Задава ли се национално предателство за Северна Македония?

„Историята на Македония е най-романтичната част от историята на България“ – тези думи, произнесени от президента Петър Стоянов на 27 април 1997 г. в Страсбург в Двореца на Европа пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, представляват навярно най-точното отражение на чувствата и разбиранията на огромната част от българското общество във връзка с проблемните ни отношения с Република Северна Македония (РСМ) и нейния стремеж за присъединяване към Европейския съюз (ЕС).

Тези чувства са напълно обясними и разбираеми. От началото на заселването на българите на Балканския полуостров през 7-и век съдбата и историческото развитие на България и Македония са неразривно свързани. Основата е положена със заселването на хан Кубер и неговите българи и установяването на тяхната власт в Македония. Владетелите на Дунавска България поддържат близки връзки с Куберовите българи и често ги подпомагат в отстояването на тяхната независимост срещу византийските домогвания. В своя надпис върху Мадарския конник хан Тервел ги нарича „моите чичовци от Долната земя“. По време на управлението на хан Пресиян в първата половина на 9-и век Македония е включена в състава на българската държава и оттогава играе ключова роля в нейната история. Македония остава част от Първото българско царство до самия му край. Именно тя се превръща в сърцевината на Самуиловото царство след падането на Плиско-Преславска България и тук царете Самуил, Гаврил Радомир и Йоан Владислав, „родом българи“ (според Битолския надпис на цар Йоан Владислав) бранят българщината до самия край.

Връзката с българската държавна традиция не се прекъсва и през периода на византийското владичество, когато първите две мащабни въстания за възстановяването ѝ – тези на Петър Делян и Тихомир и на Георги Войтех и Костадин Бодин, избухват именно в Македония. Когато избухва въстанието на Асеневци, довело до създаването на Второто българско царство, основоположниците на новата българска владетелска династия изпращат в Македония своя доверен съратник Добромир Хриз, за да повдигне тамошното българско население срещу византийската власт и да отцепи областта от империята. Македония е директно присъединена към българската държава при управлението на цар Калоян и до края на съществуването на Второто българско царство Търновските владетели не се отказват от Македония, воювайки заради нея с латинци, епирци, византийци и сърби.

Македония остава неразривна част от българското етническо землище и в периода на Османското робство, когато дава своя значим принос както в борбите за освобождение от чуждото иго (например Карпошовото въстание), така и в духовното възраждане на българския народ, давайки му такива бележити културно-просветни дейци като братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Методий Кусев и редица други.

Несправедливо откъсната от останалата част на България след Берлинския диктат, Македония става обект на неспирните усилия за освобождението ѝ както от страна на българите в областта, така и на тези в свободна България. Между 1878 и 1913 г. в нея избухват пет мащабни въстания, а най-голямото от тях – Илинденско-Преображенското от 1903 г., представлява най-яркият връх на българското национално-освободително движение редом с Априлското въстание от 1876 г. Заради Македония България води влиза в двете Балкански и в Първата световна война и в името на Македония приема да се присъедини, макар и неохотно (а някои биха казали и неискрено и дори саботьорски) към силите на Оста през Втората световна война.

Времето от 1941 до 1944 г. е и последният досега период, в който Македония е част от целокупната българска държава. С идването на комунистите на власт в България и Югославия на щиковете на окупационната Съветска армия, от двете страни на границата започва насилствено обезбългаряване на Вардарска и Пиринска Македония, на избиване и репресии срещу всички жители на тези области с българско самосъзнание (в РСМ репресиите не са прекратени и до днес) и налагане на изфабрикуваните от Коминтерна тези за наличието на някакви македонски „нация“ и „език“, различни от българските. Войнственият македонизъм, състоящ се от присвояване и изопачаване на българската история и култура, е официалната доктрина и държавна политика в Скопие и понастоящем.

България за еврочленството на РСМ

Този сравнително обстоен преглед на „македонския въпрос“ е може би излишен за голяма част от българите, за които Македония е незараснала рана и които са кръвно свързани с този въпрос (близо една-трета от гражданите на Република България имат родов произход от една или друга част на географската област Македония).

