За морала в българския парламентаризъм

Днешният парламентарен диалог (и дебат), извън Пленарна зала, заслужава да бъде анализиран, за да видим какви ситуационни контексти стоят в него.

Конкретно, обект на настоящия политически анализ е краткият диалог между Тошко(то) Йорданов (ИТН) и Татяна Дончева (ИБГНИ) по време на един от председателските съвети. Репликата на Тошко(то) към Дончева е грозна, цинична, но тъкмо тя пределно ясно онагледява политическия климат в страната към днешна дата. И не е никак трудно да разберем това, ако вникнем в контекста на ситуацията, подтикнал до неговата употреба. Та нека поговорим (и поразсъждаваме) за морала в българския парламентаризъм. Определено ще ни е от полза!

Нека си припомним въпросната ситуация: на поредния измъчен по съдържанието си председателски съвет на 46-ото Народно събрание (НС) на 12 август 2021 г., Тошко(то), в неистовия си стремеж на всяка цена да се наложи като последна инстанция над останалите, естествено се стигнало до напрежение. Обсъждало се каква би следвало да е конституционната процедура спрямо действията на НС, за да се оттеглят дебатите и гласуването на вече обявения с президентски указ проектокабинет на „Има такъв народ“ (ИТН).

Обстановката се нажежила от написаното от председателката Ива Митева проекторешение по този казус, тъй като Събранието, по силата на правната логика, приема уж свободната воля на кандидат-премиера Николов (разбира се, под давлението на опекуна си от диванчето) да оттегли предложението за нов състав на Министерски съвет.

Дончева, бидейки гърмяна пушка, вряла и кипяла в политиката от над 20 години, взела, че веднага контрирала мераците на Тошко(то) „болонката“ му Митева да извади от дневния ред на НС заплануваната точка за избор на проектокабинета на ИТН. И тук станал скандалът.

Тошко(то) ѝ се ядосал и съответно я насмел със заповеден тон: „Я си седни на дебелия з****к!“ Тя не му останала длъжна и здравата го нахокала. Нарекла го първо „смешник“ и след това „нещастник“. Заканила се дори и че ще предяви съдебен иск срещу него за обида. Имало свидетели, които щели да дадат показания в нейна полза. За малко да се стигне и до физическа саморазправа – Дончева понечила да фрасне Тошко(то) с една от големите си и скъпи чанти, но тези от ГЕРБ и БСП, явяващи се свидетели на свадата, светкавично се намесили и предотвратили евентуалния побой – то какъв ли скеч щеше да бъде само! Обаче именно на тези (кошаревски) свидетели потърпевшата разчитала.

Така наречените „председателски съвети“ се водят на затворени врата, на тях се решават възникнали проблеми и/или се съгласуват инициативи между парламентарните групи, които не е редно да влизат ad hoc в пленарна зала, без да бъдат предварително обсъдени/съгласувани от председателите или с консенсус, или с мнозинство. Съветите имат за основна задача да консолидират различните гледни точки на политическите сили в Парламента. Всеизвестно е, че на тях се поставят и отстояват политики, но някои от които с право са считани от обществото за продукт на задкулисието. Това, обаче, е друга тема за разговор. Та на конкретно този Съвет, на който е станала ексцесията между ИТН и ИБГНИ, е хубаво да спрем вниманието си.

Дали другарката Дончева е с пълни задни части не е от значение – да, определено жената не е в добра физическа форма в сравнение с отпреди 10-ина години. И какво от това? Дотам ли стигна българският парламентаризъм да отстоява определени политики не със силата на аргументацията, а с прибягване до обидни квалификации. До какво дъно в елементарното възпитание стигнаха нашите политици? Да се смееш ли или да плачеш! И в единия, и в другия случай положението е трагикомично. Шекспировите трагедии направо бледнеят пред спонтанните поетични диалози на сегашните политици.

Синдромът на ниския мъж

Поведението на Тошко(то) се охарактеризира със синдрома на ниския мъж. Наполеоновият типаж е волеви, самонадеян и самовластен. Той не търпи чуждо мнение, не се повлиява от нищо и от никого, води го само и единствено нагона на егото. Знаем до какъв злополучен житейски край стига не само самопровъзгласилият се император (диктатор) на Франция, Наполеон, знаем и за този на Фюрера… Разликата обаче между тях и нашия политик Тошко(то) е не очевидна, а очеизвадна. Те поне останаха в световната история като велики диктатори, докато него ще запомним с хашлашкото му поведение, с първичния изказ, в който паразитират улични жаргони, сетне и с твърде нескопосаните политически напъни в стил „Гацо Бацо“, които тотално катастрофираха тъй внимателно обмисляната и филтрирана през очакванията на обществото политическа идеология на ИТН.

