Най-великият ден

Пак е 6 септември, пак незначително внимание от страна на медиите. А пък където го има, пак четем същите клишета, както в последните десетилетия: за Мечтата по Сан-Стефанска България, за България, разкъсана от Берлинския конгрес, как всички Велики сили били против Съединението, как подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия напада България и т.н., като внимателно се заобикалят истините, нелицеприятни за руската политика в България (да не забравяме, че всички големи медии в България, по един или друг начин, се контролират от Внуци и Близки роднини на АБпФК).

Особено мизерна е церемонията в София, пред мавзолея на Александър I. За сметка на това, в Пловдив ще се проведе стандартната кощунствена церемония от типа „заря-проверка“ (!), по руско-съветски образец. На нея, със сигурност ще се обърне повече внимание от обикновено, защото Румен Радев води предизборна кампания за втори президентски мандат. Ще държи нищо незначеща реч, изпъстрена с изброените по-горе клишета, но вероятно ще спомене нещо и за ползата от „промяната“, т.е. Реставрацията на Посткомунизма от партиите, ръководени от Внуци и Близки роднини на АБпФК.

Но нека се върнем във времето на онези славни дни и да си припомним фактите около един успешен и победоносен акт, първият и последен в досегашната ни нова история:

• Няма такова нещо като „Санстефански мирен договор“ – има „Прелиминарен“, т.е. „Предварителен“ договор между Русия и Турция. Никой от Великите сили и Турция не е смятал, че това е окончателен договор. Русия го налага със сила на Турция, но това е една димна завеса насочена към „славянството“ и в подкрепа на политиката на полуострова, провеждана от Азиатския департамент повече от век.

  Още когато проваля Цариградската конференция, преди войната, Русия сключва с Австро-Унгария т.нар. Райхщадски споразумения, където изрично е отбелязано, че на полуострова НЯМА да се създава голяма „славянска държава“.

  Така че решенията на Берлинския конгрес не са били изненада за никого, най-малко за Русия (тя е договорила условия, сходни с решенията на Берлинския договор с Австро-Унгария и Великобритания още преди започване на войната). Просто със съглашението в Сан Стефано (това не е бил окончателен мирен договор) Русия пробва докъде може да стигне в аспирациите си към Проливите.

  Изненада са били тези решения само и единствено за българската общественост, която ЛЕКОВЕРНО приема за чиста монета руските твърдения за заинтересованост от създаване на голяма българска държава в националните граници. Във всички случаи Сан Стефанският Прелиминарен мирен договор изиграва фатална роля за съдбата на българското национално обединение. Великите Сили са силно разтревожени от демонстрирания руски апетит и безпардонното желание за създаване на марионетна държава в непосредствена близост до Проливите.

  И наистина, само един поглед върху картата на „Санстефанска“ България показва нереалистичната същност на руския проект: Албания, Косово и Тесалия са откъснати от хинтерланда на Османската империя. От това непосредствено следва, че те практически са загубени за нея, а пък самата империя е осъдена да рухне под евентуален руски удар през България, столицата Истанбул е на стотина километра от бъдещата българската граница (Лозенградската дъга!).

  Такова едно военно развитие би довело до руска експанзия през Кавказ към Месопотамия и Иран, което пък би било пряк удар по британските интереси. Ясно се вижда, че такова геополитическо решение е немислимо в Европа, където близо 1000 години се поддържа статукво на равновесие между блокове и съюзи, разрушавано само и единствено от Наполеоновите войни. Останалите Велики сили са притеснени и естествено Прелиминарният договор не е одобрен от никоя.

• Не Берлинският конгрес, а Русия първа започва да разкъсва българското национално пространство. Мнозинството от българите не знаят, че този термин не е някаква измислица, а реален факт, който документално фиксира границите на българското етническо землище. Документ, какъвто едва ли има друг народ в Европа.

  На 27 февруари 1870 г., султан Абдул Азис подписва Ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия в граници, в които след провеждане на плебисцити сред християните, се очертало юридически българското национално пространство – един уникален документ с безспорна доказателствена сила (световната дипломатическа история познава много малко такива документи), като документът представлява и голяма победа не само за църковната борба но най-вече за българското национално-патриотично движение.

  И така, за да вземе от Румъния Южна Бесарабия, Русия ѝ дава българската Северна Добруджа (срещу този акт има съпротива сред румънската общественост), а на Сърбия предава Нишки и Пиротски санджаци – граници, които постфактум са утвърдени от Берлинския договор.

  В резултат на войната (в нея, освен Русия на практика участват също Австро-Унгария и Великобритания – малко известен факт за съвременните българи) се създава едно автономно Княжество и една автономна Територия върху приблизително 40% от българското национално пространство.