Но той е безусловно необходим за хора като настоящия министър-председател Кирил Петков, прекарал немалка част от съзнателния си живот в чужбина и отказал се от чуждото си гражданство едва наскоро, за да стане министър в нарушение на Конституцията, за когото българската кауза в Македония е непозната, лишена от историческа плътност и фактология и в крайна сметка просто разменна монета на полето на политическите му амбиции и кариера, която може да бъде търгувана – срещу външна подкрепа, одобрение за многострадалния му план за възстановяване, изпълнен със „зелени“ недоразумения и откровен лобизъм и т.н.

Българската рамкова позиция относно присъединяването на РСМ към ЕС е ясна и формулирана с решение на 44-ото Народно събрание, прието на 10 октомври 2019 г. с консенсус от всички представени в него политически сили. Тя се основава на ефективно прилагане на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г. (сключен от кабинета Борисов-3); придържане към обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори за научно тълкуване на историческите събития; въздържане от действия, които се свързват с опити за подкрепа и насърчаване на претенции за признаване на т.нар. „македонско малцинство“ в България, включително в международни организации като Съвета на Европа и многостранни формати; реабилитиране на жертвите и репресираните заради българското им самосъзнание; стриктно придържане към установената и ратифицирана от парламентите на двете страни клауза по отношение на официалния език на РСМ; прекратяване на всякаква форма на „говор на омраза“ по отношение на България и на гражданите на РСМ с българско самосъзнание, включително в медии, надписи на паметници, паметни плочи и други; съдействие за издирването, възстановяването и опазването на българските военни паметници и гробища на територията на РСМ в духа на европейските ценности и т.н.

Казано с други думи: България не изисква от съвременните граждани на РСМ, които в резултат на десетилетия пропаганда и терор се самоопределят като „македонци“ да престанат да го правят, но и не приема въпросното самоопределение да става на основата на манипулации на историческата истина, кражба на история, говор на омразата срещу себе си и репресии спрямо македонските граждани със запазено българско национално самосъзнание. И тази позиция е консенсусна не само в парламента, който я прие, но и в българското общество: проучванията на общественото мнение показват трайното ѝ одобрение от страна на над 80% от гражданите.

Първите сигнали, че новото правителство на България подготвя промяна по отношение на позицията на страната ни спрямо потенциалното еврочленство на РСМ, бяха дадени от премиера Кирил Петков в интервю пред Financial Times през декември 2021 г., в което той говори за даване на шестмесечен срок за стартиране на преговори за членство – очевидно независимо от това дали критериите в одобрената от НС Рамкова позиция са изпълнени, или не. Показателно беше и че Петков предпочете първата му международна визита като министър-председател да бъде в Скопие, където да декларира обрат в отношенията между двете държави, вместо в Брюксел, където по същото време се провеждаше последният за годината Европейски съвет. Това наложи свикването от страна на президента на Консултативен съвет по националната сигурност (КСНС) през януари 2022 г., посветен на темата. На него парламентарно представените политически сили отново с консенсус решиха, че българската позиция остава неизменна: Членството на РСМ в ЕС да не се обвързва със срокове, а с резултати.

Независимо от това, съмненията, че лично Кирил Петков и харвардското му обкръжение търсят всякакви възможни начини да заобиколят и преодолеят официално формулираната в НС и препотвърдена на КСНС българска позиция, не само не отшумяха, а бяха допълнително раздухани както от коалиционните партньори на Петков, така и от отговорни международни фактори. В края на март тази година Петков инициира среща с премиерите на Румъния, РСМ и Черна гора, като прогласената ѝ цел беше да обсъдят ефекта от войната в Украйна за региона. Срещата се проведе при закрити врата, но след края ѝ скопски журналисти изнесоха информацията, че отново е обсъждан срок за стартиране на преговори за членство на РСМ в ЕС.

В началото на април лидерът на ИТН – една от четирите формации, участващи в настоящото управление, Слави Трифонов, или човекът, който пише на стената му във фейсбук, обяви, че Кирил Петков желае до края на юни да започнат преговори със северномакедонците, без да има никакви юридически гаранции за спазването на правата на българите в тази държава, като прави това без да съгласува изявленията и действията си не само с дипломатите от Министерство на външните работи, но и без съгласуване с коалиционните партньори, камо ли с НС. И предупреди, че партията му няма да се съгласи с „безусловното и уговорено някъде на тъмно вдигане на ветото пред Северна Македония“.

