Народният съд и червеният геноцид

Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г.

В Софийските централни гробища са докарани с камиони и разстреляни един по един 148 души, а труповете им са нахвърляни в яма от бомбардировките.

Така, след 67 години съществуване, е ликвидиран българският политически елит:

67 депутати от ХХV народно събрание (включително 20 от 47-те подписали писмото на Димитър Пешев),

22 министри за периода от 1940 г. до 9 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов r Иван Багрянов,

тримата регенти – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов,

9 секретари към двореца,

47 генерали и полковници (включително племенникът на Иван Вазов, който носи името му, както и трима от четиримата синове на Райна Княгиня).

Това са присъдите на Първи и Втори съдебен състав ва Народния съд. Те са обявени на 1 февруари 1945 г. към 16:00 часа, а радиото предава процеса на живо. Същевременно правителството на ОФ свиква митинг и площадът около Съдебната палата е изпълен с множество, което скандира „смърт“.

Присъдите са изпълнени незабавно същата нощ. Труповете са зарити със сгурия, а по-късно отгоре е направено сметище. Протокол от екзекуцията няма. Официални палачи също няма, разстрелът извършва сбирщина от бивши партизани-шумкари (психопати и социопати, като Лев Главинчев, Веселин Георгиев, Цола Драгойчева) и криминални типове. Осъдените са лишени и от възможността да прегърнат за последно близките си. А близките – от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.

На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ“, но веднага му бе счупен черепа с приклад.

Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.“ И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.

В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови“ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце.

Изглежда, че на всеки убит [проф. Александър] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Имал върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит.

Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi [глас народен, бел. ред.] кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур.

Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Но никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях, и дали са още там, не се узна повече нищо.

(Из мемоарите на царица Йоанна издадени през 1964 г.)

Британският политически наблюдател в София по онова време Бозуел Хаузтаун посочва, че „присъдите са определено отмъстителни и изглежда са планирани не само на местна почва“. Години по-късно историците публикуват телеграма на Георги Димитров от Москва от 21 декември 1944 г. с текст на руски език: „Оправдать никого не следует“.

По същото време в София пребивава журналист със световна известност, на когото дължим автентични свидетелства за царящата в България атмосфера. Волфганг Бретхолц работи до 1933 г. в родината си Германия за легендарния либерален всекидневник „Берлинер Тагеблат“. След закриването на вестника от национал-социалистическите властници той напуска нелегално страната и живее следващите 12 години като емигрант, писател и публицист в различни държави на военна Европа.

Това не му пречи да оцени реалистично установилия се след 9 септември комунистически режим и да опише с ужас и възмущение терора срещу предишните политици на България.

Освен актуални кореспонденции за различни европейски вестници, десет години след събитията Волфганг Бретхолц издава в Мюнхен и книга под заглавие „Видях ги да се повалят“.

Бретхолц, който е по-скоро човек с леви убеждения, се сближава с д-р Г. М. Димитров и Никола Петков, но черпи информация за събитията и от други източници.

Когато през януари 1945 г. идва за втори път в България след преврата, той заварва терора вилнеещ с пълна сила:

Комунистическите злодеяния бяха станали още по-страшни. Много от политиците и журналистите, с които бях разговарял последния път бяха или арестувани или изчезнали безследно. С подкрепата на съветската окупационна армия комунистическата милиция бе се превърнала в господар на цялата страна. Нейният шеф, комунистическият министър на вътрешните работи Антон Югов се хвалеше, че благодарение на организираната по съветски образец Народна милиция бил успял „да усмири профашистката контрареволюция в цялата страна и да прочисти България от фашистки, националшовинистки и антидемократични елементи.

В действителност, точно жертвите, които се опитваха отчаяно да се съпротивляват на комунистическия терор, бяха истинските защитници на свободата и демокрацията.

Европейският журналист получава пропуск от „министерството на пропагандата“ и може да присъства на заседанията на първи състав на „Народния съд“. Пред Съдебната палата, докарани от цялата страна тълпи скандират „Смърт на фашистите“, а залата е превърната в истинска сцена с кулиси и прожектори. Трибуналът не се намесва, за да усмири озлобената, специално подбрана публика, която по време на заседанието по инструкция изразява „чуствата“ си.