  Положителният резултат за българите от войната е една (автономна) форма на държавност, която става център на борбата за национално обединение. За да осъществи целите на националното обединение обаче, българският народ е принуден да води ПЕТ ВОЙНИ в течение на 60 години, като дава преки жертви на бойното поле не по-малко от 200 000 души и най-малко още толкова цивилни, в резултат на геноцида извършван от турската, сръбската, гръцката и румънските армии в хода на войните. Огромни са материалните жертви, бежанците са стотици хиляди. Това има фатални последици за бъдещето на България.

• Истинската „Мечта“ за българите може да бъдат само Решенията на Цариградската конференция (1876-1877 г.), провалена подмолно в последния момент от Русия (чрез натиск върху Турция от страна на ген. Игнатиев), за да може да получи мандат от Великите сили за започване на война срещу Турция.

  Тази война е необходима на Русия, за да излезе на европейската сцена отново като пълноправен член на клуба на Великите сили, след кримското поражение, и да възобнови политиката на аспирации към Проливите.

  Цариградската конференция утвърждава проекта на британския посланик, който предвижда две автономни български области (с устройство, както на по-късно създадената Източна Румелия) със столици съответно София и Търново. Проектът покрива почти на 100% българското национално пространство (общо площта е не по-малка от „Санстефанската“). Проектът е утвърден и подписан от представителите на Великите сили, включително Русия. В последния момент Турция отказва да подпише, под тайното давление на руския посланик ген. Игнатиев. Малко преди това Русия се е уговорила с Австро-Унгария и взаимните отстъпки са закрепени с Райхщадските споразумения…

  Конференцията се проваля, пропуснат е златен шанс за българското национално обединение. Защото проектът решава всички проблеми НА България със съседите. Като проблем остават само бъдещите отношения с Турция. Малко по-късно Русия сключва в Лондон споразумение с Великобритания. По този начин получава картбланш за войната, защото Германия и Франция запазват благосклонен неутралитет.

  Всъщност Великите сили считат, че мирните средства за решаване на „българския въпрос“ са се изчерпили. Но същевременно готовността на Русия да води война с Турция ги освобождава от каквито и да е военни ангажименти. Само Великобритания и Австро-Унгария смятат да вземат участие под някаква форма в предстоящата война, за да гарантират своите интереси.

• Голямата лъжа е, че съгласно Берлинския договор са били откъснати Северна Добруджа и „Западните покрайнини“. Това не е вярно, Северна Добруджа е откъсната още съгласно Прелиминарния Санстефански договор, както и Нишки санджак и Пиротски санджак.

• Главният противник на Съединението е Русия, тя е е двигателят на всички антисъединистки действия на някои Велики сили… Австро-Унгария, например, играе ролята на маша, защото Русия не желае пряко да се дискредитира с въвличане на Сърбия във война. Това е периодът, в който се опитва да се създаде Руско-Австроунгарско сближение по отношение не само на Балканите, но и в европейски мащаб. Не бива да се забравя, че Русия и Австро-Унгария участват по това време в „Съюза на Тримата императори“, който все още не се е изчерпал от съдържание.

• Истината е, че Съединението минава, благодарение настойчивостта на Великобритания (да не забравяме, че утвърденият от Цариградската конференция проект е пак британски). Великобритания също предупреждава Турция да не се намесва, за което последната е подтиквана от Русия. Тази роля е всякак минимализирана и скривана от българското общество, вече 70 години.

• Много често се премълчава името на главния двигател на Съединението – Захарий Стоянов, председателят на БТЦРК и главен редактор и издател на вестник „Борба“. Великият летописец на освободителните борби в края на 19-и век. Същият, за когото тогава казвали: „Човекът, който уби една държава с вестник“. Но това мълчание говори – за мнозина името на Захарий Стоянов и досега означава „враг на руските интереси в България“.

• Войната на Сърбия срещу България е организирана от Русия. Русия призовава Султана да изпрати войски в Източна Румелия, като същевременно изтегля своите офицери oт българската армия. Чрез натиск през Австро-Унгария (същата отпуска военен заем на Сърбия) Русия подтиква Сърбия, като я окуражава с обещания за териториални придобивки.

• Освен това, не бива да се забравя, че България е васална на Турция държава, така че при всички официални външнополитически контакти се представя от султана, като сюзерен. Затова и представителствата на България в други страни нямат ранг на дипломатически посолства.

Интересуващите се могат запознаят с някои важни документи по темата – текстовете на:
– Споразуменията на Цариградската конференция (1876-1877 г.),
– Райхщадските споразумения (1877 г.),
– Прелиминарен договор между Русия и Турция (1878 г.),
– Берлински договор (1878 г.) и
– всякакви други документи около започване и завършване на Сръбско-българската война (1885 г.), както и около официалните преговори между Великите сили за уреждане проблемите около Съединението.

Мненията на съединистите и патриотичните кръгове около тях, най-добре е представил Захарий Стоянов в знаменитата си статия „КОЙ“.