На 11 април 2022 г. министърът на външните работи на Германия Аналена Бербок заяви, че е провела двустранни разговори с българския външен министър Теодора Генчовска (формално министър на ИТН, на практика от квотата на президента Радев в настоящото правителство), по време на които двете страните са се съгласили, че в сегашната ситуация е изключително важно да започнат преговори за присъединяване на Албания и РСМ към ЕС. В съчетание с изказването ѝ, че преговорите трябва да започнат през първото полугодие на 2022 г., това бе изтълкувано от редица анализатори като индикация, че управляващите в София са се съгласили за старт на преговорите до края на юни.

Две външни политики

На 15 април изтече информация, че Генчовска е заявила, че „България води две външни политики“, по време на закрито заседание в НС, на което бе изслушана по темата. Тя бе цитирана от депутати, но след заседанието не отрече пред журналисти, с което засили впечатлението, че премиерът Кирил Петков е взел темата с присъединяването на ръчно управление, пренебрегвайки своите коалиционни партньори и министри.

Соловите акции на Петков продължиха с посещението му в Битоля на 16 април по повод откриването на български културен център, наименуван на легендарния водач на истинската ВМРО (не антично-сърбоманската партия, съществуваваща в днешната РСМ) Иван Михайлов, който винаги е подчертавал българския характер на населението в Македония.

Там обаче Петков бе посрещнат от очевидно предварително организирани местни жители, издигнали видимо изписани от един и същ човек плакати с обидни за България надписи като „Гоце е Македония“, „Ръцете ти са кървави“, „Кога ще признаеш, че в България има македонци?“, „Фашисти, преоблечени като администратори“ (стара югокомунистическа теза, от която официално Скопие и досега не се отказало, е, че през Втората световна война българските власти във Вардарско не са били нито освободители, каквато е официалната позиция на Царство България, нито временни администратори до края на войната, както разглеждат нещата в Хитлеристка Германия, а именно „фашистки окупатори“), „Един народ, един език – всички македонци“ (директно предизвикателство към отговарящата на историческата истина българска теза, че българи и македонци са един народ в две държави и че т.нар. „македонски език“ има своята битност единствено като конституционно закрепен език в РСМ, но от филологическа гледна точка представлява просто втора официална кодификация на българския език) и т.н.

В „странен“ унисон с въпросните транспаранти северномакедонският президент Стево Пендаровски нарече Иван Михайлов „доказан сътрудник на фашисткия режим от Втората световна война“ и заяви, че кръщаването на българския културен център на негово име не служи на каузата на сближаване на народите и техните култури. Нещо повече, Пендаровски си позволи да дава указания на Петков кого може и кого не може да включва в делегацията си, обявявайки за грешка присъствието в нея на „двама представители на бившата власт в София, които бяха най-гласни противници на македонския път към Европа“. Става въпрос за бившия министър на външните работи Екатерина Захариева от ГЕРБ и бившия министър на отбраната Красимир Каракачанов от Обединените патриоти, чието „прегрешение“ беше, че отстояваха българската позиция, каквато беше изложена по-горе.

Парадоксална картина

Получава се една на пръв поглед парадоксална картина. От една страна имаме държава – РСМ, която проявява силно желание за членство в ЕС и поради тази причина би трябвало да е по-сговорчива спрямо държава членка като Република България, от която зависи евентуалното ѝ членство в съюза. И въпреки това РСМ не само отказва да се придържа към договора за добросъседство между двете държави, но продължава с всекидневните си провокации срещу България, служейки си с език на омразата, настоявайки за признаването на „македонско малцинство“ в страната ни и диктувайки кои наши политици са желани на посещение при северномакедонските граждани със запазено българско национално самосъзнание и кои не. Казано с други думи, Скопие се държи така, сякаш има надмощие в отношенията си със София.

Причината за това самочувствие с оглед на ситуацията, в която се намират двете държави, може да бъде само една – наличието на мощна външнополитическа подкрепа за позицията на РСМ.

Не е тайна, че Вашингтон и Брюксел виждат приемането на РСМ и Албания в ЕС като допълнителен фактор за сигурност и стабилност в Югоизточна Европа, пресичане на деструктивните руски аспирации към Балканския полуостров и изолиране на най-последователния проводник на руската политика в региона – Сърбия. Тези съображения стават още по-императивни предвид руската агресия срещу Украйна, която според редица анализатори, ако бъде успешна, няма да спре там.