Репликата с дебелите задни части на Дончева е апогеят на парламентарната реторика. Ни най-малко не бива да ни учудва този просташки изказ на Тошко(то) – неговият речников запас е релевантен на очакванията на улицата, който той и „из-КУКУ-ригалите“ му съмишленици сценаристи над 25 години целенасочено я (пре)възпитаваха. Сигурно тя и здравата се е изкефила на своя учител Тошко(то).

Така че, мили мои съграждани, такъв тип инфантилно поведение е абсолютно очаквано. Толкова за него, той ни е пределно ясен. В негово лице простотията в днешния Парламент се вихри с пълна сила. Манталитетът и произтичащото от него словоплетство на персонажите Деса Поетеса и Гугутка Заспалова придадоха трагикомичния етос на сега водения политически диалог. Затова, разбира се, да „благодарим“ най-вече на Слави(то) и неговите сподвижници сценаристи, като към тях да не забравяме и техните избиратели, които ги (пре)назначиха за народни представители.

Дончева е пряма и своенравна. Придобитият с години опит в реалната политика я отрежда към числото на обиграните политици. Мераците ѝ да бъде по един или друг начин непреодолим фактор в българската политика не за първи път са я поставяли в гротескни положения, вследствие на които буквално е изхвърчавала за дълго от политическата сцена.

Тя е от типа политици, които всячески се стремят да противостоят на водещата линия на партията, към която принадлежат и следва да жалонират личните си политически убеждения. Бунтарската природа на такъв тип политици, особено на жени, е присъща.

Спорно е дали тя или Мая Манолова е по-своенравна – всяка иска да оглави класацията в днешното НС. Политическият непукизъм на Дончева изпъкна още в миналия Парламент, когато на едно от заседанията, което ръководеше, тя наметна сетренцето си на гърба на председателския стол. Това направи силно впечатление, тъй като показа в действителност по какъв начин се възприема българският парламентаризъм както от позабравените политици – „Нямаше ни дълго, но пак се върнахме!“, така и от новопоявилите се – „Вие сте минало, сега ние сме на ход!“.

Спазването на определен етикет на поведение не е отживелица, а показване на осъзнато отношение към значението на тази институция от страна на парламентаристите. Наметнатото сетренце на председателстващата НС Дончева е белег за целенасочено принизяване на политическия диалог, явяващ се по същество държавнически.

Раздраните дънки на депутата Филип Станев още по-категорично допълва бутафорията в 46-ото НС. Накратко: наметнатото сетренце на Дончева и раздраните дънки на Станев досущ импонират на мисловния капацитет и възможности на сегашните депутати. Парламентарният аутфит буди не само кикотене, но и разочарование от агресивно налагащата се тенденция за брутално оголване, разбирайте – опростачване, на българския парламентаризъм и оттам на политическото действо като цяло.

Ситуацията с визирания председателски съвет и арогантното поведение на Тошко(то) показа в какво всъщност се изразява един махленски диалог с претенцията да е политически. Егоцентризмът на двамата „дебатиращи“ – Тошко(то) и Дончева, ескалира в словесно противоборство с цел постигане на надмощие от типа: „Аз съм повече от теб и те превъзхождам. Ти нямаш думата, понеже аз решавам!“ При наличието на такова поведение, няма как да бъдат търсени каквито и да било консенсусни решения. От самото начало така поведен диалог е обречен освен на провал, но и на неизбежна гибел.

Популизмът и статуквото

Смехотворното в свадата между Тошко(то) и Дончева е, че не друг, а присъстващите от ГЕРБ и БСП са успели да снижат градуса на напрежението, т.е. да предотвратят побоя. И ако вникнем внимателно в това, ще разберем алюзията, която ни показва тази сцена.

Популизмът генерира политически актив от страховете на обществото, актуални обаче към днешна дата. Собствено, популистките партии нямат необходимият ресурс да просъществуват в дългосрочен план. Причината е, че идеологията им не е нито лява, нито дясна; тя иска да заеме неутралния център в политическия спектър с намерението да привлече за лична полза само и единствено тези интересуващи ги политики от лявото и дясното, чрез които могат да привлекат електорална маса. И именно тази маса припознава популизма, защото се е отвратила от статуквото на „традиционното“ ляво и дясно.

Но трябва да знаем, че популизмът не може да (про)съществува, ако страховете на обществото не биват обновявани, не се появяват нови такива. С други думи, ако страховете не търпят актуализация, то популистката идеология, подхранена веднъж от определени страхове, но не актуализирани от други, рухва. Достатъчно е да се припомни злата участ на партията „Атака“.