Волфганг Бретхолц е респектиран от принц Кирил, който се държи смело, овладяно и с достойнство контрира съдебните и прокурорски реплики.

По това той се различава от някои от обвиняемите, които се надяват чрез разкаяние и сервилничене пред съда да си издействат неговата милост. Когато в една от паузите млади милиционери му подвикват подигравателно „Ей, Кики, как се чувстваш днес?“, принцът отвръща спокойно усмихнат: „Аз съм отлично, момчета, мислете му как ще се чувствате вие…“.

На въпроса на съдията дали има някакви оплаквания от режима в затвора, принц Кирил отговаря: „Стражата се държи коректно, само дето не съм свикнал да спя с други хора в една стая и с още двама мъже в леглото“. Регентите Филов, Михов и принц Кирил са били затворени в обща килия с единичен нар. След като съдията замълчава, принц Кирил добавя тихо: „Но това вече едва ли е толкова важно…“.

Бретхолц нарича произнесената присъда „ужасна“ и смята, че в „историята на правосъдието“ не е имало подобен прецедент. Официално оповестеното в София на 2 февруари комюнике не съобщава подробности за екзекуцията, но истината за това „ужасно и невъобразимо клане“, както го нарича германският писател, бързо става известна в София.

Неговото описание се покрива почти напълно с изнесеното от Христо Троански през 2003 г. в книгата „Убийствено червено“:

За организирането и провеждането на екзекуцията от ЦК на партията е сформирана специална команда, оглавявана от софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава ѝ са включени само комунисти и ремсисти от системата на МВР и военното разузнаване на генерал Петър Вранчев: биячи, удушвачи и касапи от славните вартоломееви нощи. Палачи с опит.

Още с първото действие на спектакъла възникват пререкания кой кого лично да застреля. Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев не веднъж ще се хвали: „Лично пролях синята му кръв!

Същото ще твърди и Лев Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов.

Нощта е била много студена, ала тиха, без вятър. Затова надалече отекват изстрелите. Единични, пистолетни. Но изведнъж се чуват и шмайзерни откоси. Това вече е в „малките“ часове, когато екзекуторите се усещат, че „церемониите“ с първата група осъдени наистина са били излишни. Особено ги забавя професор Александър Станишев, принуден отначало да констатира подир всеки изстрел смъртта на жертвата.

В своята книга Волфганг Бретхолц обобщава:

Към средата на март 1945 в София бе съобщено, че България е прочистена от фашистки, националистки и антидемократични елементи. 11 000 души бяха изправени пред съда, от тях 2680 осъдени на смърт, а 2000 на доживотен затвор. Никога няма да научим, колко души са били отвлечени и избити без съд през това време. Голямото изтребване бе започнало. Целта му бе във всяко село и градче да се унищожи и последният човек, който някой ден би заел мястото на предшествениците си и би продължил борбата им срещу тиранията.

На 5 февруари 1945 г. Волфганг Бретхолц посещава в сградата на ОФ Цола Драгойчева, за която знае, че не само е била сред организаторите на процеса, но и лично е участвала в ръководството на екзекуцията.

Посреща го недодялана, грубовата, нечистоплътна жена на петедесетина години. Бретхолц я пита какво мисли за присъдите над принц Кирил и другите „военнопрестъпници“ и разчита на стандартен отговор в стила на официалната пропаганда. Неочаквано Драгойчева го шокира с едно изречение, което писателят ще помни през целия си живот:

Никога през живота си не съм спала така блажено, както в утрото на екзекуцията, след като заглъхна и последният изстрел…

Друг интересен и кръвожаден комунистически екземпляр от времето на Народния съд е известният литератор Валери Петров.

„Зайчето Валери пише и трепери“. Зайчето, за което става дума в стихчето на Радой Ралин, е именно Валери Петров. Същият, за когото известно време преди смъртта му се изливаха елейни слова по всички възможни медии.

А какво е другото му лице, от 1945 г.?

Народният съд продължава до 29 април 1945 г. Докато текат заседанията, БРП/к/ организира неспирни митинги с искане за смъртни наказания на „фашистите“. Докарани са тълпи от цяла България, които реват непрекъснато „Смърт!“ и скандират лозунги на омразата и жестокостта.