Логичната българска позиция в случая е, че сигурността на региона вече е гарантирана с приемането на Скопие и Тирана в НАТО – действие, което бе подкрепено и от нашата страна. Именно НАТО като отбранителен съюз има задачата да защитава своите членове от чуждестранни агресори и по този начин да гарантира колективната сигурност. ЕС, за разлика от НАТО, никога не е бил военна структура и неговите цели и задачи са съвсем различни – създаването на общ пазар и гражданство, на пространство на свобода и законност и т.н. Нещо повече: в ЕС действа определен набор от ценности, наричани европейски, насочени към правото на самоопределение, недискриминацията, зачитането на правата на другия – все теми, по които режимът в Скопие осезаемо изостава.

За да се защитава тази позиция обаче се изискват качества като характер, мъжество, нещо, което образно определяме като гръбнак. Настоящото българско правителство като цяло и премиерът Кирил Петков в частност обаче с всичките си публични изяви създават впечатлението, че или не притежават такива качества, или отказват да ги проявят. И причината за това най-вероятно се корени във фактори, наглед нямащи нищо общо с отношенията между София и Скопие.

Планът за възстановяване

Иде реч за многострадалния План за възстановяване и устойчивост, който при три поредни български правителства (двете служебни на Румен Радев, в първото от които лидерите на „Продължаваме Промяната“ Кирил Петков и Асен Василев бяха министри, и които се преляха в настоящия кабинет на Четворната коалиция) близо година не можа да бъде одобрен и няколко пъти беше връщан за доработване от Европейската комисия (ЕК).

В условията на тотална криза, в която продължаващото вече близо 12 месеца управление на „промяната“ хвърли страната – двуцифрена инфлация, ръст на цените на електроенергията за бизнеса, непрекъснато поскъпване на бензина въпреки поевтиняването му на международните пазари, ужасяваща дългова спирала и непрекъснато „изтъняване“ на оставения от кабинета Борисов-3 фискален резерв – предвидените за България 12 милиарда лева по Плана са жизнено необходими за управлението на Петков, ако то иска да има шанс да оцелее. А в циничния свят на висшата политика правилото quid pro quo, известно на български жаргон и като „танто за кукуригу“, много често е водещо.

Затова не изглежда случайно, че след като на 7 април 2022 г. председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен най-накрая даде зелена светлина на българския план за възстановяване и устойчивост (последният в целия ЕС, който бе одобрен) – въпреки липсата на съществена разлика в предложенията относно отчетността на главния прокурор, която уж бе ключова тема за ЕК и въпреки наличието в него на редица спорни (да не кажем направо лобистки и корупционни) елементи като прословутия завод за батерии – тя неизбежно заяви, че сега е времето да се започнат преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС.

„Намекът“ бе повече от красноречив. И за да е сигурно, че българското правителство няма да усвои средствата от Плана за възстановяване устойчивост, а да „забрави“ за поетите ангажименти по отношение на РСМ, бе въведен предпазен механизъм, гарантиращ неговото послушание: ЕК ще разрешава плащания по Плана въз основа на задоволителното изпълнение на междинните и крайните цели, посочени в плана за възстановяване и устойчивост, в отражение на напредъка по изпълнението на инвестициите и реформите. Дали преценката на това що е „задоволително изпълнение“ ще се отнася единствено до заложените в Плана проекти, или ще се отчита и напредъкът по преговорния процес на РСМ за членство в ЕС, всеки може сам да прецени.

Въпреки уверенията на премиера Кирил Петков, че правителството му се придържа към одобрената от НС Рамкова позиция относно присъединяването на РСМ към ЕС и че всякакви стъпки в тази насока ще бъдат одобрени от парламента, многобройни изказвания в последните месеци – изхождащи от него, от негови министри и коалиционни партньори, от чуждестранни фактори и от медиите и властите в Скопие – пораждат подозрения точно в обратното: че се подготвя едностранна и решена зад гърба на българския народ промяна в тази позиция, която огромното мнозинство от българските граждани би определило единствено като национално предателство.

Тъжното е, че такъв потенциален ход, видимо продиктуван от стремежа на настоящото българско правителство да оцелее във властта на всяка цена, не би постигнал дори тази цел, защото след като получи каквото иска, ЕК винаги ще може да откаже да изпълни своята страна от сделката, заявявайки, че България не е изпълнила по задоволителен начин заложените в плана за възстановяване и устойчивост цели. А цената ще я плащаме всички ние, дълго след като това управление е останало в историята.