Характерното за популизма още е, че разчита на патриотични каузи, за да отмести общественото внимание от реалната политическа действителност. Затова популизмът не е в състояние да предложи адекватни политики за стимулиране на демократичните процеси в полза на обществото, а тъкмо обратното – възпроизвежда скандал след скандал. Това идейно се онагледява в поведението на Тошко(то) и Дончева, чиито политически възгледи, водени от собствените си интереси, се базират на популистка (патриотична) идеология (концепция). Ето защо конфликтът между тях беше очакван, а не изненадващ, спонтанен: популизмът рухва под обективния напор на реалната действителност.

В продължение на казаното, популизмът може да отслабне политическото си въздействие, ако левият и десният спектър определят идеологическия си статут – към кой от двата спектъра (включително с центриране) принадлежат, от една страна, и от друга – по-отчетливо издигнат собствената си политическа легитимация, а не да „жонглират“ с всевъзможни популистки фик(са)ции, за да бъдат по-харесвани.

В случая, визираните от Дончева „свидетели“ ГЕРБ и БСП – омразното за партиите на протеста статукво ляво и дясно – проявиха политическа отговорност и предотвратиха ескалацията на напрежение от популизма на (между) ИТН и ИБГНИ. И тук се изкристализира цялата картина.

Двете основни партии на статуквото се явиха своеобразен гарант на демокрацията. Тя – нека сме много наясно – може да съществува в пълнота, ако съответно в нея присъстват двата политически субекта ляво и дясно в тяхната категоричност. Без тях, за демокрация не може изобщо да се говори, а за форма на тоталитаризъм.

И ако някой политик (настоящ и/или бъдещ, особено от втория тип) или новопоявила се партия започне да излага нелепи теории, че лявото и дясното са изтъркани понятия в политиката и респективно в парламентаризма, то да си знаем още отсега, че това са пълни нелепици и хвърляне на прах в очите на българския избирател.

Защото темелите в политологията сочат – понеже са се утвърдили с времето – че демокрацията е действителна едва тогава, когато ги има силното ляво и дясно.

В този смисъл, последните два Парламента показват, че демокрацията търпи сериозни сътресения. Лявото отиде на задни позиции по получени мандати в сравнение с ИТН, т.е. с популизма. И това е смущаващото, обезпокояващото. Лявото, което следваше да заеме втора (защо не и първа) позиция по брой мандати, зае трета. За да се легитимира все пак като лявото в политиката и така да отмие срама пред своите избиратели, БСП не се поколеба да припознае основни точки от предизборната агитация на ИТН, ИБГНИ (ИБГМВ) и „Демократична България“ (ДБ) (последната, озадачаваща в политическата си (дез)ориентация) срещу едноличното управление на експремиера Бойко Борисов.

Както правилно отбеляза в телевизионно интервю експредседателят на НС, Михаил Миков, че ако има значително висок процент припокриване на политическите виждания между БСП и останалите парламентарни партии без ГЕРБ, то тогава каква е социалистическата идеология?! Питането му е съвсем резонно, тъй като насочва вниманието в тенденцията за размиване на традиционната лява идеология, изповядвана от БСП. Дори повече, очертава се лявото да поеме функцията на медиатор между парламентарните партии за излъчване на редовен Кабинет в рамките на настоящия Парламент, което (ще) е с цената на компромиси, рискуващи да притеглят лявото в орбитата на популизма. Но както сме свикнали да чуваме от политиците, че в името на стабилността в държавата, компромисите са неизбежни – вчера мразехме политическия опонент, днес го обикнахме, а утре пък заобичахме…

В заключение, какво може да кажем? В 46-ия Парламент се видя, че популистката идеология не може да гарантира никаква политическа стабилност. Популизмът води до политическа, парламентарна, та дори и конституционна криза. Предходният 45-ти Парламент показа като по учебник какво представлява парламентарна криза, поради невъзможността той да излъчи Правителство, въпреки заявеното мнозинство в НС при избора на негов председател. Днес ситуацията не е по-различна – отново няма Правителство, а служебното започна от само себе си да придобива все повече функцията на редовно. Нещото, което едва ли осъзнаваме е, че чрез Служебното правителство Румен Радев затвърждава не само идеята за президентска държава, но и бетонира избора си за нов мандат на „Дондуков“ 2.

Популизмът придоби ужасяващи размери. Партиите на протеста хвърлиха държавата в небивал хаос, от който дълго време няма да излезем. Така че, да се запитаме, дали не е дошло време нашите политици да мирясат и най-накрая да си седнат на „задните части“, защото наистина станаха „смешници“ и „нещастници“ пред очите на изтерзания от очаквания за светло бъдеще български народ. Не е ли дошло също времето двата политически полюса – левият и десният, да влязат в ролята си и защитят устоите на нашата демокрация и нашия парламентаризъм? Време е!