Говорителят на Радио София Валери Нисим Меворах и съдебен заседател в един от съставите на Народния съд, с литературен псевдоним Валери Петров, непрекъснато призовава към революционно насилие. Тълпите биват насъсквани и с неговата прочута хорова агитка „Народен съд“, където той френетично зове:

Към врага да сме ний безпощадни,
срещу него да не знаем покой,
да го бием както ни падне
и дето ни падне той!

Този, комуто съвестта пречи
да смаже един гаден живот,
той не е нито нежен, нито човечен,
а жесток е към своя народ.

Какво ще отсъди съдникът твърд?
Обвинителите, като древногръцкия хор от трагедиите, отговарят:
„Смърт! Смърт! Смърт!“
Агитката завършва отново с основната мисъл:
„Към врага да сме ний безпощадни,
срещу него да не знаем покой,
да го бием както ни падне
и дето ни падне той!“

(из брошурата с хоровата агитка „Народен съд“) [к. н.]

С умиление и носталгия по прекрасните революционни времена известният по-късно поет и преводач разказва в спомените си как веднага след военния преврат на 9 септември 1944 г. с оръжие в ръка е громил „враговете“ из столицата.

А пък неговият баща д-р Нисим Меворах, известен юрист, отказва по това време да защитава депутата Димитър Пешев, когото днес почитаме като „спасител на евреите“.

Рекрутиране на Народния съд. Задачи

За никого вече не са тайна имената на авторите на „Наредбата-закон“ – Кимон Георгиев – трижди превратаджия, Дамян Велчев, комунистите д-р Минчо Нейчев – министър на правосъдието, Антон Югов, Цола Драгойчева, както и много деятели от „буржоазните партии“ влизащи в състава на Народния съд, повечето от които скъпо заплатиха участието си в кървавите вакханалии.

Народният съд е извънреден съдебен орган, създаден от властта на Отечествения фронт след окупацията на Царство България от Червената армия, при това в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. Функционира в периода декември 1944 г. – април 1945 г., като в резултат на дейността му е обезглавен държавният, политическият и военен елит на страната.

На 17 септември 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев обявява програмата на правителството на Отечествения фронт, която включва и „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население в България“.

На 30 септември 1944 г. Министерски съвет гласува единодушно „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“.

Наредбата-закон е приета с подкрепата на земеделци, социалдемократи, звенари и политически необвързани интелектуалци, като част от Отечествения фронт. Така те стават съучастници на комунистите в кървавите престъпление на Народния съд. Впоследствие голяма част от тях попадат под ударите на приетите закони.

На 6 октомври 1944 г. Наредбата-закон е обнародван и влиза в сила.

Наредбата е приета и действа в условията на продължаваща окупация на България от част от войски на Трети украински фронт на Съветския съюз и срещу прилагането ѝ няма никаква съпротива. Всяко действие по организирането и реализирането на процесите е съгласувано със съветските представители в Съюзната контролна комисия.

Народният съд функционира в 13 върховни и специални състави, както и 68 областни състави в периода декември 1944 г. – април 1945 г.

За главен обвинител е определен Георги Петров, бивш участник в Септемврийското въстание от 1923 г. и защитник на изправени пред съда комунисти – още едно, макар и символично доказателство за реваншистките намерения на новата власт.

По-голямата част от съдиите се избират от Отечествения фронт, а останалите, включително председателите на съдебните съставите – от министъра на правосъдието Минчо Нейчев, тоест от политически орган или от изпълнителната власт, като няма изискване за образователен ценз, включително и юридически. Обвинителите и главният обвинител са назначени от правителството.

„Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“, са заповедите на Георги Димитров. Висшите ръководители на компартията в София, с които той води постоянна връзка по този въпрос, са Трайчо Костов и Вълко Червенков.

Следите от престъплението обаче не могат да бъдат скрити. От телеграмите на руски език, които Трайчо Костов (с псевдоним Спиридонов) от София и Георги Димитров от Москва си разменят, става ясно, че Народният съд е създаден от българските комунисти с одобрението на Москва не като съд, а като орган за репресии над „класовия враг“ и за завземане и гарантиране на властта за комунистическата върхушка, марионетки на Москва:

До Димитров

Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.

