички сектори на обществото, включително образователните; задължителна идеологическа индоктринация във всички области и клетки на обществото; тотално следене на членовете на обществото за неправилни идеи и постъпки…

Най-опасните противници (т.е. политически движения, идеологии и морални принципи, както и техните носители, които са в състояние най-активно да се съъпротивляват) са:

всички десни сили и идеологии в лицето най-вече на християнството, а също бялата раса и (белите) мъже.

Проповядваната омраза към мъжкия пол се очаква да доведе до „война между половете“ (вътре в бялата раса) и в крайна сметка да причини изчезването на тази популация. Идеята се пропагандира широко в западните общества от фанатизирани крайни феминистки и лесбийки. (виж в Мрежата: #killallman, или на български #убийвсичкимъже)

Пренаписването на историята и инициирането на война между половете е само частен случай от общата борба на Неомарксизма за овладяване и разрушаване на Западната цивилизация, стожера на световното общество, което представлява заплаха за самото съществуване на humani generis.

А вече и у нас…