50 години от експедициите Аполо: най-великата одисея

Вече сме в 50-годишнината от експедициите Аполо, които имаха за цел достигане на Луната: 1969–1972 г. И до днес, от далечината на времето, това си остава, покрай всичко останало, най-големият проект в историята на човечеството.

През 1969 г., за първи път от милиони години, откакто съществува humani generis, хора от планетата Земя видяха родния си свят отдалеч, от друго небесно тяло.

Всичко започна през горещото лято на 1969 г., край бреговете на американския щат Флорида.

Една исполинска ракета, ярко осветена от прожектори, се извисява в нощното небе. На няколко километра от нея, отвъд езерото, срещу остров Мерит, цари невиждана неразбория. Всички места по хотели и мотели в окръг Бревърд, Флорида са заети чак до град Дайтона, на разстояние 100 километра. Близо 500 000 туристи са пристигнали, за да наблюдават събитието. На другия ден се очаква броят им да достигне 1 милион.

На сутринта огромните тълпи се разполагат на брега на езерото, където местните власти са взели всички възможни мерки, за да осигурят ред и някакви удобства за зрителите. 3500 журналисти от целия свят, 5000 почетни гости и 300 000 автомобили допълват суматохата. Телевизионние ретранслатори предават картина в реално време към 33 страни от 6 континенти. Смята се, че близо 500 милиона души са наблюдавали събитието.

Само в няколко от страните с „народна демокрация“ никой не видя нищо: между тях бяха СССР, България, Куба, Северна Корея…

Новината е обиколила света: човекът се готви да потегли на най-великото пътешествие в своята история.

Ракетата, в която са вперили поглед милиони хора по целия свят, е Сатурн-5, най-могъщата машина създадена досега от хората. На върха ѝ е монтиран космическият кораб Аполо под номер 11. Зад тях стоят вековните усилия на изследователи от целия свят и трудът на няколкостотин хиляди сътрудници на Националната агенция на САЩ – НАСА, както и на кооперираните към нея десетки хиляди частни компании.

Огромният обем работа по най-големия научно-технически проект в историята на човечеството, е извършена за около осем години, съгласно завета на покойния президент Кенеди.

„Вярвам, че тази нация трябва да се ангажира с постигането на целта, преди да изтече това десетилетие, да отведе човек на Луната и да го върне безопасно на Земята…“, казва 35-ият американски президент на 25 май 1961 г.

Епопеята Аполо включва полетите на кораби с номера 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16 и 17. В орбита около Луната влиза за пръв път Аполо 8 през 1968 г., след това Аполо 10, 11 и 12 през 1969 г., 14 и 15 през 1971 г. и 16 и 17 1972 г. влизат в орбита и след това кацат на Луната. Аполо 13 (1970 г.) само обикаля Луната поради експлозия в обслужващия кораб.

Общо 27 астронавти напускат Земята и стигат до Луната. От тях 12 стъпват там. Всички се завръщат благополучно. На последните три полета астронавтите използват за придвижване на далечните разстояния специален лунен автомобил. А при полетите на Аполо 16 и 17 е използвана цветна телевизионна камера, която заснема автоматично излитането от Луната на двамата астронавти с втората степен на Лунния кораб.

От Луната са донесени общо около 400 кг минерали, хиляди снимки, резултати от научни изследвания и оставена научна апаратура. Лазерните отражатели и досега работят на Луната.

Конгресът на САЩ отменя полета на Аполо-18 и следващите два полета: Аполо 19 и Аполо 20, като останалите три ракети носители са използвани за лабораториите Скайлаб и съвместния американо-съветски полет Аполо-Съюз.

Никога дотогава в американската история не са отделяни такива големи суми от федералния бюджет и никога, откакто е завършен Проектът Манхатън, не е създавана такава консолидация на научно-техническата мощ на страната.

Отправено е нечувано предизвикателство: хора се канят да напуснат майката Земя и да потеглят към друго небесно тяло.

И досега човекът не е се е върнал на Луната. Шестте лунни бази с човешките артефакти, стъпките на астронавтите и следите от лунните автомобили ще останат там, неизменни за векове и хилядолетия в пустошта.

Ракетата полита към Луната

Наближава указаното време за старта, напрежението се засилва. Всички предстартови проверки са завършени и ръководителят на полета дава разрешение за старт. По целия свят се чува как започва обратното броене. Телевизионни, кино- и фотокамери се насочват към ракетния комплекс.

Ракетата се извисява на 111 метра върху гиганската платформа на верижния транспортьор, който я е довлякъл със скоростта на пешеходец от Монтажното здание до Стартова площадка 39А. Сатурн-5 е обгърната в бели облаци от изпаряващия се течен кислород и първата степен вече е обледенена с дебелина от няколко сантиметра. Броенето клони към нула. Милионната тълпа е притихнала. Някаква призрачна и зловеща тишина виси над острова, езерото и човешкото множество.

Броенето се нулира, 13:32:00 часа координирано универсално време (UTC), 16 юли 1969 г., сряда.

Първо се виждат пламъците, звукът е слаб. Петте двигатели F-1 на първата степен, най-мощните създавани някога, се подгряват последователно. Близките камери регистрират пет огромни лениви факли с жълтеникав цвят. Изведнъж, след няколко секунди, пламъците се изпъват в пет огнени стълбове с безукорна цилиндрична форма, ослепително бели. Започва нормализирано подаване на кислород.

И тогава се отприщва Адът.

Звукът достига до хората след десетина секунди, като боксов удар. Нечовешки и потресаващ. Вой, скърцане, ръмжене и трошене, сякаш гиганска ръка прекършва огромен океански кораб. Всичко наоколо се тресе от земетресението. Дълбок, протяжен стон се изтръгва от конструкцията. Сякаш майката Земя стене от мъка и не изпуска рожбата от прегръдките си. Двеста милиона конски сили се напрягат да изтръгнат три хиляди тонната ракета от оковите на земното притегляне. Образът ѝ се разтроява и разчетворява. Чудовищните вибрации разчупват ледената черупка по корпуса на първата степен и създават една безумна гледка, достойна за дантевия Ад: около първата степен на ракетата се вихри огромно пулсиращо кълбо от жълти, червени и бели пламъци, черен пушек и водни пари, в които се премятат като перца, цели блокове от лед, с размери на автомобил. Огън, пара, дим, лед и нажежени до бяло горящи газове. Невъзможната структура обгръща цялата първа степен и в първите секунди изглежда, че ракетата не помръдва и всеки момент ще пламне и тя.

Но камерите в близък план изведнъж показват, как колосалната грамада бавно се задвижва покрай измервателната линийка. Вижда се как пълзи, инч по инч и все повече се ускорява, олеквайки всяка секунда с 15 тона. След десетина секунди вече е преодоляла височината на кабелмачтата, висока колкото нея и все повече се забързва, но все още е привързана върху петте огнени стълбове от двигателите, забиващи се през платформата в дълбините на огнеотражателната система. От двете страни на стартовата площадка отражателите изхвърлят изпод земята два снопа от стотици метри пламъци с променен вече жълто-червен цвят. Най-после ракетата се извисява толкова високо, че опашката от пламъци се откъсва от земята. Започва да се смалява и да променя траекторията си от вертикална към полегата. Сега ракетният комлекс се вижда като една чертичка с десет пъти по-дълга опашка от пламъци.

Смалява се и изчезва. Заминава в историята.

Странно, но през цялото време на старта тези един милион зрители запазват тишина. Аплодисментите са редки. Призрачна и нереална тишина се стеле над езерото и над стартова площадка 39А.

PDF файл (7 MB) презентация за 50 години от експедициите Аполо