ЦК на БКП, 25 септември 1944 г.

До Димитров

Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме:

Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път.
Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие.

Да се ускори организирането на Дирекцията на милицията и да се уреди правилното функциониране на отделите ѝ. В наши ръце са отделите за Държавна сигурност и разузнаването. Помощник-началник на униформената полиция също е наш човек. Държавен обвинител в народния съд ще бъде Георги Петров, юрист от Стара Загора.

ЦК на БКП, 1 октомври 1944 г.

(оригиналът на телеграмите на руски език може да се видят на сайта „Декомунизация“)

Присъдите на Народния съд срещу политическия и военен елит на България от февруари 1945 г. са предварително определени в проценти по указания от Москва. В навечерието на заседанието на Първи съдебен състав Вълко Червенков, член на ръководството на БРП (к) рапортува на Георги Димитров, който по това време е депутат в съветския парламент и се намира в СССР, с телеграма, писана на руски език:

Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък, 1 февруари. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до седемдесет процента!

Георги Димитров, ръководил на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), обаче проявява невиждана кръвожадност и отмъстителност, като нарежда:

Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля!

Висшите ръководители на компартията в София, с които той води постоянна връзка по този въпрос, са Трайчо Костов и Вълко Червенков.

Резултатите

Общият брой на подсъдимите е 11 122 души в 135 процеса. От тях оправданите или тези с прекратени дела са не повече от 2000. Осъдени са 9155 души. Смъртните присъди са 2730, а 1305 са доживотен затвор. Около данните няма единно мнение и някои изследователи посочват, че дори в официалните документи има разминаване.

Процесите в цялата страна целят също и узаконяването на хилядите убийства, извършени от комунистите непосредствено след 9 септември 1944 г., както и физическото и морално ликвидиране на голяма част от интелигенцията – учители, лекари, духовници, общественици. Това дава възможност за лична разправа по местата, където „народните“ съдилища издаваха присъдите си, без да се съобразяват с доказателствата, оневиняващи подсъдимите, призовавайки за свидетели лица, които се стремяха към лично отмъщение. Нарушавайки действащата в момента Търновска конституция, всички международни договори, по които България беше страна, и на общопризнатите норми на международното право, българските комунисти целяха установяването на жестока диктатура. Тази диктатура създаде лагерите, изхвърли от домовете им хиляди семейства, остави ги без подслон и храна в студената зима и настани в заграбените жилища комунистическите си храненици.

При подготовката на процесите близо 30 000 са арестуваните, като над 11 000 от тях са подсъдими, а други изчезват безследно и съдбата им е неизвестна.

За протичането на съдебните процеси са създадени 13 върховни съдебни състави и 62 обикновени състави, действащи в страната. Първи върховен състав съди бившите министри, регенти и царски съветници, а Втори върховен състав – народните представители от 25-то Народно събрание (1940-1944 г.) и т.н.

Народният съд издава общо 9550 присъди в 135 съдебни процеса. На смърт са осъдени общо 2730 души, а 305 получават доживотен затвор. Около 200 души от осъдените на смърт са избити още преди провеждането на съдебните процеси.

Конфискувани са над 200 предприятия, както и огромен брой недвижими имоти и вещи. Изселени са 4325 семейства на близки на осъдени, като броят на членовете им възлиза на близо 12 000 души.

На 19 април 1945 г. Георги Димитров в радиотелеграма до Трайчо Костов пише:

В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдените (…) Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения слуай каквато и да било роля.

Народният съд се произнася така:

При подсъдими 10 919
Присъди* 8529 (или 122-ма осъдени на 100 000 души от населението)
В т.ч.:
смъртни 2618
изпълнени (1046)
доживотен затвор 1226
20 години затвор 28
15 години затвор 946
12 години затвор 41
10 години затвор 627
8 години затвор 134
7 години затвор 134
6,5 години затвор 1
6 години затвор 48
5 години затвор 1006
4 години затвор 7
3 години затвор 332
1 годинa затвор 724
8 месеца затвор 5
1 година условно 652
прекратени преписки 104
починали 202**

* затвор или смъртна присъда
** всъщност убити септември-октомври 1944 г. (в статистиката са прибавени към броя на изпълнените смъртни присъди)

Извънсъдебните убийства

Девети септември 1944 г.

Омразата изригва!

Такава, каквато не е запомнена от десетилетия, напълно нелогична, безсмислена, често с нищо неоправдана и наистина нечовешка.
Това е тоталитарен геноцид, характерен за такива държавни образувания. Започва безогледно избиване на всякакви политически противници от всички обществени прослойки, лични отмъщения и криминални грабежи.

Жертвите са застрелвани, удушвани, давени, клани, живи изгаряни в пещи, хвърляни от скалите (като например Черната скала при Чамкория), заравяли са ги в масови гробове (като например Голо бърдо край Радомир).

Често пъти са принуждавани сами да изкопаят гробовете си, а понякога, поради немощ на нещастниците, били хвърляни полузаровени и месеци наред над земята стърчали я ръка, я крак (какъвто е случаят с 80-годишния дядо на известния журналист Владимир Костов, чиято единствена вина е, че бил свещеник в софийския затвор).

Лобните места на комунистическите жертви в периода 1944-1946 г., в огромната си част не са документирани, не са отбелязани и не са осветени по християнски. Смята се, че са стотици.

Хаотичните на пръв поглед действия на убийците, разбира се не значат, че не е имало систематичен и добре обмислен план за ликвидиране на българския „буржоазен“ елит, изтъкнати общественици, политици, предприемачи, писатели, учени, духовници, инженери, адвокати, като широко е използван съветският опит и похватите на НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи).

В невиждания кървав терор са избити хиляди хора. На първо място, според указанията това са представители на интелигенцията и управляващите до 1944 г. – учители, кметове, полицаи, висши офицери, търговци, адвокати, съдии, по-богати българи, членове на патриотични организации (легионери, бранници и т.н.), свещеници и други.

Непосредствените извършители на престъпленията са лумпени от комунистическите партизански банди и комунисти от бойните групи на БРП(к) и РМС, пълномощници на руското НКВД, криминални елементи, освободени от затворите и хора от утайката на обществото, жадни за мъст и примитивен реваншизъм.

В следващите 3-4 месеца след 9 септември 1944 г. са извършени най-големите престъпления.

Оценката

Погледната от далечината на времето, за епохата на Народния съд е сигурно едно – в продължение на 66 години – от 1878 до 1944 г. – като цяло българският политически елит бе успял да запази България от съдбата да стане колония на Русия. За новите господари на България от Кремъл (както и за техните слуги, българските комунисти), тогава е било от изключително значение този елит да бъде унищожен. Така са постъпвали винаги всички завоеватели.

Как главният обвинител Георги Петров оценява действията на Народния съд:

Прочие примерът, който даде нашият Народен съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ. Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.

В отчета си – доклад пред ЦК на БРП (к) той се възмущава, че в Югославия, Румъния, Унгария, Полша и Чехословакия „народните акции“ са били компрометирани от меките присъди и се гордее с достиженията на българския народен съд:

Народните съдилища в никоя страна няма да достигнат тези постижения, които безспорно зарегистрира българският народен съд. … Ето къде трябва да бъде нашата гордост национална!

И продължава:

И, наистина, вече месеци близо година откак в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!

В Унгария така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.

Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния француски народ.

В ГЕРМАНИЯ – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс. (Даде се възможност на главните бандити на фашизма да се приютят в Испания на кръволока Франко.)

В Италия – всеопрощението на съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.

Пък нека не се боим да се спрем и на братска Югославия. Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни. И там акцията на Народния съд наред върви извънредно вяло и в никакъв случай не обещава резултатите от нашия Народен съд.

В Югославия другарите са се „изложили“ – предвиждат смъртно наказание само за опожаряване на населени пунктове, избиване на мирно население и партизани, заловени в плен.

Този резултат може да се предвиди от самото начало Не говоря за първоначалната чистка, която бе направена там в самото начало и която коства живота на около 100 души, главни виновници, агенти на фашизма. Дума става за чистката, която се провежда чрез Народния съд.

Югославянският закон предвижда още никоя смъртна присъда да не се изпълнява без подписа на Тито, тоест без нейното утвърждаване, докато нашият закон в чл. 10 предвижда изрично, че присъдите на Народния съд не подлежат на обжалване и утвърждение и се изпълняват незабавно.

Ясно е от постановленията на самия югославянски закон, а това се потвърждава и от практиката на Народния съд там, че резултатите от тази голяма народна акция в никакъв случай няма да достигнат резултатите на Нашия Народен съд.

Красноречиви признания. Те разобличават безусловно оправданията на съвременните наследници на палачите, че в другите европейски страни репресиите били по-жестоки. Както ще видим по долу в таблицата, българският комунистически Народен съд е ненадминат в международен мащаб, по абсолютни и относителни числа на репресиите сред ВСИЧКИ съдилища, организирани в Европа и Япония, след ВСВ! (виж таблицата по-долу)

От друга страна, още по време на процесите комунистическото ръководство критикува някои аспекти от работата на Народния съд. Така например, през декември 1944 г. секретарят на Централния комитет Трайчо Костов се изказва неодобрително за присъствието на твърде малко публика и прекалено много чуждестранни кореспонденти, за липсата на самопризнания и това, че на подсъдимите се дава възможност да говорят твърде много. През август 1945 г., след края на процесите, макар и да дава обща положителна оценка, Костов осъжда недостатъчната активност на съдилищата, мекушавостта на главния обвинител (опитал се да избегне смъртната присъда на принц Кирил, позовавайки се на негови умствени дефекти), включването в съдебните състави на прекалено много юристи, склонни да се придържат към формалните изисквания на законите, вместо към политическата целесъобразност и т.н.

След 10 ноември 1989 г. се оспорва конституционността на Наредбата-закон и учредяването на самия съд. Съдът е и в нарушение на прокламираните от Отечествения фронт искания за „възстановяване на всички политически и граждански права и свободи“. Народният съд правораздава в нарушение на Наказателния кодекс, защото НК не допуска прилагане на закони с обратна сила и наказание за действия, които не са били престъпление по време на извършването им. Съденето на депутати, които при това имат имунитет, дава и друго основание de jure да се твърди, че съдът е незаконен, т.е. изцяло политически и външнополитически.

Основните критики са свързани с това, че процесите са скалъпени, а Народният съд е нелегитимен. Твърди се също, че той узаконява вече извършени политически убийства… Извършеното от Народния съд се вписва от неговите критици в мащабната чистка след 9 септември 1944 г., която на глава от населението взима повече жертви от всяка друга страна в Европа, а и в света.

Статистика на извънредните съдилища след ВСВ

След Втората световна война победителите налагат съдебно преследване на режимите в победените страни от Оста (Тристранния съюз) и на свързаните с тях прослойки от обществото. Създадени са извънредни съдилища с различна степен на вярност към принципите на правото.

От приложената по-долу таблица може да се направи потресаващия извод, че България държи непреодолимо ПЪРВОТО място, по отношение на най-тежките съдебни репресии от всички извънредните съдилища в Европа и Япония.

В таблицата са показани данни за Германия, Италия, Япония, съюзниците им, както и окупираните от тях страни, по отношение на резултатите от съдебните дела, проведени там в извънредните съдилища, както и сведения за извършените извънсъдебните убийства в някои от страните.

По една или друга причина в различните страни са запазени различни по обем сведения за процесите и фактите свързани с тях. В някои категории данните са приблизителни (особено в колони 10 и 11).

Какви изводи можем да направим, по отношение на данните за България, където върлува Народния съд?

– По абсолютен брой осъдени на смърт лица, България е на трето място между 17-те разглеждани страни, с малка разлика от втората (Белгия), като предните две са с по-голямо население (особено първата – Франция), колона 6.

– По брой осъдени на смърт на един милион жители обаче, България държи убедително първото място, с 390 осъдени на един милион жители. Втора е Белгия с 367 осъдени на смърт, а трета франция със 149, колона 7.

– По отношение на най-показателния факт – абсолютният брой на изпълнените смъртни присъди, България безапелационно е на първо място в тази печална класация, с 1246 екзекутирани. На второ място е Франция с 767 екзекутирани, а на трето – Германия с 486. Общият брой на всички екзекутирани в извънредните съдилища след ВСВ е 3 258 човека, от което следва поразителния извод, че в България са убити „законно“ 38 % от всички осъдени на смърт след ВСВ, колона 8!

– Затова не е чудно, че по отношение на убийствената специфична харктеристика „брой изпълнени смъртни присъди на един милион жители“, България (178 изпълнени присъди) е на космическо разстояние от следващия – Белгия (29) и третият, Норвегия (8.3)!

– По отношение на абсолютния брой извънсъдебни убийства, България разделя непрестижното първо място с Югославия (между 20 000 и 30 000 убити). На второ място е Франция с 8770.

– Обаче според броя извънсъдебни убийства на един милион жители, България отново е „шампион“ с 4286 убити на един милион население, следвана от Югославия с 1765 убити и Италия с 444!

Потомците на палачите и т. нар. Червена професура вече 35 години укриват фактите за Народния съд, но числата говорят и произнасят присъдата на историята.

Генералният извод се налага сам:

Българският комунизъм е най-див, варварски и отмъстителен. Няма равен на себе си в цяла Европа и Япония.

Да не забравяме!

Извънредни съдилища в Европа и Япония след ВСВ

* на база максимален брой
** съгласно френския Комитет за история на Втората световна война и неговия приемник – Института за история на съвремието

Реабилитация и почит на жертвите

През 1996 г. Върховният съд на Република България отмени част от присъдите на Народния съд с мотив липса на доказателства. БСП яростно се противопоставяше на това, като в Декларация (21 април 1996 г.) от името на създадената Демократична левица се защитава и оправдава извършеното от Народния съд („Върховният съд се подигра със законите“, „Върховният съд реабилитира фашизма“ и т.н.).

Несправедливите присъди на Народния съд са изброени сред престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 г. специален закон (Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен).

В Решение 4/1998 г., опирайки се на прежната си практика, Конституционният съд приема, че Народният съд „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата, а е един извънреден съд с определени по време правомощия… От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове“. Поради това е допустима реституция по силата на закона (ex lege), без проверка на присъдите.

С приемането от XLI народно събрание на Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, внесен от народния представител Лъчезар Тошев, (Обн. ДВ. бр. 62 от 10 август 2010 г.) се реабилитират осъдените от Трети върховен състав на Народния съд участници в комисиите за разследване на убийствата на полски офицери в Катин и Виница.

Датата 1 февруари за първи път официално се отбелязва в България като Ден на почит към жертвите на комунистическия режим през 2011 г. Решението за това е взето от правителството на 19 януари същата година, по предложение на двама бивши президенти – Желю Желев (1990–1997 г.) и Петър Стоянов (1997–2002 г.).

Съвсем наскоро Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) обяви, че възхвалата на Народния съд не се ползва със законова защита като свободно слово, защото това говорене е равносилно на проява на тежко насилие срещу политическите опоненти.

Делото пред съда в Страсбург бе заведено от бившия зам.-председател на Народното събрание Валери Жаблянов (БСП), който през 2018 г. обяви, че „Народният съд е необходимо и неизбежно военновременно правосъдие“. След това Жаблянов бе отстранен от поста, но се жалва, че е нарушено правото му на свобода на политическо изразяване.

Европейският съд излезе с решение, че оправдаването на действията на Народния съд е равносилно на проповядване на брутално насилие срещу политически опоненти и няма как да се ползва със защита.

В решението си съдъът в Страсбург прави исторически преглед на дейността на Народния съд, за да стигне до този извод по делото. Едновременно с това депутатът от БСП бил показал пренебрежително поведение в пленарната зала по време на предложеното едноминутно мълчание в памет на жертвите на комунизма, се казва в решението. Това противоречи на защитата на човешките права, залегнали в Конвенцията за правата на човека.

В пленарната зала Жаблянов е говорил в качеството си на представител на политическата партия, която е наследник на партията, управлявала през целия комунистически режим и която е най-отговорна за създаването и функционирането на Народния съд, напомня ЕСПЧ.